Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (39)

Декемврийски дни

Следвайки инструкциите на доктор Клифтън, прекарах два дни в леглото, като ядях, спях и четях Шерлок Холмс.

Признавам, че прекалих с предписаното ми лекарство, гълтайки един разказ след друг. Преди края на втория ден Джудит слезе в библиотеката за друг том на Конан Дойл. След припадъка ми тя неочаквано стана много мила с мен. Но не защото ме съжаляваше и й беше мъчно за мен, макар че тя наистина ме съжаляваше. Промяната се дължеше на факта, че сега, след като присъствието на Емелин вече не бе тайна в къщата, Джудит имаше свободата да покаже своите естествени симпатии, вместо непрекъснато да поддържа една защитна позиция.

— И тя никога ли не каза нищо за тринайсетата приказка? — попита ме един ден замислено тя.

— Нито дума. А на вас?

Джудит поклати глава.

— Не, никога. Странно е, нали? След всичко, което е написала, най-прочутата приказка от всички може да е тази, която дори не съществува. Просто си помислете: би могла да публикува книга с всички липсващи приказки и тя ще се продава като топъл хляб — и тогава с поклащане на главата, за да проясни мислите си, тя каза: — А вие? Какво сте сторили на доктор Клифтън, а?

Когато доктор Клифтън минаваше да ме види, очите му кацаха върху томчетата до леглото ми. Той не казваше нищо, но ноздрите му се свиваха.

На третия ден, макар да се чувствах крехка като новородено, станах. Дръпнах завесите встрани и стаята ми се изпълни със свежа и чиста светлина. Навън от хоризонт до хоризонт се простираше ярко, безоблачно синьо небе, а градината блестеше от скреж. Сякаш през изминалите дълги облачни дни светлината се бе събирала зад някой облак, а сега се изливаше наведнъж надолу, обливайки ни с безценна светлина. Почувствах как животът започна да се движи слабо по вените ми.

Преди закуска излязох навън. Бавно и внимателно пристъпвах из ливадата, докато Шадоу се мотаеше в краката ми. Под стъпките ми снегът хрускаше, слънцето блестеше и се отразяваше в леденото покритие. Заскрежената трева запазваше отпечатъка от подметките ми, но до мен Шадоу пристъпваше като изискан нежен дух, без да оставя следи. Отначало студеният сух въздух се забиваше като нож в гърлото ми, но малко по малко свикнах и се наслаждавах на ободряващата му свежест. Но само след няколко минути бузите ми започнаха да горят, пръстите ми порозовяха, а краката ме заболяха и аз бях щастлива да се върна в къщата, а Шадоу бе щастлив да ме последва. Първо закуска, после на дивана в библиотеката, край бумтящия огън в камината и с нещо за четене в ръка.

Можех да преценя колко по-добре съм от факта, че мислите ми не се обърнаха към съкровищата в библиотеката на мис Уинтър, а към нейния разказ. Изрових листовете, от деня на припадъка ми и се върнах към топлината на огнището, където с Шадоу до мен прекарах най-хубавата част от деня в четене. Четях, четях, и пак четях, откривайки историята наново, припомняйки си нейните загадки, мистерии и тайни. Но нямаше открития. Накрая бях толкова объркана, колкото и преди да започна. Беше ли виновен някой за смъртта на Джон-да-диг? Нарочно ли беше повредена стълбата? Да. Но кой? И какво бе всъщност онова, което Хестър е помислила за призрак? И още по-неочаквано от всичко останало, как Аделин, това непокорно и буйно дете, неспособно да комуникира с никого другиго, освен с бавно мислещата си сестра, и способно на разбиващи сърцето действия като унищожаване на градината, впоследствие бе станало мис Уинтър — самодисциплинираната авторка на дузини световноизвестни романи и създателка на изключителна градина?

Бутнах купчината листове на една страна, погалих Шадоу и загледах огъня, копнеейки за комфорта на една история, в която всичко е предварително планирано, където сблъсъкът е измислен единствено за мое забавление и където бих могла да измеря колко далеч е развръзката чрез опипване на дебелината на страниците, които ми остават. Нямах представа колко страници още трябваше да бъдат написани, за да свърши историята на Емелин и Аделин, нито дали щеше да бъде завършена навреме.

Въпреки че бях потънала в бележките си, не преставах да се чудя защо не виждам мис Уинтър. Всеки път питах Джудит за нея и всеки път тя ми даваше един и същи отговор: „Тя е с мис Емелин.“ И така до вечерта, когато икономката пристигна със съобщение от мис Уинтър: „Чувствала ли съм се достатъчно добре, за да й почета малко преди вечеря?“

Когато отидох при нея, видях на масичката една книга — „Тайната на лейди Одли“. Отворих я на отбелязаното място и започнах да чета. Но бях прочела само една глава, когато спрях, защото почувствах, че тя иска да говори с мен.

— Какво стана онази нощ? — попита ме мис Уинтър. — Нощта, когато припаднахте?

Зарадвах се, че най-сетне получих възможност да обясня.

— Вече знаех, че Емелин е в къщата. Бях я чувала нощем. Бях я видяла в градината. Открих стаите й. Но в онази нощ аз заведох един човек да я види. Емелин се стресна. Последното нещо, което исках, бе да я уплаша. Но тя бе изненадана, когато ни видя и тук гласът ми спря в гърлото.

— Това не е ваша грешка. Не се обвинявайте. Виенето и нервните припадъци — това са нещо, което аз, Джудит и докторът сме виждали много пъти и преди. Ако има някой, който трябва да бъде обвинен, това съм аз, че не ви позволих по-рано да узнаете за нейното присъствие тук. Имам този лош навик да бъда закрилница. Беше глупаво, че не ви казах — тя направи пауза. — Имате ли желание да ми кажете кой беше човекът, когото заведохте при нея?

— Емелин е имала бебе — казах. — Това е човекът, когото взех със себе си. Мъжът с кафявия костюм — докато казвах онова, което знаех, въпросите, чиито отговори не знаех, напираха на устните ми, сякаш моята откровеност и искреност можеха да я накарат да бъде открита и искрена в замяна на искреността ми — Какво търсеше Емелин в градината? Когато я видях там, тя се опитваше да изкопае нещо. Очевидно го прави често: Морис се опита да ме убеди, че било работа на лисиците, но аз знам, че не е истина.

Мис Уинтър не каза нищо и остана съвсем неподвижна.

— Мъртвите отиват под земята — цитирах аз. — Това ми каза тя. Кого си мисли, че е погребала? Детето си? Хестър? Кого търси тя под земята?

Мис Уинтър издаде някакъв звук като неразбираемо мърморене и макар че то беше леко, в същия миг събуди забравения спомен за дрезгавото изречение на Емелин в градината. Същите думи!

— Това ли беше? — попита мис Уинтър. — Това ли каза тя?

Кимнах.

— На езика на близнаците?

Кимнах отново.

Мис Уинтър ме загледа с интерес.

— Браво, Маргарет, много добре се справяте. По-добре, отколкото си мислех. Работата е там, че тази история се развива доста по-бързо, отколкото трябва. И излиза извън контрол. Избързваме и вървим пред собствените си стъпки — тя спря и загледа дланта си, сетне погледна право в мен. — Казах, че имам намерение да ви кажа истината. И ще го направя. Но преди да ви я кажа цялата, първо трябва да се случи нещо. То е неизбежно и ще се случи. Но все още не е.

— Какво…?

Но преди да успея да завърша въпроса си, тя поклати глава.

— Хайде да се върнем на лейди Одли и нейната тайна, какво ще кажете?

Четох й още половин час, но мисълта ми не бе в книгата, а и имах впечатлението, че вниманието на мис Уинтър също е някъде другаде. Когато Джудит почука на вратата, защото бе станало време за вечеря, затворих книгата и я оставих встрани. Неочаквано мис Уинтър каза:

— Ако не сте много изморена, защо не дойдете да видите Емелин тази вечер?