Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (32)

Вечният полумрак

Записвах разказа на мис Уинтър в кабинета си, разхождах се в градината, галех котката в спалнята и държах далеч кошмарите си, като стоях будна. Осветената от луната нощ, когато бях видяла Емелин да се появява в градината, сега ми изглеждаше като сън, защото небето отново се бе затворило и ние отново се бяхме потопили в безкрайния вечен полумрак. Със смъртта на Мисус и Джон-да-диг в разказа на мис Уинтър се промъкна един допълнителен студ. Емелин ли бе онази стряскаща фигура в градината, която бе развалила стълбата? Можех само да чакам и да оставя историята да се развие сама. Междувременно с напредването на декември сянката, изписана на моя прозорец, стана още по-ясна. Нейната близост ме отблъскваше; разстоянието между нас разбиваше сърцето ми, всяко нейно появяване събуждаше в мен познатата комбинация от страх и копнеж.

Отивах в библиотеката преди мис Уинтър сутрин, следобед, или вечер — не знам, те всички си приличаха и бяха еднакви за мен — и заставах до прозореца да я чакам. Моята бледа сестра притискаше пръстите си към моите, приковаваше ме със своя умоляващ поглед, стъклото се запотяваше от нейния студен дъх. Трябваше само да го счупя и щях да се слея с нея.

— Какво гледате? — долетя зад мен гласът на мис Уинтър.

Обърнах се бавно.

— Седнете — сякаш излая тя. А сетне добави: — Джудит, би ли сложила още един дънер в камината? И после донеси на това момиче нещо за ядене.

Седнах.

Джудит донесе какао и препечен хляб. Мис Уинтър продължи разказа, докато аз пиех горещото какао.

 

 

— Аз ще ти помогна — каза момчето.

Но какво можеше да направи то? Беше само едно момче.

Изпратих го да повика доктор Модели и докато го нямаше, направих силен, сладък чай и изпих пълна чаша. Мислех бързо и практично. Докато стигнах до утайката на дъното на чашата, боцкането на сълзите в очите ми премина. Беше време за действие.

Когато момчето се върна с доктора, бях готова. В момента, в който чух стъпките им да приближават къщата, завих зад ъгъла, за да ги посрещна.

— Емелин, бедното ми дете! — възкликна докторът, като приближи. Ръката му се протегна в жест на симпатия, сякаш искаше да ме прегърне. Аз отстъпих една крачка назад и той спря.

— Емелин, ти ли си? — в очите му се появи несигурност. Нима беше Аделин? Не, това не бе възможно. Не можеше да бъде. Името замря на устните му. — Прости ми — промърмори той. Но все още не знаеше коя съм.

Аз не му помогнах да излезе от затруднението си. Вместо това се разплаках.

Не с истински сълзи. Моите истински сълзи (а аз имах много от тях, повярвайте ми) бяха всичко, което бях запазила. По някое време — тази вечер, или утре, или скоро, не знам точно кога, когато останех сама, щях да се наплача с часове. За Джон. За себе си. Щях да плача на глас, високо, безнадеждно пищейки и виейки по начина, по който плачех като малко момиченце, когато само Джон можеше да ме успокои, галейки косата ми с ръцете си, които миришеха на тютюн и градина. Това щяха да бъдат горещи, грозни, безнадеждни сълзи и когато дойдеше краят им, ако изобщо настъпеше, очите ми щяха да бъдат подути дотолкова, че щях да имам само две червени цепки, през които да виждам.

Но това бяха моите лични сълзи и те бяха само за мен, а не за този мъж. Сълзите в момента бяха фалшиви. От онези, които да украсят зелените ми очи, както рамката от диаманти украсява смарагдите. И те действаха. Ако успееш да замаеш един мъж със зелените си очи, той ще бъде толкова хипнотизиран, че няма да забележи как вътре в очите се е спотаил някой, който го шпионира.

— Страхувам се, че не мога да направя нищо за господин Дигенс — рече докторът.

Беше странно да чуя истинското име на Джон.

— Как се е случило? — той погледна към балюстрадата, където бе работил Джон, сетне се наведе над стълбата. — Нима пръчката за обезопасяване липсва?

Вече можех да погледна трупа без емоции. Почти.

— Може би се е подхлъзнал? — произнесох на глас. — Дали се е хванал за стълбата, докато е падал и я е повлякъл със себе си?

— Никой ли не го е видял да пада?

— Нашите стаи са от другата страна на къщата, а момчето беше в зеленчуковата градина.

Момчето стоеше встрани от нас и не гледаше към тялото.

— Хм. Доколкото си спомням, той няма семейство.

— Винаги е живял съвсем сам.

— Разбирам. А къде е чичо ти? Защо не е тук да ме посрещне?

Нямах представа какво е казал Джон на момчето за нашето положение. Трябваше да импровизирам.

Със сълзи в гласа казах на доктора, че чичо ми е заминал.

— Заминал? — докторът се намръщи.

Момчето не реагира. Значи нищо нямаше да го изненада. То стоеше, гледайки в краката си, без да смее да погледне трупа, и аз си помислих, че сигурно е мамино детенце, преди да отговоря:

— Чичо ми няма да се върне няколко дни.

— Колко дни?

— О! Ами че кога точно замина… — престорих се, че пресмятам дните назад. Сетне, като насила преместих очите си върху трупа, направих така, че колената ми да се разтреперят, и се олюлях.

Докторът и момчето скочиха към мен и ме хванаха за лактите от двете страни.

— Добре, добре. По-късно ще ми кажеш, скъпа.

Позволих им да ме отведат покрай къщата към вратата на кухнята.

— Не знам какво точно да правя! — казах, когато завихме зад ъгъла.

— За кое?

— За погребението.

— Няма нужда да правиш нищо. Аз ще го уредя с погребалното бюро, а викарият ще се погрижи за останалото.

— Ами парите?

— Чичо ти ще оправи сметката, когато се върне. Къде е той, впрочем?

— Но какво ще стане, ако закъснее?

— Мислиш ли, че може би ще закъснее?

— Той е… непредсказуем.

— Така е — момчето отвори вратата на кухнята и докторът ме въведе вътре, като придърпа един стол.

Аз се строполих на него.

— Адвокатът ще направи всичко необходимо, всичко, което трябва, ако се наложи. Сега, кажи ми къде е сестра ти? Знае ли какво се е случило?

Дори не мигнах.

— Спи.

— Чудесно. Да я оставим да спи тогава, а?

Кимнах.

— А сега, когато сте съвсем сами, кой ще се грижи за вас?

— Да се грижи за нас ли?

— Не можете да останете тук съвсем сами. Не и след случилото се. Било е безразсъдно чичо ви да замине толкова скоро след като загубихте икономката си и без да е намерил заместничка. Някой трябва да дойде тук.

— Това наистина ли е необходимо? — очите ми бяха плувнали в сълзи. Емелин не бе единствената, която знаеше как да се държи изкусително женствено.

— Добре, вие сигурно…

— Просто последния път, когато някой се грижеше за нас… Спомняте си нашата гувернантка, нали? — аз го ослепих с поглед, който бе толкова многозначителен и бърз, че той едва ли го е разбрал. Целият се изчерви и погледна встрани. Когато ме погледна отново, бях само смарагди и диаманти. Момчето се прокашля.

— Баба ми би могла да идва, сър. Не да остава тук, но да идва всеки ден, за малко.

Доктор Модели бе объркан, но се замисли. Това все пак беше някакво решение, а той търсеше начин да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Добре, Амброус. Мисля, че това ще бъде идеалното временно разрешение. За кратко време поне. Без съмнение чичо ви ще се върне след няколко дни, при което няма да има нужда, както ти казваш… да… ами… да…

— Точно така — станах бавно от стола. — Така че, ако вие отидете да се срещнете с гробарите, аз ще отида да се срещна с викария — подадох ръката си. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Мъжът напълно загуби ума и дума. Той се изправи на крака и аз почувствах краткото докосване на пръстите му до моите. Те бяха мокри от пот.

Доктор Модели отново потърси името върху лицето ми. Коя бях аз — Аделин или Емелин? Емелин или Аделин? Затова избра единствения път за спасение.

— Съжалявам за господин Дигенс. Наистина, госпожице Марч.

— Благодаря, докторе — скрих усмивката си зад воал от сълзи.

Докторът кимна на момчето и затвори вратата зад себе си.

Изчаках доктора да се отдалечи, сетне отворих вратата и поканих момчето да влезе.

— Между другото — казах с глас, който показваше, че аз съм господарката на къщата — няма нужда баба ти да идва тук.

Той ми отвърна със странен поглед. Виж ти, значи имаше един човек, който бе видял зелените очи и момичето, скрито вътре в тях.

— Чудесно — отговори то, като учтиво докосна периферията на шапката си, — тъй като и без това нямам баба.

 

 

— Аз ще ти помогна — бе казало то, но беше само едно момче. Да, но въпреки това знаеше как се кара таратайката.

На другия ден момчето ни закара до адвоката в Банбъри — аз на предната седалка до него, Емелин на задната. След четвърт час чакане под зорките очи на секретарката най-накрая бяхме поканени в офиса на господин Ломакс. Той погледна Емелин, погледна мен и каза:

— Няма нужда да питам кои сте вие двете.

— Ние сме в нещо като затруднение — обясних аз. — Чичо ни изчезна, а градинарят ни е мъртъв. Беше нещастен случай. Трагичен инцидент. След като той няма семейство и е работил цял живот за нас, смятам, че семейството ни трябва да плати за погребението му, но имаме съвсем малко…

Очите му прескачаха от мен, върху Емелин и обратно.

— Моля да извините сестра ми. Не се чувства съвсем добре — Емелин наистина изглеждаше странно. Позволих й да облече нейните демодирани премени, а очите й бяха пълни с такава красота, че нямаше място за нищо толкова земно като интелигентност.

— Да — рече господин Ломакс и снижи гласа си с половин нота. — Чувал съм нещо за този ефект.

Отговаряйки на неговата любезност, аз се наведох над бюрото и споделих почти шепнешком:

— Моят чичо, ами вие сте говорили с него, така че знаете, нали? Нещата невинаги са много лесни там, така или иначе.

— Предложих му най-искрения си прозрачен взор — всъщност истинско удоволствие е от време на време човек да говори с някой разумен човек.

Той си спомни слуховете, които бе чувал за нас. Едната от близначките не е в ред, казваха, дъската й хлопа. Значи, заключи адвокатът, ясно е, че другата си е съвсем нормална.

— Удоволствието ни е взаимно, госпожице… ъ… Простете, но как беше името ви?

— Името, което търсите, е Марч. Но ние сме свикнали да ни наричат с майчиното ни име. Близначките Ейнджълфийлд, така ни знаят в селото. Никой не помни господин Марч, особено пък ние. Не сме имали възможността да го видим по понятни причини, нали разбирате? И нямаме нищо общо със семейството му. Често сме си мислили, че ще е най-добре да сменим фамилията си.

— Това може да бъде направено. Защо не? Процедурата е много проста, наистина…

— Но някой друг път. Днешната работа…

— Разбира се, разбира се. Да се върнем на въпроса за погребението. Значи вие не знаете дали чичо ви ще се върне скоро, така ли?

— Може да мине известно време — казах, което си бе самата истина.

— Няма значение. Ако се върне навреме, за да уреди сам разходите — добре. Ако ли не, аз ще ги уредя от негово име и ще уточним нещата, когато той се прибере у дома.

Превърнах лицето си в картина на облекчението, каквото той искаше да види, и докато все още бе подгрят от удоволствието, че е успял да свали такъв товар от гърба ми, го отрупах с дузина въпроси за това, какво ще се случи, ако момиче като мен, което носи отговорността за сестра като моята, има нещастието да загуби настойника си завинаги. С няколко думи той ми обясни цялата ситуация и аз съвсем ясно разбрах и запомних стъпките, които трябваше да предприема, и кога трябваше да ги направя.

— Не че някое от тези неща ще ви се наложи във вашето положение! — заключи адвокатът, осъзнал, че се бе поувлякъл, описвайки ми този стряскащ сценарий, и сякаш сега искаше да върне назад част от думите си. — В края на краищата чичо ви ще се върне след няколко дни.

— Дай Боже! — засиях насреща му аз.

Бяхме стигнали до вратата, когато господин Ломакс се сети за нещо много съществено.

— Случайно да ви е оставил някакъв адрес?

— Познавате чичо ми!

— При това доста добре. А не знаете ли приблизително къде е?

Харесах господин Ломакс, но това не ме спираше да го лъжа, когато трябваше. Лъжата беше втора природа за момиче като мен.

— Да… всъщност не.

Той ме изгледа сериозно.

— Защото, ако не знаете къде е той… — мозъкът му се върна към всички правни формалности, които току-що бе изброил.

— Ами, бих могла да ви кажа къде ми каза, че отива.

Господин Ломакс ме гледаше в очакване с вдигнати вежди.

— Каза, че отива в Перу.

Очите на господин Ломакс се окръглиха като на бухал, а устата му се отвори.

— Но, разбира се, и двамата знаем, че това е смешно, нали? — довърших лъжата аз. — Не може да е в Перу, абсурд!

И с моята най-убедителна и най-смела усмивка затворих вратата зад себе си, оставяйки го да се тревожи за моя сметка.

Денят на погребението дойде, а аз все още нямах удобна възможност да се наплача. Всеки ден нещо се случваше. Първо беше викарият, сетне дойдоха разтревожените селяни, искайки да знаят за венците и цветята; дори госпожа Модели дойде, учтива, но студена, сякаш някак си бях опетнена от престъплението на Хестър.

— Госпожа Проктър — бабата на момчето, е просто чудесна — съобщих й аз. — Благодаря на съпруга ви, че я предложи.

Макар да подозирах, че момчето Проктър ме наблюдава, не можах да го хвана.

Погребението на Джон не бе място за плач. Защото аз бях госпожица Ейнджълфийлд, а кой беше той? Само един градинар.

В края на службата, докато викарият говореше мило и безполезно на Емелин — дали не би желала да идва по-често на църква? Божията любов била благословия и утешение за всички създания — аз подслушвах господин Ломакс и доктор Модели зад гърба им, докато те си мислеха, че никой не ги чува.

— Много оправно, компетентно момиче — рече адвокатът на доктора. — Не мисля, че осъзнава напълно тежестта на ситуацията. Разбрахте ли, че никой не знае къде е чичо им? Но когато тя научи, не се съмнявам, че ще ни каже. Аз се погрижих за паричната страна на въпроса. Тя се притесняваше как ще плати погребението на градинаря. Доброто сърце върви ръка за ръка с умната глава на раменете.

— Да — отговори не особено убедено докторът.

— Винаги съм имал впечатлението… всъщност не знам откъде ми е дошло на ума… че двете са… ами че и двете не са съвсем нормални. Но сега, когато ги видях в кабинета си така ясно като бял ден, разбрах, че само едната от тях страда. Слава на Бога! Каква милост! Вие, разбира се, би трябвало да знаете по-добре като техен лекар.

Докторът промърмори нещо, което не чух.

— Какво, какво? — попита адвокатът. — Мъгла ли казахте? Не последва отговор, при което адвокатът зададе следващия си въпрос.

— Коя, коя е? Така и не разбрах, когато дойдоха да ме посетят. Какво е името на разумната?

Аз се обърнах навреме, но така, че да мога да ги виждам с крайчето на окото си. Докторът ме гледаше със същото изражение, което имаше по време на цялата служба. Къде беше тъпото безчувствено момиче, което бе обект на наблюденията му цели няколко месеца? Момичето, което не можеше да вдигне дори лъжица до устните си, нито да каже една дума, сега сама бе дала инструкциите за погребението и бе задавала интелигентни въпроси на адвоката. Разбирах причината за объркването му.

Очите му прескочиха от мен към Емелин, после обратно.

— Мисля, че това е Аделин — видях как устните му оформиха името и се усмихнах, тъй като всички негови медицински теории и експерименти се сгромолясаха в краката му. Бедният! Стана ми мъчно за него.

Забелязвайки погледа му, вдигнах ръка към двамата. Един грациозен жест на благодарност към тях за това, че бяха дошли на погребението на един човек, когото почти не познаваха само за да ми бъдат от полза. Ето как го прие адвокатът. Докторът може би го прие доста по-различно.

 

 

Минаха часове. Погребението свърши и аз най-накрая можех да плача.

Само че не можах. Сълзите ми, сдържани толкова дълго време, се бяха вкаменили. Бяха замръзнали.

Така щяха да останат завинаги вътре в мен.