Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (20)

Вярвате ли в духове?

Следващия път, когато я видях, мис Уинтър изглеждаше различно. Тя затвори уморено очите си и й трябваше повече време от обикновено, за да извика миналото и да започне да говори. Докато събираше нишките, аз я наблюдавах и забелязах, че се е отказала от изкуствените си мигли. Но беше с обичайните си пурпурни сенки на клепачите и очна линия, очертаваща контурите на очите й в черно. Без приличащите на паяци мигли бе придобила неочаквания вид на дете, което си е играло с кутията за гримове на майка си.

Нещата не се развиха както очакваха Хестър и докторът. Те се бяха приготвили за една Аделин, която ще беснее, ще рита и ще се бие. Колкото до Емелин, и двамата разчитаха на влиянието на Хестър върху нея, надявайки се, че ще се примири с неочакваната загуба на сестра си. Предполагаха, че за кратко време момичетата ще станат същите, каквито бяха преди, ще се върнат към същия модел на поведение, само че разделени. Но бяха изненадани от колапса, в който изпаднаха близначките, превърнал ги в двойка безжизнени парцалени кукли.

Кръвта продължи да циркулира мудно из вените им, те преглъщаха супата, която пъхаха в устата им с лъжица — едната в кухнята на Мисус, другата при жената на доктора. Но гълтането е първичен рефлекс, а децата нямаха апетит. Техните очи, макар и отворени през деня, не виждаха, а през нощта, въпреки че бяха затворени, не получаваха спокойствието на съня. Те бяха разделени, бяха самотни, бяха в някакво преддверие на ада. Бяха като ампутирани, само че не бяха загубили крайник, а душите си.

Дали двамата учени се съмняваха в себе си? Дали помислиха доколко постъпката им е оправдана? Дали поклащащите се несъзнателно фигури на близначките хвърляха някаква сянка върху прекрасния им проект? Те не бяха злонамерени, нито нарочно жестоки, можете да сте сигурни в това. Само глупави. Заблудени от знанията, от амбициите, от собствената си слепота.

Докторът правеше тестовете. Хестър наблюдаваше децата. Двамата се срещаха всеки ден, за да сравняват бележките си. Да обсъдят онова, което първоначално наричаха прогрес. Зад бюрото на доктора или в библиотеката на Ейнджълфийлд те седяха заедно с глави, наведени над листовете, на които бе записана всяка подробност от живота на момичетата. Поведение, диета, сън. Бяха изненадани от липсата на апетит, от склонността към спане през цялото време. Сън, който не беше пълноценен. Имаха различни теории за промените в близнаците. Експериментът не се развиваше така, както бяха очаквали, всъщност бе започнал направо катастрофално, но те избягваха да мислят за това, предпочитаха да вярват, че заедно може би ще успеят да направят чудо.

Докторът получи огромно удовлетворение от възможността за пръв път от десетилетия да работи с един научен ум на високо ниво. Той се учудваше от способността на протежето си да схване принципа за миг и да го приложи с професионална оригиналност в следващия. Не след дълго бе принуден да си признае, че тя е повече колега, отколкото помощница. А Хестър бе развълнувана да открие, че най-накрая умът й е адекватно подхранван и предизвикван. Тя излизаше от техните всекидневни срещи разгорещена от вълнение и удоволствие. Така че тяхната слепота бе съвсем естествена. Как биха могли да разберат, че онова, което в техните очи изглеждаше толкова голямо добро, всъщност причинява страхотна вреда на децата? Освен може би вечер, когато всеки от тях сядаше сам да опише бележките си от деня. Може би поотделно са вдигали очите си към неподвижното, немърдащо дете с мъртви очи, седящо на стола в ъгъла, и са изпитвали съмнение. Може би. Но ако е било така, то не бе отбелязано в записките им, нито някой от тях го бе споменал на другия.

Двамата бяха станали толкова зависими от взаимното си начинание, че дори пропуснаха да видят как грандиозният им проект всъщност няма никакво развитие. Емелин и Аделин бяха като изпаднали в кома, а момичето в мъглата не се виждаше никъде. Липсата на открития обаче не ги спря и учените продължиха работата си: те правеха таблици и графики, предлагаха теории и разработваха сложни експерименти, за да ги тестват. При всеки провал се успокояваха, че са елиминирали поредното несигурно нещо в изследванията, и отиваха към следващата голяма идея.

Съпругата на доктора и Мисус също бяха включени, но само до известна степен. Те бяха натоварени с физическата грижа за момичетата. По три пъти на ден двете жени пъхаха лъжиците супа в несъпротивляващите се уста на своите питомци. Те обличаха, къпеха, решеха косите на близначките и перяха дрехите им. Всяка от тях имаше своите причини да не одобрява проекта; всяка имаше причина да запази мълчание за онова, което мисли. Колкото до Джон-да-диг — той беше аутсайдер. Никой не търсеше мнението му, не че това го спираше да направи своето ежедневно изказване пред Мисус в кухнята:

— Нищо хубаво няма да излезе от тази работа! Помни ми думата! Казвам ти! Нищо хубаво.

Дойде моментът, когато двамата учени може би трябваше да се откажат. Плановете им не доведоха доникъде и въпреки че измъчваха мозъците си, не можеха да измислят нещо ново, което да опитат. Точно в този момент Хестър установи малки признаци на подобрение в Емелин. Момичето обръщаше главата си към прозореца. Тя бе открила някаква светеща играчка и не искаше да се раздели с нея. Подслушвайки на вратата (което не е чак толкова осъдително, когато става дума за науката!) Хестър откри, че когато е само, детето си шепне нещо на стария език на близнаците.

— Емелин се самоуспокоява — докладва на доктора тя, — като си представя, че сестра й е с нея.

Докторът също реши да остави Аделин сама за няколко часа и да подслушва на вратата, въоръжен с бележник и молив. Но не чу нищо.

Хестър и той се окуражаваха взаимно за нуждата от търпение в сериозния случай на Аделин, и се поздравяваха за подобрението при Емелин. Те отбелязаха с възторг повишения апетит у Емелин, нейното желание да седне и първите няколко стъпки, които сама пожела да направи. Скоро тя отново се разхождаше безцелно из къщата и градината. „О, да! — съгласиха се Хестър и докторът — сега експериментът наистина се развива!“ Дали се досетиха, че онова, което наричаха „подобрение“, всъщност бе само завръщането на Емелин към навиците, които вече бе проявила, преди да започне експериментът? Това е трудно да се прецени.

Всъщност работата с Емелин никак не беше лесна. Имаше един ужасен ден, когато тя, следвайки своя нос, тръгна към един шкаф с парцали, които обикновено сестра й обличаше. Тя ги извади и задържа до лицето си, вдъхвайки остарелия им животински аромат, сетне се облече с тях. Беше доста гадно, но лошото тепърва предстоеше. Облечена по този начин, Емелин видя образа си в огледалото и приемайки отражението за сестра си, затича презглава към него. Сблъсъкът беше силен и звукът страшен, достатъчен да накара Мисус да изтича и да я намери хлипаща край огледалото, но не заради собствената си болка, а заради бедната си сестра, която бе счупена на няколко парчета и сега кървеше.

Хестър свали и отнесе дрехите със себе си, като накара Джон да ги изгори. Освен това нареди на Мисус да обърне всички огледала с лице към стената. Емелин беше объркана, но случки от подобно естество повече не се повториха.

Тя не говореше. Въпреки самотното си шепнене, което ставаше винаги зад затворените врати и винаги на езика на близначките, Емелин не можеше да бъде накарана да говори, да произнесе дори една-единствена дума на английски пред Мисус или Хестър. Това беше нещо, което трябваше да обсъдят. Хестър и докторът проведоха една дълга среща в библиотеката и накрая стигнаха до заключението, че няма причини да се тревожат. Знаеха, че Емелин може да говори, значи отново щеше да проговори, но трябваше да мине време. Отказът да говори, инцидентът с огледалото — това, разбира се, бяха разочарования, но науката е пълна с разочарования. А я вижте прогреса! Не беше ли Емелин достатъчно силна, че дай позволят да излезе навън? Ето че напоследък тя прекарваше по-малко време, размотавайки се на пътя близо до невидимата граница, зад която не смееше да пристъпи, гледайки по посока на докторската къща. Нещата щяха да тръгнат така, както се очакваше.

Прогрес ли? Не бе постигнато нищо повече от резултатите на Хестър при пристигането й. То бе всичко, което имаха. Вероятно вътрешно се чувстваха облекчени, защото какъв щеше да бъде резултатът от един евентуален успех? Той щеше да елиминира причината за тяхното сътрудничество. И въпреки че бяха слепи към този факт и не искаха да си го признаят, двамата не желаеха това да се случи.

Хестър и доктор Модели никога нямаше да прекратят експеримента по свое собствено желание. Никога. Трябваше да се случи нещо друго, нещо изключително, за да се сложи край на това. Нещо, което щеше да се появи изневиделица.

 

 

— Какво беше то?

Въпреки че бе време да приключим интервюто, въпреки че тя бе изтощена — видът й ставаше сиво-бял, както когато наближаваше време да пие лекарствата си, въпреки че бе забранено да се задават въпроси, не успях да устоя и да не попитам.

Независимо от болката, която очевидно изпитваше, мис Уинтър се наведе напред и в очите й проблесна зелена палава светкавица.

— Вярвате ли в духове, Маргарет?

Дали вярвах в духове? Какво можех да кажа? Кимнах. Доволна, мис Уинтър се облегна назад в стола си и аз имах усещането, че съм издала повече, отколкото си мислех.

— Хестър не вярваше. Нали беше учен. Така че понеже не вярваше в духове, тя имаше голям проблем, когато срещна един от тях.

Всъщност ето какво стана:

Един ясен ден Хестър, след като приключи своите задължения, напусна къщата рано и реши да отиде пеша по един обиколен път до къщата на доктора. Небето беше синьо, въздухът миришеше на свежо и чисто и тя се чувстваше изпълнена с енергия и сила, за които нямаше име, но които я караха да копнее за изнурителна работа.

Пътят през нивите се виеше по едно възвишение, което откриваше чудесен изглед към полето и земите наоколо. Тя бе изминала около половината път до докторската къща, вървейки енергично и стегнато, с разтуптяно сърце. Струваше й се, че би могла да полети, стига само да настрои мозъка си за това, когато видя нещо, което я накара да спре като закована.

На известно разстояние от нея, Емелин и Аделин си играеха заедно на полето. Не можеше да ги сбърка. Две гриви от червена коса, два чифта черни обувки; едното дете облечено в морскосиня поплинена рокличка, която Мисус бе облякла сутринта на Емелин, другото със същата, но зелена.

Това бе невъзможно!

Хестър беше учен. Тя ги виждаше с очите си, значи бяха там. Трябваше да има някакво друго обяснение. Сигурно Аделин е избягала от къщата на доктора. Сигурно апатията й я е напуснала така неочаквано, както я бе обзела, и възползвайки се от предимството на някой отворен прозорец или от връзката ключове, оставени на масата, тя е избягала, преди някой да забележи възстановяването й. Това беше обяснението.

Какво да прави? Да изтича при близначките беше безсмислено. За да стигне до тях, трябваше да премине през дълга просека в откритото поле и те щяха да я забележат и да избягат, преди да измине и половината разстояние. Така че тя продължи към къщата на доктора. Тичешком.

Задъхана започна да чука нетърпеливо на вратата. Отвори й госпожа Модели, стиснала недоволно тънките си устни при шума, който беше вдигнала, но Хестър имаше по-важни неща в главата си вместо извинения и затова се шмугна покрай нея право към вратата на лекарския кабинет. Тя влезе вътре, без да чука.

Докторът я погледна, изненадан да види лицето на своята сътрудничка, зачервено от напрежение, косата й, която обикновено бе спретнато сресана и прибрана, сега се бе измъкнала от фибите и стърчеше на всички страни. Тя бе останала без дъх. Искаше да говори, но за миг не можа да произнесе нито звук.

— Какво ви става? — попита той, надигайки се от стола си и заобикаляйки бюрото, за да сложи ръце на раменете й.

— Аделин! — едва произнесе като въздишка Хестър. — Позволили сте й да излезе?

Изненадан и заинтригуван, докторът се намръщи. Той мълчаливо завъртя Хестър за раменете, така че да погледне към другия край на стаята.

Там на един стол седеше Аделин.

Хестър се обърна обратно към доктора.

— Но аз я видях току-що! Беше с Емелин! В края на гората, под нивата на Оутс… — тя започна обяснението си, но гласът й замря, защото се обърка.

— Успокойте се, седнете тук, пийнете малко вода — каза загрижено докторът.

— Трябва да е избягала. Но как е могла да избяга? И да се върне толкова бързо? — Хестър се опитваше да проумее нещата.

— Аделин не е мърдала от тази стая през последните два часа. След закуска. През цялото време не е оставяна без наблюдение — докторът погледна Хестър в очите, а те бяха напълно объркани от емоциите. — Трябва да е било друго някое дете. Може би някое от селото — предположи той, поддържайки лекарската си репутация.

— Но… — Хестър поклати глава. — То беше облечено с дрехите на Аделин! Имаше нейната коса!

Тя отново се обърна да погледне Аделин. Отворените очи на момичето бяха индиферентни за света. Тя не бе със зелената рокля, която Хестър бе зърнала преди няколко минути, а с морскосиня, и косата й не бе пусната, а заплетена на плитка.

Хестър недоумяващо се обърна към доктора. Дишането й не бе стабилно. Нямаше никакво рационално обяснение за онова, което бе видяла. Това не бе научно! А Хестър знаеше, че светът е напълно и доказано научен. Можеше да има само едно обяснение.

— Сигурно съм полудяла! — прошепна тя. Зениците й се разшириха, а ноздрите се свиха. — Видяла съм дух!

Очите й се напълниха със сълзи.

Това предизвика странно усещане у доктора — да види как неговата сътрудничка и единомишленица стига до подобно състояние на объркани емоции. И въпреки че ученият първо се възхищаваше на Хестър за хладния й разум и за мозъка, които притежаваше, мъжът в него бе този, който отговори на нейното объркване напълно инстинктивно, като я прегърна и сложи устните си върху нейните в страстна целувка.

Хестър въобще не се възпротиви.

Подслушването на вратата, както вече отбелязахме, не е укорително поведение, когато се прави в името на науката, и жената на доктора бе просто един любопитен учен, който влезе да види собствения си съпруг. Целувката, която толкова изненада доктора и Хестър, не бе никаква изненада за госпожа Модели, която от известно време очакваше да се случи нещо подобно.

Тя отвори със замах вратата и влезе, а в кабинета избухна истински взрив от разярена справедливост.

— Ще ви бъда благодарна, ако напуснете дома ми моментално — обърна се тя към Хестър. — Можете да изпратите Джон с двуколката да вземе детето.

После се обърна към мъжа си.

— С теб ще говоря по-късно.

С това експериментът приключи. Както и много други неща.

Джон прибра Аделин обратно в къщата. Той не видя нито доктора, нито жена му, но чу от прислужницата за събитията от сутринта.

В Ейнджълфийлд Хаус той върна Аделин в старото й легло, в старата й стая и остави вратата леко открехната.

Емелин, която бродеше сред дърветата, повдигна глава, подуши въздуха и тръгна право към къщата. Тя влезе през кухненската врата, качи се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и се отправи без колебание към старата им стая. След което затвори вратата зад себе си.

А Хестър?

Никой не я видя да се връща в къщата, никой не я чу да си тръгва. Но когато Мисус почука на вратата й на другата сутрин, откри малката подредена стая празна.

Хестър си бе заминала.

 

 

Аз изплувах от магията на приказката и се озовах в очите на мис Уинтър и огледалната библиотека.

— Къде е отишла? — зачудих се.

Мис Уинтър ме изгледа леко начумерено.

— Нямам представа. Това има ли значение?

— Все трябва да е отишла някъде.

— Госпожице Лий, не е необходимо да се хващате за тези второстепенни герои. Това не е тяхната история. Те идват, отиват си и когато си отиват, това е завинаги. Това е всичко за тях — намръщено каза тя.

Мушнах молива в спиралата на бележника си и тръгнах към вратата, но когато стигнах до нея, се обърнах.

— Тогава откъде е дошла?

— За Бога! Та тя беше само една гувернантка! Не става дума за нея, казвам ви!

— Все трябва да е имала някакви препоръки. Предишна работа. Или поне писмо, молба с домашен адрес. Вероятно е дошла от някоя агенция?

Мис Уинтър затвори очи, лицето й изглеждаше измъчено.

— Господин Ломакс, семейният адвокат на Ейнджълфийлд, сигурно притежава всички подробности. Не че ще ви бъдат от някаква полза. Това е моята история. Щях да знам. Офисът му е на Маркет Стрийт в Банбъри. Ще му се обадя да отговори на всичките ви въпроси.

Писах на господин Ломакс още същата нощ.