Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

В архивите на „Банбъри Хералд“

На следващия ден взех влака за „Банбъри“, за да посетя офисите на вестник „Банбъри Хералд“.

Един млад мъж ми показа къде са архивите. Думата „архив“ може да звучи твърде внушително за някой, който не е имал работа с тях, но за мен, която от години прекарвах ваканциите и свободното си време в подобни места, не бе изненада да ми покажат нещо, което всъщност бе един голям шкаф без стъкла в мазето.

— Интересува ме пожар в „Ейнджълфийлд Хаус“ — обясних накратко — преди шейсет години.

Момчето ми показа лавицата, където бяха наредени вестниците от този период.

— Ще вдигна кутиите вместо вас, става ли?

— И подвързаните статии също от преди четиридесет години, но не съм сигурна коя точно година.

— Подвързаните статии? Не знаех, че тук има такива — той премести стълбата, взе друга купчина кутии и ги сложи до първата върху дългата маса под ярката лампа.

— Заповядайте — рече бодро и ме остави сама.

Пожарът в Ейнджълфийлд, както научих, е бил причинен най-вероятно от инцидент. Не бе необичайно явление хората да трупат гориво в запас и точно това била причината пожарът да се разрасне толкова бързо. В къщата нямало никой, освен двете племенници на собственика, които се измъкнали невредими и били откарани в болницата. Самият собственик, изглежда, бил в чужбина. („Изглежда бил…“ почудих се аз. Отбелязах си датите: забелязах, че трябваше да минат още шест години, за да го обявят за ЮСА.) Колоната завършваше с няколко коментара върху архитектурната стойност на къщата и бе отбелязано, че в сегашното й състояние тя не била възможна за обитаване.

Копирах статията и прехвърлих заглавията на следващите броеве, в случай че имаше продължение, но не намерих нищо. Тогава оставих вестниците и се захванах с другите кутии.

„Кажете ми истината“ — беше казал той, младият мъж в старомоден кафяв костюм, който бе интервюирал Вида Уинтър за „Банбъри Хералд“ преди четиридесет години. И тя никога не бе забравила неговите думи.

От интервюто нямаше никаква следа. Нямаше нищо, което би могло да се нарече подвързани статии. Единственото литературно издание бяха случайно подвързани интервюта под заглавия „Може би искате да прочетете…“ от някаква критичка на име госпожица Дженкинсън. Очите ми на два пъти се спряха върху името на мис Уинтър. Беше ясно, че въпросната госпожица чете и харесва романите й. Оценката й бе ентусиазирана и точна, макар и изразена доста ненаучно. Но беше ясно, че тя никога не се е срещала с авторката и също толкова ясно, че не е мъжът с кафявия старомоден костюм.

Затворих последния вестник и го сгънах прилежно в кутията му.

Мъжът в кафявия костюм беше измислица. Начин да ме примами. Мухата, която рибарят закача на кукичката. Това можеше да се очаква. Вероятно потвърждението за съществуването на Джордж и Матилд, на Чарли и Изабел бе онова, което бе събудило надеждите ми. Те поне са били истински хора, мъжът в кафявия костюм не беше.

Сложих шапката и ръкавиците си и напуснах офиса на „Банбъри Хералд“. Докато вървях по зимните тротоари в търсене на кафене, си спомних писмото, което мис Уинтър ми изпрати, и думите на мъжа в кафявия костюм. Значи и мъжът в кафявия костюм беше само фрагмент от нейното въображение. Тя беше разказвачката на приказки, нали така? Тя бе човекът, който ги измисляше. Човекът, който скалъпваше фабулата. Лъжецът. А молбата, която ме мотивира: „Кажете ми истината“ бе на човек, който дори не съществуваше, не беше реален.

Нямах думи. Беше ми трудно да си обясня горчивината на моето разочарование.