Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (29)

Сребърната градина

Още преди да се събудя напълно, имах чувството, че нещо бе различно. А след това, преди да отворя очи, вече знаех какво беше то. Беше светлина.

Сенките, които се криеха в стаята ми от началото на месеца, ги нямаше; нямаше ги мрачните ъгли и печалната атмосфера. Прозорецът представляваше един блед правоъгълник, от който навлизаше блещукаща светлина, която осветяваше всичко в стаята ми. Толкова отдавна не бях я виждала, че почувствах прилив на радост, сякаш не само нощта бе свършила, а и зимата. Имах чувството, че пролетта е на прага.

Котаракът седеше на ръба на прозореца и гледаше напрегнато към градината. Доловил, че съм се размърдала, той скочи долу и задраска с лапи по вратата, за да излезе. Облякох палтото си и се промъкнах тихичко с него надолу, към кухнята и градината.

В мига, в който прекрачих прага навън, осъзнах грешката си. Не беше ден. Не беше слънцето, а луната, която светеше, поръбваше листата със сребро и докосваше с нежни пръсти очертанията на скулптурните фигури. Застинах онемяла и загледах луната. Тя беше като идеален кръг, висящ в чистото небе. Бях хипнотизирана, можех да стоя там, докато съмне, но котаракът нетърпеливо се притисна към глезените ми, за да му обърна внимание, и аз се наведох да го погаля. Веднага след като го докоснах, той се отмести само за да спре на няколко ярда от мен и да ме погледне подканящо през рамото си.

Вдигнах яката на палтото си, пъхнах студените си ръце в джобовете и го последвах.

Той тръгна пъргаво пред мен по тревистата пътека. От лявата ни страна проблясваше живият плет от тисови дървета, от дясната ни страна плетът тъмнееше в сянка. Завихме към розовата градина, където подкастрените храсти приличаха на натрупани купчини мъртви клони, но сложните бордюри от чимшир, които ги заобикаляха в криволичещи елизабетински форми, се виеха на лунната светлина, показвайки се ту сребърни, ту черни. Щях да спра и да се наслаждавам на гледката, но не можех. През цялото време котаракът вървеше пред мене с целенасочена, равна стъпка, опашката му бе щръкнала като чадър на гид, който сигнализира „Оттук, насам, следвай ме“. В оградената със зид градина той скочи върху ниската стеничка, която ограждаше фонтана, и тръгна по нея, пренебрегвайки отражението на луната, което светеше във водата като ярка монета на дъното на басейна. Когато се изравни с входа под формата на арка, който водеше към зимната градина, скочи долу и тръгна към него.

Под арката котаракът спря. Погледна напрегнато наляво и надясно. Видя нещо. И незабелязано се промъкна към него.

Бях заинтригувана. Отидох на пръсти към мястото, където бе той, и се огледах.

Една зимна градина е многоцветна, когато я гледаш в подходящия час на деня и в подходящо време на годината. В основна степен всичко зависи от дневната светлина, тя е тази, която може да й вдъхне живот. Среднощният посетител трябва да гледа по-внимателно, за да види привлекателността й. Беше прекалено тъмно, за да забележа ниските, широко разперени листа на кукуряка на фона на тъмната почва; беше прекалено рано за сезона да се покажат кокичетата; и прекалено студено дивият люляк да разпръсне благоуханието си.

Имаше обаче уичхейзъл. Скоро клонките му щяха да се украсят с трептящи жълти и оранжеви пискюли, но засега само клонките му, нежни и голи, без листа, се увиваха безразборно и с елегантна сдържаност.

И в неговите корени, свита върху земята, се очертаваше силуета на една човешка фигура. Замръзнах.

Фигурата се размърда тежко, издавайки задъхано пуфтене и изпълнено с усилие хъркане.

За една дълга, бавна секунда мозъкът ми запрепуска, за да обясни присъствието на друго човешко същество в градината на мис Уинтър през нощта. Някои неща осъзнах мигновено дори без да мисля. Първо — това не беше Морис. Въпреки че бе най-вероятно да намеря него в градината, изобщо не ми мина през ума, че може да е той. Това не бе неговата жилава фигура, нито премерените му движения. Със сигурност не беше и Джудит. Спретнатата, спокойна Джудит с чисти нокти, перфектно подредена коса и лъснати обувки да се рови из градината посред нощ? Не, невъзможно! Нямаше нужда да мисля за тях двамата. Вместо това мисълта ми за миг претегли всички за и против между единствените две останали възможности.

Това беше мис Уинтър.

Не, това не можеше да бъде мис Уинтър.

Беше мис Уинтър, защото… ами просто защото беше тя. Можех да го видя с очите си. Можех да го почувствам. Беше тя и аз го знаех.

В същото време не можеше да е тя. Мис Уинтър беше крехка и болна. Мис Уинтър седеше винаги в своята инвалидна количка. Мис Уинтър бе прекалено зле, че да се наведе да скубе плевели, или да се свие на студената земя, разравяйки пръстта с подобни обезумели движения.

Не, не беше мис Уинтър. Но кой знае как, по някакъв невъзможен начин и въпреки всичко, беше тя.

Тази първа секунда бе неимоверно дълга и объркваща. Втората, когато най-накрая настъпи, беше неочаквана.

Фигурата замръзна… завъртя се… изправи се… и аз видях.

Очите бяха на мис Уинтър. Ярки, неестествено зелени.

Но не и лицето.

То представляваше замръзнала шарена плът, като патч уърк^[1] от различни парчета, цялото в белези, набраздено от пукнатини, по-дълбоки от тези, които годините могат да причинят. Две неравни купчини вместо бузи. Изкривени устни; една половина от идеална вежда, която говореше за предишна красота, другата — извит филиз от присаждане на бяла плът.

Това беше Емелин! Близначката на мис Уинтър! Тя беше жива и живееше в къщата!

В мозъка ми настъпи смут и бъркотия; кръвта заблъска в ушите ми; изненадата и шокът ме парализираха. Жената ме гледаше, без да мигне, и аз осъзнах, че и тя бе не по-малко стресната от мен. Но, изглежда, се намираше под същата магия като мен. Двете стояхме напълно неподвижни.

Тя първа дойде на себе си. С нетърпелив жест вдигна към мен една тъмна, покрита с пръст ръка и с дрезгав глас произнесе наниз от пилещи, безсмислени звуци.

Объркването забави отговора ми; дори не успях да произнеса името й, преди тя да се обърне и да забърза наведена напред, с прегърбени рамене. От сенките се появи котаракът. Той се протегна спокойно, пренебрегна ме и тръгна след нея. Те изчезнаха под арката и аз останах сама. Аз и парчето разровена земя.

Всъщност да, проклетите лисици.

След като останах сама, бих могла да убедя себе си, че съм си въобразила всичко. Че съм вървяла като сомнамбул и в съня си съм сънувала, че близначката на Аделин ми се е явила и ми е подшушнала тайно и невъзможно да бъде разбрано съобщение. Но аз знаех, че беше реалност. И въпреки че тя вече не се виждаше, можех да я чуя как пее, докато се отдалечава. Онзи същият дразнещ, безсмислен, без мелодия фрагмент от пет ноти — ла-ла-ла-ла-ла.

Стоях и слушах, докато звуците изчезнаха напълно.

След това, осъзнавайки, че краката и ръцете ми са замръзнали, се върнах в къщата.