Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (27)

„Джейн Еър“ и пещта

Когато се върнах обратно в Йоркшир, не получих обяснение за заточението ми. Джудит ме поздрави с напрегната усмивка. Сивата дневна светлина се промъкваше под кожата й и се събираше в сенките под очите й. Тя бе дръпнала завесите в моята стая с няколко инча повече, откривайки по този начин по-голяма част от прозореца, но с това не ставаше по-светло.

— Гадно време — обясни Джудит и аз си помислих, че изглежда на края на силите си.

Въпреки че ме нямаше само няколко дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Денят приличаше повече на нощ. Притъмнялото тежко небе ни караше да се чувстваме изхвърлени от времето. Мис Уинтър се появи на една от нашите сутрешни срещи много късно. Тя също бе с пребледняло лице; не знаех дали причина за притъмнелите сенки, спотаени под очите й, е споменът за неотдавнашната болка или нещо друго.

— Предлагам по-гъвкава програма за нашите интервюта — обяви тя, когато се настани в кръга от светлина.

— Разбира се.

От моите разговори с доктора знаех за нейните лоши нощи, можех да разбера кога лекарствата, които вземаше, за да контролира болката, отслабваха или не постигаха пълен ефект. Така че се съгласихме, вместо да се появявам всяка сутрин в девет, да чакам да се почука на вратата ми.

Отначало почукването беше между девет и десет. Сетне се премести по-късно. След като докторът промени дозировката, тя започна да ме вика по-рано сутрин, но срещите ни бяха по-кратки; после стана навик да се срещаме по два или три пъти на ден, в различно време. Понякога, когато се чувстваше добре, ме викаше и говореше дълго и с подробности. Друг път ме викаше, когато я болеше. Тогава онова, което желаеше, не бе толкова моята компания, а обезболяващия ефект на самото разказване.

Краят на моите срещи в девет бе още една котва във времето, която си отиде. Слушах нейната приказка, пишех нейната приказка, сънувах нейната приказка, когато спях, а когато бях будна, приказката й бе онази, която постоянно се въртеше в мислите ми. Това бе като да живееш непрекъснато в книга. Нямах нужда дори да излизам от стаята си за хранене, тъй като можех да седя на бюрото си и да чета бележките си, докато ядях донесената от Джудит храна. Кашата означаваше, че е сутрин. Супа и салата показваха, че е обяд. Пържола и пай с бъбреци маркираха вечерта. Спомням си как размишлявах дълго над една чиния с бъркани яйца. Какво означаваха пък те? Можеше да означават всичко. Изядох няколко лъжици и бутнах чинията встрани.

В този дълъг и неразличим ход на времето има няколко инцидента, които заслужават внимание. Отбелязах си ги отделно от историята и те заслужават да бъдат споменати тук.

Ето първия.

Бях в библиотеката. Търсех Джейк Еър и намерих почти цяла лавица от нея. Това беше колекцията на фанатик: имаше евтини, съвременни копия без никаква стойност; имаше издания, които излизаха толкова рядко на пазара, че беше трудно да им се постави дори цена; имаше книги, които попадаха между тези две крайности. Онова, което търсех, беше обикновено издание, макар и от началото на века. Докато се ровех из книгите и ги прелиствах, Джудит докара мис Уинтър и я настани в нейния стол край огъня. Когато тя си отиде, мис Уинтър ме попита.

— Какво търсите?

— „Джейн Еър“.

— Харесвате ли „Джейн Еър“!

— Много. А вие?

— Да.

Тя потръпна.

— Да засиля ли огъня?

Мис Уинтър сведе клепачи, сякаш върху тях натежа вълна от болка.

— Да, моля ви.

След като огънят се разгоря силно, тя каза:

— Имате ли един момент? Седнете, Маргарет. И след минута тишина каза:

— Представете си един конвейер, безкрайно дълга конвейерна лента и в края й огромна пещ. Върху лентата има книги. Тук се намира всяко копие на всяка книга, която някога сте обичали. Всички са подредени една след друга. „Джейн Еър“. „Жената в бяло“. „Вилет“^[1].

— „Мидълмарч“^[2] — добавих.

— Благодаря. Мидълмарч. Сега си представете ръчка с два надписа. „Включено“ и „Изключено“. В момента ръчката е на изключено. А до нея стои едно човешко същество с ръка отгоре й. Готово е да я обърне. И само вие можете да го спрете. Имате пушка в ръката си. Всичко, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Какво ще направите?

— Не, това е глупаво.

— Той завърта ръчката и включва лентата. Конвейерът тръгва.

— Но това е прекалено екстремно, прекалено хипотетично.

— Първо всички екземпляри на „Шърли“^[3] стигат до края.

— Не харесвам игри като тази.

— След това Жорж Санд пада в пламъците.

Въздъхнах и затворих очи.

— Сега е ред на „Брулени хълмове“. Ще я оставите ли да изгори?

Не можех да направя нищо. Виждах книгите, виждах как вървят неотлъчно към зейналата паст на пещта и се отдръпнах.

— Вие избирате. Тя замина. Следваща е „Джейн Еър“.

Джейн Еър. Неочаквано устата ми пресъхна.

— Всичко, което трябва да направите, е да стреляте. Аз няма да кажа. Никой няма да узнае — тя чакаше. — Ето че започнаха да падат. Само първите няколко. Но има още много копия. Имате един миг, за да вземете решение.

Потърках палеца си нервно върху грапавия ръб на нокътя си на средния пръст.

— Сега падат по-бързо.

Тя не отместваше поглед от мен.

— Половината вече ги няма. Мислете, Маргарет. Всички книги „Джейн Еър“ скоро ще изчезнат завинаги. Мислете!

Мис Уинтър премига.

— Вече две трети ги няма. Само един човек, Маргарет. Само един малък, незначителен дребен човечец.

Аз премигах.

— Все още има време, но съвсем малко. Спомнете си, този човек гори книги. Нима заслужава да живее?

Мигам. Мигам.

— Последна възможност!

Мигам. Мигам. Мигам.

Джейн Еър повече не съществува.

— Маргарет! — лицето на мис Уинтър се изкриви от раздразнение. Докато говореше, тя удари лявата си ръка в дръжката на стола. Дори дясната й ръка, ранената, се сви в скута й.

По-късно, когато описвах тази случка, си помислих, че това бе най-спонтанният израз на чувства, който бях видяла у мис Уинтър. Това бяха много емоции, вложени в най-обикновена игра.

А моите собствени чувства? Какво изпитвах аз? Срам. Защото бях излъгала. Разбира се, че обичах книгите повече от хората. Разбира се, че ценях Джейк Еър повече от неизвестния анонимен човек с ръка върху ръчката. Разбира се, че Шекспир струваше повече от един човешки живот. Разбира се. За разлика от мис Уинтър обаче аз се срамувах да го призная.

На излизане от библиотеката се върнах при рафта с Джейн Еър и взех един том, който отговаряше на моите критерии за онова, което търсех. Подходяща година на издаване, стара хартия, съответстващ на времето печат. В стаята си отгърнах страниците, докато намерих мястото.

„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик, обаче не достатъчно бързо; томчето летеше, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я пукнах.“

Книгата беше цяла и непокътната. Не липсваше нито една страница. Това не бе томчето, от което е била откъсната страницата на Аурелиус. Но всъщност защо би трябвало да бъде? Ако неговата страница идваше от Ейнджълфийлд — ако беше наистина така, тогава книгата естествено би трябвало да е изгоряла заедно с къщата.

Известно време само седях и мислех за „Джейн Еър“, за библиотеката и за пещта, за пожара в къщата, но без значение колко ги комбинирах, подреждах и преподреждах, не можех да намеря някаква връзка.

Другото, което си спомням от онова време, е случката със снимката. Една сутрин върху таблата ми се появи малък пакет, адресиран до мен с наклонения почерк на баща ми. Това бяха моите снимки от Ейнджълфийлд. Бях му изпратила лентата, а той я бе промил и копирал за мен. Имаше няколко чисти и ясни снимки от първия ден: къпините, израснали върху развалините на библиотеката, бръшлянът, който се виеше по каменното стълбище. Стреснах се, когато видях снимката на спалнята, където се срещнах лице в лице с моя дух; над старата камина се виждаше само отразеният блясък на светкавицата. Все пак я извадих от купчинката и я пъхнах в бележника си.

Останалите снимки бяха от втория ден и повечето от тях представляваха озадачаващи композиции от тъмнина и мрак. Онова, което си спомнях, бяха сиви сенки, покрити със сребристо; мъглата се движеше като воал от газ; моето собствено дишане бе нещо средно между въздух и вода. Но апаратът ми не бе хванал нищо от това, а тъмните петна, които прекъсваха сивото, не беше ясно дали са камък, стена, дърво или гора. След половин дузина подобни снимки се отказах да ги разглеждам. Пъхнах купчинката в джоба на жилетката си и слязох в библиотеката.

Бяхме на средата на интервюто, когато забелязах настъпилата тишина. Отново се бях унесла, изгубена както винаги в нейния свят от детството на близначките. Възстанових звука на гласа й, спомних си промяната на тона, фактът, че тя се обърна към мен, но не можах да си спомня думите.

— Какво? — попитах.

— Джобът ви — повтори тя. — Има нещо в джоба ви.

— О… това са снимки… — в този безвремеви отсек по средата между приказката и живота, когато все още не можех да съобразявам бързо, аз се обърках и измънках. — Снимки на Ейнджълфийлд.

Докато се осъзная, те бяха в ръцете й. Отначало тя ги разгледа една по една, напрягайки се да види през очилата си размазаните форми. Тъй като един неразличим образ следваше друг, тя издаде една лека въздишка — запазена марка „Вида Уинтър“, която издаваше, че очакванията й са напълно оправдани, и устата й се стегна в критична черта. Със здравата си ръка започна да прехвърля купчинката по-бързо и повърхностно. За да покаже, че не очаква да намери нещо интересно, след бегло поглеждане тя хвърляше всяка снимка върху масата. Бях хипнотизирана от падащите на равни интервали снимки. Те оформиха разбъркано ветрило върху повърхността й, като падаха една върху друга и се плъзгаха по гладката им повърхност.

И изведнъж ритъмът спря. Мис Уинтър седеше напрегнато, държеше една снимка и я разучаваше с намръщено лице. Видяла е дух, помислих си.

След доста време, преструвайки се, че не усеща моя поглед върху себе си, я пъхна под оставащата дузина, прегледа другите, като ги хвърляше както преди. Когато онази, която бе привлякла вниманието й, се показа на повърхността, тя едва я погледна и я добави при останалите.

— Не бих могла да кажа дали е Ейнджълфийлд, но щом вие казвате — рече ледено, събра цялата купчина, но докато ми я подаваше, я изтърва.

— О, извинете ме. Ръката ми — промърмори. Аз се наведох да събера снимките, а тя продължи историята, откъдето я бе прекъснала.

По-късно разгледах отново снимките. Макар че редът им бе разбъркан, не беше трудно да кажа коя я бе поразила толкова силно. След купчината замазани, сиви образи имаше само една, която се открояваше. Седнах на края на леглото си, гледах снимката и си спомнях момента. Изтъняването на мъглата и топлината на слънцето се бяха комбинирали точно навреме, за да позволят на един слънчев лъч да падне върху момченце, което бе застанало мирно, с вдигната брадичка, с изправен гръб, с очи, издаващи страха и опасението му, че всеки миг голямата жълта каска на главата му ще се свлече и ще падне.

Защо тази снимка я бе заинтригувала? Разгледах внимателно фона, но къщата, която вече бе наполовина разрушена, представляваше само сиво петно зад дясното рамо на момчето. По-близо до него се виждаше решетката на бариерата и ъгълчето на табелата „Пазете се“.

Дали момчето бе привлякло интереса й?

Половин час се чудих, но не стигнах до никакво обяснение. Тъй като бях объркана, я пъхнах вътре в книгата до снимката на едно отсъствие в огледалото.

Освен снимката на момчето и играта на Джейн Еър и пещта, много малко други неща проникваха през покривалото, което приказката на мис Уинтър хвърляше върху мен.

С изключение на котарака. Той забеляза моите необикновени часове на работа и идваше да драска на вратата и да вдига врява в случайни часове от деня и нощта. Дояждаше яйцата или рибата от чинията ми. Обичаше да седи върху купчината листове, наблюдавайки ме как пиша. Часове наред аз пишех, бродейки в тъмния лабиринт на историята на мис Уинтър, но без значение колко се бях забравила, никога не губех чувството, че съм наблюдавана. А когато наистина се унасях, погледът на котарака бе този, който проникваше в объркването ми и осветяваше пътя ми обратно към стаята, към бележките ми, към моливите — към настоящето. През някои нощи той дори спеше с мен в леглото и аз оставях завесите отворени, така че ако се събуди, да може да седне на рамката на прозореца и да гледа как невидими за човешкото око неща се движат в мрака.

И това беше всичко. Освен тези детайли, нямаше нищо друго. Само вечния полумрак и приказката.