Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (15)

Пристигането на Хестър

Когато напуснах Йоркшир, беше средата на ноември; когато се върнах, изтичаха последните му дни.

Декември ми носи главоболия и намалява и без това липсващия ми апетит. Той ме прави неспокойна, държи ме будна нощем със своя влажен, хладен мрак. Вътре в мен има един часовник, който започна да тиктака на първи декември, отмервайки дните, часовете и минутите, отброявайки ги до един определен ден — годишнината от деня, в който животът ми е бил даден и отнет — моят рожден ден. Не обичам месец декември.

Тази година към лошото ми предчувствие се прибави и лошото време. Над къщата заплашително висеше тежко небе, потапяйки ни в постоянен и неясен полумрак. Върнах се обратно тук и намерих Джудит да припка от стая в стая, за да събира лампите от бюрата, лампионите и лампите за четене, които никога не се използваха, и да ги подрежда в библиотеката, всекидневната и в моята стая. Всичко, което можеше да държи далеч мрачната сивота, която се спотайваше във всеки ъгъл, под всеки стол, в гънките на завесите и дамаската на мебелите, трябваше да влезе в действие.

Мис Уинтър не ми зададе никакви въпроси за моето отсъствие, нито пък каза нещо за развитието на болестта си, чието влошаване беше очевидно. Кашмирените шалове падаха в празни и свободни гънки около смаляващото се тяло, а върху пръстите й рубините и изумрудите сякаш се бяха разширили, толкова тънки бяха станали ръцете й. Тясната бяла ивица, която беше едва видима в основата на косата й, преди да тръгна, сега се бе разширила; тя пълзеше по всеки косъм, като разводняваше медните тонове и ги превръщаше в слаба сянка на оранжево. Но въпреки крехкостта си мис Уинтър изглеждаше изпълнена с някаква сила, в нея кипеше някаква енергия, която погазваше и стъпкваше всяка слабост, болест и възрастта. Когато отидох в библиотеката, преди още да седна и да извадя бележника се, тя започна да говори, подхващайки приказката оттам, където я бе прекъснала, сякаш не можеше да я задържи в себе си нито миг повече.

 

 

След като Изабел вече я нямаше, в селото решиха, че трябва да се направи нещо за децата. Те бяха на тринадесет години — възраст, в която трябваше да бъдат гледани и съпровождани. Момичетата се нуждаеха от женско напътствие и влияние. Дали да не ги изпратят в някое училище? Макар че кое училище щеше да приеме такива деца? Всички се съгласиха, че за училище и дума не може да става, затова решиха да наемат гувернантка.

Името й бе Хестър. Хестър Бъроу. Нито името, нито пък тя бяха особено красиви.

Доктор Модели организира всичко. Чарли, потънал в скръб, едва разбираше какво става, а до Джон-да-диг и Мисус, които бяха само слуги в къщата, никой не се допита. Докторът се свърза с господин Ломакс, адвокатът на семейството, и с помощта на банкера уточниха всички подробности.

Безпомощни и пасивни, всички ние споделяхме очакването, всеки със собствената си буря от емоции. Мисус беше раздвоена. Тя инстинктивно изпитваше подозрение към непознатата, която щеше да навлезе в нейната територия, и се боеше от онова, което щеше да бъде изисквано от нея — защото работеше от години и знаеше възможностите си. Но таеше и надежда, че гувернантката ще въведе някакъв ред у децата, ще възстанови добрите маниери и нормалността в къщата. Всъщност нейното желание за нормален живот бе толкова голямо, че още преди появата й започна да издава заповеди, сякаш ние бяхме деца, които ще отстъпят и ще ги изпълнят. Безсмислено е да споменавам, че изобщо не й обърнахме внимание.

Чувствата на Джон-да-диг не бяха така раздвоени, всъщност бяха напълно враждебни. Той не бе потънал в разсъжденията и догадките на Мисус как ще потръгне животът и с каменно мълчание отхвърляше оптимизма, който бе готов да се настани в сърцето му. „Ако тя е подходящ човек…“ или „Никой не знае как ще се оправят нещата…“ — казваше Мисус, но той гледаше упорито през кухненския прозорец и мълчеше. Когато докторът му предложи да вземе двуколката, за да посрещне гувернантката на гарата, Джон бе открито враждебен и дори груб.

— Нямам време да се мотая из окръга подир фустата на някаква си проклета даскалица — отвърна троснато той и докторът бе принуден лично да посрещне гувернантката. След инцидента с градината Джон не беше същият и сега, със задаващата се промяна, той прекарваше часове наред сам, размишлявайки върху собствените си страхове и грижи за бъдещето. Новодошлият означаваше още две зорки очи, още две наострени уши, в къща, където никой нищо не виждаше, нито слушаше от години. Джон-да-диг, свикнал с поверителността и тайните на този дом, предчувстваше неприятности.

Ние всички бяхме уплашени, но по различен начин. Всички, с изключение на Чарли. Когато дойде денят, само Чарли си беше такъв, какъвто винаги е бил. Заключен и далеч от погледите ни, неговото присъствие се усещаше само благодарение на блъскането и чукането, които се разнасяха от време на време и с които бяхме свикнали. В скръбта си по Изабел той не забелязваше нито дните, нито времето, а пристигането на гувернантката за него не означаваше нищо.

Онази сутрин ние мързелувахме в една от предните стаи на първия етаж, която би могла да се нарече спалня, ако леглото можеше да се види под купчината боклуци. Емелин чоплеше сребристите конци на бродерията върху завесите. Когато успя да измъкне една нишка, тя тайно я пъхна в джоба си, за да я добави към сврачето гнездо със съкровища под леглото й. Но и тя като всички бе заразена от чувството за очакване, което тегнеше в къщата.

Емелин първа чу двуколката, скочи и се приближи до прозореца. Видя как новопристигнала слезе, изтръска праха от полата си с два бързи замаха и се огледа. Първо към предната врата, после вляво, вдясно и накрая — аз отскочих назад, нагоре. Вероятно ни бе възприела като игра на светлината или може би е сметнала, че завесата е била раздвижена от вятъра през счупеното стъкло. Каквото и да бе видяла, това не можеше да сме ние.

Но ние я видяхме. Гледахме през новата дупка, направена от Емелин в пердето. Не знаехме какво да мислим. Хестър беше със среден ръст, със средно телосложение. Косата й не бе нито жълта, нито кафява. Кожата й имаше същия цвят. Палто, обувки, рокля, шапка: всичко в един и същ неясен, бозав оттенък. Гледахме я, докато очите не ни заболяха. Нейното обикновено дребно лице светеше. В дрехите и косата й нещо блестеше. От багажа й се излъчваше някакво сияние. Нещо хвърляше светлина около личността й, нещо я правеше екзотична.

Нямахме представа какво беше и никога преди не си го бяхме представяли.

По-късно открихме какво беше.

Хестър беше чиста. Изтъркана и измита със сапун, изплакната, полирана.

Можете да си представите какво си е помислила за Ейнджълфийлд.

Четвърт час след като влезе в къщата, тя изпрати Мисус да ни повика. Ние не й обърнахме внимание и изчакахме да видим какво ще стане. Чакахме. И чакахме. Нищо не се случи.

Тогава Хестър ни обърка за първи път, само че трябваше да се досетим. Целият ни опит в криенето щеше да бъде безполезен, ако не дойдеше да ни търси. А тя не дойде. И така ние висяхме в стаята, все повече и повече отегчени — беше ни скучно, после се разсърдихме заради любопитството, което пусна семена в нас въпреки съпротивата ни. Започнахме да се ослушваме за звуците, които идеха от долния етаж: гласът на Джон-да-диг, местене на мебели, някой ковеше и чукаше нещо. После настъпи тишина. На обяд пак бяхме повикани и отново не отидохме. В шест часа Мисус ни извика за трети път.

— Елате да вечеряте с новата си гувернантка, деца. Останахме в стаята. Никой не дойде. Тогава за пръв път у нас се породи чувството, че новодошлата беше сила, с която щеше да се наложи да се съобразяваме.

По-късно до ушите ни достигнаха звуците, подсказващи, че прислугата се готви да си ляга. Стъпки по стълбите, Мисус, която казва: „Надявам се да ви е удобно, госпожице“ и гласът на гувернантката като стомана, скрита в кадифе:

— Сигурна съм, госпожо Дюн. Благодаря за всичко.

— Колкото до момичетата, госпожице Бъроу…

— Не се тревожете за тях, госпожо Дюн. Всичко ще бъде наред. Лека нощ.

И след като стъпките на Мисус заглъхнаха по стълбите надолу, всичко утихна.

Нощта падна и цялата къща заспа. Освен нас. Опитите на Мисус да ни научи, че нощта е за спане, се бях провалили, както и всички нейни уроци, а ние не се страхувахме от тъмното. Отидохме пред вратата на гувернантката, за да подслушваме, но не чухме нищо, освен скърцането на мишка под дъските, така че слязохме долу при килера с храна.

Вратата му обаче не можеше да се отвори. Досега катинарът й не беше използван, но тази нощ той дори беше прясно смазан с олио.

Емелин търпеливо чакаше, сигурна, че след миг ще има хляб, масло и конфитюр.

Но нямаше нужда да изпадаме в паника. Джобът на престилката на Мисус. Ето къде трябваше да бъде ключът. Ключовете винаги стояха там: една връзка ръждиви неизползвани ключове за врати, катинари и бюфети из цялата къща.

Джобът беше празен.

Емелин се размърда неспокойно, чудейки се защо се бавя.

Гувернантката се очертаваше като истинско предизвикателство. Но тя нямаше да успее да ни хване по този начин. Щяхме да се измъкнем. Винаги можехме да влезем в селските къщи и да задигнем нещо за хапване.

Дръжката на вратата на кухнята се завъртя и спря. Никакво дърпане, бутане и натискане не можаха да я отворят. Беше заключена.

Счупеният прозорец в гостната беше преграден с дъски, а капаците в трапезарията бяха спуснати. Имаше още само един шанс. Коридорът и голямата двойна врата. Напълно объркана, Емелин вървеше след мен. Тя беше гладна. Защо беше цялата тази врява с вратите и прозорците? Колко време щеше да мине, преди да успее да напълни коремчето си с храна?

Един лъч от лунната светлина, обагрен в синьо от цветните стъкла на прозорците в коридора, бе достатъчен да освети огромните болтове, тежки и недостижими, които бяха добре смазани и пъхнати на местата им в горната част на двойната врата.

Бяхме заключени в затвор.

— Ам, ам — продума Емелин.

Беше гладна. А когато Емелин е гладна, трябва да бъде нахранена. Беше съвсем просто.

Бяхме в трудно положение. Мина много време, докато най-накрая бедният малък мозък на Емелин осъзна, че няма достъп до храната, за която копнееше. В очите й се появи недоумение, тя отвори уста и започна да вие.

Плачът й се изви по каменните стълби, зави по коридора наляво, изкачи още един завой на стълбите и се промуши под вратата на спалнята на гувернантката.

Скоро към него се прибави и още един звук. Не сляпото тътрене на Мисус, а точните, отсечени като метроном стъпки на Хестър Бъроу. Едно отчетливо, ритмично чук, чук, чук. Надолу по стълбите, през коридора, до галерията.

Потърсих убежище в гънките на дългата завеса, преди тя да се появи на площадката на галерията. Беше полунощ. Хестър стоеше на най-горното стъпало на стълбището — една стегната малка фигурка, нито слаба, нито дебела, спокойна и уверена. В своя пристегнат с колан халат и с прилежно сресаната си коса тя изглеждаше така, сякаш бе спала седнала и е готова за утрото. Косата й бе рядка и прилепваше плътно по главата, лицето й бе плоско, носът дундест. Тя беше обикновена, дори нещо по-лошо от обикновена.

Но тя привличаше очите.

Емелин, която хленчеше и скимтеше от глад само до преди минута в подножието на стълбите, след появата на Хестър спря да плаче и я загледа, очевидно омиротворена, сякаш пред нея се бе появил поднос, пълен догоре с кейк.

— Радвам се да те видя — каза Хестър и слезе по стълбите. — Ти коя си? Аделин или Емелин?

Емелин стоеше мълчаливо с отворена уста.

— Няма значение. Искаш ли да вечеряш? А къде е сестра ти? Тя ще иска ли нещо?

— Ам — продума Емелин и аз не знаех дали произнесе думата „вечеря“, или Хестър я бе провокирала.

Гувернантката се огледа, търсейки другата близначка. Завесата очевидно й се видя само завеса, защото след бърз поглед тя насочи цялото си внимание отново върху Емелин.

— Ела с мен — усмихна й се тя и извади един ключ от джоба си. Той беше чист, сребристосин, полиран до блясък и блещукаше примамливо. Това свърши работа.

— Свети — произнесе Емелин и без да знае какво беше това, нито магията, която го предизвикваше, последва ключа — и Хестър заедно с него — обратно по студените коридори към кухнята.

В гънките на завесата моят глад отстъпи място на гнева. Хестър и нейният ключ! Дяволите да я вземат! Емелин! Беше същото като с детската количка. Историята се повтаряше отново. Това беше любов.

В тази нощ Хестър спечели първата си победа.

 

 

Запуснатостта на къщата не повлия на свежестта и чистотата на нашата гувернантка по начина, по който човек би очаквал. Вместо това се случи друго. Няколкото лъча светлина, изцедени и прашни, който успяваха да се промъкнат през мръсните прозорци и тежките завеси, сякаш падаха постоянно и само върху Хестър. Тя ги привличаше и събираше върху себе си и ги отразяваше обратно в мрачината, съживени от докосването си с нея. Малко по малко блещукането се разширяваше от Хестър към цялата къща. Още през първия ден нейната стая бе променена. Тя свали завесите и ги сложи във ваната със сапунена вода. После ги простря на въжето, където слънцето и вятърът събудиха неочаквани и невиждани досега шарки от розови и жълти рози. Докато съхнеха, тя изми прозорците с вестник и оцет и светлината нахлу вътре. Когато вече можеше да вижда какво върши, изстърга стаята от пода до тавана. Докато падне вечерта, Хестър създаде едно малко райско кътче от чистота между четирите стени. И това беше само началото.

Със сапун и белина, с енергия и решителност тя наложи хигиената в къщата. Там, където поколения наред обитатели бяха задръствали и трупали безцелно, Хестър се появи като пролетно прочистващо чудо. В продължение на тридесет години ходът на живота вътре се измерваше с бавното движение на прашинките прах, хванати от случаен лъч уморена слънчева светлина. Сега малките крачета на Хестър отмерваха минутите и секундите и с енергичното забърсване на парцала за прах прашинките изчезваха.

След като почистването стана задължително, първото нещо, което щеше да претърпи промени, беше къщата. Нашата нова гувернантка направи щателна обиколка от мазето до тавана, цъкайки и мръщейки се на всеки етаж. Нямаше нито един шкаф или ниша, които да убегнат от нейното внимание; с молив и бележник в ръка тя проверяваше всяка стая, отбелязваше си влажните петна и дупките на мишките и плъховете, проверяваше врати и дъски за скърцане, опитваше стари ключове в стари ключалки и си отбелязваше кой за къде е. Тя оставяше зад себе си вратите заключени. Въпреки че това бе само първата й „обиколка“, нещо като подготвителен стадий за основен ремонт, Хестър направи промени във всяка стая, в която влезе: сгъна и остави спретнато на стола купчината одеяла, хвърлени в ъгъла; вдигна и пъхна под мишницата си книга, за да я върне в библиотеката; оправи линията на завесите. Всичко това бе извършено със забележителна бързина, но без да създава впечатление за стихийност. Сякаш трябваше само да хвърли едно око из стаята, и тъмнината се отдръпваше, хаосът се засрамваше и духовете започваха да бият отбой. По този начин всяка стая бе „Хестъризирана“.

Таванът беше онова, което я спря в похода, който бе предприела. Челюстта й увисна и тя гледаше слисано и ужасено състоянието на подпокривното пространство. Но дори пред лицето на този хаос Хестър бе непобедима. Тя се стегна, стисна устни и започна да драска в бележника си с още по-голяма енергичност. На другия ден дойде строителят. Познавахме го от селото: един бавен мъж с мудна походка. Като говореше, той разтягаше гласните, може би да даде на устата си почивка преди следващата съгласна. Винаги вършеше шест или седем неща едновременно и рядко довършваше някое от тях; прекарваше работните си дни в пушенето на цигари и в наблюдаване на работата с фаталистично поклащане на глава.

Майсторът изкачи нашите стълби с типичния си ленив маниер и след като прекара пет минути с Хестър, чухме чука му да блъска без почивка. Тя го бе ентусиазирала.

За няколко дни в къщата бе установено определено време за ядене, време за спане, време за ставане. След няколко дни вече имаше чисти обувки за вътре и чисти ботуши за навън. Не само това, но копринените рокли бяха почистени, закърпени, стегнати, така че да ни стават, и окачени за някакъв митичен „празничен момент“, а за всеки ден се появиха едни смешни нови роклички от син и зелен памучен поплин с бели колани и якички.

Емелин процъфтяваше в новите условия. Тя беше добре и навреме нахранена, позволено й бе да играе (под наблюдение с блестящите ключове на Хестър). Дори разви страст към къпането. Отначало се бореше и съпротивляваше, като викаше, крещеше и риташе Хестър и Мисус, които я събличаха и потапяха във ваната, но когато след банята се видя в огледалото, когато видя себе си чиста и със спретнато сплетена коса, завързана със зелена панделка, устата й се отвори от удивление и тя изпадна в поредния си екстаз.

Харесваше й да бъде блестяща. Да свети. Когато Емелин бе в присъствието на Хестър, тя обикновено изучаваше лицето й крадешком в търсенето на усмивка. Когато Хестър се усмихваше — това не бе чак толкова рядко явление — Емелин я гледаше с обожание. Не след дълго и тя се научи да се усмихва.

Другите членове на семейството също претърпяха промяна. Очите на Мисус бяха прегледани от доктора и въпреки оплакванията и жалбите й, бе заведена на специалист. При завръщането си отново можеше да вижда. Мисус бе толкова доволна да види къщата в новото й състояние, че всички години, които бе преживяла в сивия полумрак, изчезнаха, направо паднаха от раменете й и тя значително се подмлади и се присъедини към Хестър в този смел нов свят. Дори Джон-да-диг, който в началото се подчиняваше на заповедите на Хестър доста неохотно и се държеше далеч от нейните светли и всевиждащи очи, не можа да устои на положителния ефект от енергичната й дейност в къщата. Без да каже нищо на никого, той взе своите ножици и за пръв път след онази поразия влезе в градината.

Чарли бе най-малко повлиян. Той странеше от Хестър, което устройваше и двамата. Тя нямаше желание да върши нищо повече от работата си, а нейната работа бяхме ние. Нашите мисли, тела и души — да, но нашият попечител бе извън нейната юрисдикция. Така тя го остави на мира. Тя не бе Джейн Еър, а той не бе господин Рочестър. Чарли се оттегли в старото детско крило на втория етаж, зад здраво заключената врата, където той и спомените му гноясваха и се разлагаха в мръсотията. За него ефектът на Хестър се ограничаваше до редовно хранене и до една твърда ръка, която да управлява финансите му, които под честното, но лекомислено управление на Мисус се бяха стопили от безскрупулни търговци и продавачи. Той не забеляза нито една от промените в къщата, а ако ги бе забелязал, съмнявам се, че са му направили впечатление или че изобщо го интересуваше какво става в Ейнджълфийлд Хаус.

Но Хестър държеше децата под контрол и далеч от него; и ако се бе замислил за това, би трябвало дай бъде благодарен. При управлението на Хестър вече нямаше причини съседите да идват и да се оплакват от близначките, нямаше причина да ходи в кухнята, за да си взема сандвич, направен от Мисус, и на първо място — нямаше причина да напуска дори и за миг онзи въображаем свят, който бе населил с Изабел, само с Изабел, винаги с Изабел.

Онова, което загуби като територия, Чарли спечели като свобода. Той никога не чу Хестър; никога не говори с нея, не я видя нито веднъж; мисълта за нея никога не наруши мислите и не влезе в главата му. Нейното присъствие за него бе напълно задоволително.

Хестър триумфираше. Тя може да изглеждаше като картоф, но нямаше нещо, което това момиче да не може да направи, след като веднъж си го е наумила.

Мис Уинтър направи пауза, очите й се взираха в ъгъла на стаята и оживялото й минало. В ъгълчетата на устата и на очите й трепкаше злочестина. Усещайки колко тънка е нишката, която я свързваше с миналото й, аз бях едновременно обезпокоена да не я прекъсна и точно толкова нетърпелива да продължи разказа си.

Паузата продължи доста време.

— А вие? — попитах тихо. — Какво стана с вас?

— Аз ли? — тя премига разсеяно. — О, аз я харесах. В това беше бедата.

Беда? Какво искаше да каже?

Тя отново премига, размърда се в стола и ме погледна с един нов, остър и проницателен поглед. Беше прекъснала нишката.

— Мисля, че за днес е достатъчно. Сега можете да си вървите.