Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (45)

Костите

Беше Бъдни вечер. Беше късно, валеше силен сняг. Двама шофьори на такси отказаха да ме закарат толкова далеч от града в нощ като тази, но третият сигурно бе трогнат от пламенната ми молба, защото сви рамене и ме пусна да вляза в колата.

— Ще се забавим заради снега — предупреди ме навъсено той.

Излязохме от града и снегът продължи да се сипе, трупайки с педантична постоянност снежинка по снежинка върху всеки сантиметър земя, върху всеки плет, върху всеки клон. След като подминахме последното село и последната ферма, се озовахме в една приказна бяла пустош. Пътят не се виждаше в бялата снежна пелена и аз се свих на седалката, като очаквах всеки момент шофьорът да се откаже и да обърне колата обратно. Само точните ми напътствия го убедиха, че се движим в правилна посока. Слязох сама, за да отворя първата порта, сетне се озовахме пред втората, главната порта на къщата.

— Надявам се, че ще намерите пътя обратно — казах.

— Аз ли? О, не се безпокойте, ще се оправя — отвърна той с поредното свиване на рамене.

Както и очаквах, портата беше заключена. Понеже не исках шофьорът да ме помисли за крадец, се направих, че търся в чантата си ключовете, докато той обърна колата. Едва след като се отдалечи на достатъчно разстояние, се хванах за решетките и се прехвърлих.

Вратата на кухнята не бе заключена. Свалих ботушите си, изтръсках снега от палтото си и го закачих. Прекосих празната кухня и се отправих към крилото на Емелин, където знаех, че е мис Уинтър. Изпълнена с обвинения, изпълнена с въпроси, аз поддържах гнева си. Беше заради Аурелиус и заради жената, чиито кости бяха лежали шейсет години в изгорелите останки на библиотеката на Ейнджълфийлд Хаус. Въпреки цялата вътрешна буря, която кипеше и бушуваше в мен, приближаването ми бе нечуто; килимът попи яростта на стъпките ми.

Не почуках, а блъснах вратата и когато тя се отвори, влязох направо вътре.

Завесите все още бяха спуснати. Мис Уинтър седеше мълчаливо край леглото на Емелин. Стресната от моето нахлуване, тя ме погледна, в очите й имаше изключителен, необикновен блясък.

— Кости! — просъсках към нея. — Намериха кости в Ейнджълфийлд.

Цялата бях очи и слух, очаквайки на тръни да дойде признание от нейна страна. Дали щеше да бъде дума, израз на лицето или жест, нямаше значение. Тя трябваше, тя щеше да го направи и аз щях да го разчета.

Обаче в стаята имаше нещо, което се опитваше да ме разсее от моето съсредоточаване.

— Кости? — произнесе мис Уинтър. Беше восъчнобледа и в очите й имаше цял океан, достатъчно огромен, че да удави всичката ми ярост.

— О! — произнесе тя.

„О.“ Какво богатство от трептения, какви нюанси от чувства можеше да съдържа само един звук. Страх. Отчаяние. Скръб и примирение. Облекчение от тъмно естество. И скръб — дълбока скръб.

И тогава онова настойчиво разсейващо чувство в стаята се промъкна така дълбоко в мозъка ми, че повече нямаше място за нищо друго. Какво беше то? Нещо външно, странично, което не беше свързано с драмата за костите. Нещо, което предхождаше нахлуването ми. За част от секундата се обърках, сетне всички незначителни неща, които бях забелязала, се свързаха и дойдоха на местата си. Атмосферата в стаята. Спуснатите завеси. Воднистата прозрачност на очите на мис Уинтър. Фактът, че стоманената сърцевина, която винаги е била нейна същност, сякаш просто се бе стопила и изтекла от нея.

Вниманието ми се съсредоточи върху едно нещо: имаше ли лекото спадане и повдигане от дишането на Емелин? До ушите ми не достигна никакъв звук.

— Не! Тя не е…

Паднах на колене до леглото и загледах втренчено.

— Да — произнесе тихо мис Уинтър. — Тя си отиде. Преди няколко минути.

Погледнах празното лице на Емелин. Нищо не беше се променило. Белезите продължаваха да са ужасяващо червени; устните й имаха същия изкривен наклон, очите й все още бяха зелени. Докоснах нейната изкривена, закърпена ръка и усетих, че кожата й беше топла.

Вярно ли бе, че си е отишла? Абсолютно, безвъзвратно? Изглеждаше невъзможно да е така. Със сигурност ли беше ни напуснала напълно? Със сигурност имаше нещо от нея, останало, за да ни крепи. Нямаше ли някакво заклинание, талисман, магия, която да я върне обратно? Нямаше ли нещо, което бих могла да кажа и което би стигнало до нея?

Топлината на ръката й бе онова, което ме накара да повярвам, че тя може да ме чуе. Топлината на ръката й бе причината всички тези думи да се съберат в гърдите ми, надпреварвайки се една през друга да излязат в нетърпението си да стигнат до Емелин.

— Намери сестра ми, Емелин! Моля те, намери я. Кажи й, че я очаквам. Кажи й… — гърлото ми бе толкова свито, толкова тясно, че думите не можеха да минат и се блъскаха една в друга, като скачаха, надигаха се и ме задушаваха. — Кажи й, че ми липсва! Кажи й, че съм самотна! — думите се изстрелваха стремително, изскачаха нетърпеливо от устните ми. Прекосяваха пространството между нас, опитвайки се да догонят Емелин. — Кажи й, че не мога да чакам повече! Кажи й да дойде!

Думите летяха и се блъскаха като птици в стена от стъкло.

— О, бедното ми дете — почувствах докосване от ръката на мис Уинтър по рамото си и докато плачех над труповете на моите счупени думи, ръката й остана там — лека и нежна.

Накрая сълзите ми пресъхнаха. Останаха само няколко думи. Думи, които се щураха наоколо, загубили своите стари дружки.

— Тя е моята близначка — казах. — Била е ето тук. Вижте.

Издърпах пуловера, вкаран в полата ми, вдигнах го нагоре и открих част от тялото си на светлината. Моят белег. Моята половинка от месечина. Блед, сребърно розов белег, седефено прозрачен. Линията, която разделя.

— Това е мястото, където е била тя. Тук сме били съединени. И те са ни разделили. Но тя е умряла. Не можела да живее без мен.

Почувствах лекия трепет от пръстите на мис Уинтър по кожата си, сетне видях нежното съпричастие в очите й.

— Работата е там (това щяха да бъдат последните ми думи, най-последните, след тях никога повече нямаше да имам нужда да кажа нещо отново), че аз не мисля, че мога да живея без нея.

— Дете — мис Уинтър ме гледаше. Държеше ме привързана към състраданието в очите си.

Не мислех. Повърхността на съзнанието ми бе абсолютно спокойна. Но под повърхността имаше вълнение и разбъркване. Почувствах силното вълнение на подводно течение. Защото от години един разбит потънал кораб бе заседнал в дълбините, едно ръждясало старо корито, носещо своя товар от кости. Сега то се размърдваше. Бях го разбутала и то създаваше вълнение, което вдигаше облаци пясък от морското дъно, песъчинки, въртящи се диво в тъмната развълнувана вода.

През цялото време мис Уинтър ме държеше вързана със зеления си поглед.

Сетне бавно, много бавно пясъкът започна да спада и да се утаява на дъното и водата възвърна своята спокойна неподвижност. Бавно, много бавно. А костите се върнаха в ръждясалата прегръдка на кораба.

— Вие ме попитахте веднъж за моята история — казах.

— А ти ми каза, че нямаш такава.

— Сега знаете, че имам.

— Никога не съм се съмнявала — тя се усмихна с нещастна усмивка, пълна със съжаление. — Когато те поканих тук, мислех, че вече познавам твоята история. Бях прочела есето ти за братята Ландиер. Много хубаво есе, наистина. Ти знаеше толкова много за роднинските връзки. Вътрешно познание, помислих си. И колкото повече гледах есето ти, толкова повече мислех, че имаш близначка. Така че се спрях на теб да станеш моя биограф. Защото, ако след толкова много години разказване на приказки се изкушах да те излъжа, ти щеше да ме хванеш.

— Аз наистина ви хванах.

Тя кимна спокойна, тиха, тъжна.

— Време беше. Какво знаеш?

— Онова, което вие ми казахте. Само второстепенната сюжетна линия, както я нарекохте. Разказахте ми историята на Изабел и нейните близначки, а аз не обърнах внимание. Вторичната линия беше Чарли с неговата ярост и изнасилвания. Вие ме насочихте по посока на „Джейн Еър“. Книгата за външния човек в семейството. Братовчедката сираче. Без майка. Не знам коя е била вашата майка. И как сте дошла в Ейнджълфийлд без нея.

Тя тъжно поклати глава.

— Всеки, който би могъл да знае отговора на тези въпроси, е мъртъв, Маргарет.

— Вие не помните ли?

— Аз съм човек. Като всички хора не помня раждането си. Докато се събудим, вече сме малки деца и нашата поява на бял свят е нещо, което се е случило преди цяла вечност, в самото начало на времето. Живеем както последните посетители, влезли в театъра: трябва да хванем каквото можем от пиесата, разграничавайки началото от следващите действия. Колко пъти съм се връщала назад до границата на паметта си и съм се взирала в тъмнината отвъд? Но не е само паметта, която покрива границата. Там са всички видове измислици, които населяват този свят, това царство. Нощните кошмари на едно малко дете. Приказките, приспособени от един мозък, жаден за истории. Фантазиите на едно изобретателно малко момиченце с развинтено въображение, нетърпеливо и жадно да обясни на себе си необяснимото. Каквато и история да откриех на границата на забравеното пред себе си, се преструвах, че е истината.

— Всички деца митологизират своето раждане.

— Точно така. Единственото нещо, в което мога да бъда сигурна, е онова, което ми е разказал Джон-да-диг.

— И какво ви разказа той?

— Че съм се появила като плевел между две ягоди.

И тя ми разказа историята.

 

 

Някой се бе промъкнал сред ягодите. Не бяха птици, защото те кълвяха и оставяха недоядени плодове. Не бяха и близначките, защото те тъпчеха безразборно растенията и оставяха следи от стъпки върху земята. Не, някакъв малък крадец с леки стъпки береше ягоди тук и там. Внимателно, без да стъпче растенията или да повреди нещо. Друг градинар дори нямаше да забележи. Същия ден Джон забеляза локва вода под градинския кран. Чешмата пропускаше, капеше. Той я завъртя, за да я стегне. Поклати глава и тръгна да си гледа работата. Но имаше едно наум.

На другия ден сред ягодите видя една дребна фигурка. Малко плашило с голи колене и прекалено голяма шапка, която бе паднала ниско над лицето му. То избяга, когато го зърна. Но на другия ден се появи отново и Джон трябваше да се развика, за да го прогони. След това той си даде сметка, че не знае кое е това дете. Кой в селото имаше дребосъче с такъв ръст, дребно и недохранено? Кой наоколо щеше да позволи на детето си да краде от чуждата градина? Беше затруднен с отговора.

Но установи, че някой беше посещавал и бараката за инструменти. Не бе оставял вестника в това положение, беше сигурен. А и тези щайги — те бяха подредени, той лично ги бе подредил.

За пръв път Джон постави катинар и заключи бараката, преди да се върне вкъщи.

Минавайки покрай крана в градината, забеляза, че отново капе. Стегна го здраво, без да се замисли. Сетне, като натисна с цялата си тежест, го завъртя още веднъж. Ето това беше.

През нощта Джон се събуди, разтревожен подсъзнателно от причини, които не можеше да определи. Къде би могъл да спиш, зачуди се той, ако не можеш да влезеш в бараката за инструменти и не можеш да си направиш постеля от вестници? И как би могъл да пиеш вода, ако кранът е затегнат така здраво, че да не можеш да го отвъртиш? Упреквайки се за своите среднощни глупости, той отвори прозореца, за да види каква е температурата навън. Беше прекалено късно за слани. Но все още беше хладно за това време на годината. А когато човек е гладен, му е много по-студено. И колко по-тъмно и страшно ти се струва всичко, когато си дете.

Джон поклати глава и затвори прозореца. Никой няма да изостави едно дете в неговата градина, нали така? Разбира се, че не. Въпреки това преди пет часа той се събуди и стана от леглото. Обиколи навсякъде, като огледа първо зеленчуците, после градината с геометричните фигури и планира работата си за деня. Цяла сутрин се оглежда за плоската шапка сред клоните на плодните дръвчета. Но не видя нищо.

— Какво ти става днес? — попита го Мисус, когато той седна в мълчание на кухненската маса, за да изпие чаша кафе.

— Нищо — беше отговорът.

Джон пресуши чашата и излезе обратно в градината. Стоеше и оглеждаше плодните дръвчета със зорко око. Нищо.

На обяд той изяде половин сандвич, откри, че няма апетит, и остави другата половина върху обърната саксия за цветя край градинската чешма. Казвайки си, че е глупак, остави и една бисквита до него. Завъртя крака на чешмата на обратно. Дори за него представляваше известно усилие да го направи. Остави водата да тече шумно в една тенекиена кутия, която изпразни в най-близката леха и я напълни отново. Шумът на течащата вода се разнесе из зеленчуковата градина. Той се постара да не се оглежда наоколо.

Сетне се отдалечи, наведе се над тревата с гръб към чешмата и започна да чисти някакви стари саксии. Това беше важна работа, трябваше да бъде добре свършена. Ако не почистиш саксиите, по насажденията може да се разпространят болести.

Зад него се чу лек звук от пускането на крана.

Той не се обърна веднага. Първо привърши със саксията, която чистеше и бършеше.

Сетне се обърна рязко и неочаквано. Беше по-бърз и от лисица.

Но нямаше никаква нужда да бърза.

Детето беше уплашено и се опита да избяга, но се препъна. Надигайки се, то се заклатушка още няколко стъпки, сетне отново падна. Джон го хвана и го вдигна — тежеше колкото коте, не повече — обърна лицето му към себе си и шапката падна.

Малкото човече бе една торба кокали. Изнемощяло от глад. Очите му бяха гурелясали, косата — черна от мръсотия и воняща. Имаше две горещи червени петна вместо бузи. Той сложи ръка върху челото на детето и установи, че гори. Когато се върна в бараката, видя краката му. Без обувки, издраскани, целите в струпеи и подутини, през мръсотията се процеждаше гной. Някакъв трън или нещо друго се бе забил дълбоко в крачето му. Детето трепереше. От треска, от болка, от глад или от страх. От всичко заедно. Ако намеря животно в това състояние, помисли си Джон, ще взема пушката и ще сложа край на мъките му.

Той го заключи в бараката и отиде да доведе Мисус. Тя дойде. Пристъпи, надникна, отиде малко напред и като долови миризмата, отстъпи.

— Не, не, не знам чие е. Може би, ако го поизмием малко…?

— Да го потопим в голямата бъчва, какво ще кажеш?

— Наистина в голямата бъчва! Ще отида и ще напълня ведрото в кухнята.

Те свалиха вонящите парцали от детето.

— Те са само за огъня — рече Мисус и ги хвърли в задния двор.

Мръсотията се стичаше по кожата; детето бе покрито с кора от нея. Водата от първото ведро моментално почерня. За да я изпразнят и да я напълнят отново, двамата вдигнаха и извадиха детето от нея, а то стоеше, треперейки на босите си крачета. Голо и капещо, цялото нашарено от браздите сиво-кафява вода, която се стичаше по него, ребрата и костите му се брояха.

Те го огледаха. После се спогледаха, после отново огледаха детето.

— Джон, може да недовиждам, но я ми кажи, и ти ли виждаш онова, което виждам аз?

— Ъхъ.

— Момченце, а! Да, ама не. Оказва се госпожичка.

Те кипваха чайник подир чайник, търкаха кожата и косата със сапун, изстъргваха вкаменилата се мръсотия изпод ноктите. След като вече бе чиста като стерилни пинсети, извадиха тръна от петата й — момиченцето се сви и намръщи, но не заплака — после почистиха и превързаха раната. Внимателно намазаха горещо рициново масло в подутите гурелясали ръбове на очите. Сложиха цинкова паста върху ухапванията от бълхи и комари, вазелин върху изпохапалите, сцепени устнички. Сресаха заплетените кичури дълга сплъстена коса. Притиснаха студена кърпа към челцето и горящите й бузки. Накрая я завиха в чиста хавлия и я сложиха да седне върху кухненската маса, където Мисус започна да я храни със супа, като слагаше лъжицата в устата й, а Джон обели една ябълка.

Гълтайки супата, сграбчвайки парченцата ябълка, момиченцето не можеше да ги преглътне по-бързо. Мисус отряза парче хляб и го намаза с масло. Детето го изяде лакомо, като невидяло.

Те я наблюдаваха. Очите й, почистени от гурелите и мръсотията, бяха като тресчици смарагдово зелено. Косата, която съхнеше, придобиваше цвета на яркочервено злато. Бузите изпъкваха остри и високи върху гладното й лице.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз? — попита Джон.

— Ъхъ.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Но е от ясно по-ясно, че е от това семейство!

— Аха.

Те помислиха миг-два.

— Какво ще кажеш да повикаме доктора?

Розовите петна върху бузките на детето вече не бяха така ярки. Мисус сложи ръка върху челото й. Все още беше горещо, но не толкова.

— Ще видим как ще изкара нощта. Ще повикаме доктора утре.

— Ако е необходимо.

— Ъхъ. Ако е необходимо.

 

 

— И така се уредиха нещата с мен — продължи мис Уинтър. — Останах.

— Какво беше името ви?

— Мисус се опита да ме кръсти Мари, но не ми подхождаше. Джон ме наричаше Шадоу, защото се залепих за него като сянка. Той ме научи да чета с помощта на каталозите за семена в бараката, но аз скоро открих библиотеката. Емелин не ме наричаше никак. За нея нямах нужда от име, защото винаги бях там. Човек се нуждае от имена само за да обозначи отсъстващите хора.

Мислих за всичко това известно време в мълчание. Детето дух. Призракът без майка. Без име. Детето, чието съществуване беше тайна. Беше невъзможно да не почувстваш състрадание. И все пак…

— А Аурелиус? Какво ще кажете за него? Вие сте знаели какво е да пораснеш без майка! Защо е бил изоставен? Костите, които намериха в Ейнджълфийлд… Знам, че Аделин е тази, която е убила Джон-да-диг, но какво се е случило с нея след това? Кажете ми какво стана в нощта на пожара.

Ние говорехме в тъмното и аз не можех да видя изражението върху лицето на мис Уинтър, но тя, изглежда, потръпна, когато погледна към леглото.

— Дръпни чаршафа върху лицето й, моля! Ще ти разкажа за бебето. Ще ти разкажа за пожара. Но може би първо ще трябва да повикаш Джудит? Тя все още не знае. Трябва да се обади на доктор Клифтън. Има неща, които трябва да бъдат свършени.

Когато Джудит дойде, първата й грижа бе за живите. Тя хвърли един поглед върху бледото лице на мис Уинтър и настоя да я сложи в леглото и да се погрижи преди всичко за лекарствата й. Заедно я закарахме в стаята й, бутайки количката; Джудит й помогна да облече нощницата си, а аз сипах топла вода в бутилката и я завих в леглото.

— Ще телефонирам на доктор Клифтън — рече Джудит. — Ще останете ли с мис Уинтър? — но само няколко минути по-късно тя се върна отново в спалнята и ме повика с ръка навън.

— Не можах да говоря с него — рече ми шепнешком. — Телефонът е повреден. Снегът е скъсал жиците.

Бяхме откъснати от света.

Помислих си за телефонния номер на полицая върху парчето хартия в чантата ми и почувствах облекчение.

Разбрахме се аз да остана първа смяна при мис Уинтър, така че Джудит да отиде в стаята на Емелин и да направи онова, което е необходимо за нея. Тя щеше да ме смени по-късно, когато мис Уинтър трябваше да изпие следващото си лекарство.

Пред нас се очертаваше дълга нощ.