Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (41)

Дневникът и влакът

Дневникът на Хестър беше повреден. Ключалката липсваше, езичето бе толкова ръждясало, че оставяше оранжеви следи по пръстите ми. Първите три страници бяха залепнали една за друга там, където лепилото от вътрешната корица се бе разтекло по тях. На всяка страница последната дума се бе размазала в кафеникаво петно, тъй като дневникът е бил изложен едновременно на прах и влага. Няколко страници бяха откъснати, по оръфаните краища се виждаше мъчителна поредица от фрагменти: абн, кр, та, ист. Най-лошото от всичко бе, че дневникът, изглежда, известно време е престоял във вода, страниците му бяха нагънати, при затваряне беше издут.

Точно това ми причиняваше най-големите трудности. Беше ясно, че е ръкопис и че е написан от Хестър. Виждаха се нейните твърди възходящи чертички, балансираните нежни пръстенчета, спокойните наклони, икономичните разстояния между думите. Но думите бяха размазани и избелели. Това „л“ ли беше или „т“? Тази крива от „а“ ли е или от „е“? Или може би „с“? Дали това словосъчетание трябва да се чете като „влюбен“ или като „загубен“?

Оказа се истинска загадка. Впоследствие направих препис на дневника, но в този ден, в претъпкания празничен влак нямах търпение да извадя молив и бележник. Свих се на мястото си до прозореца с нос, забит в страниците, отдавайки се изцяло на тежката работа по дешифрирането. Първоначално разчитах една дума по три различни начина, но след това, когато се потопих в течението на мисълта й, думите започнаха да се появяват сами, сякаш искаха да ме посрещнат и да възнаградят моите усилия с щедро саморазкриване. В този влак, един ден преди Коледа, Хестър оживя.

Няма да изпитвам вашето търпение, като възпроизвеждам дневника й такъв, какъвто беше: на части и повреден. В духа на самата Хестър закърпих и подредих нещата, прогоних хаоса и бъркотията. Заместих съмнението с яснота, сенките с прозрачност. Може да съм сложила в нейните страници думи, които тя никога не е писала, но мога да се закълна, че ако съм направила грешки, те са съвсем дребни; внимавах много, оглеждах от всички страни, докато не се уверях, че съм разгадала оригиналния текст.

Тук няма да ви предложа целия дневник, само редактирана подборка от пасажи. Изборът ми бе продиктуван първо от въпросите за релевантност на моята цел, а именно да разкажа историята на мис Уинтър. И второ, от желанието ми да дам вярна представа за живота на Хестър в Ейнджълфийлд.

„Погледната отдалеч, Ейнджълфийлд Хаус е съвсем прилична къща, въпреки че е обърната и гледа в неправилна посока, а прозорците са зле позиционирани. Но приближавайки се, човек вижда разрухата й — части от каменния градеж са опасно остарели вследствие влиянието на времето, рамките на прозорците са изгнили. Изглежда, част от покрива е повредена от буря. Ще трябва да проверя подробно състоянието на таваните в таванските стаи.

На вратата ме посрещна икономката. Въпреки че направи опит да го скрие, веднага разбрах, че жената има трудности със зрението и слуха. Като се има предвид възрастта й, това не е изненада. То също така обяснява и неописуемата мръсотия, в която се намира къщата — но предполагам, че семейство Ейнджълфийлд не иска да я изгони, след като цял живот е слугувала тук. Мога да оправдая тяхната лоялност, макар че не виждам защо да не може чифт по-млади и силни ръце да й окажат помощ.

Госпожа Дюн ми обясни всичко за домакинството.

Семейството живеело тук от години с възможно най-малък брой прислуга. Каква е причината, все още не мога да разбера, но онова, което научих, е, че освен семейството, тук работят и живеят само госпожа Дюн и един градинар на име Джон Дигенс. В еленовия парк наистина има елени (макар че вече никой не ловува), но човекът, който се грижи за тях, никога не идва в къщата; той получава инструкциите си от същия адвокат, който ме нае, и който действа като управител на имота, доколкото изобщо съществува някакво управление. Всъщност госпожа Дюн е тази, която се оправя с ежедневните финанси на домакинството. Изказах предположение, че Чарли Ейнджълфийлд вероятно преглежда счетоводните книгите и фактури всяка седмица, но госпожа Дюн се разсмя и попита дали си мисля, че има очи да прави сметки на книга. Не мога да се отърва от мисълта, че това е много странно. Не защото смятам, че на госпожа Дюн не може да се вярва. От онова, което видях, тя създава впечатление на добросърдечна, искрена и честна жена и аз се надявам, че когато я опозная по-добре, ще бъда в състояние да припиша нейната сдържаност на глухотата й. Отбелязах си да покажа на господин Ейнджълфийлд предимството да се поддържат точни сметки и мисля, че мога да му предложа да се заема сама с тази работа, ако той е прекалено зает.

Размишлявайки върху всичко това, смятам, че е време да се срещна с моя работодател, и бях силно изненадана, когато госпожа Дюн ми каза, че той прекарва дните си в старото детско крило и няма навик да го напуска. След куп въпроси най-накрая се убедих, че той страда от някакъв вид разстройство на мисълта. Колко жалко! Има ли нещо по-тъжно от мозък, чиито нормални функции са били увредени?

Госпожа Дюн ми предложи чай (който от учтивост се престорих, че пия, но без да ме види, го изхвърлих в мивката, защото не бях сигурна доколко е чиста чашата, след като видях състоянието на кухнята) и ми разказа малко за себе си. Тя е на осемдесет години, никога не се е омъжвала и е живяла тук през целия си живот. Съвсем естествено нашият разговор премина към семейството. Госпожа Дюн познаваше майката на близначките от съвсем малко момиченце. Тя ме увери в онова, което вече бях разбрала: че неотдавнашното отвеждане на майката в приют за душевноболни бе ускорило моето наемане. Тя също така ми предостави толкова изопачено описание на събитията, които са ускорили задържането на майката, че не можах да разбера дали жената е атакувала съпругата на доктора с цигулката или не. Това всъщност няма голямо значение: беше ясно, че в семейството има случаи на нарушения на мозъчната дейност и аз трябва да призная, че когато разбрах това, сърцето ми заби бързо. Какво е удовлетворението на една гувернантка, ако трябва да даде насока на мислене, което вече си тече по чисти и гладки коловози? Какво е предизвикателството да се поддържа мисленето у деца, чиито мозъци са чисти и в добро състояние? Не само бях готова за тази работа. Бях прекарала години, копнеейки точно за нея! Тук най-накрая щях да намеря доказателства и да открия какво и колко струват методите ми!

Разпитах за семейството на бащата — въпреки че господин Марч бе починал отдавна, още когато децата са били бебета, и те никога не са го познавали, все пак неговата кръв беше и тяхна и естествено имаше влияние върху природата им. Госпожа Дюн не бе в състояние да ми каже много. Вместо това започна една серия от пикантни подробности за майката и чичото, които, ако трябваше да чета между редовете (а тя имаше точно това предвид, сигурна съм), съдържаха намек за нещо скандално… Разбира се, онова, за което намекваше, бе малко вероятно, поне в консервативна Англия, и подозирам, че жената си фантазираше. Въображението е здравословно нещо и много големи научни открития не биха могли да бъдат направени без него, но то трябва да е безвредно и безобидно, когато става дума за сериозни неща, ако искаме да доведе до нещо. Оставено да върви по своя си собствен път, понякога то води до глупост. Вероятно възрастта бе причина мисълта й да блуждае, защото тя изглеждаше добра душа и в никакъв случай не бе от хората, които си измислят сплетни и клюки. Във всеки случай категорично отхвърлих темата за кръвосмешение.

Докато пиша това, чувам шумове извън стаята ми. Момичетата са излезли от скривалището си и се промъкват из къщата. Като им се позволява да се държат така, не им се прави никаква услуга. Те ще имат огромна полза от режим, от хигиената и дисциплината, които имам намерение да въведа в къщата. Няма да отида при тях. Без съмнение те ще ме очакват, а това напълно отговаря на моите цели — да ги объркам на този етап.

Госпожа Дюн ми показа стаите на долния етаж. Навсякъде е неописуемо мръсно, всички повърхности са покрити с дебел слой прах, а завесите висят като дрипи, макар че тя сигурно не ги вижда и си мисли, че са такива, каквито са били преди години, по времето на бабата на близначките, когато тук е било пълно с прислуга. Има пиано, което най-вероятно е в безнадеждно състояние, но ще видя какво може да се направи. Има и библиотека, но трябва да се избърше дебелият слой прах, за да стане ясно какво има по рафтовете. Другите етажи разгледах сама, защото не исках госпожа Дюн да изкачва толкова много стълби. На първия етаж дочух боричкане, шепот и приглушен смях. Бях открила моите питомци. Те бяха заключили вратата и когато се опитах да отворя, се смълчаха. Извиках имената им само веднъж, после ги оставих. Имам си основно правило — да не преследвам питомците си, а да ги накарам сами да дойдат при мен.

Стаите на втория етаж бяха в най-ужасно състояние. Мръсни, но това трябваше да го очаквам. Дъждовната вода минаваше направо през покрива (нещо, което също очаквах) и върху някои дъски на пода имаше плесен. Това е много нездравословна среда, в която децата не бива да растат. На пода липсваха много дъски, които като че ли са били махнати нарочно. Трябва да се видя с господин Ейнджълфийлд във връзка с поправката им. Ще му подчертая, че някой може да падне долу и да се пребие или най-малкото да си навехне крака. Всички панти се нуждаеха от смазване, а рамките на вратите бяха изкривени. Където и да отидех, бях преследвана от скърцане на врати, люлеещи се на пантите си, от пукане на дъски на пода и от течение, което кара завесите да се люлеят, макар че човек не можеше да каже откъде точно духа.

Побързах да се върна в кухнята. Госпожа Дюн бе приготвила вечеря, но аз нямах намерение да ям храна, сготвена в тенджера, която бе толкова отблъскваща, като онези, които вече бях видяла. Накарах я да се заеме с огромния куп за миене (след като подложих мивката на най-ожесточеното търкане, каквото тя не бе виждала от десетилетие) и не свалих очи от нея, докато го правеше. Тя свърши каквото можа.

Момичетата не дойдоха да ядат. Извиках ги само веднъж. Госпожа Дюн искаше да отиде и да ги моли, но аз й казах, че имам свои методи и тя трябва да бъде на моя страна.

Докторът дойде за вечеря. Както можеше да се очаква, главата на къщата не се появи. Помислих си, че докторът щеше да се засегне от това, но той очевидно го намираше за съвсем нормално. Така че бяхме само двамата, а госпожа Дюн направи всичко възможно да остане на масата, но не получи голяма помощ от мен.

Докторът е интелигентен и възпитан човек. Очевидно изпитва искрено желание да види подобрение у близначките и е бил основният двигател за моето пристигане в Ейнджълфийлд. Той ми обясни подробно трудностите, с които вероятно ще се сблъскам, и аз го слушах с най-голямата учтивост и внимание, на които бях способна. Всяка гувернантка след няколкото часа, които аз бях прекарала в тази къща, щеше да има пълна и ясна представа за работата, която я очаква. Но той е мъж и поради това не може да види колко уморително и досадно е да обясняваш подробно на някого нещо, което той вече отлично е видял и разбрал. Моето неспокойно мърдане на стола и леката острота на един или два от отговорите ми напълно убягнаха от вниманието му и аз се страхувам, че неговата енергия и аналитични умения не съответстват на способността му за наблюдение. Не го критикувам за това, че очаква всеки, когото срещне, да бъде по-малко способен от него самия. Тъй като е умен мъж и дори повече от това, сигурно се чувства като голяма риба в малко езерце. Възприел е скромно държане, но аз мога да проникна достатъчно лесно в него, защото съм била отвратена по точно същия начин. Обаче ще се нуждая от неговата подкрепа за начинанието, което ще предприема, и ще направя всичко възможно да го превърна в мой съюзник въпреки недостатъците му.

Чувам шум от долния етаж. Вероятно момичетата са открили катинара, с който заключих вратата на килера за провизии. Ще бъдат ядосани и объркани, но как иначе да ги науча, че трябва да спазват часовете за хранене? А без точни часове за хранене как може да бъде възстановен редът?

Утре ще започна с почистването на тази спалня. Тази вечер забърсах праха с мокра кърпа и бях изкушена да почистя и пода, но се отказах. Така или иначе утре ще бъде необходимо да го направя отново, след като изтъркам стените и сваля завесите, които са натежали от прах. Така че тази вечер ще спя в мръсотията, но утре стаята ще бъде чисто нова. Това ще бъде добро начало. Защото аз имам намерение да възстановя реда и дисциплината в тази къща, а за да успея, първо трябва да си осигуря чиста стая, в която да мисля. Никой не може да мисли ясно и да постигне напредък, ако не е заобиколен от ред и чистота.

Близнаците плачат в коридора. Време е да се срещна с тях.

Толкова съм заета с организацията на къщата, че напоследък имам съвсем малко време за моя дневник, но е важно да записвам наблюденията си и разработването на методите ми.

С Емелин постигнах голям напредък и опитът ми с нея напълно отговаря на образците на поведение, който съм наблюдавала при други трудни деца. Тя не е, поне така мисля, толкова разстроена и объркана, както ми бе съобщено, и с моя помощ и под моето влияние ще стане добро дете. Чувствителна и устойчива е, научи се да цени предимствата и ползата от хигиената, храни се с апетит и може да бъде накарана да спазва инструкциите посредством внимателно и нежно придумване и обещания за малки награди и гощавки. Скоро ще започне да разбира, че добротата се възнаграждава чрез отдаване на почит към другите и тогава ще бъда в състояние да намаля случаите на подкупване. Тя никога няма да стане по-умна, но аз знам докъде се простират границите на моите методи. Каквито и таланти да имам, мога само да развия онова, което имам налице.

Доволна съм от работата си върху Емелин.

Сестра й обаче е много по-труден случай. Подобно насилие съм виждала и преди и не съм толкова шокирана, че Аделин мисли единствено чрез разрушителните си инстинкти. Обаче съм поразена от нещо: при други деца деструктивността, желанието за разрушаване, главно е страничен ефект от яростта, но не е основна цел. Актът на насилие, както съм го наблюдавала при други мои питомци, най-често се изразява само в случайно повреждане на собственост или нараняване на хора. Случаят на Аделин не отговаря на този модел. Някои неща видях с очите си, други ми бяха разказани, но, изглежда, при всички случаи разрушаването е било единственият мотив на Аделин, а яростта е нещо, което сама нищи и подклажда в себе си, за да си създаде енергията да руши. Защото тя е едно слабо малко същество, само кожа и кости, и се храни с трошици. Госпожа Дюн ми разказа за един инцидент в градината, когато Аделин е повредила много тисови дървета. Колко жалко, ако това е истина! Вижда се, че градината наистина е била много красива. Тя може да се оправи, но Джон е загубил желание и влечение за работа. Ще намеря време и начин да възвърна гордостта му. Ще бъде много полезно за външния вид и атмосферата в тази къща, ако той отново открие щастие в работата си и градината отново бъде сложена в ред.

Като пиша за Джон и градината, се сещам — трябва да говоря с него за момчето. Когато днес минах през учебната стая, случайно приближих до прозореца. Навън валеше и аз исках да го затворя. Рамката му вече почти се бе разпаднала. Ако не бях почти допряла носа си в стъклото, съмнявам се, че щях да го забележа. Но то беше там: едно момче, свито в цветната леха, което скубеше плевелите. Носеше мъжки панталони, срязани до глезените и захванати със скоби. Шапка с широка козирка криеше лицето му в сянка, така че не успях да получа ясна представа за възрастта му, макар че можеше да бъде на 11 или 12 години. Знам, че в селските райони е обичайна практика децата да помагат в земеделската работа, макар да мислех, че те по-скоро работят във фермите. Разбира се, че оценявам предимствата от това да се научат на труд в ранни години, но не обичам да виждам, което и да е дете извън училище по време на учебни занятия. Ще говоря с Джон за необходимостта по това време момчето да е в училище.

Но да се върна на темата за насилието на Аделин спрямо сестра й. Ревност и гняв между роднини е нещо обикновено, а при близнаците съперничеството често пъти е много по-силно. С времето ще бъда в състояние да намаля агресията, но междувременно е необходимо да проявявам постоянна бдителност, за да бъде предпазена Емелин от набезите на Аделин, а това ще намали темпото на развитие в положителна посока по другите фронтове, което е жалко. Все още не мога да разбера защо самата Емелин позволява да бъде бита (да й бъде дърпана косата и да бъде преследвана с машата от камината, в която Аделин носи горещи въглени). Тя е два пъти по-голяма и по-едра от сестра си и би могла да се защити много по-енергично. Вероятно е свикнала на ударите на сестра си, свикнала е да бъде малтретирана и бита; тя е една чувствителна, нежна и привързана душа.

Моята първа преценка за Аделин в началото бе, че може би никога нямаше да започне да живее толкова независим и нормален живот като сестра си, но можеше да бъде доведена до точка на равновесие и стабилност и изблиците й на гняв можеха да бъдат овладени чрез налагане на строга програма. Не очаквах, че мога да я накарам да разбере. Работата, която предвиждах по отношение на нея, бе по-усилна и тежка, отколкото за сестра й, но очаквах далеч по-малко резултати и благодарности, защото това щеше да изглежда много по-малко в очите на света.

Но бях стресната и трябваше да променя това мое мнение поради признаците на една мрачна и замъглена интелигентност. Тази сутрин Аделин дойде в класната стая, влачейки краката си без признаци за нежелание и след като зае мястото си, сложи глава върху ръцете си, както бях виждала да прави и преди. Започнах урока. Не бе нищо повече от разказване на приказка — първите глави от «Джейн Еър», една адаптация, която бях направила за тази цел върху история, нещо, което много допадаше на малките момиченца. Бях се концентрирала върху Емелин, окуражавайки я да следи разказа, одушевявайки го колкото ми бе възможно. Произнасях с един глас репликите на героинята, с друг на нейната леля, с трети на братовчеда и придружавах разказването с такива жестове и изражения, че да илюстрирам емоциите на героите. Емелин не откъсваше очите си от мен и аз бях доволна от ефекта.

С крайчето на окото си забелязах някакво движение. Аделин бе обърнала главата си в моята посока. Тя все още я подпираше на ръката си, очите й все още бяха затворени, но имах ясното усещане, че ме слуша. Дори ако промяната в положението бе незначителна (а тя не бе; винаги преди момичето се обръщаше с гръб към мен), то в начина, по който се държеше, имаше промяна. Когато спеше, тя обикновено се отпускаше върху чина, а днес цялото й тяло изглеждаше будно: положението на раменете й подсказваше напрежение. Сякаш бе привлечена от историята, но въпреки това се опитваше да създаде впечатление за дрямка.

Не исках да види, че съм забелязала нещо. Продължих да се преструвам, че чета само на Емелин, но през цялото време държах Аделин под око. А тя не само слушаше. Долових трепкане на клепачите й. Мислех си, че очите й са затворени, но не беше точно така — защото между клепачите си тя ме наблюдаваше!

Това е най-интересната промяна, настъпила в нея досега, и е нещо, което предвиждам да поставя в основата, в сърцевината на работата си тук.

След това се случи нещо съвсем неочаквано. Лицето на доктора се промени. Да, промени се направо пред очите ми. Това бе един от онези моменти, когато едно лице попада под нов фокус, когато чертите, същите каквито са били и преди, неочаквано са подложени на зашеметяващо изместване и се представят в нова светлина. Бих искала да знам какво е онова нещо в човешкия мозък, което кара лицата на онези, които познаваме, да се променят и да танцуват, както неговото лице. Изключих оптичните ефекти, изключих феномена, свързан със светлината и така нататък, и стигнах до заключението, че обяснението се корени в психиката на наблюдателя. Неочакваното преподреждане на неговите визуални черти приковаха погледа ми за няколко мига, което сигурно му се видя странно. В изражението му също имаше нещо странно, нещо, което не бих могла да измеря и проумея. Не обичам онова, което не мога да проумея.

Ние се гледахме няколко секунди, всеки се чувстваше толкова неудобно, колкото и другият, сетне той си тръгна.

Бих искала госпожа Дюн да не ми мести книгите. Колко пъти трябва да й казвам да не ги взема, докато не ги дочета. Какъв е смисълът да ги оставя на стълбището, вместо в библиотеката?

Имах интересен разговор с градинаря Джон.

Той е добър работник, доста по-въодушевен и жизнен сега, когато градината му е възстановена и присъствието му в къщата е полезно. Той пие чай и си бъбри с госпожа Дюн в кухнята. Понякога минавам покрай тях и чувам тихите им гласове, което ме кара да си мисля, че тя не е чак толкова глуха. Ако не беше нейната преклонна възраст, бих си помислила, че помежду им има любовен роман, но след като това не подлежи на съмнение, не мога да си обясня каква е тайната им. Попитах госпожа Дюн, защото между нас има приятелски отношения и се разбираме за по-голяма част от нещата и освен това мисля, че тя одобрява моето присъствие тук — не че щеше да има някаква разлика, ако не го одобряваше. Тя ми каза, че не си говорят за нищо особено, освен за домакинството, за пилетата, които трябва да бъдат заклани, за картофите, които трябва да бъдат изкопани, и други такива прозаични неща.

— Защо си говорите толкова тихо? — настоях аз и тя ми отвърна, че въобще не било тихо, поне не чак толкова.

— Но ти не ме чуваш, когато ти говоря тихо — казах, а тя рече, че й било по-трудно да чува новите гласове, отколкото онези, с които била свикнала. И ако разбирала Джон, когато той говори тихо, било, защото познавала гласа му от много години, а моят само от няколко месеца.

Бях забравила за ниските гласове в кухнята, докато Джон не прояви една нова странност. Преди няколко сутрини се разхождах в градината, когато отново видях момчето, което плевеше цветните лехи под прозореца на класната стая. Погледнах часовника си и отново установих, че е време за училище. Момчето не ме видя, защото се скрих зад дърветата. Наблюдавах го миг или два; то въобще не работеше, а се бе проснало на поляната, погълнато от нещо във високата трева, нещо, което лежеше точно под носа му. Носеше същата увиснала шапка, както и преди. Пристъпих към него с намерение да науча името му и да му изнеса лекция за важността от образованието, но като ме видя, то скочи на крака, нахлупи шапката си до уши и побягна по-бързо, отколкото бях виждала някой да го прави преди. Тревогата му бе достатъчно доказателство за вина. Момчето отлично знаеше, че трябва да бъде на училище. Докато тичаше, видях, че носи книга под мишница си.

Отидох при Джон и му казах точно какво мисля. Казах му, че няма да позволя деца да работят за него по време на училищните занятия, че е неправилно да се обърква образованието им само заради няколко пенса, които ще спечелят, и че ако родителите не възприемат това, ще отида да се видя лично с тях. Казах му, че ако е необходимо да се наеме допълнителна работна ръка, която да му помага в градината, аз ще говора с господин Ейнджълфийлд и ще наемем човек. Вече бях направила това предложение — да се наеме допълнителен персонал както за градината, така и за къщата, но Джон и госпожа Дюн бяха единодушно против тази идея и аз реших, че е по-добре да изчакам, докато разбера начина, по който се развиват нещата тук.

Джон поклати глава и отрече да знае нещо за детето. Когато го притиснах с доказателството, че съм го видяла с очите си, той каза, че сигурно е някое селско дете, дошло да се разходи тук, което се случвало понякога. Сетне допълни, че не бил отговорен за всички селски мързеливци, които бягали от училище и случайно се озовавали в градината. Казах му, че съм виждала детето и преди, в деня, в който пристигнах, и че го видях да работи. Той стисна устни и твърдоглаво повтори, че не познава никакво дете, че всеки, който иска, може да влезе и да плеви в неговата градина и че той никога не е виждал такова дете. Казах му малко ядосано и сопнато, за което не съжалявам, че имам намерение да говоря с учителката за това и че ще отида директно при родителите и ще уточня нещата с тях. Той просто махна с ръка, все едно ми каза, че не го интересува и да правя каквото си искам (и аз със сигурност щях да го направя). Убедена съм, че знаеше кое е момчето, и бях шокирана от отказа му да ми помогне. Не беше в характера му да създава спънки, но после предположих, че е започнал собственото си чиракуване още като дете, и затова си мисли, че това няма да навреди никому. Този начин на мислене отмира доста бавно в селските райони.“

Бях потънала в дневника. Четях бавно, опитвайки се да разгадая трудните места, като използвах целия си опит, знания и въображение, за да придам плът на призрачните думи. Избелелите полета, нечетливостта на почерка, замазаните думи сякаш пулсираха с изразителен, многозначителен, изпълнен с живот ритъм.

Докато четях погълната от повествованието, в друга част на съзнанието ми се оформи едно решение. Когато влакът спря на гарата, където трябваше да направя връзката за Кеймбридж, осъзнах какво следваше да направя. В края на краищата нямаше да се прибера вкъщи. Щях да отида в Ейнджълфийлд.

Влакът до Банбъри беше претъпкан с пътуващи за Коледа и нямаше място за сядане, а аз никога не чета права. При всяко поклащане, всяко блъскане и притискане до другите пътници чувствах дневника на Хестър да притиска гърдите ми. Бях прочела само половината от него. Останалото можеше да почака.

Какво е станало с теб, Хестър? — мислех си. На кой край на света си се запиляла? Къде те е отвял вятърът?