Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (17)

Окото зад тисовото дърво

Нямаше нещо, което новата гувернантка да не може да направи, ако си го бе наумила.

Поне така изглеждаха нещата първоначално.

Но след време на хоризонта започнаха да се трупат облаци. Появиха се трудности. Първо бе нейната кавга с Мисус. Хестър, след като почистеше и оправеше стаите, ги оставяше заключени. Скоро обаче с изненада откри, че някой ги отключва. Тя извика Мисус при себе си.

— Какъв е смисълът — попита строго тя — стаите да стоят отворени, когато никой не ги използва? Сама можеш да видиш какво става: момичетата влизат навсякъде и създават хаос там, където преди това вече съм въвела ред. Така моята и твоята работа се обезсмислят.

Мисус изглеждаше съгласна с нея и Хестър беше напълно удовлетворена. Но една седмица по-късно отново откри отворени вратите, които трябваше да бъдат заключени, и отново повика Мисус. Този път нямаше намерение да приеме някакво неясно обещание, а бе твърдо решила да стигне до същността на проблема.

— Въздухът е виновен — обясни Мисус. — Без въздух, който да циркулира, къщата ще стане ужасно влажна.

С прости думи Хестър изнесе на Мисус лекция за циркулацията на въздуха и влагата и я отпрати, този път убедена, че е решила проблема.

Една седмица по-късно обаче тя отново забеляза, че вратите са отключени. Този път не повика Мисус, а се замисли. Имаше нещо повече в тези отворени врати, което не се виждаше на пръв поглед. Тя реши да проследи Мисус и да открие какво точно става.

Вторият проблем включваше Джон-да-диг. Неговото подозрение към нея не убягна от вниманието й, но Хестър не направи въпрос от това. Тя беше непознатата в къщата и тя трябваше да покаже, че е тук за доброто на всички, а не да причинява неприятности. Знаеше, че с времето ще го победи. Въпреки че той вече малко по малко започваше да свиква с нейното присъствие. И един ден подозрителността му се прояви отново, но в нещо съвсем различно. Хестър потърси помощ от Джон за нещо съвсем обикновено. Била видяла в нашата градина — поне така твърдеше — дете от селото, което по това време би трябвало да е на училище.

— Кое е това дете? — искаше да знае тя. — Кои са родителите му?

— Защо ме питаш? То няма нищо общо с мен — отвърна така начумерено Джон, че тя сви знамената.

— Не казвам, че има нещо общо с теб — отвърна спокойно Хестър, — но детето трябва да е на училище. Сигурна съм, че ще се съгласиш с мен за това. Ако просто ми кажеш кое е, аз ще говоря с родителите и учителите.

Джон-да-диг сви рамене и понечи да си тръгне, но тя не беше жена, с която да се отнасят по този начин. Мина и застана пред него, като повтори въпроса си. Защо не? Той бе достатъчно разумен и тя го бе попитала напълно цивилизовано. Каква причина би имал човек да не й отговори?

Но въпреки това Джон мълчеше.

— Тук деца от селото не идват — беше единственият му отговор.

— Това беше дошло — настоя тя.

— Те стоят надалеч от страх.

— Глупости! Това са смешки! От какво се страхуват? Детето беше с шапка с широка периферия и мъжки панталони с отрязани крачоли. Видът му бе много очебиен. Ти трябва да знаеш кое е то. — Не съм видял никакво дете — дойде отговорът и Джон отново направи опит да си тръгне.

Хестър обаче бе особено упорита.

— Но ти не може да не си го видял…

— Човек трябва да има определена нагласа, госпойце, за да вижда неща, които не са там. Колкото до мен, аз съм разумен човек. Там, където няма нищо за виждане, не виждам нищо. Ако бях на ваше място, щях да направя същото. Пожелавам ви приятен ден.

С тези думи Джон си тръгна и този път Хестър не направи опит да блокира пътя му. Тя просто остана, клатейки в недоумение глава, чудейки се какво, по дяволите, бе накарало този мъж да се държи така. Ейнджълфийлд, както изглежда, беше къща, пълна със загадки. Все пак на света нямаше нищо, което тя да обичаше повече от умствените упражнения. Скоро щеше да стигне до дъното на нещата, закани се Хестър.

 

 

Интелигентността и вътрешното усещане на Хестър наистина бяха изключителни. Да вземем например навика й да оставя близнаците да блъскат главите си известно време, докато тя следва собствения си план. Първо ги наблюдаваше отблизо, вземайки под внимание умората им, наближаването на часа за ядене, начините, по които изразходваха енергията си или почиваха. Когато видя, че близначките спират за един час, за да се отдадат на тихо излежаване в къщата, тя ги остави на спокойствие. В един от тези случаи Хестър си бе наумила нещо специално. Докторът щеше да дойде и тя искаше да се срещне с него насаме. Имаше нужда от разговор с него.

Бедната глупава Хестър. Няма тайно място там, където има деца.

Тя го посрещна на предната врата.

— Днес е хубав ден. Искате ли да се разходим в градината?

Те тръгнаха към градината, без да знаят, че момичетата ги следват.

— Направили сте чудеса, госпожице Бъроу — започна докторът. — Емелин е напълно променена, просто е неузнаваема.

— О, не — отвърна Хестър.

— Да, да, уверявам ви. Силно съм впечатлен.

Хестър наведе глава и се обърна леко настрани. Приемайки отговора й за скромност, той замълча, смятайки, че тя е объркана от неговата отлична професионална оценка. Той бе така възхитен и погълнат от новите геометрични форми в градината, че не забеляза ироничния й поглед, иначе щеше да си даде сметка за грешката.

„Разбира се, че Емелин е променена! Като се има пред вид моето присъствие, как би могло да бъде другояче? В това няма никакво чудо.“

Докторът е единственият човек в Ейнджълфийлд, мислела си е тя, който би могъл да я разбере. Обаче дори той не я бе разбрал.

Тя се обърна към него и откри, че пред нея е гърбът му. Той стоеше с ръце в джобовете и гледаше натам, където тисовото дърво свършваше и започваше небето. Неговата спретнато подстригана коса сивееше, а на върха на главата му имаше един идеален розов кръг с диаметър около един инч и половина.

— Джон е поправил успешно пораженията, нанесени от близначките — отбеляза Хестър.

— Какво ги е накарало да го сторят?

— Що се отнася до Емелин, отговорът на този въпрос е лесен. Аделин е накарала сестра си да участва. Колкото до подбудите на Аделин, това вече е доста по-труден въпрос. Съмнявам се, че дори тя самата не знае защо. През повечето време Аделин е управлявана от импулси, които очевидно нямат смисъл. Каквато и да е била причината, за Джон резултатът е бил опустошителен. Неговото семейство се е грижило за тази градина няколко поколения наред.

— Безсърдечие. Най-шокиращото е, че иде от едно дете.

Хестър направи гримаса, без докторът да забележи. На нея й беше ясно, че той не ги познава добре.

— Да, наистина безсърдечие. Въпреки че децата са способни на особено голяма жестокост. Само че ние не обичаме да мислим за тях по този начин.

Те тръгнаха бавно, разговаряйки за работата на Хестър.

На безопасно разстояние от тях, но винаги така, че да ги чува, ги следваше ухото на малкия шпионин. Те се местеха вляво и вдясно, понякога се обръщаха с гръб един към друг, това бе като игра на криеница, един сложен танц.

— Доколкото разбирам, вие сте доволна от резултатите от положените усилия по отношение на Емелин, госпожице Бъроу?

— Да. Още някоя и друга година внимание от моя страна и не виждам причина Емелин да не се откаже от непокорството си завинаги и да се превърне в едно добро и сладко дете, което знае как да се държи. Тя няма да стане по-умна, но все пак не виждам причина, защо един ден да не води напълно приличен начин на живот отделно от сестра си. Може дори да се омъжи. Не всички мъже търсят интелигентността у жената, а Емелин е много привлекателна.

— Това е добре.

— При Аделин нещата обаче стоят различно — въздъхна тя.

— Аделин ме озадачава, доктор Модели. Ще оценя високо вашето медицинско мнение.

Докторът направи любезно лек поклон.

— Ще ви помогна с всичко, което мога. Какво ви тревожи?

— Не съм срещала досега толкова объркано дете — тя направи пауза. — Простете, че ще бъда обстоятелствена, но няма как накратко да се обясни нейната странност.

— Тогава започвайте. Аз не бързам за никъде. Докторът посочи една ниска пейка, зад гърба, на която имаше храст, подкастрен във формата на сложна извита арка. Те седнаха и откриха, че седят с лице към една от най-големите геометрични фигури в градината.

— Вижте, дванадесетоъгълник!

Хестър не обърна внимание на забележката му и започна своето обяснение.

— Аделин е враждебно и агресивно дете. Тя отхвърля моето присъствие в къщата и се противопоставя на всичките ми опити да въведа ред. Храненето й е ексцентрично и капризно; отказва храна, докато не прегладнее, и само тогава яде, но само няколко хапки. Трябва да бъде къпана насила и въпреки че е слаба, са необходими двама души, за да я държат във водата. Всяко топло чувство, което показвам към нея, се посреща с абсолютно безразличие. Тя изглежда неспособна да изпитва нормалния спектър от човешки емоции и, говоря ви съвсем откровено доктор Модели, аз се чудя дали е в състояние да се приобщи към обикновеното човечество.

— Интелигентна ли е?

— По-скоро лукава. Хитра. Но не може да бъде стимулирана да прояви интерес към нещо извън сферата на нейните собствени желания, намерения и апетити.

— А в уроците?

— Вие разбирате, че за момичета като тези класната стая не е онова, което е за нормалните деца. Няма аритметика, нито латински, нито география. Все пак, в интерес на реда и програмата, децата отделят по два часа два пъти на ден и аз ги уча, като им разказвам истории.

— Тя възприема ли тези уроци?

— Само ако знаех как да ви отговоря на този въпрос! Аделин е съвсем дива, доктор Модели! Трябва да бъде привлечена в стаята с измама, трик или нещо друго и понякога се налага Джон да я доведе насила. Тя прави всичко възможно, за да избегне това. Маха с ръце и крака и се запъва на вратата така, че не можеш да я вкараш в стаята. Да седи на чин е практически невъзможно. Много често Джон е принуден да я остави направо на пода. Тя дори не ме поглежда и не слуша, а се оттегля в някакъв свой вътрешен свят.

Докторът слушаше внимателно и кимаше.

— Тежък случай. Нейното поведение ви безпокои и се страхувате, че резултатите от вашите усилия може да не бъдат толкова успешни, както при сестра й. Но вашата констатация за поведението и състоянието на разума й е по-задълбочена, отколкото много студенти по медицина биха могли да направят при същите обстоятелства — усмихна се той чаровно.

Тя го изгледа.

— Все още не съм стигнала до смущаващата част.

— Аха.

— Има методи, които са били успешни при деца като Аделин в миналото. Имам свои собствени стратегии, в които вярвам и които не бих се поколебала да приложа, ако…

Хестър се поколеба и този път докторът бе достатъчно умен да я изчака. Когато продължи отново, говореше бавно и претегляше внимателно всяка своя дума.

— Сякаш в Аделин има някаква мъгла, която я отделя не само от човечеството, но и от самата нея. Понякога мъглата е тънка, понякога дори се вдига и тогава се появява друга Аделин. После мъглата се връща и тя отново е както преди.

Хестър погледна доктора, наблюдавайки реакцията му. Той се намръщи, но над намръщеното му чело, там, където косата му оредяваше, кожата му бе гладка и розова.

— Каква е през тези периоди?

— Външните белези са много малко. Няколко седмици не забелязах феномена, но дори след това изчаках известно време, за да се уверя достатъчно и да се обърна към вас.

— Разбирам.

— Преди всичко е дишането й. Понякога то се променя и аз знам, че макар да се преструва, че е в своя собствен свят, тя ме слуша. А ръцете й…

— Какво за ръцете?

— Обикновено те са разперени, напрегнати, ето така — Хестър му демонстрира как. — Но понякога забелязвам, че се отпускат ето така — и собствените й пръсти се отпуснаха. — Сякаш нещо в историята, която разказвам, е привлякло вниманието й и дотолкова е подкопало съпротивата й, че тя се отпуска и забравя, че трябва да показва отхвърляне и незачитане. Работила съм със страшно трудни деца, доктор Модели. Имам значителен опит в тази област. И онова, което съм видяла, ми показва, че въпреки всички странности в нея се забелязва процес на „ферментиране“.

Докторът не отговори веднага, но се замисли и Хестър, изглежда, бе благодарна за това.

— Има ли някакви модели, при които се проявяват тези знаци?

— Нищо, в което да съм съвсем сигурна. Но…

Той наклони главата си встрани, окуражавайки я да продължи.

— Може би не е нищо, но някои приказки…

— Приказки ли? Какви приказки?

— „Джейн Еър“ например. Няколко дни им разказвах съкратена версия на първата част и със сигурност го забелязах точно тогава. Дикенс също. Историческите приказки и моралните романи никога нямат този ефект.

Докторът се намръщи.

— И това е постоянно? Четенето на „Джейн Еър“ винаги ли води до промените, които описахте?

— Не. Там е работата.

— Хмм. Тогава какво смятате да правите?

— Има методи за справяне с егоистични и упорити деца като Аделин. Един строг режим сега може да се окаже достатъчен, за да я задържи извън стените на някоя институция по-късно в живота. Обаче този режим, включващ налагането на строга програма и лишаване от всичко, което може да я стимулира, ще бъде особено вреден за…

— За детето, което виждаме през пролуките в мъглата?

— Точно така. Всъщност за това дете нищо не би могло да бъде по-лошо и вредно.

— И това дете — искам да кажа момичето в мъглата… Какво бъдеще предвиждате за нея?

— Това е преждевременен въпрос. Достатъчно е да се каже, че в момента не мога да допусна тя да бъде загубена. Кой знае в какво може да се превърне.

Те седяха мълчаливо, загледани в листната геометрия срещу тях и съзерцаваха проблема, който Хестър бе поставила, а самият проблем, добре скрит в градината, ги гледаше през клоните.

Накрая докторът проговори.

— Не знам медицинско състояние със симптомите, които описахте. Обаче това може да се дължи на моето незнание — той изчака да чуе протеста й, тя обаче не каза нищо. — Хм. Би било разумно като начало да направя изследвания на детето, за да установя общото й здравословно състояние, както умствено така и физическо.

— Точно това мислех и аз — отвърна Хестър. — А сега… — тя бръкна в джоба си — ето бележките ми. Заповядайте. Ще намерите пълно описание на всеки случай, на който съм била свидетел, както и някои предварителни анализи. Може би след прегледа ще останете за половин час, за да споделите с мен първите си наблюдения. Тогава ще решим каква да бъде следващата ни стъпка.

Той я изгледа с известно учудване. Тя бе излязла от ролята си на гувернантка и се държеше така, сякаш бе негов колега и експерт!

Хестър долови грешката си.

Тя се поколеба. Можеше ли да отстъпи? Дали вече не бе прекалено късно? Тя взе решението си. Като кажеш „а“ трябва да кажеш и „б“.

— Това не е дванадесетоъгълник — рече му срамежливо тя. — Това е тетраедър^[1].

Докторът стана от пейката и пристъпи към геометричната форма. Едно, две, три, четири. Устните му се мърдаха, докато броеше.

Сърцето ми спря. Ами ако заобиколеше фигурата, пресмятайки равнините и ъглите? Направо щеше да се спъне в мен!

Но той стигна до шест и спря. Знаеше, че тя е права.

После настъпи един кратък любопитен момент, в който те се гледаха. Неговото лице изразяваше несигурност. Каква беше тази жена? Откъде бе този авторитет, с който му говореше? Тя бе просто една трътлеста, с лице като картоф, провинциална гувернантка. Ами да, точно такава беше!

Хестър мълчаливо го изгледа в отговор, парализирана от неувереността, изписана върху лицето му.

Светът сякаш се измести леко от оста си и те изглеждаха невъобразимо далеч.

— Говорехме за прегледа? — започна Хестър.

— Сряда следобед удобно ли е? — предложи докторът.

— Добре. Сряда следобед.

И светът отново се върна в нормалното си положение.

Двамата тръгнаха към къщата, а при завоя на алеята докторът се сбогува с Хестър и си тръгна.

Зад тисовото дърво малката шпионка си гризеше ноктите и си задаваше въпроси.