Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (10)

Справочниците

Къде другаде да започна своето разследване, освен вкъщи, в книжарницата?

Бях омагьосана от старите справочници и алманаси. Откакто бях дете, всеки миг на отегчение, на безпокойство или на страх ме отвеждаше до тези лавици, да се поровя в страниците с имена, дати и анотации. Между техните корици, в няколко брутално невзрачни реда, бяха събрани безброй изминали животи. Това беше един свят, в който мъжете бяха баронети, епископи или министри в парламента, а жените бяха техните съпруги и дъщери. Нямаше нищо, което да подскаже дали тези мъже са хапвали бъбреци на закуска, кого са обичали и кой от страховете им е придобивал форма в мрака, когато са духнели пламъка на свещта през нощта. Нямаше нищо лично. Каква бе онази сила, което ме мотивираше да се ровя в тези оскъдни данни за живота на умрелите? Само това, че са били хора, че са живели, а сега са мъртви.

Докато ги четях, в мен се зараждаше възбуда. Онази част от мен, която вече бе преминала от другата страна, се събуждаше и ме галеше.

Никога не обясних на никого защо алманасите означават толкова много за мен; дори не признах, че ги харесвам. Но баща ми забеляза моето предпочитание и когато се появяваха на търговете, той правеше всичко възможно да ги купи. Така че имахме събрана пълна колекция за всички знаменити покойници в страната от много поколения назад и сега те се наслаждаваха на своето спокойствие в отвъдното върху лавиците на втория етаж. В моята компания.

Седях на втория етаж, свита в прозоречната ниша, и отгръщах страниците с имена. Намерих дядото на мис Уинтър — Джордж Ейнджълфийлд. Той не бе баронет, нито министър, нито епископ, но все пак фигурираше. Фамилията имаше аристократични корени — някога са имали и титла, но няколко поколения по-рано в семейството имало разцепление. Титлата бе отишла на една страна, а парите и собствеността на друга. Дядото бе от страната на собствеността. В алманасите се проследяваха само титулуваните особи, но все пак връзката бе достатъчно близка, за да си заслужи включването. Така че там пишеше: Ейнджълфийлд Джордж, дата на раждане, резиденция Ейнджълфийлд Хаус в Оксфордшир; женен за Матилд Моние от Реймс, Франция; един син, Чарли. Проследявайки името му в алманасите от по-късни години, едно десетилетие по-нататък открих добавка: син Чарли и дъщеря Изабел. След още малко прелистване на страниците намерих потвърждение за смъртта на Джордж Ейнджълфийлд и след като я потърсих като Марч, Роланд, открих и сватбата на Изабел.

За момент ми стана смешно — бях изминала целия път до Йоркшир, за да чуя историята на мис Уинтър, когато през цялото време тя е била тук, в алманасите. Но тогава се замислих — какво доказваше тази следа? Единствено и само, че хора като Джордж и Матилд и техните деца Чарли и Изабел са съществували. Нямаше нищо, което да докаже, че мис Уинтър не бе открила тези хора по същия начин като мен, чрез ровене в книгите. Тези справочници можеха да бъдат намерени навсякъде в библиотеките. Всеки, който искаше, можеше да ги прегледа. Защо тя да не е изкопала имената и датите и да не е скалъпила около тях една история за свое собствено забавление?

Покрай съмненията имах и още един проблем. Роланд Марч бе умрял и с неговата смърт следата за Изабел се губеше. Светът на алманасите беше странен. В реалния свят семействата, фамилиите се разклоняваха като дървета, кръвта, смесена чрез браковете, преминаваше от едно поколение в друго, създавайки още по-широка мрежа от връзки. Титлите, от друга страна, преминаваха от един човек на друг и това бе онази тясна, линейна прогресия, която алманахът обичаше да осветлява. От всяка страна на линията на титлата стояха няколко по-малки братя, племенници, братовчеди, които бяха достатъчно близо, че да попаднат в обсега на справочника. Това бяха мъже, които са могли да бъдат лордове и баронети. И въпреки че не бе казано, това бяха мъже, които все още можеха да станат такива, ако се случеше някаква трагедия или основната линия на титлата бъдеше прекъсната. Но след няколко разклонения на родословното дърво имената изпадаха и се стопяваха. Никакви комбинации от корабокрушение, чума и земетресение не бяха достатъчно могъщи, за да издигнат тези трети братовчеди до титлата. Алманахът имаше своите ограничения. Така беше и с Изабел. Тя беше жена; децата й бяха момичета; съпругът й (той не беше лорд) беше мъртъв; баща й (също не беше лорд) беше мъртъв. Ето защо алманахът я отрязваше и нейните бебета изчезваха, отплуваха някъде встрани; тя и те попадаха в огромния океан от обикновени люде, чиито раждане, смърт и сватби, както и техните любови, страхове и предпочитания за закуска, са прекалено незначителни, че да заслужат съхраняване за паметта на поколенията.

Чарли обаче беше мъж. Алманахът можеше да се протегне (просто ей така) и да го включи в себе си, макар че незначителността вече хвърляше своята сянка върху него. Информацията беше оскъдна. Име: Чарли Ейнджълфийлд. Роден еди-кога си. Живял в Ейнджълфийлд Хаус. Неженен. Не бе умрял. От гледна точка на алманаха тази информация бе достатъчна и задоволителна.

Вземах том след том и откривах отново и отново същия само загатнат полуживот. С всеки нов том си мислех: това ще да е годината, когато ще го изхвърлят. Но с всяка следваща година той продължаваше да присъства в алманаха — все още Чарли Ейнджълфийлд, все още в Ейнджълфийлд Хаус и все още ерген. Отново си помислих за онова, което мис Уинтър ми бе казала за Чарли и за сестра му, и хапейки устни, мислех какво означаваше неговото ергенство.

И тогава открих нещо изненадващо, когато трябва да е бил към края на четиридесетте си години. Отново името, датата на раждане, мястото на пребиваване и едно странно съкращение — ЮСА, каквото никога преди не бях забелязала.

Потърсих в таблицата за съкращения. ЮСА означаваше юридически смъртен акт.

Връщайки се към мястото, където бяха данните за Чарли, втренчено и дълго гледах листа, мръщейки се, сякаш ако гледах достатъчно дълго в структурата на хартията или във водния знак, щеше са се появи и разкритието на мистерията.

През тази година той е бил обявен юридически, законно, легално за мъртъв. Доколкото разбирах, един юридически смъртен акт беше документ, който се издаваше, когато някое лице изчезне, и след известно време на семейството му, главно поради причини, свързани с наследство, се позволява да го приеме за мъртъв, макар че за това няма доказателства, нито труп. Струва ми се, бях чувала някъде, че човекът трябва да е в неизвестност седем години, за да бъде обявен за юридически мъртъв. Той може да е умрял по всяко време през този период. Може дори да не е умрял, а само да си е отишъл, да е загубил паметта си или да се скита по света, далеч от всеки, който някога го е познавал. Мъртъв според закона, което не означаваше непременно, че е умрял. Какъв начин на живот беше това, зачудих се, който може да приключи по толкова неясен, незадоволителен начин? ЮСА.

Затворих справочника, върнах го на мястото му на лавицата и слязох в магазина да си направя какао.

— Какво знаеш за юридическите процедури, които трябва да се предприемат, за да се обяви някой човек за мъртъв? — попитах баща си, докато стоях над тенджерката с мляко на печката и го пазех да не изкипи.

— Не повече от теб, струва ми се.

Сетне той се появи на прага и ми подаде една от нашите карти за клиенти с кучешки ушички.

— Това е човекът, когото можеш да попиташ. Пенсиониран професор по право. Сега живее в Уелс, но идва тук всяко лято, за да чете и да се разхожда край реката. Хубав човек. Защо не му пишеш? Същевременно може да го попиташ дали иска да запазя тази Justitiae Naturalis Principia за него.

Когато приготвих какаото си, се върнах към справочника, за да видя какво друго можех да прочета за Роланд и за неговото семейство. Чичо му беше художник любител и когато отидох в частта „История на изкуството“, за да проследя тази линия, открих, че негови портрети, които сега се приемаха за посредствени, за кратък период от време са били на гребена на вълната. Много модерни. В книгата на Мортимър Портрети от Английската провинция беше включена репродукцията на един много ранен портрет на Левис Антъни Марч, наименуван „Роланд, племенник на художника“. Беше странно да гледам лицето на едно момче, което все още не беше станало мъж, и да търся в него чертите на една стара жена — неговата дъщеря. Няколко минути изучавах портрета, неговата плът, чувствените черти, лъскавата руса коса, мързеливия наклон на главата.

Сетне затворих книгата. Това си беше чиста загуба на време. Цял ден и цяла нощ да гледах, пак нямаше да намеря никаква следа от близначките, за които се предполагаше, че той е баща им.