Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (5)

Срещата с мис Уинтър

Дали по щастлива случайност или благодарение на късмета си, не мога да кажа, но намерих пътя до библиотеката цели двадесет минути по-рано, отколкото ми бе заповядано. Това не беше проблем. Какво по-добро място за убиване на времето от една библиотека? А за мен нямаше по-добър начин да опозная някого чрез избора и отношението му към книгите.

Първото ми впечатление от стаята бе като цяло и тя ме удиви с подчертаната си разлика с останалата част от къщата. Другите стаи бяха претъпкани с труповете на задушени думи: тук можеше да се диша. Вместо от тъкани, тази стая бе направена от дърво. Имаше под от дъски, дървени капаци на високите прозорци, а стените бяха опасани със солидни дъбови рафтове.

Стаята беше висока, много по-дълга, отколкото широка. От едната страна се извисяваха арките на пет прозореца, които стигаха от тавана почти до пода; в основата им бяха монтирани места за сядане. Срещу тях имаше пет еднакво оформени огледала, поставени така, че да отразяват пейзажа отвън, но тази вечер те отразяваха само гравираните панели на капаците, богато украсени с резби. Рафтовете се простираха от стените навътре в стаята, образувайки дълги коридори; във всеки от тях на малка масичка бе поставена кехлибареножълта лампа с абажур. С изключение на огъня в камината в най-далечния ъгъл на стаята това бе единственото осветление и то създаваше меки, топли езерца от светлина, в чиито краища редиците от книги се стопяваха в тъмнина.

Бавно се придвижих към центъра на стаята, оглеждайки нишите от дясно на ляво. Още при първия си бегъл поглед открих, че кимам одобрително. Това бе една отлична и добре поддържана библиотека. Категоризирана, подредена по азбучен ред и чиста, това беше библиотеката, която бих събрала сама за себе си. Всички мои любимци бяха тук заедно с голям брой редки и ценни томове, както и по-обикновени, многократно прелиствани и зацапани екземпляри. Не само „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ и „Жената в бяло“, но и „Замъкът на Отранто“^[1], „Тайната на лейди Одли“^[2], „Призрачната невяста“^[3]. Бях развълнувана да мина покрай Доктор Джекил и мистър Хайд^[4], която бе толкова рядка, че баща ми дори не вярваше в съществуването й.

Възхищавайки се на богата колекция от книги на мис Уинтър, аз четях заглавията им по пътя си към камината. В последната ниша отдясно една по-особена група лавици изпъкваше и се забелязваше от известно разстояние: вместо меките, доминиращи главно в кафяво гърбове на по-старите книги, тази поредица блестеше със сребристосини, чаено зелени и розово-бежови корици от последните десетилетия. Това бяха единствените съвременни книги тук. Собствените произведения на мис Уинтър. Като се започне от най-ранните заглавия на най-горната лавица и се стигне до последните романи на най-долната, всяко произведение бе представено във всичките му различни издания и дори в преводите на различни езици. Не видях „Тринайсетте приказки“ — книгата със сбърканото заглавие, която прочетох в нашата книжарница, но под другото й заглавие като „Приказки за промяната и отчаянието“ имаше поне дузина различни екземпляри. Избрах си една от най-новите й книги. На първата страница възрастна монахиня пристига в малка къща в покрайнините на неизвестен град, който, изглежда, бе в Италия; тя е въведена в стая, където един надут млад мъж, за когото се подразбира, че е американец или англичанин, я поздравява с известна изненада. (Обърнах страницата. Още първото изречение ме привлече така, както всеки път, когато отворех книга на Вида Уинтър, и аз, без да се замисля, продължих да чета с нетърпение и любопитство.) Младият мъж първоначално не разбира онова, което читателят вече е разбрал: че посетителката му е дошла с важна мисия, която ще промени живота му по начин, по който нито е очаквал, нито е предвиждал. Тя започва своето обяснение и го прави търпеливо (обърнах страницата; бях забравила и библиотеката, и мис Уинтър, бях забравила дори себе си), докато той се отнася с нея със снизходителното лекомислие на младостта…

И тогава нещо проникна през четенето и ме откъсна от книгата. Едно жилещо усещане в основата на врата. Някой ме наблюдаваше.

Чувала съм от много хора, че усещането в основата на врата не е необичаен феномен; на мен обаче ми се случваше за пръв път. Както при повечето самотни хора, моите сензори са изключително фино настроени към присъствието на други лица и аз съм свикнала да бъда повече невидим шпионин в една стая, отколкото да бъда шпионирана. Сега бях сигурна, че някой ме наблюдава и не само това — бях наблюдавана от известно време. От колко ли време това усещане, което не можеше да бъде сбъркано, ме бе гъделичкало? Припомних си последните няколко минути, опитвайки се с помощта на спомена, свързан с книгата, която четях, да установя момента, в който се бе появило усещането. Не беше ли когато монахинята започна да говори на младежа? Или когато той я въведе в къщата? Или още по-рано? Без да помръдна нито едно мускулче на лицето си, с глава, наведена над книгата, въпреки че не виждах нищо от написаното, аз се опитвах да си спомня.

И тогава осъзнах.

Бях го почувствала още преди да отворя книгата. Понеже се нуждаех от един миг, за да се възстановя, обърнах страницата и продължих да се преструвам, че чета.

— Не можете да ме заблудите.

Властно, театрално, съдийски.

Нямаше какво да направя, освен да се обърна и да я погледна.

Външността на Вида Уинтър не бе предназначена да бъде скривана. Тя бе древна кралица, магьосница или богиня. Силната й фигура се издигаше величествено сред изобилието от пухени морави и червени възглавници. Около раменете й се спускаха гънките на тюркоазнозелена дреха, която обвиваше тялото й, без да омекотява твърдостта на конструкцията й. Яркочервената й коса бе подредена в сложна прическа от къдрици, масури и охлювчета. Лицето й — сложно прорязано с бръчки като карта, беше напудрено с тебеширено бяло и завършваше с дръзко алено червило. Ръцете й лежаха в скута и представляваха грозд от рубини, смарагди и бели кокалести пръсти; само ноктите й, изрязани ниско и квадратно като моите собствени и без лак, изпъкваха и привличаха вниманието. Бяха неуместни и нелепи.

Онова, което ме порази повече от всичко, бяха слънчевите й очила. Не можех да видя очите й, но тъй като си спомнях нечовешко зелените ириси от билборда, ми се струваше, че тъмните стъкла сякаш имаха силата на прожектор: имах усещането, че през тях тя прониква през кожата ми и стига право в душата ми.

Аз придърпах един воал върху себе си, маскирах се в неутралност, скрих се зад моята външност.

За един миг си помислих, че мис Уинтър се изненада, че не бях прозрачна, че не можеше да вижда през мен. Но моята домакиня се съвзе бързо, много по-бързо от мен.

— Много добре — рече язвително тя, а усмивката й бе предназначена повече за нея, отколкото за мен. — Да говорим по работа. От вашето писмо разбрах, че имате резерви по отношение на поръчката, която ви предложих.

— Ами, да… това е…

Тя продължи, сякаш въобще не бе забелязала, че я прекъснах.

— Бих могла да предложа увеличение на месечната заплата и на крайния хонорар.

Облизах устните си, търсейки точните думи. Преди да успея да проговоря, тъмните очила на мис Уинтър подскочиха нагоре и надолу, обхващайки моят равен кафяв бритон, правата ми пола и морскосиня жилетка.

— Но паричният интерес не е в природата ви. Колко старомодно — тонът беше сух. — Писала съм за хора, които не обръщат внимание на парите, но никога не съм очаквала, че ще срещна някой такъв — тя се облегна на възглавниците. — Освен това стигнах до заключението, че трудностите в живота се отразяват върху почтеността. Хора, чийто живот не е балансиран от здравословната любов към парите, страдат от ужасяваща мания по отношение на личната си почтеност и честност.

Тя махна с ръка, пренебрегвайки думите ми, преди още да са излезли от устата ми.

— Вие се страхувате да се заемете с една авторизирана биография, защото се опасявате, че ще се наложи да направите компромис с независимостта си. Подозирате, че ще искам да упражня контрол върху съдържанието на завършената книга. Запозната сте с факта, че в миналото съм отблъсквала биографи, и се чудите какво ме е накарало сега да променя мнението си. И отгоре на всичко — отново тъмният поглед зад слънчевите очила — се страхувате, че имам намерение да ви лъжа.

Отворих уста да протестирам, но открих, че няма какво да кажа. Тя беше права.

— Виждате ли? Нямате какво да кажете, нали? Затруднена сте да ме обвините, че искам да ви излъжа? Хората не обичат да се обвиняват едни други в лъжа. И, за Бога, моля ви, седнете.

Седнах.

— Не ви обвинявам в нищо… — започнах благо, но тя мигновено ме прекъсна.

— Не бъдете толкова учтива. Ако има нещо, което не мога да търпя, то това е учтивостта.

Челото й се набръчка, а едната й вежда се вдигна над ръба на очилата. Приличаше на черна дъга, която нямаше нищо общо с естествена човешка вежда.

— Учтивост. Ето поне една добродетел за бедния човек, ако изобщо съществува такава. Бих искала да знам кое е толкова възхитително в безобидността? В края на краищата тя се постига лесно. Човек не се нуждае от специален талант, за да бъде учтив. Напротив, да бъдеш мил е нещото, което ти остава, когато си се провалил във всичко останало. Хората с амбиции не дават пукната пара за онова, което другите мислят за тях. Трудно мога да си представя, че Вагнер е губил съня си, защото се е тревожил, да не би да е наранил нечии чувства. Но той е бил гений.

Гласът й се лееше безжалостно, безмилостно, припомняйки миг подир миг за гения и неговия близък другар, себичността, а докато говореше, гънките на шала й изобщо не помръднаха. Тя сигурно бе направена от стомана.

Най-накрая мис Уинтър реши да завърши лекцията си с думите:

— Учтивостта е добродетел, която никога не съм притежавала, нито съм оценявала у другите. Няма нужда се занимаваме с нея — и с вид, че е казала последната дума по този въпрос, тя спря.

— Вие повдигнахте темата за лъжата — осмелих се да кажа аз. — Това е нещо, с което бихме могли да се занимаем.

— В какъв смисъл? — през тъмните стъкла можех да видя само движението на миглите й. Те трептяха около очите й като дългите крачета на паяк.

— Дали сте деветнадесет различни версии за живота си на журналистите през последните две години. Това са само онези, които открих при едно бързо преглеждане. Има много повече. Вероятно стотици.

Тя сви рамене.

— Такава ми е работата. Аз съм разказвачка на приказки.

— Аз съм биограф. Работя с фактите.

Мис Уинтър поклати глава и твърдите къдрици се разклатиха като една.

— Колко ужасно скучно! Не бих могла да бъда биограф! Не мислите ли, че човек може да каже истината много по-добре чрез една приказка?

— Не и в историите, които сте разказали на света досега.

Мис Уинтър си позволи едно кимване.

— Госпожице Лий — започна тя. Гласът й беше по-тих. — Имах си причини да създам димна завеса около миналото си. Тези причини, уверявам ви, вече не са валидни.

— Какви причини?

— Животът е тор.

Аз премигах.

— Мислите, че това, което казвам, е странно, но е истина. Целият ми живот и всичкият опит, който имам, събитията, които са ми се случили, хората, които съм познавала, спомените, мечтите, фантазиите ми, онова, което някога съм прочела, всичко е захвърлено върху купчината боклук, където с течение на времето изгнива и се превръща в тъмна, богата, органична тор. Процесът на клетъчно разпадане прави тази маса хомогенна, неразпознаваема. Другите хора го наричат въображение. Аз мисля за нея като за купчина тор. Така че често вземам една идея, посаждам я в торта и чакам. Тя се храни с черния боклук, какъвто обикновено е животът, взема сили и енергия от него. Покълва, пониква. Пуска корени. Произвежда филизи. И така нататък, и така нататък, докато един хубав ден имам своята история, или приказка, или роман.

Кимнах, защото аналогията ми хареса.

— Читателите — продължи мис Уинтър — са глупаци. Те вярват, че всичко написано е автобиографично. И то в известен смисъл си е точно така, но не по начина, по който те го мислят. Животът на писателя се нуждае от време, за да изгние, преди да може да се използва за наторяване на някаква измислица. Трябва да му се позволи да се разложи. Ето защо не можех да позволя на журналисти и биографи да тършуват в миналото ми, да вадят парченца от него, консервирайки ги чрез свои думи. За да напиша моите книги, трябваше миналото ми да бъде оставено на мира, за да може времето да си свърши работата.

Обмислих въпроса и тогава попитах.

— И какво се е случило сега, че да промени нещата?

— Остарях. Болна съм. Съберете тези два факта заедно и какво ще получите? Краят на историята, така мисля.

Прехапах устната си.

— А защо не напишете книгата сама?

— Много дълго я отлагах. И освен това кой ще ми повярва? Прекалено често вих като вълк, нали? Аз съм лъжливото овчарче.

— Възнамерявате ли да ми кажете истината?

— Да — отговори тя, но аз долових колебанието в гласа й, въпреки че то продължи само част от секундата.

— И защо искате да я разкажете точно на мен?

Мис Уинтър направи пауза.

— Знаете ли, през последния четвърт час и аз си задавам същия този въпрос. Какъв човек сте вие, госпожице Лий?

Закрепих маска на лицето си, преди да й отговоря.

— Аз съм помощник-продавачка. Работя в антикварна книжарница. Любител биограф. Подозирам, че сте прочела есето ми за братята Ландиер?

— Не ми казвате особено много, нали? Ако ще работим заедно, ще трябва да знам малко повече за това, коя сте вие. Не мога да разкрия тайните от живота си на човек, когото въобще не познавам. Така че разкажете ми за себе си. Кои са любимите ви книги? За какво мечтаете? Кого обичате?

За миг се почувствах прекалено обидена, че да отговоря.

— Е, хайде де! Отговорете ми! За Бога! Аз съм тази, която приема един чужд човек да живее под покрива си, нали? Една непозната да работи за мен. Това не е разумно. Кажете ми, вярвате ли в духове?

Ръководена от нещо по-силно от разума, аз се надигнах от стола.

— Какво правите? Къде отивате? Стойте, почакайте!

Правех крачка подир крачка, опитвайки се да не хукна, внимавайки за ритъма на краката си, които потропваха по дъсчения под, докато тя викаше по мен с глас, в който се съдържаше лека нотка на паника.

— Върнете се! Ще ви разкажа една история! Една чудесна приказка.

Не спрях.

— Имало едно време една къща, която била обитавана от дух…

Стигнах до вратата. Пръстите ми обхванаха дръжката.

— Имало едно време една библиотека…

Отворих вратата и почти бях направила крачка в празното пространство, когато с глас, одрезгавял от нещо, което приличаше на страх, тя произнесе думите, които ме спряха.

— Имало едно време две близначки…

Изчаках, докато думите спряха да звънят във въздуха, и тогава, противопоставяйки се на самата себе си, погледнах назад. Видях задната част на главата й, а ръцете й — вдигнати и треперещи — скриваха лицето й.

Направих експериментално една крачка обратно в стаята. При звука на стъпките ми медените къдрици трепнаха.

Бях изумена. Застинах от удивление. Очилата бяха изчезнали. Две зелени очи, ярки като стъкло и точно толкова истински, ме гледаха с нещо като молба. За момент отвърнах на погледа й. Сетне един треперещ глас, глас, който беше и не беше на Вида Уинтър, произнесе:

— Госпожице Лий, защо не седнете, моля.

Притеглена от нещо, което бе извън силите ми и на което не можех да се противопоставя, аз приближих до стола и седнах.

— Не ви обещавам нищо — казах.

— Не съм в положение да изисквам каквито и да е обещания — дойде отговорът, произнесен с тих глас.

Примирие.

— Защо избрахте точно мен? — попитах отново и този път тя отговори.

— Заради биографията ви за братя Ландиер. Защото познавате света на роднините.

— И ще ми кажете истината?

— Ще ви кажа истината.

Думите бяха напълно недвусмислени, но аз усетих трепета, който ги подкопаваше. Тя имаше намерение да ми каже истината; не се съмнявах в това. Беше решила да разкаже всичко. Само че просто сама не си вярваше, че ще го направи. Нейното обещание за честност бе направено по-скоро да убеди нея самата, отколкото мен, и тя чуваше липсата на доверие в сърцето си толкова ясно, колкото и аз.

Така че направих едно предложение.

— Ще ви попитам три неща. Неща, които са предмет на публично регистриране. Когато си тръгна оттук, ще бъда в състояние да проверя онова, което сте ми казали. Ако открия, че сте ми казали истината, ще приема.

— Аааа, правилото на тройката… Магическото число. Три опита, преди принцът да спечели ръката на прекрасната принцеса. Три желания, предложени на стария рибар от златната рибка, за да я пусне. Три мечки за Златокоска и Три сърдити козлета. Госпожице Лий, ако ми бяхте задали два или четири въпроса, може би щях да успея да ви излъжа, но три…

Измъкнах химикалката от навитата спирала на бележника си и го отворих. Тя преглътна.

— Сигурна ли сте, че това е най-добрият начин за работа? Бих могла да ви разкажа приказката за един дух — твърде добра история, повярвайте, щом аз ви го казвам. Този начин може да се окаже подходящ, за да стигнете до сърцевината на нещата…

Поклатих глава.

— Кажете ми името си.

Купчинката от кокалчета и рубини в скута й се разшава; камъните проблеснаха на светлината на огъня.

— Името ми е Вида Уинтър. Преминах през всички задължителни и необходими правни процедури, за да получа правото да се наричам така законно и честно. Онова, което вие искате да узнаете, е името, с което бях известна преди. Това име бе…

Тя направи пауза, сякаш да преодолее някаква пречка дълбоко в себе си. После бавно, с равен тон, без всякаква интонация произнесе името, сякаш беше дума на чужд, непознат език, който никога не беше й се случвало да изучава.

— Това име беше Аделин Марч.

Сякаш да предотврати дори минималната вибрация, която името щеше да произведе във въздуха, тя продължи хапливо.

— Надявам се, че няма да ме питате за датата ми на раждане. Аз съм на възраст, когато е de rigueur^[5] тя да бъде забравена.

— Мога да мина и без нея, стига да ми кажете къде сте родена.

Мис Уинтър раздразнено въздъхна.

— Бих могла да ви кажа нещо много по-добро само ако ми позволите да го разкажа по моя си начин.

— Не, имаме уговорка. Три факта, които могат да бъдат проверени в публичните регистри.

Тя сви устни.

— Добре. В тях ще намерите записано, че Аделин Марч е родена в болницата „Свети Бартоломю“, Лондон. Трудно бих могла да дам някакви гаранции за верността на този детайл. Макар да съм изключителна личност, не съм чак толкова изключителна, че да помня собственото си раждане.

Записах си в бележника.

Сега беше ред на третия въпрос. Трябва да призная, че нямах приготвен трети въпрос. Тя не искаше да ми каже годините си, а аз не се нуждаех от датата й на раждане. Като знаех дългогодишното й творчество и датата на първата й книга, не можеше да е на по-малко от седемдесет и три — седемдесет и четири, а съдейки по външния й вид, колкото и да бе променен от болест и грим, не можеше да е на повече от осемдесет. Но неточността нямаше значение; с името и мястото на раждане можех да открия датата и сама. Вече имах информацията, която трябваше да потвърдя — че личност на име Аделин Марч действително съществува. Какво да питам? Бих искала да чуя как мис Уинтър разказва една приказка, затова, когато ми се предостави случай да разиграя своя трети въпрос като коз, аз се хванах здраво за тази възможност.

— Кажете ми — започнах бавно и внимателно. В приказките за магьосници винаги става така, че при третото желание всичко, което е било спечелено с преодоляване на безброй опасности, изчезва завинаги. — Кажете ми нещо, което ви се е случило в дните преди да промените името си, за което има запис в обществените регистри — като например някакъв успех в училище, мислех си аз. Спортни постижения. Онези дребни триумфи, които се записват за гордите родители и за потомството.

В мълчанието, което последва, мис Уинтър сякаш притегли цялата си външна същност навътре към сърцевината; пред изумените ми очи тя успя да се отдели от себе си и аз започнах да разбирам защо по-рано бях пропуснала да я видя. Просто бях наблюдавала черупката, учудена от невъзможността да разбера какво става под повърхността.

И тогава тя се появи пред мен, сякаш изплува.

— Знаете ли защо книгите ми са толкова успешни?

— Поради много причини, предполагам.

— Вероятно. Но главно защото имат начало, среда и край. Правилно подредени. Разбира се, всички приказки имат начало, среда и край; важното е да ги поставиш на точните им места. Ето защо хората харесват моите книги.

Тя въздъхна и размърда ръцете си.

— Ще отговоря на въпроса ви. Ще ви разкажа нещо за себе си, което се случи, преди да стана писателка, и което промени живота ми. При това от него са останали следи. Има записани факти. То е най-важното нещо, което някога ми се е случвало. Но не очаквах, че ще се окажа в положение да ви го разкажа толкова рано, в самото начало. Ще трябва да наруша едно от моите правила. Ще трябва да ви разкажа края на моята история, преди да съм ви разказала началото.

— Краят на вашата история? Как е възможно това, ако се е случило, преди да започнете да пишете?

— Много просто. Защото моята история — моята лична история свърши, преди да започна да пиша. Разказването на приказки беше само начин за запълване на времето, след като всичко приключи.

Чаках, а тя си пое дъх като шахматист, който открива, че най-важната му фигура е поставена в ъгъла.

— По-скоро не бих ви я разказала. Но обещах, нали? Правилото на числото три. То е неизбежно. Магьосникът би могъл да помоли момчето да не изпълнява третото му желание, защото знае, че това ще бъде катастрофа за него, но момчето ще трябва да има трето желание и магьосникът е длъжен да го изпълни, защото така е според законите на приказката. Вие ме помолихте да кажа истината за три неща и аз трябва да го направя заради правилото. Позволете ми обаче първо да ви поискам нещо в замяна.

— Какво е то?

— След това никакви прескачания, никакво препускане напред. От утре ще ви разкажа моята история, като започна от началото, ще продължа през средата и ще свърша с края. Всичко поред и на точното му място. Без измами, без лъжи. Без гледане напред. Без въпроси. Без надничане на последната страница, за да видим какво става.

Имаше ли право да определя условията на нашата сделка, смятайки, че вече съм я приела? Не съвсем. Но въпреки това кимнах с глава.

— Добре. Съгласна съм.

Мис Уинтър въобще не ме погледна, когато започна разказа си.

— Живеех в Ейнджълфийлд.

Гласът й трепна, когато произнесе името, и тя задраска нервно по дланта си с несъзнателно движение.

— Бях на шестнадесет години.

Гласът й се извиси рязко; плавността на речта я напусна.

— Имаше пожар.

Думите й бяха твърди и сухи, като камъни.

— Загубих всичко.

И тогава, преди да успее да го спре, от устните й се изтръгна вик.

— О, Емелин!

Има поверие в някои култури, че името съдържа цялата мистична сила на човека. Смята се, че то трябва да е известно само на Бог, на човека, който го носи, и на много малко привилегировани. Произнасянето му, независимо дали от самия човек или от някой друг, може да предизвика нещастие. Изглежда, това беше точно такова име.

Мис Уинтър притисна с ръка устните си, но беше много късно. По мускулите под кожата й премина трепет.

Сега знаех, че съм свързана с историята. Бях се натъкнала точно на сърцевината на приказката, която бях повикана да разкажа. Това беше любов. И загуба. Какво друго можеше да предизвика болката в това възклицание, ако не загубата на близък човек? В един кратък миг проникнах зад маската от бял грим и екзотични драперии. За няколко секунди ми се стори, че виждам право в сърцето на мис Уинтър, право в мислите й. Разпознах най-дълбоката й същност: как можех да сбъркам! Та нали това бе и моята същност? Ние двете бяхме осиротели близначки. С това откритие ремъкът на историята се стегна около китките ми и моето вълнение неочаквано бе прерязано от страх като с нож.

— Къде мога да намеря писмени доказателства за този пожар? — попитах, опитвайки се да овладея чувствата си.

— В местния вестник „Банбъри Хералд“.

Кимнах и го отбелязах в бележника си.

— Въпреки че — добави тя — доказателствата там са различни от онова, което сега ще ви покажа.

Вдигнах учудено вежди.

— Елате по-близо.

Станах от стола и направих една стъпка, преполовявайки разстоянието помежду ни.

Мис Уинтър бавно вдигна дясната си ръка и протегна към мен затворения си юмрук, който беше обсипан с трикаратови скъпоценни камъни в техните подобни на нокти обкови. С движение, което говореше за огромно усилие, тя обърна ръката си и я отвори, сякаш вътре имаше скрит някакъв изненадващ подарък и тя смяташе да ми го предложи.

Но там нямаше подарък. Изненадата беше самата ръка.

Никога досега не бях виждала такава плът. Нейните побелели ръбчета и яркочервени бразди нямаха нищо общо с розовите възглавнички в основата на моите пръсти и бледата долина на дланта ми. Разтопена от пожара, плътта й бе застинала в напълно неразличим пейзаж, като място, променено завинаги от поток лава. Пръстите й не лежаха отворени, а извити като лапа от изкривената стегнатост на белязаната от рани тъкан. В средата на дланта й, белег върху белег, изгаряне върху изгаряне, имаше отпечатък като гротескна картина. Той бе разположен толкова дълбоко, че с неочаквана погнуса се запитах дали случайно не стига до костта, която би трябвало да се намира точно под него. Белегът създаваше чувството за странно закрепване на ръката в китката, отпечатъкът тежеше върху дланта й — сякаш в нея нямаше живот. Той представляваше нещо дълбоко и кръгло, запечатано завинаги, и от него по посока на палеца тръгваше къса линия.

Сега, мислейки за това, осъзнавам, че белегът наподобяваше буквата „Q“, но тогава, в шока на този неочакван и болезнен акт на разкриване, той не бе толкова ясен и ме разтърси така, както ако бях открила на някоя страница, написана на английски, непознат символ от забравен, непознат език.

Обзе ме неочаквано главозамайване и аз посегнах към стола зад мен.

— Съжалявам — чух я да казва. — Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как биха изглеждали в очите на другите хора.

Седнах и постепенно тъмнината в края на полезрението ми се разсея.

Мис Уинтър затвори пръстите на своята увредена ръка, извъртя китката си и върна обсипания със смарагди юмрук в скута си. С жест, изразяващ защита, тя обви пръстите на другата си ръка около нея.

— Съжалявам, че не искахте да чуете моята приказка за духа, мис Лий.

— Ще я чуя някой друг път.

Интервюто ни бе приключило.

По пътя към моите стаи си мислех за писмото, което ми бе изпратила. За напрегнатия и прилежен почерк, какъвто не бях виждала никога преди. Бях решила, че се дължи на болест. Артрит може би. Сега разбирах. От първата до последната си книга мис Уинтър бе писала с лявата си ръка.

 

 

В моя кабинет кадифените завеси бяха зелени, а стените — покрити с бледозлатист сатен с воден знак. Въпреки приглушената тишина, дължаща се на изобилието от тъкани, бях приятно изненадана и доволна от широкото дървено бюро и обикновения стол с права облегалка, които стояха под прозореца. Включих настолната лампа на бюрото и подредих хартията, което бях взела със себе си, и моите дванадесет молива. Те бяха от нов вид: неподострени червени пръчици, точно такива, с каквито обичах да започвам проектите си. Последното нещо, което извадих от чантата си, беше острилка за моливи.

Импулсивно се покатерих върху бюрото и потърсих зад сложните драперии корниза на завесите. Пръстите ми опипаха горния им край и аз почувствах закачените към тях кукички и ушички. Това беше трудна работа за сам човек завесите бяха дълги и стигаха чак до пода, набрани и подплатени, и тежестта им, прехвърлена през рамото ми, не беше никак малка. Но след няколко минути те бяха сгънати и прибрани в скрина, а аз застанах в центъра на стаята да огледам резултата от усилията си.

Прозорецът бе едно огромно пространство от тъмно стъкло и в центъра му, мрачно прозрачен, стоеше моят призрак и гледаше право в мен. Нейният свят не бе различен от моя: виждаха се бледите очертания на едно бюро от другата страна на прозореца, а по-назад и кресло, разположено в кръг от светлина, хвърляна от стандартна лампа. Но докато моят стол беше червен, нейният беше сив, и докато моят стол стоеше върху индианска черга, заобиколен от светлозлатисти стени, нейният се крепеше във въздуха в една неопределена, безкрайна равнина от тъмнина, в която сякаш се движеха и дишаха неясни форми, като вълни.

Двете заедно започнахме малкия ритуал по подготовка на бюрата си. Разделихме топчето хартия на малки купчинки и ги прелистихме, за да влезе в тях въздух. Подострихме моливите, въртейки дръжката на острилката и наблюдавайки как дългите навити стърготини се къдрят и провисват надолу към кошчето за хартия. Когато и последният молив бе идеално подострен, ние не го оставихме при останалите, а го задържахме.

— А сега — казах й аз — е време за работа.

Тя отвори уста, сякаш да ми проговори. Не можах да чуя какво ми казва.

Аз не мога да стенографирам. По време на интервюто просто си нахвърлях списък от ключови думи и се надявах, че ако веднага след това започна да пиша, тези думи щяха да са достатъчни, за да дадат тласък на паметта ми. Този подход наистина ми помогна. Поглеждайки от време на време в бележника си, запълвах купчината листи с думите на мис Уинтър, извиквайки образа й в главата си, чувайки гласа й, наблюдавайки маниерите й. Скоро почти не се налагаше да поглеждам в бележника си, а сякаш пишех диктовка под гласа на мис Уинтър.

Оставях широки полета. В лявото си отбелязвах маниерите, израженията и жестовете, за които ми се бе сторило, че добавят нещо към онова, което тя казваше. Дясното поле оставих празно. По-късно, препрочитайки написаното, щях да вкарам там своите мисли, въпроси и забележки.

Имах чувството, че бях работила часове наред. Станах да си направя чаша какао, но времето сякаш бе спряло и прекъсването не разстрои потока на мислите ми. Върнах се към работата си и продължих нишката на мисълта, сякаш не бе имало никаква пауза.

„Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как може да изглеждат в очите на другите хора“ — написах най-накрая в средната колона, а вляво добавих една бележка, описваща начина, по който тя сви пръстите на здравата си ръка и с тях покри свития юмрук на ранената.

Подчертах с двойна линия последното изречение и се протегнах. В прозореца другата аз също се протегна. Тя взе моливите, чиито върхове се бяха изхабили, и ги подостри един по един.

Тя бе точно по средата на една прозявка, когато с лицето й започна да се случва нещо. Първо в средата на челото й се появи неочаквано петно, като мехур. На бузата й се появи друго, после под окото, върху носа, на устните. Всяко ново петно бе съпроводено от тъп звук, едно думкане, което нарастваше все по-бързо и по-бързо. За няколко секунди цялото й лице изглеждаше разместено. Но това не бе дело на смъртта. Беше само дъждът. Дългоочакваният дъжд.

Отворих прозореца, протегнах ръката си и я оставих да се намокри, сетне избърсах с нея очите и лицето си. Потръпнах. Беше време за лягане.

Оставих прозореца открехнат само толкова, колкото да мога да чувам дъжда, който продължаваше да вали с монотонна, приглушена мекота. Чувах го, докато се събличах, докато четох и докато спах. Той придружаваше сънищата ми като лошо настроено радио, оставено да свири през нощта, предаващо неясен бял звук, под който се чува едва различимият шепот от чужди езици и откъслеци от непознати мелодии.

И така започнахме…

 

 

В девет часа на другата сутрин мис Уинтър изпрати да ме повикат в библиотеката.

На дневна светлина стаята бе съвсем различна. Капаците на високите прозорци бяха вдигнати и позволяваха на светлината от бледото небе да нахлуе вътре. Градината, все още мокра от снощния порой, блестеше на утринното слънце. Екзотичните растения от вътрешната страна на прозорците сякаш докосваха с листа своите по-сурови и по-мокри братовчеди зад стъклото, а деликатните рамки на стъклата изглеждаха не по-тежки и солидни от блещукащите влакна на паяжината, проснала се от клонка на клонка през алеята в градината. Самата библиотека, по-лека, не така внушителна и значително по-тясна, отколкото ми се видя предишната вечер, се появи отразена като мираж от книги в мократа зимна градина.

В пълен контраст с бледото синьо небе и млечнобялото слънце, мис Уинтър бе цялата огън и жар — едно екзотично парниково цвете в северна зимна градина. Днес тя не носеше слънчеви очила, но клепачите й бяха гримирани във виолетово, очертани с плътна очна линия в стил Клеопатра и обрамчени със същите тежки черни мигли като вчера. На ясната дневна светлина видях онова, което не бях видяла предишната вечер: в основата на пътя, който разделяше меденочервените къдрици на мис Уинтър, имаше тясна ивица от чисто бяло.

— Помните нашата уговорка, нали? — започна тя, докато аз сядах на стола от другата страна на камината. — Начало, среда и край, в правилния ред. Без измами. Без прескачане напред. Без въпроси.

Бях изморена. Спах в непознато легло, на непознато място, и се събудих от тъп, разстроен, немелодичен звук, който звънеше в главата ми.

— Започнете откъдето вие желаете — отвърнах.

— Ще започна от самото начало. Макар че началото никога не е там, където човек си мисли. Нашият живот е толкова важен за нас, че ние имаме навика да си въобразяваме, че историята му започва с нашето раждане. Първо няма нищо и после съм се родил аз… Това обаче не е така. Човешките животи не са парчета канап, които могат да бъдат откъснати от кълбото, опънати прави и поставени настрани. Семействата са като паяжина. Съединителна тъкан. Не е възможно да докоснеш една част от нея, без да причиниш вибрации в останалата. Не е възможно да разбереш една част, без да имаш усещане за цялото.

Моята история е не само моя; тя е историята на Ейнджълфийлд. Селото Ейнджълфийлд. Къщата Ейнджълфийлд. И семейство Ейнджълфийлд. Джордж и Матилд, техните деца Чарли и Изабел; децата на Изабел — Емелин и Аделин. Тяхната къща, съдби, страхове. И техният дух. Човек винаги трябва да обръща внимание на духовете, нали, госпожице Лий?

Тя ме изгледа изпитателно и остро; направих се, че не забелязах.

— Раждането не е истинско начало. Нашият живот в началото не е истински наш, той е само продължение на нечия друга история. Вземете например мен. Като ме гледате сега, бихте си помислили, че раждането ми трябва да е било нещо специално, нали? Придружено от странни поличби и предзнаменования, в присъствието на магьосници и приказни феи. Нищо подобно. Всъщност, когато съм се родила, не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия.

Чувам ви как си мислите — как и откъде знам историята, която предхожда моето раждане? Какви са източниците? Откъде е дошла информацията? Добре, ще ви кажа. Откъде в дом като Ейнджълфийлд би могла да дойде каквато и да е информация? Разбира се, от прислугата. В частност от Мисус. Не че съм научила всичко директно от нейните уста. Наистина, понякога тя си припомняше миналото, докато седеше и лъскаше сребърните прибори, и изглежда, забравяше за моето присъствие. Мръщеше се, когато си сещаше за селските слухове и клюки. Събитията, разговорите и сцените се лееха от устата й и сякаш отново се разиграваха около кухненската маса. Но рано или късно историята щеше да я отведе до места, които не бяха особено подходящи за едно дете, и тя неочаквано си спомняше, че бях там, прекъсваше описанието по средата на изречението и започваше да търка и лъска ножовете с такова ожесточение, сякаш заедно с петната искаше да изтрие и миналото. Но в една къща с деца не може да има тайни. Събирах липсващите части на историята по други начини. Когато Мисус говореше с градинаря по време на сутрешния чай, се научих да интерпретирам неочакваното мълчание, което прекъсваше на пръв поглед невинните им разговори. Правех се, че не забелязвам мълчаливите погледи, които някои думи провокираха между тях. А когато си мислеха, че са сами и можеха да си говорят тайно… те всъщност не бяха сами. По този начин научих историята на моя произход. И по-късно, когато Мисус вече не беше същата жена, когато възрастта я обърка и развърза езика й, тогава нейното лъкатушене из спомените потвърди пред мен историята, за която ми трябваха години, за да я скалъпя. Това е същата тази история, която бе стигнала до мен чрез намеци, погледи и мълчание, която сега имам намерение да облека в думи за вас.

Мис Уинтър прочисти гърлото си и се приготви да започне.

— Изабел Ейнджълфийлд била особена.

Гласът й сякаш се изплъзна от нея и тя изненадано спря. Когато заговори отново, тонът й бе по-внимателен.

— Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

И отново стана същото — неочаквана загуба на гласа.

Дотолкова бе свикнала да крие истината, че за нея тя бе атрофирала. Мис Уинтър направи един фалстарт, после още един. Но като талантлив музикант, който не е свирил с години и най-сетне отново е взел своя инструмент, намери верния път.

И ми разказа приказката за Изабел и Чарли.

 

 

Изабел Ейнджълфийлд била особена. Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

Не е възможно да узнаем дали тези два факта са свързани. Но когато двадесет и пет години по-късно Изабел напуснала дома си за втори път, хората в селото си спомнили безкрайния дъжд, който валял в деня на нейното раждане. За някои това сякаш било вчера, те помнели, че докторът закъснял, възпрепятстван от преливането на реката. Други си спомнили, макар и с известно съмнение, че пъпната връв била увита около врата на бебето и щяла да го задуши, преди да се роди. Да, това била трудно раждане, защото точно в шест, когато бебето излязло и докторът позвънил на вратата, майката си отишла от този свят. Така че, ако времето било хубаво, ако докторът бил дошъл навреме, ако пъпната връв не била лишила детето от кислород, и ако майката не била умряла…

И още ако, ако, ако… Но Изабел си била Изабел, и това е всичко, което може да се каже по въпроса.

Детето, едно бяло късче ярост, било сираче, без майка. И от самото начало, изглежда, щяло да бъде и без баща. Защото баща й — Джордж Ейнджълфийлд, изпаднал в депресия. Той се заключил в библиотеката и решително отказвал да излезе оттам. Това може да изглежда прекалено; десет години брак обикновено са достатъчни да излекуват съпружеското привличане, но Ейнджълфийлд бил странен тип и това е обяснението. Той обичал жена си — раздразнителната, мързелива, егоистична и красива Матилд. Обичал я повече, отколкото обичал конете си, и дори повече от кучето си. Колкото до сина им Чарли, момче на девет години, през главата на Джордж никога не била минала мисълта дали го обича повече или по-малко от жена си, защото всъщност той никога не бил мислил за Чарли.

Загубил Матилд, почти полудял от мъка, Джордж Ейнджълфийлд прекарал целия ден в библиотеката, без да яде нищо и без да се види с някого. Прекарвал нощите си също тук, без да спи, втренчил зачервените си очи в луната. Това продължило месеци наред. Неговите бледи бузи станали още по-бледи, той отслабнал, престанал да говори. Извикали лекари специалисти от Лондон. Викарият идвал и си отивал. Кучето чезнело от липса на внимание, а когато умряло, Джордж Ейнджълфийлд дори не забелязал. Накрая на Мисус й дошло до гуша. Тя взела бебето Изабел от люлката в детската стая и го занесла долу. Минала покрай иконома, без да обръща внимание на протестите му, и влязла библиотеката, без да почука дори. Отишла до бюрото и мълчаливо сложила бебето в ръцете на Джордж Ейнджълфийлд. Сетне се обърнала и излязла, като затръшнала вратата зад себе си. Икономът понечил да влезе, смятайки да вземе детето, но Мисус вдигнала заплашително пръст и просъскала: „Да не си посмял!“ Той толкова се стреснал, че се подчинил. Прислугата в къщата се събрала пред вратата на библиотеката. Всички се споглеждали и не знаели какво ще стане. Но убедеността на Мисус била толкова силна, че ги парализирала и те не предприели нищо.

Така минал целият дълъг следобед, в края на който една от прислужниците изтичала към детското крило.

— Той излезе! Господарят излезе!

Мисус спокойно слязла долу, за да чуе какво се е случило. Слугите стояли в коридора с часове, подслушвайки на вратата и надничайки през ключалката. Отначало техният господар седял и гледал бебето с мрачно и объркано изражение на лицето. Бебето се въртяло и гукало. Когато Джордж Ейнджълфийлд чул гукането и се усмихнал в отговор, слугите удивено се спогледали, но били още по-смаяни, когато по-късно дочули приспивна песничка. Бебето заспало и настъпила тишина. Баща й, така казали слугите, не откъсвал очи от дъщеря си. После тя се събудила и започнала да плаче. Виковете й ставали все по-силни, докато накрая вратата се отворила със замах.

И там стоял моят дядо с неговото бебе в ръце. Като видял слугите, които се мотаели без работа, той ги изгледал страшно и гласът му забумтял:

— Ще оставите ли това бебе да умре от глад?

От този ден нататък Джордж Ейнджълфийлд поел грижите за своята дъщеря. Той я хранел, къпел и приспивал, премествал кошарката й в своя кабинет, в случай че тя плачела самотно през нощта, измайсторил индианско седло, така че да може да я взема със себе си на езда, четял й на глас бизнес писма, спортните страници на вестниците и любовни романи и споделял всички свои мисли и планове с нея. Накратко, държал се така, сякаш Изабел била разумна и приятна компания, а не малко и все още невежо дете.

Вероятно външният й вид бил причината баща й да я обича толкова много. Чарли, пренебрегваното дете, което било с девет години по-голямо от Изабел, бил копие на баща си: тежък, тромав, блед, червенокос, с масивни крака и тъповато изражение. Но Изабел наследила гените и на двамата си родители. Червената коса като на баща й и брат й при нея имала цвят на лъскав кестен. Бледата кожа на рода Ейнджълфийлд била опъната върху фини френски кости. Тя имала по-хубавата брадичка на баща си и по-красивата уста на майка си. Наследила също така бадемовите очи и дългите мигли на Матилд, но когато ги вдигнела, то било, за да разкрие невероятно зелените ириси, които били емблемата на рода Ейнджълфийлд. Тя била — поне физически — самото съвършенство.

Домакинството се приспособило към необичайното състояние на нещата. Живеели според негласното споразумение да се държат така, сякаш е нещо съвсем нормално и естествено един баща да е изкуфял по дъщеря си. Никой нямал право да смята, че не е мъжко, джентълменско или най-малкото, че е смешно той да държи детето постоянно при себе си.

Но какво ставало в това време с Чарли, брата на бебето? Той бил глуповато, бавно съобразяващо момче, чиито мисли се въртели в кръг около малобройните му мании и занимания; дете, на което не било наложено да учи или да мисли логично. Той не обръщал внимание на бебето и посрещнал с радост промените, които неговата поява предизвикала в домакинството. Преди да се появи Изабел, имал двама родители, пред които Мисус можела да докладва за лошото му поведение; двама родители, чиято реакция не можело да бъде предсказана. Майка му била непоследователна в отношението си към него си: понякога го наплясквала за лошото му държание, друг път се смеела от сърце. Баща му, макар и строг, бил разсеян и често забравял наказанията, които възнамерявал да му наложи. Макар че когато видел момчето, имал неясното чувство, че е сторило нещо — някаква беля или постъпка, за които трябва да бъде наказано; затова обикновено го наплясквал с презумпцията, че ако момчето не го заслужава сега, то в бъдеще това е сигурно. Така че тази порция бой била в аванс за следващата беля. Това научило момчето на един много добър и важен урок: да стои далеч от баща си.

С идването на бебето Изабел всичко това се променило. Мама я нямало, а татко бил толкова зает с малката си дъщеря, че не обръщал никакво внимание на истеричните оплаквания на прислугата за мишка, изпечена заедно с неделния бут месо, или за карфици, набутани дълбоко вътре в сапуна от злосторни ръце. Чарли бил свободен да прави каквото си иска, а онова, което го забавлявало най-много, било да отмести дъските в най-горната част на стълбата, водеща към таванските помещения, и да гледа как слугините падат и си навяхват глезените.

Мисус често гълчала, но тя била само Мисус и в този нов свободен живот той можел да осакатява и да наранява до насита, колкото му душа иска, с ясното съзнание, че няма да бъде наказан. Твърди се, че последователното поведение на възрастните е полезно за децата. И наистина, последователното пренебрегване било добре дошло за това дете, защото в ранните години на своя полусирашки живот Чарли Ейнджълфийлд бил изключително и напълно щастлив.

Обожанието на Джордж Ейнджълфийлд към дъщеря му упорствало въпреки всички изпитания, които едно дете може да наложи на баща си. Когато тя започнала да говори, той открил, че е невероятно надарена — истински оракул, и започна да се консултира с нея за всичко, докато цялото домакинство трябвало да тича в съответствие с капризите на едно тригодишно хлапе.

В къщата рядко идвали посетители и тъй като домакинството шеметно се спускало от ексцентричността към хаоса, те ставали все по-редки. Прислугата започнала да надига глас и да се оплаква. Икономът напуснал, преди детето да навърши две години. Готвачката изкарала още една година въпреки нередовните часове за хранене, които капризната Изабел налагала, после дошъл денят, в който също подала оставката си. Когато си тръгнала, тя взела със себе си и кухненската помощница и накрая останала само Мисус, която трябвало да осигурява кейк и сладко в най-странни часове от денонощието. Домашните прислужници не се чувствали длъжни да изпълняват задълженията си: не без основание смятали, че малките им заплати не могат да компенсират срязванията, натъртванията, раните, навехнатите глезени и стомашни разстройства, причинени от садистичните експерименти на Чарли. Те напускали и били заменяни от цяла върволица временни работници, никой, от които не се задържал дълго. Накрая дори и те си отишли.

Когато Изабел станала на пет години, домакинството се състояло само от Джордж Ейнджълфийлд, двете деца, Мисус, градинаря и пазача на дивеч.

Кучето отдавна било мъртво, а котките, наплашени до смърт от Чарли, стояли далеч от къщата и търсели убежище в градинската барака само когато времето ставало студено.

Дори Джордж Ейнджълфийлд да е забелязвал тази изолация, както и домашната оскъдица, той не съжалявал. Нали имал Изабел: тя му стигала и той бил щастлив.

Ако слугите липсвали на някого, то това бил Чарли. Без тях момчето загубило обектите на своите експерименти. И докато търсел някого, когото да нарани, очите му попаднали на сестра му — нещо, което щяло да стане рано или късно.

Чарли не можел да я накара да плаче в присъствието на баща им и тъй като тя рядко напускала стаята на Джордж, Чарли се видял в чудо. Как да я прилъже и да я измъкне далеч от него?

С примамка, решил той. Шепнейки обещания за вълшебства и изненади, Чарли повел малката Изабел през страничната врата, покрай единия край на чворестата градина, между дългите синори, извън градината с дървета, изрязани в различни геометрични форми, и по алеята с букове, водеща към гората. Там имало едно място, което Чарли познавал. Един стар, влажен коптор без прозорци — прекрасно място за тайни занимания.

Онова, което търсел Чарли, било жертва, а неговата сестричка, крачеща след него — по-малка, по-млада и по-слаба, сигурно му е изглеждала идеална. Но тя била хитра и умна и нещата не се развили точно така, както той очаквал.

Чарли навил ръкава на сестра си и прекарал парче бодлива тел, оранжева от ръжда, по бялата вътрешна страна на ръката й. Тя загледала червените капчици кръв, които се появили по протежение на ивицата, сетне обърнала очите си към него. Зелените й очи били широко отворени от изненада и изпълнени с нещо като удоволствие. Когато протегнала ръката си за телта, той й я подал автоматично. Тя навила и другия си ръкав, пробила кожата си и много прилежно издърпала жицата надолу чак до китката си. Раните били много по-дълбоки, отколкото онези, които й причинил Чарли. Изабел въздъхнала доволно и облизала кръвта си. После предложила телта на брат си и с движение му показала да навие ръкава си.

Чарли бил объркан. Но забил телта в ръката си, защото тя искала това и се разсмял през болката.

Вместо жертва, той неочаквано открил своя най-странен съучастник.

 

 

Животът за семейство Ейнджълфийлд се влачел без приеми, без ловни срещи, без прислуга и без повечето неща, които хората от тяхната класа в онези дни приемали за естествени. Те обърнали гръб на съседите си, позволили имението да се обработва от арендатори и зависели от добрата воля и честност на Мисус и на градинаря за онези връзки със света, които са необходими за оцеляването.

Джордж Ейнджълфийлд забравил за света и за известно време светът също го забравил. Но минали години и хората си спомнили за него. За всичко били виновни парите.

В околността имало и други големи къщи. И други повече или по-малко аристократични фамилии. Измежду тях имало един мъж, който се грижел добре за парите си. Той слушал най-добрите съвети, инвестирал големи суми там, където му диктувал разумът, и малки там, където рискът да загуби бил голям, но печалбата — особено висока в случай на успех. Големите суми той загубил напълно. Малките също отишли, макар и умерено. Скоро той се оказал в плачевно състояние. Отгоре на всичко имал един мързелив син прахосник и една дъщеря с дебели глезени и опулени като на кукумявка очи. Нещо трябвало да се направи.

Джордж Ейнджълфийлд не се виждал с никого, така че не получавал финансови съвети. Когато адвокатът му изпращал препоръки, той не им обръщал внимание, а когато банката му изпращала писма, не отговарял. Като последица от това парите на Ейнджълфийлд, вместо да се харчат в преследването на една сделка след друга, си стояли на топло в банката и се умножавали.

Парите обаче не си мълчат. Тръгнали слухове, че е богат.

— Нямаше ли Джордж Ейнджълфийлд син? — попитала жената на почти разорения съсед. — На колко трябва да е станал вече? На двадесет и шест може би?

И ако не синът за тяхната Сибил, тогава защо не момичето за Роланд? — мислела си жената. Вече трябва да е станала на възраст за женене. Всеизвестно било, че баща й е луд по нея; значи тя нямало да дойде с празни ръце.

— Времето е чудесно за пикник — заявила тя, а мъжът й не могъл да открие връзката, както често се получава при съпрузите.

 

 

Поканата вехнела и избелявала на прозоречната рамка на гостната цели две седмици и може би щяла да си остане там, ако не била Изабел. Един следобед, понеже нямало какво да прави, тя слязла пуфтейки по стълбите, издула бузи от скука, взела плика и го отворила.

— Какво е това? — попитал я Чарли.

— Покана — отвърнала му тя. — За пикник.

Пикник? Мозъкът на Чарли заработил. Сторило му се странно. Но той свил рамене и забравил за това. Изабел станала и излязла.

— Къде отиваш?

— В стаята си.

Той направил опит да я последва, но тя го спряла.

— Остави ме сама. Не съм в настроение.

Чарли се ядосал, сграбчил косата й, прекарал пръстите си по тила й и намерил белезите, които бил оставил там последния път. Но тя се извъртяла и изтичала, като заключила вратата си.

Един час по-късно, като я чул да слиза, Чарли отишъл в коридора.

— Ела с мен в библиотеката — заповядал й той.

— Няма.

— Тогава в еленовия парк.

— Не.

Той забелязал, че се е преоблякла.

— На какво си се направила? — попитал. — Изглеждаш глупаво.

Тя била облякла една лятна рокля от тънка бяла материя, украсена със зелено, принадлежала някога на майка й. Вместо обичайните гуменки с оръфани връзки, била с чифт зелени копринени сандали — също на майка й, които били с един номер по-големи, и в косата си била прикрепила цвете с едно гребенче. Била си сложила и червило.

Сърцето на Чарли се изпълнило с мрак.

— Къде отиваш? — попитал я той.

— На пикника.

Той сграбчил ръката й, забил пръстите си в нея и я задърпал към библиотеката.

— Не!

Той я задърпал още по-силно.

Тя просъскала.

— Чарли, казах не!

Тогава той я оставил. Знаел, че когато каже „Не“ по този начин, трябва да я послуша. Изабел можела да бъде в лошо настроение дни наред.

Тя се обърнала и отворила външната врата.

Изпълнен с ярост и гняв, Чарли потърсил да хвърли нещо по нея. Но вече не било останало нищо, което можело да бъде счупено. Юмруците му се отпуснали; той последвал Изабел към мястото на пикника.

 

 

Отдалеч младите хора с техните летни рокли и бели ризи изглеждали като прекрасна картинка на брега на езерото. Чашите, които държали, били пълни с течност, която блещукала на слънчевата светлина, а тревата в краката им изглеждала достатъчно мека, че да вървиш бос по нея. В действителност всички те се потели под дрехите си, шампанското било топло, а ако някой събуел обувките си, рискувал да стъпи върху гъши изпражнения. Все пак всички се престрували, че се забавляват, с надеждата, че тази преструвка би могла да се превърне в истина.

Един млад мъж в края на групичката забелязал странната двойка, приближаваща се към тях — момиче с чудновати дрехи, придружено от мъж с тежка походка. Имало нещо особено в нея.

Той не отговорил на шегата на събеседника си, който се огледал, за да види какво е привлякло вниманието му, и също млъкнал. Групичката от млади жени, винаги бдителни по отношение поведението на младите мъже, дори когато се намират с гръб към тях, се обърнали да видят каква е причината за настъпилата тишина. Последвал ефектът на вълната — всички присъстващи се обърнали да видят новодошлите. И онемели, когато ги видели.

През ливадата вървяла Изабел.

Тя приближила групата, която се разделила да мине, както морето се разделило за Мойсей. Изабел преминала между тях и приближила брега на езерото. Там застанала на една плоска скала, която стърчала над водата. Някой приближил към нея с чаша и бутилка, но тя го отпратила с жест. Слънцето било ярко, пътят дотук — дълъг, и било необходимо нещо повече от шампанско, което да я разхлади.

Изабел свалила обувките си, окачила ги на едно дърво и като протегнала ръце напред, скочила във водата.

Групата надала възглас, а после, когато се показала на повърхността, водата се стичала от нея и тя приличала на картината „Раждането на Венера“.

Този скок във водата бил другото нещо, което хората помнели години по-късно, след като тя напуснала дома си за втори път. Те си спомняли и клатели глави в израз на съжаление и порицание. Момичето си е било смахнато през цялото време, смятали всички. Но в онзи ден това било отдадено на доброто настроение и всички й били благодарни. Изабел с лекота върнала настроението и събудила партито за живот.

Един от младите мъже, най-дръзкият, със светла коса и висок смях, изул обувките си, свалил вратовръзката си и скочил в езерото при нея. Последвали го трима негови приятели. За нула време всички младежи се озовали във водата, като се гмуркали, викали, крещели и се пръскали, демонстрирайки мускули и състезавайки се по атлетизъм.

Момичета видели, че има само един начин: окачили сандалите си по клоните, сложили на лицата си най-предизвикателните физиономии и също цопнали във водата. Като пискали, за да привлекат вниманието на момчетата, те правели и невъзможното, за да не намокрят косите си.

Усилията им били напразни. Очите на всички мъже били насочени само към Изабел.

Чарли не последвал сестра си във водата. Той стоял на известно разстояние и наблюдавал. С червената коса и бледата си кожа бил създаден за мъглите и дъждовното време на Йоркшир и за забавления на закрито. Лицето му веднага почервеняло от слънцето, а очите му започнали да щипят, когато потта от веждите му се стичала в тях. Но той дори не мигнал. Не можел да понесе мисълта да откъсне очите си от Изабел.

Колко часа минали, преди да се събере отново с нея? На него му се сторило цяла вечност. Оживен от присъствието на Изабел, пикникът продължил много по-дълго, отколкото били планирали, и въпреки това на всички гости им се струвало, че е минал като един миг и че биха могли да останат още, стига да можело. Партито приключило с утешителни мечти за други пикници в близкото бъдеще и цяла лавина от обещания, покани и мокри целувки.

Когато Чарли се присъединил към сестра си, на раменете на Изабел било наметнато сакото на млад мъж, а самият той я държал за ръката. Недалеч се мотаело някакво момиче, което сякаш не било сигурно дали присъствието му е желано. Закръглена, обикновена и женствена, приликата й с младия мъж ясно показвала, че е негова сестра.

— Хайде, идвай — рекъл грубо на сестра си Чарли.

— Толкова скоро? Мислех, че можем да се поразходим. С Роланд и Сибил — тя се усмихнала грациозно на сестрата на Роланд и Сибил, която се изненадала от неочакваната любезност и цялата засияла в отговор.

Ако си били вкъщи, Чарли хубаво щял да се разправи със сестра си по своя начин — както понякога правел, — като я набие, но на публично място не смеел, така че се подчинил.

Какво се случи по време на тази разходка ли? Нямало свидетели на събитията, станали в гората. Нямало и слухове. Поне в началото. Но не е необходимо човек да е гений, за да отгатне какво се било случило под балдахина на горския листак в онази лятна вечер.

Трябва да е било нещо такова:

Изабел намерила някакъв предлог да отпрати мъжете по-надалеч.

— О, обувките ми! Забравих обувките си на дървото! — и изпратила Роланд да ги вземе, а също и Чарли за шала на Сибил или нещо друго.

Момичетата се настанили върху меката земя. В отсъствието на мъжете те чакали в припадащата тъмнина, сънливи от шампанското, вдишвайки остатъците от слънчевата топлина и заедно с тях началото на нещо по-тъмно, гората и нощта.

Топлината на телата им започнала да суши влагата на роклите им и докато гънките на дрехите им съхнели, се отделили от плътта под тях и кожата ги засърбяла.

Изабел знаела точно какво иска. Да остане насаме с Роланд. Но първо трябвало да се отърве от брат си.

— Я ми кажи имаш ли си обожател? — попитала тя, докато се излежавали под едно дърво.

— Не, нямам — признала Сибил.

— А би трябвало — Изабел се обърнала на една страна, взела листенце от папрат и го прокарала по устните си. Сетне направила същото по устните на събеседничката си.

— Това гъделичка — промърморила Сибил.

Изабел го направила отново. Сибил се усмихнала с полузатворени очи и не спряла да се усмихва, докато Изабел прекарала нежното листо по шията и около деколтето на роклята й, обръщайки специално внимание на хълмчетата на гърдите й. Сибил изпуснала едно полуносово кикотене.

Когато листото продължило да слиза до кръста й и още по-надолу, Сибил отворила очи.

— Спри — оплакала се тя.

— Няма — отвърнала Изабел. — Но ти просто не можеш да го почувстваш през роклята — и тя вдигнала подгъва на роклята и продължила да си играе с папратовото листо около глезените й. — Така е по-хубаво, нали?

Сибил затворила очи.

Зеленото листо тръгнало от дебелите й глезени нагоре и намерило пътя си към едрото коляно. От устните на Сибил се откъснало нечленоразделно мърморене, макар че тя не помръднала, докато листото не достигнало най-горната част на бедрото й и тя не въздъхнала, а Изабел заменила листото със собствените си нежни пръсти.

Наблюдателното око на Изабел нито за миг не изпускало лицето на момичето и в момента, в който нейните клепачи трепнали, тя отдръпнала ръката си.

— Разбира се — рекла много сериозно тя, — ти имаш нужда от обожател.

Сибил, извадена така грубо от непълното изпадане в екстаза на удоволствието, бавно дошла на себе си.

— Трябва да знаеш, че гъделичкането — обяснила Изабел, — е много по-хубаво, ако го прави приятелят ти.

А когато Сибил попитала своята нова приятелка: „Ти откъде знаеш?“, Изабел имала готов отговор.

— От Чарли.

Докато момчетата се върнат с обувките и шала в ръце, Изабел вече била постигнала своята цел. Сибил, доста разчорлена, с раздърпана пола и фуста, гледала Чарли с жив интерес.

Чарли бил равнодушен към погледите й и гледал само Изабел.

— Знаеш ли колко са еднакви Изабел и Сибил? — рекла безгрижно Изабел. — Имам предвид звученето на имената. Почти не се различават, не мислиш ли? — тя отправила един остър поглед към брат си, опитвайки се да го накара да проумее. — Роланд и аз ще се разходим малко по-навътре, но Сибил е уморена. Ти ще останеш с нея — и хванала Роланд за ръката.

Чарли погледнал равнодушно Сибил и най-сетне забелязал раздърпаните й дрехи. Тя също го погледнала, очите й били широко опулени, а устата леко разтворена.

Когато се обърнал към мястото, където била Изабел, нея вече я нямало. Само смехът й се чувал в тъмнината. Нейният смях и ниското ръмжете на Роланд. О, той щял дай го върне по-късно! На всяка цена. Тя щяла да си плати за това. Но за момента трябвало по някакъв начин да даде отдушник на чувствата, които го измъчвали. И Чарли се обърнал към Сибил.

Лятото било изпълнено с пикници. А за Чарли — с момичета. Но за Изабел имало само Роланд. Всеки ден тя се измъквала от погледа на брат си, успявала да избяга от хватката му и изчезвала с колелото си. Чарли не успял да открие къде се среща двойката, бил твърде бавен да я последва, докато тя летяла с велосипеда. Колелетата се въртели бързо, косата се развявала зад гърба й. Понякога се връщала чак когато паднел мрак, понякога въобще не се връщала. Когато Чарли й се карал, тя се смеела и му обръщала гръб, сякаш не съществувал. Той се опитвал да я набие, да я осакати, но Изабел непрекъснато го избягвала, измъквайки се от ръцете му като вода през пръсти и той осъзнал, че игрите им досега всъщност са зависели единствено от нейните желания. Колкото и голяма да била силата му, нейната бързина и хитростта й помагали всеки път да му се изплъзне. Като глиган, разярен от пчела, Чарли бил безсилен.

Понякога тя великодушно отговаряла на молбите му. За час или два се подчинявала на неговата воля, позволявайки му да се наслади на илюзията, че всичко е както преди. Но Чарли скоро разбрал, че е само заблуда и отсъствието й станало още по-мъчително.

Той забравял болката си само временно, в обятията на различни момичета. Известно време сестра му проправяла пътя и уреждала срещите му, но посвещавайки се на Роланд, постепенно оставила Чарли да се оправя сам. На него обаче му липсвали изтънчеността и хитростта на Изабел; случил се един инцидент, който можел да се превърне в скандал, и обезпокоената и ядосана Изабел го нахокала и му казала, че би трябвало да си избере друга категория жени. Така че горкият Чарли се отказал от щерките на дребните аристократи и се обърнал към дъщерите на налбантите, фермерите и горските.

Колкото и често да се случвали, тези мигове на забрава били мимолетни и бързо отлитали. Шокираните, пълни със страх очи, насинените ръце и облените с кръв бедра се изтривали от паметта му в момента, в който се отвърнел от тях. Нищо не можело да докосне голямата страст в живота му: чувството му към Изабел.

Една сутрин към края на лятото Изабел прелистила белите страници на своя дневник и преброила дните. Сетне затворила книгата и я върнала замислено в чекмеджето. Когато взела решение какво да прави, слязла долу в кабинета на баща си.

Джордж вдигнал очи.

— Изабел! — бил приятно изненадан да я види. Откакто започнала да излиза по-често, той бил особено благодарен, когато идвала да го види както сега.

— Скъпи татко! — тя му се усмихнала.

Джордж доловил блясъка на нещо непознато в очите й.

— Има ли нещо?

Вдигнала поглед към тавана и продължила да се усмихва. Без да го погледне, Изабел му съобщила, че напуска къщата.

В началото Джордж не разбрал какво му казва. Почувствал как пулсът бие в ушите му. Зрението му се замъглило. Той затворил очи, но вътре в главата му избухвали вулкани, сблъсквали се метеорити и се взривявали с невиждани експлозии. Когато пламъците утихнали и във вътрешния му свят не останало нищо друго, освен тишина, една огромна опустошителна тишина, той отворил очи.

Какво бил направил?

В ръката си държал кичур коса с кърваво парче кожа в единия край. Там била и Изабел, гърбът й бил прикован към вратата, ръцете й — извити зад нея. Едното красиво зелено око било насинено и кърваво; бузата й изглеждала подута и червена. Струйка кръв, стичаща се от скалпа й, стигала веждата и се отклонявала край окото й.

Джордж бил ужасен от себе си и от нея. Обърнал се мълчаливо и излязъл от стаята.

След това седял с часове и въртял кичура коса, който открил в ръката си. Въртял го все по-стегнато и по-стегнато около пръста си, докато той се впил дълбоко в кожата му и станало невъзможно да го отвие. Накрая, когато усещането за болка най-сетне тръгнало бавно от пръста към съзнанието му, той заплакал.

Същият ден Чарли отсъствал и не се прибрал вкъщи преди полунощ. След като намерил стаята на Изабел празна, той тръгнал да обикаля къщата, предусещайки с някакво шесто чувство, че е станало нещастие. Когато не открил сестра си никъде, отишъл в кабинета на баща си. Един поглед върху посивялото лице на Джордж му разкрил всичко. Баща и син се изгледали за един миг, но фактът, че загубата им била обща, не ги обединил. На този свят нямало нищо, което можели да направят един за друг.

В своята стая Чарли седнал на стола близо до прозореца. Седял там с часове — един силует, очертан в правоъгълника от лунна светлина. По някое време отворил чекмеджето и извадил пушката, която бил получил чрез изнудване от един местен бракониер, и на два или три пъти допирал дулото до слепоочието си. Всеки път силата на гравитацията връщала оръжието в скута му.

В четири сутринта той оставил пушката и вместо нея взел дългата игла, която отмъкнал от кутията за шев на Мисус преди десет години и която оттогава често била употребявана. Чарли дръпнал крачола на панталона си, свалил чорапа и направил нова пунктура на кожата си. Раменете му треперели, но ръката му била стабилна, докато върху пищялната му кост се появила една-единствена дума: Изабел.

В това време Изабел била вече далеч. Тя се върнала в стаята си само за няколко минути и отново напуснала, като минала по задните стълби до кухнята. Тук прегърнала със странна и силна прегръдка Мисус, нещо неприсъщо за Изабел, измъкнала се през страничната врата и хукнала през градината към вратичката в каменната стена. Зрението на Мисус било отслабнало и замъглено от доста време, но тя преценявала движението на хората чрез вибрациите във въздуха и имала усещането, че за съвсем кратка част от секундата, преди да затвори вратата зад себе си, Изабел се поколебала.

Когато станало ясно, че Изабел си е отишла, Джордж Ейнджълфийлд се прибрал в библиотеката и заключил вратата. Отказвал да яде и да се среща с хора. Сега в къщата идвали само викарият и докторът, но и двамата били отпращани с викове: „Кажи на твоя Бог да върви по дяволите!“ и „Оставете раненото животно да умре на спокойствие!“ И това бил краят на техните посещения.

Няколко дни по-късно те се върнали и повикали градинаря да счупи вратата. Джордж Ейнджълфийлд бил мъртъв. Краткият преглед показал, че е умрял от отравяне на кръвта, причинено от пръстен човешка коса, впита дълбоко в плътта на безименния му пръст.

Чарли не умрял, макар че не разбирал защо. Той бродел из къщата като призрак. Направил пътека от стъпки в прахта и ги следвал неизменно всеки ден, тръгвайки от тавана и стигайки до долу. Минавал през таванските помещения, които не се използвали от години, през стаите на прислугата, крилата на семейството, кабинета, библиотеката, музикалния салон, гостната, кухнята. Било едно безкрайно, безнадеждно, неуморно търсене. През нощта излизал да обикаля из имението, краката му го носели без умора надалеч и все по-надалеч. През цялото време държал иглата на Мисус в джоба си. Пръстите му били кървава каша. Той страдал за Изабел.

Чарли живял така септември, октомври, ноември, декември, януари и февруари, а в началото на март Изабел се завърнала.

Той бил в кухнята, следвайки следите от своите стъпки, когато чул звука от кола, приближаваща къщата. Изругал и приближил до прозореца. Не желаел посетители.

Но когато от колата слязла една позната фигура, сърцето му просто спряло.

За един миг стигнал до вратата, прескочил стълбите — и там стояла Изабел.

Той я загледал.

Тя се разсмяла.

— Ето — казала му, — дръж! — и му подала един тежък вързоп, увит в плат. После се пресегнала отзад в колата и взела още един.

— И това също — той ги взел послушно под мишниците си.

— А сега онова, което ще ми хареса най-много на света, е едно голямо бренди.

Изумен, загубил ума и дума, Чарли последвал Изабел в къщата. Тя отишла направо до бюфета с напитки, извадила чаши и една бутилка. Наляла си щедро в едната чаша и изпила питието наведнъж, отмятайки глава назад и откривайки белотата на шията си. После напълнила отново своята чаша и още една, която подала на брат си. Той стоял като парализиран, онемял, ръцете му били пълни с плътно завързаните вързопчета. Смехът на Изабел продължавал да звучи в ушите му отново и отново и той имал чувството, че е застанал близо до някоя огромна църковна камбана. Главата му започнала да се върти, от очите му потекли сълзи.

— Остави ги — наредила му Изабел. — Ще вдигнем тост.

Чарли взел чашата и вдъхнал спиртните пари.

— За бъдещето! — той глътнал брендито на един дъх и се закашлял от непознатия огън.

— Дори не си ги видял, нали? — попитала тя.

Той се намръщил.

— Ето, виж! — Изабел обърнала вързопчетата, които бил оставил върху бюрото, отметнала меката тъкан и се отместила назад.

Чарли бавно обърнал главата си и погледнал. Вързопчетата били бебета. Две бебета. Близначета. Той премигал. През ума му минала неясната мисъл, че трябва да каже нещо, но не знаел какво.

— О, Чарли! Събуди се най-после! — сестра му взела и двете му ръце в своите и го задърпала в лудешки танц из стаята. Тя се въртяла наоколо отново и отново и когато спряла, взела лицето му в ръцете си и му казала:

— Роланд е мъртъв, Чарли. Сега сме само ти и аз. Разбираш ли? — той кимнал.

— Добре. А къде е татко?

Когато й казал, тя изпаднала в истерия. Мисус, която се появила от кухнята при пронизителните викове, я сложила в леглото в старата й стая и когато най-накрая Изабел се успокоила, я попитала:

— Тези бебета… как се казват?

— Марч.

Но Мисус вече знаела това. Новината за сватбата била стигнала до нея преди няколко месеца, както и новината за раждането (не било необходимо да брои месеците на пръстите си, но тя така или иначе го направила и свила устни.) Знаело се, че Роланд умрял преди няколко седмици от пневмония; знаело се също, че старите господин и госпожа Марч, отчаяни от смъртта на единствения си син и отвратени от равнодушието и безгрижието на своята нова снаха, сега отбягвали Изабел и нейните деца, желаейки да се отдадат единствено на скръбта си.

— А малките им имена?

— Аделин и Емелин — отвърнала сънено Изабел.

— И как ги различаваш?

Но детето вдовица вече било заспало. И докато сънувало в старото си легло, бягството и съпругът били забравени. Когато Изабел се събудила на сутринта, сякаш никога не било имало сватба, а самите бебета не били нейни деца (у нея не съществувал дори зародиш на майчинско чувство), а просто духове в къщата.

Бебетата също спели. В кухнята Мисус и градинарят се навели над техните гладки бледи личица и си говорели тихо.

— Кое от тях кое е?

— Не знам.

Стояли от двете страни на старата люлка и ги гледали. Две еднакви месечинки от мигли, две нацупени устица, две голи главички. Тогава едното от бебетата трепнало леко с мигли и отворило наполовина едното си око. Градинарят и Мисус задържали дъха си. Но окото се затворило и бебето заспало отново.

— Тази трябва да е Аделин — прошепнала Мисус. Тя извадила една раирана кърпа за чай от чекмеджето и отрязала две ленти от нея. Завързала червената около ръчичката на бебето, което се бе размърдало, а бялата около ръчичката на другото.

Икономката и градинарят ги гледали, докато накрая Мисус обърнала щастливото си и огряно от нежност лице към градинаря и казала:

— Две бебета. Ама че работа, Диг! На нашата възраст! Когато той вдигнал очи от люлката, видял сълзите, които премрежвали нейните кръгли, кафяви очи.

Мазолестата му ръка се протегнала над люлката. Мисус, усмихвайки се, сложила своята малка пухкава ръка в неговата. Той почувствал сълзите й върху пръстите си.

Под арката, образувана от сплетените им ръце, под трептящата дъга на техните погледи, бебетата сънували.

 

 

Когато приключих разказа за Изабел и Чарли, беше станало късно. Небето бе тъмно и цялата къща спеше. Целия следобед, вечерта и част от нощта бях прекарала наведена над писалището, докато моливът ми изписваше ред подир ред историята, която продължаваше да звучи в ушите ми. Страниците ми бяха гъсто изписани с потока от нейните думи. От време на време ръката ми отиваше вляво и си записвах бележка в полето, когато нейният тон или жест изглеждаха като част от самия разказ.

Сега бутнах последната страница встрани, оставих молива, стиснах и раздвижих схванатите си пръсти, които ме боляха. Часове наред гласът на мис Уинтър бе събуждал за живот един друг свят, бе възкресявал мъртвите, и аз не можех да видя нищо друго, освен кукленото шоу, което нейните думи създаваха. Но когато гласът й стихна в главата ми, образът й остана и аз си спомних за сивия котарак, който се появи сякаш чрез магия върху скута й. Той седеше тихо и мълчаливо под нейната галеща ръка, като ме наблюдаваше със своите кръгли жълти очи. Ако виждаше моите духове, ако виждаше моите тайни, не изглеждаше никак обезпокоен. Само премига и продължи да ме наблюдава индиферентно.

— Как се казва? — попитах.

— Шадоу^[6] — отвърна разсеяно тя.

Най-накрая си легнах, изгасих лампата и затворих очи. Все още чувствах вдлъбнатинката върху пръста си, която моливът бе оставил. В дясното си рамо усещах един стегнат възел от писането, който не можеше да се отпусне. Въпреки че беше тъмно и очите ми бяха затворени, виждах лист хартия и редовете, изписани от собствената ми ръка, с широки полета отстрани. Дясното поле привлече вниманието ми. Чисто, недокоснато, то светеше бяло и караше очите ми да сълзят. Това бе мястото, което бях запазила за моите лични коментари, забележки и въпроси.

В тъмнината пръстите ми хванаха един призрачен молив и потръпнаха в отговор на въпросите, които нахлуха в моята дрямка. Чудех се за тайната татуировка, която Чарли си бе направил. Името на сестра му, гравирано в костта. Колко време бе останал този надпис? Може ли една жива кост да се самоизлекува? Или е останала там до края на живота му? Дали името на Изабел се е показало в мрака, когато плътта му се е смъкнала от костта в ковчега, под земята? Роланд Марч, мъртвият съпруг, така скоро забравен… Изабел и Чарли. Чарли и Изабел. Кой беше баща на близнаците? Пред очите ми изплува белегът върху дланта на мис Уинтър. Буквата „Q“^[7] — като въпрос, обгорен и запечатан завинаги в човешката плът.

Когато започнах да записвам въпросите в съня си, полето сякаш се разшири. Хартията започна да пулсира от светлина. Тя се изду и ме погълна, докато осъзнах със смесица от вълнение и удивление, че бях затворена в строежа на хартията, бях вградена в бялата вътрешност на самата история. Цяла нощ бродих безтегловна из разказа на мис Уинтър, разчертавайки пейзажа, измервайки контурите му и преминавайки на пръсти покрай границите, надничайки в тайните, скрити отвъд неговите предели.