Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (4)

Пристигането

Напуснах дома си в един обикновен зимен ден и километри наред влакът ми пътуваше под прозрачно бяло небе. После смених влаковете и облаците се сгъстиха. Колкото повече отивахме на север, те ставаха все по-плътни и по-тъмни, все по-подпухнали и заплашителни. Всеки момент очаквах да чуя първото потропване на капките върху прозореца. Но дъждът все още не идваше.

В Харогейт ме чакаше шофьорът на мис Уинтър — един тъмнокос, брадат мъж, който не бе настроен за разговор. Бях доволна, защото това ми даде свободата спокойно да разглеждам разкрилите се непознати гледки, след като напуснахме града. Никога преди това не бях идвала на север. Изследванията ми ме водеха в Лондон и веднъж или два пъти през Канала до библиотеките и архивите в Париж. Йоркшир беше провинция, която познавах само от романите, при това романите от други векове. След като оставихме града зад нас, от съвременния свят останаха малко следи и беше съвсем естествено да си представям, че докато пътувам към провинцията, пътувам едновременно и към миналото. Селата бяха много стари и имаха чудат вид със своите църкви, кръчми и каменни къщи; колкото по-далеч отивахме, толкова те ставаха по-малки, а разстоянията между тях по-големи, докато накрая само единични, самотни ферми се мяркаха из безкрайните голи зимни полета. Накрая оставихме зад себе си дори и фермите, които потънаха в настъпващата тъмнина. Фаровете на колата осветяваха откоси от безцветния, неподлежащ на описание пейзаж; нямаше огради, нито плетове, нито постройки. Просто един безкраен път, от всяка страна, на който се издигаше неясният, вълнист релеф на тъмнината.

— Това тресавища ли са? — попитах.

— Да — отвърна кратко шофьорът, а аз се наведох по-близо до прозореца, но единственото, което успях да видя, бе напоеното с вода небе, което притискаше клаустрофобично земята, пътя, колата. Полумракът поглъщаше дори светлината от фаровете и на малко разстояние пред нас не се виждаше нищо.

На един необозначен кръстопът завихме и заподскачахме в продължение на няколко мили по каменист път. Спряхме два пъти, шофьорът слезе, за да отвори и затвори една врата, после продължихме отново с клатене и подскачане около миля.

Къщата на мис Уинтър лежеше в тъмнината между две полегати възвишения, почти хълмове, които, изглежда, се сливаха и разкриваха наличието на долината и къщата едва при последния завой. Сега небето бе разцъфтяло във виолетово, индиговосиньо и барутно сиво, а къщата под него се протягаше дълга, ниска и тъмна. Шофьорът отвори вратата и аз излязох, за да видя, че той вече бе свалил куфара ми и бе готов, да го отнесе, оставяйки ме сама пред неосветената веранда. Прозорците бяха покрити с решетъчни капаци и не се виждаше никакъв, ни най-малък знак за човешко присъствие. Затворено в себе си, мястото, изглежда, бе отбягвано и от посетители.

Натиснах звънеца. Звънът му се разнесе странно беззвучно във влажния въздух. Докато чаках, наблюдавах небето. Студът се промъкна през подметките на обувките ми и аз натиснах звънеца отново. Все още никой не идваше. Тъкмо щях да позвъня за трети път, когато подскочих от изненада, понеже без какъвто и да е звук вратата се отвори.

Жената на прага ми се усмихна някак служебно и се извини, че ме е накарала да чакам. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена. Късата й спретната коса имаше същия цвят като кожата, очите й не бяха нито сини, нито сиви, нито зелени. Въпреки това не липсата на цвят, а липсата на израз ги правеха да изглежда празни. Предположих, че ако имаше някаква топлинка от емоция в тях, биха могли да заблестят от живот; освен това, когато отговори на погледа ми с поглед, ми се стори, че поддържа своята безизразност с преднамерено усилие.

— Добър вечер — казах. — Аз съм Маргарет Лий.

— Биографката. Очакваме ви.

Какво е онова, което позволява на човешките същества да виждат зад преструвките на другите? Защото в този миг аз съвсем ясно осъзнах, че тя бе загрижена. Вероятно емоциите имат мирис или вкус; вероятно ги предаваме на другите хора, без дори да го осъзнаваме, чрез вибрациите във въздуха.

Както и да ставаше тази обмяна на чувства, знаех с абсолютна сигурност, че не я тревожех лично аз, а само фактът, че бях дошла и че бях непозната.

Тя ме въведе вътре и затвори вратата зад мен. Ключът се преобърна в ключалката без звук, нямаше го дори издайническото скърцане.

Застанала в коридора, облечена с палтото си, за пръв път осъзнах най-странното на това място. Къщата на мис Уинтър беше съвсем тиха.

Жената ми съобщи, че се казва Джудит и че е икономка. Попита как е минало пътуването ми и ме уведоми за часовете на хранене и за най-подходящото време да се ползва топлата вода. Устата й се отваряше и затваряше; веднага след като думите се отронеха от устните й, те биваха задушени от плаща на тишината, който ги поглъщаше. Същата тишина поглъщаше и нашите стъпки, както отварянето и затварянето на вратите, докато тя ме водеше през трапезарията, гостната, музикалната стая.

Тишината не се дължеше на магия, причината бяха меките мебели. Диваните бяха отрупани с кадифени възглавници; имаше тапицирани столове, кресла и лежанки; на стените висяха килими и гоблени, които бяха нахвърляни дори върху тапицираните мебели. На пода имаше килими, върху всеки килим имаше други килимчета. На прозорците висяха дамаски, те покриваха и стените. Точно както попивателната попива мастилото, така всичката тази вълна и кадифе поглъщаха звука. Разликата беше само в това, че докато попивателната попива само излишното мастило, тъканите в тази къща поглъщаха всяка дума, която произнасяхме.

Следвах икономката. Завивахме наляво и надясно, наляво и надясно, качихме се и слязохме по стълби, докато напълно се обърках. Бързо загубих всякакво чувство за ориентация, за това, как нагънатата вътрешност на къщата съответства на външния й план. Предположих, че с течение на годините къщата е била променяна, било е добавяно тук и там; вероятно бяхме в някое крило или разширение, което не се вижда отпред.

— Ще му хванете цаката — произнесе устата на икономката, виждайки изражението ми, а аз я разбрах, сякаш четях по устните й. Накрая завихме от една междинна площадка и спряхме. Тя отключи една врата, която се отвори към всекидневна. От нея водеха още три врати.

— Банята — каза жената, отваряйки едната от тях, — спалнята — отваряйки другата, — и кабинетът.

Стаите бяха натъпкани с възглавнички, завеси и килими, както и останалата част от къщата.

— Къде ще се храните — в трапезарията или тук? — попита тя, показвайки малка маса до прозореца с един-единствен стол пред нея.

Не знаех дали храненето в трапезарията означава да ям заедно с домакинята, и понеже не бях сигурна за положението си в тази къща (дали бях гост или наемен работник?) се поколебах, чудейки се как е по-учтиво — да приема или да откажа. Отгатвайки причината за моята несигурност и колебание, икономката добави, но аз долових, че се опита да преодолее навика си да бъде сдържана.

— Мис Уинтър винаги се храни сама.

— Тогава, ако за вас ще бъде все едно, ще се храня тук.

— Ще ви донеса сандвичи и супа веднага. Сигурно сте гладна след пътуването с влака. Имате всичко необходимо да си правите чая и кафето тук — тя отвори бюфета в ъгъла на спалнята, за да ми покаже чайник и други принадлежности и дори малък хладилник.

— Това ще ви спести тичането до кухнята — обясни, като ми подхвърли една засрамена усмивка, с която сякаш искаше да се извини, че не ме иска в своята кухня.

После ме остави да разопаковам багажа си.

Трябваше ми само една минута, за да извадя малкото дрехи, книги и тоалетни принадлежности, които носех със себе си. Бутнах чая и кафето встрани и ги замених с пакет какао, който бях взела от къщи. Сетне имах достатъчно време, преди икономката да се върне с една табла, да пробвам високото антично легло — то бе така щедро отрупано с възглавници, че дори под дюшека да имаше няколко грахови зърна, не бих разбрала това.

— Мис Уинтър ви кани в библиотеката в осем часа.

Тя направи всичко възможно това да прозвучи като покана, но аз разбрах и нямах никакво съмнение, че беше заповед.