Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (35)

Косата

В къщата на мис Уинтър никога не поглеждах часовник. За секундите имах думи; минутите бяха линии, изписани с молив. Единадесет думи на линия, двадесет и три реда върху страницата бяха новият ми хронометър. На определени интервали спирах да завъртя острилката и да гледам как къдравите гирлянди от дървесина се люлееха по пътя си към кошчето; тези паузи маркираха часовете.

Бях прекалено заета и погълната от историята на мис Уинтър, така че нямах желание за нищо друго. Моят собствен живот — такъв, какъвто бе, изчезна в нищото. Мислите ми през деня и сънищата ми през нощта бяха населени с образи и фигури, но не от моя свят, а от нейния. Там бяха Хестър и Емелин, Изабел и Чарли, които бродеха и се скитаха из въображението ми, и мястото, към което постоянно се връщаха, беше Ейнджълфийлд.

В интерес на истината нямах нищо против да абдикирам от своя живот. Да потъна дълбоко в приказката на мис Уинтър, беше начин да обърна гръб на моята собствена история. Все пак човек не може просто да заглуши себе си. Дълбоко в дъното на съзнанието си, съвсем на ръба на съня, в белите полета на страниците, които изписвах, знаех, че декември отмерва дните, и чувствах, че годишнината ми приближа все по-близо и по-близо.

В деня след нощта на сълзите не видях мис Уинтър. Тя остана в леглото, като се видя само с Джудит и доктор Клифтън. Това положение на нещата ме устройваше. Самата аз не бях спала добре. Но на другия ден тя ме повика. Отидох в обикновената й проста стаичка и я намерих в кревата.

Очите й изглеждаха по-големи. Нямаше грим. Вероятно лекарството й бе на върха на действието си, но в нея имаше някакво спокойствие, което ми изглеждаше ново. Тя не ми се усмихна, но когато ме погледна, в очите й имаше благост.

— Нямате нужда от бележник и молив — каза ми тя. — Искам да ми направите една специална услуга днес.

— Каква?

В стаята влезе Джудит. Тя простря един чаршаф на пода, сетне взе стола от съседната стая и го донесе. Сложи го в центъра на чаршафа и го нагласи така, че мис Уинтър да може да гледа през прозореца. Сетне зави една хавлиена кърпа около раменете й и разпростря оранжевата коса върху нея.

Преди да напусне стаята, ми подаде една ножица.

— Желая ви успех — каза с усмивка.

— Но какво трябва да направя? — попитах мис Уинтър.

— Да подстрижете косата ми, разбира се.

— Да ви отрежа косата?

— Да. И не гледайте така! Няма нищо страшно.

— Но аз не знам как.

— Просто вземете ножицата и режете — тя въздъхна. — Не ме е грижа как ще го направите. Не ме интересува на какво ще приличам. Отървете ме от нея.

— Но аз…

— Моля ви.

Застанах нерешително зад нея. След два дни, прекарани в леглото, косата й се бе заплела и представляваше истинска джунгла от оранжеви, жилави косми. Беше суха на допир, толкова суха, че почти очаквах да се натроши, и цялата на твърди малки възелчета.

— По-добре първо да я среша.

Възелчетата бяха безброй. Въпреки че тя не произнесе нито дума, чувствах как се стяга и трепва при всяко минаване на четката. Оставих я; щеше да е по-лесно просто да изрежа възелчетата.

Колебливо отрязах първия кичур. Няколко инча от края на космите, до половината на гърба й. Ножицата преминаваше през косата и отрязаните кичури падаха на чаршафа.

— Още по-късо от това — рече мис Уинтър.

— Дотук ли? — докоснах с ръка раменете й.

— Още по-късо.

Взех един кичур коса и го отрязах нервно. Една оранжева змия се плъзна в краката ми, а мис Уинтър започна да говори.

 

 

Спомням си няколко дни след погребението, бях в старата стая на Хестър. Нямах някаква специална причина. Просто стоях до прозореца и гледах в нищото. Пръстите ми попаднаха на някакъв малък ръб в завесата. Дупка, която тя бе зашила. Хестър бе много умела с иглата. Но имаше малко конец, който се бе разхлабил в края. И доста разсеяно, отсъстващо и незаинтересовано аз започнах да го дърпам. Нямах намерение да го разплитам, нямах намерение за нищо конкретно… но неочаквано конецът се оказа в ръката ми. Конецът, набръчкан на зигзаг от спомена за бодовете. А дупката в завесата се отвори. Сега щеше да започне да се разръфва.

На Джон не му харесваше, когато Хестър бе в къщата. Беше щастлив, когато тя си отиде. Но фактът си оставаше: ако Хестър беше тук, той нямаше да бъде на покрива. Ако Хестър беше тук, никой нямаше да пипне обезопасяващата пръчка. Ако Хестър беше тук, онзи ден щеше да завърши както всеки друг ден и като всеки друг ден Джон щеше да се занимава с работата си в градината, а не на покрива. Когато нишата на прозореца хвърлеше своята следобедна сянка върху чакъла, нямаше да има нито стълба, нито стъпала, а Джон нямаше да лежи с разперени крайници върху земята, поел нейната студенина. Денят щеше да дойде и да си отиде като всеки друг и в края му Джон щеше да си легне в леглото и да спи шумно, без дори да сънува, че пада през празното пространство.

Ако Хестър беше тук.

Открих, че оръфаната дупка в завесата е просто непоносима.

 

 

Аз режех косата на мис Уинтър, докато тя говореше и когато стигнах до нивото на ушите й, спрях.

Тя вдигна ръка към главата си и провери дължината на косата си.

— Още — добави.

Взех ножицата отново и продължих.

 

 

Момчето продължаваше да идва всеки ден. То копаеше и садеше, плевеше и слагаше слама около корените на растенията. Предполагах, че продължава да идва заради парите, които му дължахме. Но когато адвокатът ми даде малко пари в брой: „Да имате, докато се върне чичо ви“, и аз му платих, то продължи да идва. Наблюдавах го от горните прозорци. На няколко пъти то погледна в моята посока и аз отскочих, за да не ме види, но веднъж то успя да ме зърне и ми махна с ръка. Не му отговорих.

Всяка сутрин момчето носеше зеленчуци пред вратата на кухнята, понякога одран заек или оскубана кокошка, а всеки следобед идваше, за да събере обелките за тор. То се подпираше на вратата и сега, след като му бях платила, доста често между устните му имаше цигара.

Бях изпушила цигарите на Джон и се дразнех, че момчето можеше да пуши, а аз не. Никога не казах нито дума по този въпрос, но един ден, подпрял рамо на рамката на вратата, той ме хвана, че гледам жадно пакета цигари в джоба на гърдите му.

— Разменям една за чаша чай — предложи момчето. Влезе в кухнята — влизаше тук за пръв път от деня, в който умря Джон, и седна на стола на Джон, с лакти, подпрени на масата. Аз седях на стола в ъгъла, където обикновено сядаше Мисус. Той изпи чая си мълчаливо и издуха дима от цигарата, който се виеше нагоре към мръсния таван на бавни, лениви облачета и спирали. Когато дръпна за последен път и смачка цигарата в чинийката, стана, без да каже нищо, излезе от кухнята и се върна към работата си. Но на другия ден, когато почука на вратата със зеленчуците в ръка, влезе направо вътре, седна на стола на Джон и бутна една цигара през масата към мен, преди дори да взема чайника.

Ние никога не говорехме. Но си имахме нашите навици.

Емелин, която никога не ставаше преди обяд, понякога прекарваше следобедите навън, наблюдавайки момчето как работи. Аз й се карах.

— Ти си дъщерята на къщата! А той е само един прост градинар. За Бога, Емелин! Осъзнай се!

Но това не променяше нещата. Тя се усмихваше със своята тъпа усмивка на всеки, който й харесваше. Наблюдавах ги внимателно, спомняйки си какво ми бе казала Мисус за мъжете, които не можели да видят Изабел, и да не пожелаят да я докоснат. Момчето не проявяваше никакви признаци, че иска да пипне Емелин, макар да говореше любезно с нея и да я караше да се смее. Аз обаче не се чувствах спокойна.

Понякога ги наблюдавах от горния прозорец. Един слънчев ден я видях да се изтяга на тревата, с ръка под главата, подпряна на лакътя си. Тази поза разкриваше извивката от кръста до бедрата й. Той обърна глава да отговори на нещо, което тя му каза, и докато я гледаше, тя се завъртя по гръб и вдигна ръка да премести един кичур коса от челото си. Това бе толкова чувствено, така премаляло движение, че ме накара да мисля, че Емелин няма да има нищо против момчето да я докосне.

После момчето се обърна с гръб към нея, сякаш не бе видяло предизвикателството, и продължи работата си.

На другата сутрин пушехме в кухнята. Аз наруших нашето обичайно мълчание.

— Не докосвай Емелин — казах тихо и заплашително. Той ме погледна изненадано.

— Не съм я докосвал.

— Добре. Продължавай да не го правиш.

Мислех, че това е всичко. Двамата дръпнахме по още веднъж от цигарите си и аз се приготвих отново да потъна в мълчание, но след като издуха дима, той неочаквано каза.

— Аз не искам да докосвам Емелин.

Чух го. Много добре чух какво каза. Тази странна лека интонация. Аз чух и разбрах какво искаше да каже.

Дръпнах от цигарата си и не го погледнах. Бавно издухах дима.

— Тя е по-добра от теб — рече момчето.

Цигарата ми не бе дори наполовина изпушена, но аз я смачках. Отидох до вратата на кухнята и я отворих със замах.

То спря на прага до мен. Стоях като закована и гледах право в копчетата на ризата му.

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато преглъщаше. Гласът му бе шепот.

— Бъди добра с мен, Аделин.

Ужилена до болка, вдигнах ядосано очи, смятайки да го изгледам свирепо. Но бях стресната от нежността, изписана на лицето му. За миг бях… объркана.

Той се възползва от предимството си. Вдигна ръка. Имаше намерение да ме погали по бузата.

Но аз бях по-бърза. Свих юмрука си и блъснах ръката му встрани.

Не го нараних. Не можех да го нараня. Но той изглеждаше объркан. Разстроен. Смутен. След това си отиде.

Кухнята беше много празна без него. Мисус си бе отишла. Джон си бе отишъл. Сега дори момчето си отиде.

— Аз ще ти помогна — бе казало то. Но това беше невъзможно. Как можеше едно момче като него да ми помогне? Как можеше въобще някой да ми помогне?

 

 

Чаршафът беше покрит с оранжева коса. Аз стъпвах по нея и в обувките ми влизаха косми. Боядисаната част бе напълно изрязана; редките кичури, които покриваха скалпа на мис Уинтър, бяха чисто бели.

Свалих кърпата и изтръсках кичурите от гърба й.

— Дайте ми огледало — помоли мис Уинтър.

Подадох й огледалото. С късата си коса тя приличаше на прошарено дете.

Тя погледна в него. Очите й срещнаха нейните очи, голи и тъжни, и тя се гледа доста дълго. Сетне остави огледалото на масата.

— Точно това исках. Благодаря ви, Маргарет.

Оставих я и докато вървях към моята стая, си мислех за момчето. Мислех за него и за Аделин, и после мислех за него и за Емелин. После мислих за Аурелиус, намерен като невръстно бебе, облечен със старомодни дрешки и завит в торба, с лъжица от Ейнджълфийлд и страница от „Джейн Еър“. Мислех през целия път, но въпреки това не стигнах до никакво заключение.

Нещо обаче ми дойде наум в едно от онези бездънни, неизмерими и невъзможни да бъдат разгадани странични разклонения на мисълта. Спомних си онова, което Аурелиус ми каза последния път, когато бях в Ейнджълфийлд. „Просто бих искал да има някой, който да ми каже истината.“ И открих ехото на тези думи „Кажете ми истината“. Момчето в кафявия костюм. Сега си обясних защо в „Банбъри Хералд“ нямаше нищо, никакъв запис, никаква следа от интервюто, за което техният млад репортер бе ходил в Йоркшир. Той въобще не е бил репортер. Това е бил Аурелиус.