Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (16)

Кутията с животи

С историята за Хестър се върнах бързо към обичайния си ритъм и програма. Сутрин слушах мис Уинтър да ми разказва своята приказка, като вече не си правех труда да нося бележника си. По-късно в стаята си с купчинката хартия, моите дванадесет подострени молива и вярната ми острилка аз описвах онова, което бях запомнила. Докато думите се изливаха върху листа, те събуждаха гласа на мис Уинтър в ухото ми; по-късно, когато четях на глас онова, което бях написала, чувствах как лицето ми се променя и придобива нейното изражение. Лявата ми ръка си вдигаше и падаше с нейния жест, докато дясната лежеше в скута ми, сякаш бе осакатена. В главата ми думите се превръщаха в картини. Хестър, чиста и спретната, заобиколена от някакво сребристо сияние; ореолът около тялото й през цялото се време се разширяваше. Той обхващаше и завладяваше първо нейната стая, после къщата, накрая обитателите й. Мисус, превърнала се от бавно движеща се фигура в мрака в човек, чиито очи са ясни от възвърнатото зрение. И Емелин, която под очарованието на светлата аура на Хестър се бе превърнала от мръсно, зле възпитано дете в чисто, привлекателно, пухкаво малко момиче. Хестър хвърляше своята светлина дори върху градината с фигурите, където осветяваше осакатените клонки на тисовите дървета и караше да покълва свежа зеленина. Разбира се, там беше и Чарли, движещ се тежко в тъмнината извън кръга, чут, но невидим. И Джон-да-диг, градинарят със странното име, скитащ из своя периметър без желание да бъде изваден на светло. И Аделин, мистериозната Аделин, в чието сърце се таеше мракът.

За всички мои биографични проекти имах кутия с животи. Кутия с индекс карти, съдържащи подробности — име, професия, дати, местоживеене и всякаква друга информация, която изглежда необходима за всички хора, които са играли някаква роля и са имали значение в живота на моя субект. Никога не знаех какво да правя с тези кутии. В зависимост от настроението ми понякога те ми се струваха като хроника за развеселяване на мъртвите („Виж! — представях си как казват те, докато надничат през стъклото към мен. — Тя е написала тези картички за нас! Само като си помисли човек, че сме мъртви от двеста години!“.) Или когато стъклото бе прекалено тъмно и аз се чувствах изхвърлена и сама от другата му страна, картичките ми приличаха на картонени надгробни паметници, безименни и студени, а самата кутия бе мъртва като гробище. Описанието на образите от мис Уинтър бе ограничено, и докато ги размесвах в ръцете си, тяхната оскъдност и неубедителност ме поразяваше и плашеше. Получавах една история, но въпреки информацията все пак бях лишена от онова, което ми бе нужно.

Взех едно чисто картонче и започнах да пиша.

„Хестър Бъроу.

Гувернантка.

Ейнджълфийлд Хаус.

Родена на…?

Умряла на…?“

Спрях. Замислих се. Направих няколко сметки с пръстите си. Момичетата са били само на тринадесет. А Хестър не е била стара. С цялата тази енергия не би могла да бъде. Дали е била на тридесет? А ако е била на двадесет и пет? Само дванадесет години по-голяма от тях… Беше ли възможно това? — зачудих се. Мис Уинтър умираше на седемдесет. Но не бе задължително някой човек, по-възрастен от нея, вече да е умрял. Какви бяха шансовете за това?

Имаше само едно нещо, което трябваше да направя. Добавих още една бележка на картончето и подчертах написаното: „Да я намеря.“

Дали защото реших да търся Хестър, същата вечер я видях в съня си?

Една плоска фигура, облечена със стегнат с колан халат, стоеше на площадката на галерията и клатеше глава, свила устни при вида на овъглените от пожара стени, счупените подове и бръшляна, виещ се по каменните стъпала. Колко светло бе всичко около нея в средата на този хаос! Колко успокояващо! Приближих, привлечена като молец. Но когато влязох в нейния магически кръг, не се случи нищо. Бързите очи на Хестър шареха тук и там, виждаха всичко и спряха върху фигурата зад мен. Зад гърба ми. Моята близначка, или така си мислех в съня си. Но когато очите й минаха над мен, те не ме видяха.

Събудих се с един познат изгарящ мраз отстрани на тялото ми и преразгледах образите от съня си, за да разбера източника на моя ужас. В самата Хестър нямаше нищо страшно. Нямаше нищо тревожно в плавния й поглед, който премина през мен и моето лице. Значи причината да треперя в леглото си не бе онова, което съм видяла в съня си, а аз самата. Ако Хестър не ме виждаше, то сигурно означаваше, че бях дух. А ако бях дух, тогава значи бях мъртва. Как би могло да бъде другояче?

Станах и отидох в банята, за да измия страха си. Избягвайки огледалото, погледнах ръцете си под водата, но видът им ме изпълни с ужас. Докато съществуваха тук, знаех, че в същото време съществуват и от другата страна, където бяха мъртви. И очите, които ги гледаха, моите очи, на онова, другото място също бяха мъртви. Мозъкът ми, който мислеше тези неща, не беше ли и той също мъртъв? Обзе ме ужас. Какъв вид неестествено същество бях аз? Какво извращение на природата бе онова, което разделя една личност между две тела преди раждането, а после убива едното от тях? И какво бях аз, тази, която бях останала? Полумъртва изгнаница в света на живите през деня, докато през нощта душата ми се вкопчваше здраво към близначката си в едно сенчесто преддверие на ада.

Запалих рано-рано огъня, направих си какао и като се завих с халата и одеялото, седнах да напиша писмо на баща си. Как вървеше магазинът, как беше майка ми и как беше той, и как трябва да постъпи човек, ако иска да открие някого? Дали частните детективи съществуват в реалния свят или само в книгите? Описах му малкото, което знаех за Хестър. Можеше ли да се започне издирване с толкова оскъдна информация? Дали някой частен детектив щеше да се заеме с работата, която бях намислила? Ако ли не, кой би могъл?

Препрочетох писмото си. Кратко и разумно, то не издаваше нищо от страховете ми. Зората се пукна. Треперенето ми престана. Скоро щеше да дойде Джудит със закуската.