Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (47)

Пожарът

Мис Уинтър, изглежда, усети появата на Джудит, защото когато икономката надникна в стаята, ни намери да седим в мълчание. Тя носеше на табла какао за мен и предложи да ме смени, ако искам да поспя. Аз поклатих глава.

— Добре съм, благодаря.

Мис Уинтър също отказа, когато Джудит й напомни, че може да вземе повече от белите таблетки, ако се нуждае от тях. Джудит си отиде, а мис Уинтър отново затвори очите си.

— Как е вълкът? — попитах.

— Свит в ъгъла и спокоен — отговори ми тя. — Защо да не е? Сигурен е в победата си. Така че доволно може да изчака благоприятния за него момент. Знае, че няма да вдигам шум. Договорили сме се за условията.

— Какви условия?

— Той ще ме остави да довърша историята, а след това аз ще го оставя той да ме довърши.

И тя ми разказа историята за пожара, докато вълкът броеше думите й.

 

 

Преди бебето да се появи, не мислех много-много за него. Бях обмислила практическите трудности от това да криеш едно бебе в къщата и имах план за бъдещето. Ако успеехме за известно време да го запазим в тайна, смятах по-късно да разкрия появата му пред света. Въпреки че без съмнение за него щеше да се говори какво ли не, то можеше да бъде представено като сираче на някой далечен роднина на семейството, а ако хората се чудят кои точно са родителите му, те бяха свободни да мислят каквото си щат. Не можеха да направят нищо, с което да ни накарат да разкрием истината. Когато правех тези планове, си представях бебето като трудност, която трябва да бъде преодоляна. Не вземах пред вид факта, че то бе от моята плът и кръв. Не очаквах, че ще го обичам.

То бе на Емелин и това бе достатъчна причина. То бе на Амброус. Това бе въпрос, върху който не се замислях много. Но то също така беше и мое. Удивлявах се на седефената му кожа, на розовите му устица, на некоординираните движения на мъничките му ръчички. Бях погълната от свирепостта на желанието си да го защитавам: исках да го защитавам заради Емелин, да защитавам нея заради него, да защитавам двамата заради себе си. Като ги гледах — бебето и Емелин, не можех да откъсна очите си. Те бяха прекрасни. Единственото ми желание бе да ги запазя живи и здрави. Да ги съхраня. А съвсем скоро разбрах, че те наистина се нуждаеха от някой, който да ги опази.

Защото Аделин ревнуваше от бебето. Ревността й беше много по-силна, отколкото към Хестър, дори по-голяма и от ревността към мен. Това трябваше да се очаква: Емелин харесваше Хестър, обичаше мен, но тези чувства не можеха да се сравняват с чувството й към Аделин. Но бебето… Ах, при бебето нещата бяха съвсем различни. Бебето узурпира всичко.

Не би трябвало да бъда изненадана от степента на омразата, която се породи у Аделин. Знаех колко ужасен може да бъде гневът й, бях свидетелка на яростта и насилието й. Все пак в деня, в който за пръв път разбрах докъде може да стигне, почти не можах да повярвам. Минавах покрай стаята на Емелин и тихичко бутнах вратата, за да видя дали тя спи. И открих, че вътре е Аделин, наведена над люлката край леглото. Нещо в позата й ме разтревожи. Чувайки стъпките ми, тя се стресна, обърна се и профуча покрай мен като дива котка. В ръката си държеше малка възглавничка.

Изтичах до креватчето. Бебето спеше, ръчичката му бе свита под ухото, дишаше леко, нежно, бебешки.

Беше живо!

До следващия път.

Започнах да следя и да шпионирам Аделин. Моите дни и опитът ми от времето на следене и криене из къщата отново ми бяха от полза, докато я наблюдавах, скрита зад завеси и тисови дървета. В действията й нямаше последователност; тя влизаше и излизаше ту навън, ту вътре, без да обръща внимание кой час на деня е и какво е времето, като се занимаваше с безсмислени, повтарящи се действия. Подчиняваше се на нещо, което й диктуваше мозъкът и което бе извън моето разбиране. Но едно повтарящо се действие привлече особено вниманието ми. Веднъж, два, три пъти на ден Аделин отиваше до пристройката за коли и всеки път излизаше от нея, носейки със себе си тенекиена кутия с бензин. Занасяше кутията в дневната, в библиотеката или в градината. След това сякаш изгубваше интерес. Аделин знаеше какво върши, но го правеше разсеяно, унесено, някак си в полузабрава. Когато не ме виждаше, аз изнасях кутиите. Как ли си обясняваше тя изчезването им? Сигурно си е мислела, че те проявяват някаква враждебност към нея, че имат крачета и могат да се движат, и затова я избягват. Или може би е приемала спомена си, че ги е донесла, като сън или план, който трябва да реализира. Каквито и да бяха причините, тя, изглежда, не се разтревожи, че не ги намира там, където ги бе оставила. Но въпреки своеволието на тенекиените кутии с бензин, тя продължи да ги носи и да ги крие на различни места из къщата.

Имах чувството, че прекарвам половината от деня си във връщане на тенекиени кутии в пристройката за коли. Но един ден, понеже не исках да оставя без защита Емелин и бебето, които бяха заспали, оставих една кутия в библиотеката. На най-горния рафт, така че да не се вижда, зад книгите. И тогава ми дойде наум, че може би това бе по-подходящото място. Защото, като ги връщах обратно в пристройката, всъщност осигурявах продължението на това действие до безкрайност. Една истинска панаирджийска въртележка. Ако обаче ги извадех от обращение, може би щях да сложа край на тази безсмислица.

Да я следя непрекъснато ме изморяваше, и още как! Но тя никога не се умори. Луд умора няма. Стигаше й съвсем малко сън, за да се възстанови. Можеше да е на крака във всеки час от денонощието. А на мен ми се спеше. Една вечер Емелин си легна рано. Бебето беше в кошарката си в нейната стая. Имаше колики и плака през целия ден, но сега сигурно се чувстваше по-добре и спеше.

Аз дръпнах завесите.

Беше време да отида и да проверя какво прави Аделин. Бях уморена вечно да бъда нащрек. Да гледам Емелин и детето й, докато спяха, да наблюдавам Аделин, когато са будни — почти не ми оставаше време за сън. Колко спокойно беше в тази стая! Дишането на Емелин ме успокояваше, както и дишането на бебето. Спомням си как се вслушвах, опиянена от хармонията, царяща помежду им. Мислех си колко прекрасно и спокойно е с тях, мислех си за начина, по който бих могла да опиша тази картина. Това бе единственото ми забавление — да обличам в думи неща, които съм видяла и чула.

Мислех си, че трябва да опиша как тяхното дишане проникна в мен, отне дъха ми, сякаш всички бяхме част от едно и също цяло — аз, Емелин и нашето бебе. Ние тримата дишахме като един човек. Тази идея ме покори и аз почувствах как се унасям заедно с тях в сън.

Нещо ме събуди. Бях постоянно нащрек като котка и будна, преди дори да отворя очите си. Не се помръднах, запазих дишането си равно и наблюдавах Аделин през миглите си.

Тя се наведе над креватчето, вдигна бебето и тръгна да излиза от стаята. Можех да извикам и да я спра. Но не го направих. Ако извиках, щеше да отложи плана си, а като я оставех, щях да открия какво възнамерява да прави и да я спра веднъж и завинаги. Бебето се размърда в ръцете й. Щеше да се събуди. То не обичаше да бъде в други ръце, освен в ръцете на майка си и никога не бе вземано от Аделин.

Последвах я надолу по стълбите до библиотеката и надникнах през вратата, която тя остави открехната. Бебето бе оставено върху бюрото, близо до купчина книги, които никога не се връщаха по полиците, защото аз ги препрочитах доста често. До тяхното спретнато купче забелязах движение в одеялцето, с което бе повито. Чух приглушеното му мъркане. Беше се събудило.

Аделин бе коленичила пред камината. Тя взе въглища от кофата, цепеници от коша до огнището и ги сложи напосоки в камината. Не знаеше как се подрежда правилно огън. Мисус ме бе научила как да подреждам хартия, подпалки, въглища и съчки. Когато Аделин кладеше огъня, всичко бе нахвърляно и рядко се случваше той да се разгори.

В един миг осъзнах онова, което възнамеряваше да направи, и направо се ужасих.

Но тя нямаше да успее, нали? В пепелта се таеше само слаба сянка от топлинка, която не бе достатъчна да разпали въглищата и съчките, а аз никога не оставях подпалки и кибрит наоколо. Това, което правеше Аделин в момента, беше лудост; този огън никога нямаше да се разпали, знаех го. Но не бих могла да бъда сигурна. При нея човек никога не можеше да бъде сигурен. Желанието й за пламъци бе единствената искра, от която се нуждаеше, и тя бе достатъчна. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне нещо, и то щеше да се запали. Подпалваческата магия, която притежаваше, бе толкова могъща, че можеше да запали огън и във водата, ако го искаше достатъчно силно.

Наблюдавах с ужас как поставя бебето върху въглищата, то все още бе завито с одеялцето.

Сетне Аделин се огледа из стаята. Какво търсеше?

Тя се отправи към вратата и я отвори, а аз отскочих назад в сенките. Но тя не ме забеляза. Търсеше нещо. Зави по коридора под стълбите и изчезна.

Изтичах до камината и вдигнах бебето от кладата. Завих бързо одеялцето около наядена от молци голяма възглавница, която взех от лежанката и я сложих върху въглищата на негово място, но нямах време да избягам. Чух стъпки по каменните плочи, чух шум, създаден от стърженето на тенекиена кутия за бензин по каменните плочи на пода и вратата се отвори точно когато успях да се скрия в една от нишите на библиотеката.

„Шъъът, тихо, само не плачи, моля те“ — молех се на бебето и го притисках съвсем близо до тялото си, така че да не му липсва топлината на завивката.

Аделин се върна при камината и с наведена на една страна глава оглеждаше кладата. Какво не беше наред? Дали бе забелязала някаква промяна? Очевидно не. Тя се огледа из стаята. Какво бе онова, което търсеше?

Бебето се размърда, замята ръчички, зарита с крачета и изпъна телцето си, което бе предвестник на плач. Аз го залюлях, като го притиснах към рамото си, чувствах дишането му във врата си. „Не плачи. Моля те, не плачи!“

То се успокои отново и аз се огледах.

Моите книги. На бюрото. Онези, покрай които не можех да мина, без да ги отворя заради удоволствието от няколкото прочетени думи — като едно бързо „здравей“. Беше нелепо и неуместно да ги видя в ръцете й. Аделин и книги? Глупости! Дори когато отвори корицата, си помислих за един дълъг, особен миг, че го прави, защото смята да чете…

Тя започна да къса страниците. Разпръсна ги върху бюрото, някои паднаха на пода. Когато свърши с късането, сграбчи пълна шепа от тях и ги сви на топки. Беше като вихрушка. Моите малки красиви книги неочаквано се превърнаха в планина от хартия. Като си помисли само човек колко много хартия има в една книга! Исках да викам, но какво? Всички думи, всички прекрасни думи бяха откъснати и смачкани, а аз стоях онемяла и не смеех да помръдна.

Тя взе наръч от хартиените топки и ги постави върху бялото одеялце в камината. Наблюдавах я как се върна три пъти до бюрото и обратно до камината с ръце, пълни с хартия, докато огнището бе напълнено със скъсаните страници от книги. „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Жената в бяло“… Топчета хартия се катурваха от върха на пирамидата, някои се търкаляха по килима, стигайки до онези, които тя бе изтървала по пътя си.

Едно стигна и спря до крака ми и аз мълчаливо се наведох, за да го взема.

О, колко жестоко бе усещането от смачканата хартия; думите бяха отнесени, летящи във всички посоки, безсмислени. Сърцето ми бе разбито.

В мен се надигна гняв, той ме понесе като парче отломък от корабокрушение, не бях способна нито да виждам, нито да дишам. Гневът ревеше като океан в главата ми. Може би трябваше да извикам, да скоча като луда от скривалището си и да я блъсна, но в ръцете ми бе съкровището на Емелин. Така че стоях и гледах, трепереща и виеща мълчаливо, докато сестра й унищожаваше моето съкровище.

Най-накрая Аделин, изглежда, бе доволна от кладата. Макар че откъдето и да го погледнеше човек, планината в огнището беше дело на луд човек. Самата тя беше лудост. „Всичко е с краката нагоре — би казала Мисус, — никога няма да се разпали. Хартията трябва да се сложи в основата.“ Но дори да я бе направила правилно, пак нямаше да има значение. Тя не можеше да я запали: нямаше кибрит. А пък ако бе успяла да се снабди с кибрит, пак нямаше да постигне целта си, защото момчето, бебчето, нейната жертва, беше в моите ръце. И най-голямата лудост от всичко: да предположим, че не бях тук, за да я спра? Да предположим, че не бях спасила детето и че тя го изгореше живо? Как изобщо е могла да си представи, че унищожавайки детето на сестра си, щеше да я върне за себе си?

Това беше дело на една луда жена.

В ръцете ми бебето се размърда и отвори уста да реве. Господи, ами сега? Какво да направя?

Зад гърба на Аделин аз се измъкнах тихичко и изтичах в кухнята.

Трябваше да занеса бебето на някое сигурно, безопасно място и след това да се върна, за да се справя с Аделин. Мозъкът ми работеше бързо, отхвърляйки план след план. Емелин никога повече няма да обича сестра си, когато разбере какво се бе опитала да направи. Ще останем само тя и аз. Ще кажем на полицията, че Аделин е убила Джон-да-диг и те ще я отведат. Не! Ще я заплашим, че ако не напусне Ейнджълфийлд, ще кажем на полицията… Не!

И тогава най-неочаквано открих какво трябваше да направим — ние щяхме да напуснем Ейнджълфийлд. Да, точно така! Емелин и аз щяхме да си отидем с бебето и да започнем нов живот. Без Аделин, без Ейнджълфийлд, но двете заедно.

Изглеждаше толкова просто, че се зачудих защо не бях се сетила за това по-рано.

На кухненската врата висеше торбата на Амброус за фазани. Разкопчах токите й, разстлах я на масата и завих бебето в нейните гънки. С бъдещето, което светеше така ярко пред мен, че изглеждаше по-реално и от настоящето, пъхнах страницата от „Джейн Еър“ в торбата, както и една лъжица, която бе на масата. Щяхме да имаме нужда от нея по пътя към нашия нов живот.

Сега накъде? Някъде далеч от тази къща, някъде, където никой нямаше да го нарани, където щеше да бъде на топло за няколкото минути, които щяха да ми трябват, за да се върна, да събудя Емелин и да я убедя да ме последва…

Не в гаража. Аделин понякога ходеше там. В църквата! Това бе място, където тя никога не ходеше.

Изтичах по алеята, през покритата порта на църковния двор и право в църквата. На предните пейки имаше малки възглавнички за коленичене. Подредих ги като легло и сложих бебето върху тях в неговата брезентова торба.

А сега, обратно в къщата.

Почти съм стигнала там, когато бъдещето ми се сгромолясва. Във въздуха летят парчета стъкла, един разбит прозорец, после друг, и една зловеща, жива светлина, която шари из библиотеката. Празната рамка на прозореца ми показва течен огън, който се разпространява в стаята, а кутиите с бензин избухват от топлината. И две фигури.

Емелин!

Тичам. Миризмата на пожар стига до ноздрите ми дори в коридора, макар че каменният под и стените са студени и огънят не е стигнал дотук. Но пред вратата на библиотеката спирам. Езиците на огъня се гонят и преследват нагоре по завесите, лавиците с книги са обгърнати в пламъци; камината се е превърнала в самия ад. За миг сред всичкия шум и горещина спирам като закована. Удивена съм. Защото Емелин, спокойната, хрисима, покорна Емелин, отговаря на удара с удар, на ритника с ритник, на ухапването с ухапване. Никога преди тя не е отвръщала на сестра си, но сега го прави. Заради детето си.

Около тях и над главите им избухват светлини като фойерверки, тъй като скритите от мен кутии с бензин експлодират, а огънят сякаш вали в стаята като дъжд.

Отварям уста, за да извикам на Емелин, че бебето е в безопасност, но първия дъх, който поглъщам, е изгарящ и аз се задавям.

Прескачам огъня, заобикалям го, избягвам пламъците, които се протягат към дрехите ми. Когато стигам до сестрите, не мога да ги видя, но въпреки че съм заслепена, посягам през дима. Докосването ми ги стряска и те мигновено се разделят. В един миг виждам Емелин, виждам я съвсем ясно и тя също ме вижда. Хващам ръката й и я дърпам през пламъците, през пожара, и ние достигаме вратата. Но когато осъзнава какво правя — че я извеждам навън, на безопасно място, тя спира. Дърпам я.

— Той е спасен! — думите излизат като грачене от устата ми, но са достатъчно ясни.

Защо не ме разбира? Опитвам отново.

— Бебето! Спасих го! То е в безопасност. Ела!

Дали ме чу? Със сигурност ме чу. Необяснимо защо се съпротивлява на дърпането ми и ръката й се изплъзва от моята. Къде е тя? Не виждам нищо, само тъмнина.

Препъвам се към пламъците, сблъсквам се с нея, сграбчвам я и я дърпам.

Тя не иска да остане с мен и отново се връща в стаята.

Но защо?

Защото е свързана със сестра си.

Защото тази връзка е неразривна, на живот и смърт.

Ослепяла и с горящи дробове, аз я следвам в дима. Ще разруша тази връзка!

Със затворени очи срещу горещината се хвърлям в библиотеката с ръце, протегнати пред мен. Търся я. Когато ръцете ми я намират в дима, не й позволявам да се откъсне. Няма да позволя Емелин да умре. Ще я спася. И въпреки съпротивата й я влача яростно към вратата и навън.

Вратата е направена от дъб. Тежка е. Няма да изгори лесно. Блъскам я да се затвори зад нас и секретната брава се заключва.

Зад мен Емелин се връща, за да я отвори. Има нещо по-силно от огъня, което я тегли към стаята.

Ключът, който стои в ключалката, неизползван от времето на Хестър, се е нагорещил. Когато го завъртам, той изгаря дланта ми. Нищо не ме рани през тази нощ, но ключът изгори ръката ми и мога да подуша обгорената си плът. Емелин също посяга да хване ключа и да отвори вратата. Металът изгаря и нея и докато се съвземе от шока, аз дръпвам ръката й.

Страшен вик проехтява и напълва главата ми. Човешки ли е? Или е звукът на самия пожар? Дори не знам откъде идва — дали от библиотеката или отвън? Той започва като гърлен вой, набира височина и като се извисява, достига пронизителен връх на интензитета си. И когато си мисля, че това трябва да е краят му, продължава — невъзможно нисък, невъзможно дълъг, един безкраен звук, който изпълва света, поглъща го и го задържа в себе си. След това звукът изчезва и остава само ревът на бушуващия пожар.

Навън. Вали. Тревата е подгизнала и мокра. Свличаме се на земята; търкаляме се върху мократа трева, за да навлажним димящите си дрехи и коси. Чувствам студената влага върху наранената си кожа. Лежим по гръб и си почиваме, притиснати към земята. Отварям уста и пия дъжд. Той пада върху лицето ми, охлажда очите ми и аз отново мога да виждам. Никога преди не съм виждала такова небе — тъмносиньо, индигово, с бързо движещи се нарисувани бели облачета. Дъждът пада отгоре като сребърни остриета, а сред него избухва и пада една китка, едно ветрило от яркооранжеви искри откъм къщата, като фонтан от огън. Мълния раздира небето на две, сетне отново и отново.

Бебето. Трябва да й кажа за бебето. Тя ще бъде щастлива, че съм го спасила. Това ще оправи нещата.

Обръщам се към нея и отварям уста, за да проговоря. Лицето й… О, Боже, лицето й!

Нейното бедно, красиво лице е черно и червено, цялото в сажди, кръв и огън.

Очите й — нейните зелени очи са невиждащи, неразбиращи, пусти.

Гледам лицето й и не мога да намеря моята любима в него.

— Емелин? — шепна. — Емелин?

Тя не ми отговаря.

Чувствам, че сърцето ми спира. Какво съм направила? Нима съм спасила…? Възможно ли е…? Не мога да понеса тази мисъл.

Не мога да понеса да узная истината. Но не мога да понеса и да не я узная.

— Аделин? Ти ли си? — гласът ми е като счупен.

Но тя — тази личност, този някой, тази или другата, това „може би да“ или „може би не“, тази скъпа моя любима, това чудовище, тази, която не зная коя е — тя не ми отговаря.

Идват хора. Тичат по алеята, гласовете им викат настойчиво и уплашено в нощта.

Надигам се, готова да скоча и да избягам нанякъде. Вървя ниско приведена, крия се. Те стигат до момичето на тревата и когато съм сигурна, че са я намерили, ги оставям. В църквата мятам торбата на рамото си, хващам бебето, притискам го до себе си и тръгвам. В гората е тихо. Дъждът, омекотен и забавен от навеса от листа, пада меко върху младата гора. Детето хленчи, после заспива. Краката ми ме завеждат до една малка къщичка в другия край на гората. Знам тази къщичка. Виждала съм я много пъти през годините, когато се скитах наоколо. Тук живее една жена, сама. Виждала съм я през прозореца да плете или да пече сладкиши и винаги съм си мислела, че изглежда добра и мила, а когато по-късно четях за добрите баби и кръстниците от приказките, си представях, че имат нейното лице.

Занесох бебето при нея. Погледнах през прозореца, както правех преди. Видях я на обичайното й място край камината, с плетка в ръка. Замислена и тиха. Разплиташе изплетеното. Просто си седеше там — извади куките и започна да дърпа бримките, а куките стояха върху масата до нея. На прага имаше едно сухо място за бебето. Аз го оставих и изчаках зад едно дърво.

Жената отвори вратата. Взе бебето. Когато видях изражението на лицето й, разбрах, че при нея то ще бъде в безопасност. Тя се огледа наоколо. Погледна и в моя посока. Сякаш бе видяла нещо. Дали не бях размърдала листата, издавайки присъствието си? През ума ми мина мисълта да пристъпя напред, да се покажа. Тя сигурно можеше да ми бъде приятел. Поколебах се и вятърът смени посоката си. Помирисах пожара в същия миг, в който го подуши и жената. Тя се обърна, погледна небето, ахна тежко при вида на дима, който се издигаше над мястото, където трябваше да бъде Ейнджълфийлд Хаус. И тогава върху лицето й се изписа изненада. Тя вдигна бебето до носа си и го помириса. По него също имаше мирис на дим, пренесен от моите дрехи. Още един поглед по посока на дима и жената влезе уверено в къщата си и затвори вратата.

Аз съм сама.

Нямам име.

Нямам дом.

Нямам семейство.

Аз съм никой.

Аз съм нищо. Вече няма къде да отида.

Няма никой, на когото да принадлежа. Няма никой, който да ми принадлежи.

Гледам изгорялата си длан, но не мога да почувствам болка.

Какво съм аз? Дали изобщо съм жива?

Бих могла да отида навсякъде, но се връщам обратно в Ейнджълфийлд. Това е единственото място, което познавам.

Появявам се откъм гората и приближавам към мястото на действие. Има една пожарна кола. Селяните с техните кофи и ведра стоят отзад, заслепени, изумени, с почернели лица, и гледат как професионалистите се борят с огъня. Жени, хипнотизирани от дима, издигащ се към черното небе. Линейка. Доктор Модели е коленичил пред една фигура на тревата. Никой не ме вижда.

Стоя невидима в края на цялата тази неразбория. Вероятно наистина съм нищо. Вероятно никой не може да ме види. Вероятно съм умряла в пожара, но все още не съм го осъзнала. Вероятно най-накрая съм онова, което винаги съм била — дух.

Тогава една от жените поглежда в моята посока.

— Вижте! — вика тя и сочи с пръст. — Тя е там! — и хората се обръщат. Гледат ме. Една от жените тича, за да каже на пожарникарите. Те се обръщат и ме поглеждат.

— Слава Богу! — казва някой.

Отварям уста, за да кажа… всъщност не знам какво. И не казвам нищо. Просто стоя, опитвайки се да оформя думи с устните си, но нямам глас, нито думи.

— Не се мъчи да говориш — сега до мен стои доктор Модели.

Гледам момичето на поляната.

— Тя ще оживее — казва докторът.

Поглеждам къщата.

Пламъците. Моите книги. Не мисля, че мога да го понеса. Спомням си страницата от „Джейн Еър“, топката от думи, която спасих от кладата. Оставих я зад себе си заедно с бебето.

Започвам да плача.

— Тя е в шок — казва докторът на една от жените. — Стоплете я и останете с нея, докато занесем сестра й в линейката.

Жената идва при мен, кудкудякайки своята загриженост. Тя сваля палтото си и ме завива нежно с него, сякаш облича бебе, като продължава да мърмори.

— Не се тревожи, ще се оправиш, и сестра ти ще се оправи, о, бедното ми дете.

Те вдигат момичето от тревата и го слагат върху носилка в линейката. Сетне помагат и на мен. Настаняват ме да седна срещу нея. Карат ни в болницата.

Тя гледа втренчено в пространството. Очите й са отворени, празни. След първия миг не я поглеждам. Мъжът в линейката се навежда над нея, за да се увери, че диша, а после се обръща към мен.

— Я сега да видим тази ръка.

Хванала съм дясната си ръка с лявата, без да осъзнавам болката в мозъка си, но тялото ми издава тайната.

Той взема ръката ми и аз му позволявам да разтвори пръстите ми. Дълбоко в дланта ми се е отпечатал изгорен белег. Ключът.

— Това ще го излекуваме, ще зарасне — казва ми мъжът. — Не се безпокой. Ти коя си? Аделин или Емелин?

Той посочва с ръка към другата.

— Това Емелин ли е?

Не мога да отговоря, не мога да чувствам, не мога да се движа.

— Не се безпокой — повтаря мъжът. — Всяко нещо, когато му дойде времето.

Мъжът се отказва да контактува с мен. Мърмори тихичко на себе си.

— Все пак ще трябва да ви наричам някак си. Аделин или Емелин, Емелин или Аделин. Петдесет на петдесет, нали? Всичко ще се изясни, като ви изкъпем.

Болницата. Вратите на линейката се отварят. Шум, врява и суетня. Гласове, които говорят бързо. Носилката, вдигната и поставена на количка, и подкарана с бясна скорост. Инвалидна количка. Нечии ръце върху раменете ми.

— Седни, скъпа — количката тръгва. Зад гърба ми един глас казва: — Не се тревожи, дете. Ще се погрижим за теб и сестра ти. Вече си в безопасност, Аделин.

 

 

Мис Уинтър заспа.

Видях нежната отпуснатост на отворената й уста, кичурите разчорлена коса, които стърчаха и не лягаха по скалпа й. В съня си тя изглеждаше стара, много, много стара и същевременно много млада. Всеки неин дъх караше завивката да се повдига и отпуска върху крехкото й тяло, а при потъването й поръбеният край на одеялото докосваше брадичката й. Тя, изглежда, не усещаше нищо, но въпреки това се наведох, за да прегъна края и да погаля косата й.

Не се размърда. Наистина ли бе заспала, зачудих се аз, или вече бе изпаднала в безсъзнание?

Не мога да кажа колко дълго я наблюдавах. Имаше часовник, но движението на стрелките му бе толкова незабележимо, колкото е вълнението по повърхността на море, нарисувано върху карта. От време на време ме заливаха вълна след вълна, докато седях със затворени очи, без да спя, но с бдителността на майка, която следи дишането на детето си.

Не знам какво да кажа за следващото нещо, което се случи. Трудно ми е. Възможно ли е да съм халюцинирала в умората си? Дали съм заспала и сънувала? Или мис Уинтър наистина бе проговорила за последен път?

„Ще предам съобщението на сестра ти.“

Отворих стреснато очи, но нейните бяха затворени. Тя изглеждаше дълбоко заспала, както и преди.

Не видях кога е дошъл вълкът. Не го чух. Случи се само това: малко преди зазоряване се събудих от тишина и осъзнах, че единственото дишане, което се чуваше в стаята, беше моето собствено.