Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (19)

Експериментът

Настъпи денят на медицинския преглед и доктор Модели дойде в къщата. Както обикновено, Чарли не се показа, за да поздрави посетителя. Хестър го бе информирала за посещението на доктора по обичайния си начин (с писмо, оставено на табличка пред вратата му) и след като не чу нищо по въпроса, прие съвсем правилно, че той не проявява никакъв интерес.

Пациентката бе в едно от нейните намусени настроения, но не се съпротивляваше. Тя позволи да бъде въведена в стаята, където щеше да се състои прегледът, и се подчини да бъде боцкана и тествана. Поканена да отвори устата си и да изплези езика си, тя не го направи, но когато накрая докторът пъхна пръстите си в устата й и с физическа сила отдели долната от горната челюст, поне не го ухапа. Очите й бягаха от него и инструментите му; тя изглеждаше уплашена. Не можеха да я накарат да каже и една дума.

Доктор Модели смяташе, че теглото й е под нормалното и че има въшки; иначе беше физически здрава във всяко отношение.

Психическото й състояние обаче бе доста по-трудно за определяне. Беше ли това дете умствено изостанало, както подхвърляше Джон-да-диг? Или поведението му се дължеше на хронично пренебрегване от страна на родителите и липсата на дисциплина? Това беше мнението на Мисус, която поне публично винаги бе склонна да оправдае близначките.

Това не бяха единствените мнения, които докторът имаше наум, докато преглеждаше дивата близначка. Предишната нощ в собствената си къща, с лула в устата и ръка върху камината, той бе размишлявал на глас върху случая (радваше се на вниманието на жена си, която го слушаше; това го вдъхновяваше към красноречие), изброявайки поразиите: системните кражби от къщите на селяните, унищожаването на градината с геометрично подрязаните храсти и дървета, насилието върху Емелин, пристрастеността към кибритите. Докторът размишляваше върху възможни обяснения, когато мекият глас на жена му го прекъсна.

— Не мислиш ли, че може просто да е лоша? Проклета? Зла?

За миг бе толкова изненадан от прекъсването, че не отговори.

— Това е само предположение — каза жена му с махване на ръка, сякаш да изтрие думите си. Тя говореше благо, но това нямаше значение. Фактът, че изобщо бе проговорила, бе достатъчен да придаде на думите й острота.

И освен това съществуваше и мнението на Хестър.

— Онова, което трябва да помните, е — беше му казала тя, — че при липсата на силна родителска привързаност и любов и без здравото ръководство от страна на друг източник развитието на детето до днес е било изцяло оформено от опита на двойствеността. Нейната сестра е тази, която е нещо неизменно и присъства постоянно в съзнанието й, затова целият й мироглед е бил оформен през призмата на тази връзка.

Тя беше съвсем права, разбира се. Той нямаше ни най-малка представа от каква книга бе прочела тези съждения, но сигурно бе чела много сериозно, защото доразвиваше идеята изключително разумно. Докато я слушаше, доктор Модели в известна степен бе поразен от странния й глас, който притежаваше нещо повече от мъжки авторитет. Хестър имаше изключителна артикулация. Тя притежаваше удивителния навик да изразява гледната си точка със същите премерени команди, както когато обясняваше теорията на някой авторитетен учен, която бе прочела. И когато правеше пауза, за да си поеме дъх в края на изречението, обикновено го поглеждаше за кратко (първия път това му се стори смущаващо, макар че сега вече го смяташе по-скоро за забавно), за да му даде да разбере дали му е позволено да говори, или тя възнамерява да продължи монолога си.

— Трябва да направя повече изследвания — призна той, когато се срещнаха след прегледа, за да обсъдят състоянието на Аделин. — И със сигурност ще се поровя по-дълбоко в значението на факта да си близнак.

Хестър кимна.

— Начинът, по който аз гледам на това, е следният — рече тя. — В много отношения близнаците трябва да се разглеждат така, сякаш са разделили характеристиките помежду си. Там, където един обикновен човек, един здрав човек ще изпита цяла гама от различни емоции и ще покаже разнообразие от поведение, близнаците, би могло да се каже, ще си разделят емоциите и поведението на две и всеки ще вземе своя дял. Единият близнак вероятно ще бъде див и склонен към физическо насилие; другият ще е мързелив и пасивен. Единият ще предпочита чистотата; другият ще копнее по мръсотията. Единият ще има безкраен апетит за ядене, другият може да гладува с дни. В нашия случай, ако тази полярност — може да поспорим по-късно доколко тя е била придобита или е вродена — е критична за усещането на Аделин за идентичност, то не е никак изненадващо, че тя потиска в себе си всичко, което според нея попада в обсега на Емелин, т.е. от другата страна на границата между тях.

Въпросът беше риторичен; тя не показа на доктора, че може да говори, а само си пое дъх и продължи.

— Да обсъдим качествата на момичето в мъглата. Тя слуша приказките, тя е в състояние да ги разбере и да бъда трогната от език, който не е езикът на близнаците. Това предполага желание да направи връзка с други хора. Но кой е този от близнаците, който е определен да се свързва с другите хора? — Емелин. И така Аделин трябва да потисне дълбоко в себе си тази част от своята личност.

Хестър обърна глава към доктора и го погледна с поглед, който означаваше, че чака отговора му.

— Това е любопитна идея — каза предпазливо той. — Аз би трябвало да мисля точно обратното, нали? Че би трябвало да се очаква близнаците да са по-скоро еднакви, отколкото различни?

— Но ние знаем от наблюденията, че този случай не е такъв — живо отвърна Хестър.

Докторът гледаше празната стена, потънал в мислите си, докато тя хвърляше обезпокоени погледи към него, опитвайки се да отгатне по лицето му дали теорията й е приета.

— Тази ваша идея е много интересна — той сложи на лицето си една усмивка, изпълнена със симпатия, за да смекчи ефекта от онова, което щеше да каже. — Но не мога да си спомня да съм чел някъде за подобно разделение на ролите при близнаците, в което и да е от уважаваните медицински издания.

Тя пренебрегна усмивката и посрещна погледа му сериозно.

— Защото не е в авторитетите издания, не. Ако е било написано някъде, то ще е било от Лоусън, но не е.

— Вие сте чела Лоусън?

— Разбира се. Не бих си и помислила да произнеса на глас мнението си по някой въпрос, без да съм сигурна първо в справките си.

— О!

— Има една справка в Харууд за перуанските близнаци^[1], която е подсказваща, макар че той се въздържа от цялостните заключения, които би могъл да направи.

— Спомням си примера, който имате предвид… О, разбирам връзката! Добре, чудя се дали изследването на случая Брасенбай е уместно?

— Нямах възможност да получа цялото изследване. Можете ли да ми го заемете?

И така се започна.

Впечатлен от съобразителността в наблюденията на Хестър, докторът й даде изследването на случая Брасенбай. Когато тя му го върна, към него имаше прикрепен лист със сбити бележки и въпроси. Междувременно той бе намерил голям брой други книги и статии за близнаци, неотдавнашни публикации, копия от изследвания на различни специалисти, които продължаваха и в момента, чуждестранни разработки. След седмица или две докторът откри, че може да си спести време, като ги даде първо на Хестър и после да прочете само нейните сбити, кратки и интелигентни разсъждения и резюмета. Когато прочетоха всичко, което можеше да се прочете, те се върнаха към собствените си наблюдения. И двамата бяха събрали купища бележки — той медицински, тя психологически; имаше анотации с неговия почерк в полетата на нейния ръкопис, а тя бе направила дори повече бележки от него и понякога прикачваше собствените си убедителни есета на отделни листове.

Те четяха, мислеха, пишеха, срещаха се, дискутираха. Всичко това продължи, докато научиха всичко, което можеше да се открие за близнаците, но все пак имаше едно нещо, което не знаеха, а то бе единственото, което имаше значение.

— Цялата тази работа — рече една вечер докторът в библиотеката, — всички тези книги. И все още не сме стигнали доникъде — той прокара раздразнено ръка през косата си. Беше казал на жена си, че ще се върне след седем и половина, а се очертаваше, че ще закъснее.

— Дали Аделин потиска момичето в мъглата заради Емелин? Мисля, че отговорът на този въпрос лежи извън границите на съвременното знание — доктор Модели въздъхна и запрати молива си върху бюрото, полураздразнено, полупримирено.

— Вие сте напълно прав. Това е точно така — доста сопнато му отвърна Хестър.

Имаше причина за раздразнителния й тон; беше му отнело цели четири седмици да стигне до заключението, което тя щеше да му предложи още в самото начало, стига да бе имал желание да я изслуша.

Доктор Модели се обърна към нея.

— Има само един начин да открием това — рече тихо тя.

Той вдигна вежди.

— Моят опит и наблюдения ме доведоха до убеждението, че имаме поле за едно оригинално изследване. Разбира се, като обикновена гувернантка трудно ще убедя някое подходящо списание да публикува каквото и да открия. Те ще погледнат квалификациите ми и ще си помислят, че съм някоя глупачка с идеи извън сферата на нейната компетентност — Хестър сви рамене и смръщи вежди. — И вероятно ще бъдат прави. Същевременно — тя вдигна срамежливо очи към него, — аз съм сигурна, че в този проект има много хляб за един мъж с подходящите знания и професия.

Докторът я погледна първо изненадано, сетне очите му се замъглиха. Оригинално изследване! Идеята не бе толкова нелепа! В този момент неочаквано му мина мисълта, че след всички неща, които бе прочел през последния месец, със сигурност беше най-начетеният доктор в страната по въпроса на близнаците! Кой друг знаеше повече от него? И освен това кой друг имаше под носа си такъв идеален случай за изследване? Оригинално авторско изследване? Защо не?

Хестър го остави да се отдаде няколко минути на мечтите си и когато видя, че предложението й е пуснало корени в главата му, промърмори:

— Разбира се, вие ще имате нужда от асистент. И аз ще бъда щастлива да ви помагам по всякакъв начин.

— Много мило от ваша страна — кимна докторът. — Разбира се, вие работихте с момичетата. Практически опит… безценен, наистина безценен.

Той си тръгна и плувайки върху облак, се прибра вкъщи и не забеляза, че вечерята е студена, а жена му — в лошо настроение.

Хестър събра статиите и листовете с бележки от бюрото и излезе от стаята; в леките й стъпки и в категоричното затваряне на вратата се долавяше задоволство.

Библиотеката изглеждаше празна, но не беше.

Изпънало се с цялата дължина на тялото си върху най-горната лавица, едно момиче гризеше ноктите си и мислеше. Оригинално изследване значи.

Дали Аделин потиска момичето в мъглата заради Емелин?

Не е необходимо да си гений, за да отгатнеш какво последва след това.

 

 

Те го направиха през нощта.

Емелин дори не се размърда, когато я вдигнаха от леглото й. Сигурно се чувстваше в безопасност в ръцете на Хестър. Вероятно бе познала миризмата на сапун в съня си, докато я изнасяха от стаята и я носеха по коридора. Каквато и да бе причината, онази нощ тя не осъзна какво се случи. Възприемането на истината настъпи след часове.

При Аделин беше различно. Бърза и пъргава, тя се събуди веднага щом усети отсъствието на сестра си. Втурна се към вратата, но тя вече бе заключена от Хестър. За един миг Аделин разбра всичко, почувства всичко. Раздяла. Край! Бяха ги разделили. Тя не се разпищя, не размаха юмруци, не заудря вратата, не впи ноктите си в ключалката. Цялата й борбеност сякаш изтече от нея. Аделин се свлече на пода, сви се като малка купчинка срещу вратата и остана там през цялата нощ. Голите дъски убиваха на стърчащите й кокали, но тя не чувстваше болка. В стаята нямаше огън, а нощничката й беше тънка, но тя не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Беше разбита.

Когато на другата сутрин дойдоха за нея, тя бе глуха за звука на ключа в ключалката, не реагира, когато вратата се отвори и я отмести встрани. Очите й бяха мъртви, кожата й бе останала без кръв. Колко студена беше! Можеше да бъде просто един труп, ако не бяха устните й, които се движеха безспир, повтаряйки една мълчалива мантра, която можеше да бъде само „Емелин, Емелин, Емелин“.

Хестър вдигна Аделин на ръце. Никакво съпротивление. Никаква трудност. Сега детето бе на четиринадесет, но бе само кожа и кости. Цялата й сила се коренеше в желанието и волята, а когато те изчезнаха, останалото нямаше значение.

Те я носеха надолу по стълбите, все едно носеха възглавница, която щеше да бъде изнесена на въздух за проветряване.

Джон караше мълчаливо кабриолета. Трудно можеше да се познае дали одобрява, или не одобрява онова, което ставаше. Тук Хестър вземаше решенията. Казаха на Аделин, че ще отиде да види Емелин, една лъжа, която дори не бе необходимо да си правят труда да изричат; можеха да заведат Аделин навсякъде и тя нямаше да се бие с тях, нито да се противи.

Тя беше загубена. Отсъстваше от самата себе си. Без сестра си тя бе нищо и никой. Беше останала само черупката на съществото, което докторът заведе у тях.

Когато се върнаха вкъщи, преместиха Емелин от леглото в стаята на Хестър обратно в нейното, без да я будят. Тя спа още един час и когато отвори очи, бе изненадана да открие, че сестра й я няма. Сутринта отмина; заедно с нея растеше и изненадата, която следобед се превърна в тревога. Тя претърси цялата къща. Градината. Отиде чак до гората и до селото.

Когато стана време за чай, Хестър я откри в края на имението, втренчена в пътя, който, ако тръгнеше по него, щеше да я отведе до къщата на доктора. Но тя не посмя да тръгне. Хестър сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си, сетне я поведе обратно към къщата. От време на време Емелин спираше, колебаеше се, искаше да се върна обратно, но Хестър хвана ръката й и я поведе твърдо към къщата. След чая тя застана на прозореца и се загледа навън. С падането на нощта страхът и отчаянието я изпълваха все повече и повече. И чак когато Хестър заключи всички врати и започна да я приготви за лягане, Емелин изпадна в истерия.

Тя плака цялата нощ. Самотни ридания, които сякаш щяха да продължат вечно. Онова, което се случи при Аделин за един миг, отне цели двадесет и четири агонизиращи часа, за да разбие Емелин. Но когато пукна зората, тя се успокои. Хленчеше тихичко и потръпваше в забрава.

Разделянето на близнаците не е обикновена раздяла. Представете си, че сте оживял след земетресение. Когато отидете на мястото, не можете да го познаете. Нищо не е останало от него. Хоризонтът се е преместил. Слънцето е променило цвета си. Колкото до вас, вие сте още жив. Но това не е същият живот. Нищо чудно, че оцелелите при подобни катастрофи често искат да загинат с останалите.

 

 

Мис Уинтър седеше, загледана в пространството. Великолепният меден цвят на косата й бе избелял до прасковен. Беше изоставила своята сложна прическа със спиралите и завъртулките, които й придаваха вид на мека безформена джунгла, една истинска бъркотия от коса. Но лицето й беше твърдо и тя се държеше твърдо, сякаш бе облякла нещо срещу хапещия вятър, който само тя можеше да почувства. Обърна бавно очите си към мен.

— Добре ли сте? — попитах. — Джудит ми каза, че не се храните добре.

— Винаги съм била такава.

— Но изглеждате бледа.

— Само малко уморена, може би.

Свършихме рано. Мисля, че никоя от нас не се чувстваше в състояние да продължи.