Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (23)

След Чарли

Мис Уинтър не коментира връзките ми с адвоката, макар да съм сигурна, че е била уведомена, така както съм сигурна, че документите, които поисках, никога нямаше да ми бъдат пратени без нейното знание и съгласие. Чудех се дали ще го сметне за измама или за „прескачане из историята“ — нещо, което тя не одобряваше. Но в деня, в който получих писмата от господин Ломакс и изпратих молбата си за помощ до генеалога, тя не каза нито дума. Просто продължи разказа си оттам, откъдето го бе прекъснала, сякаш тази обмяната на информацията по пощата въобще не беше се случила.

Чарли беше втората загуба. Третата, ако броим и Изабел, макар че всъщност нея я бяхме загубили още преди две години, когато я отведоха в приюта, така че нямаше смисъл да я слагаме в сметката.

Джон беше повече разстроен от изчезването на Чарли, отколкото от това на Хестър. Чарли може да беше отшелник, саможив, ексцентричен, пустинник, какъвто щете го наречете, но той беше господарят на къщата. Четири пъти в годината, след шест или седем пъти молене, той надраскваше подписа си върху лист хартия и банката отпускаше средства, за да се поддържа домакинството. А сега Чарли го нямаше. Какво щеше да стане с къщата? Откъде щяха да се вземат пари?

Джон прекара няколко ужасни дни. Той настоя да почисти помещенията на Чарли: „В противен случай всички ще се разболеем.“ И когато не можеше повече да понася миризмата, сядаше на стълбите отвън и гълташе чист въздух на големи глътки като човек, който се е спасил от удавяне. Вечер вземаше дълги горещи вани, използвайки по цял калъп сапун, и търкаше ожесточено кожата си, докато не станеше розова. Сапунисваше дори вътрешността на ноздрите си.

И готвеше. Всички бяхме забелязали как Мисус губи нишката на мисълта си, докато се опитваше да приготви яденето. Понякога зеленчуците се варяха, докато се разкашкат, друг път дъното на тигана загаряше. Къщата никога не оставаше без миризма на прегоряла храна. Един ден намерихме Джон в кухнята. Ръцете, които познавахме мръсни и вадещи картофи от земята, сега миеха зеленчуци във вода, белеха ги, тракаха с тенджерите и тиганите на печката. Ядяхме месо или риба с много зеленчуци, пиехме силен горещ чай. Мисус седеше на стола си в ъгъла на кухнята, без никакви признаци да е засегната от това, че някой бе отнел нейните задължения. След като изми съдините, падна нощта и двамата седнаха на кухненската маса да поговорят. Неговите грижи и тревоги винаги бяха едни и същи. Какво ще правят занапред? Как ще преживеят? Какво щеше да стане с всички нас?

— Не се тревожи, той ще излезе от стаята — успокои го Мисус.

Да излезе? Джон въздъхна и поклати глава. Беше чувал това и преди.

— Той не е тук, Мисус. Отиде си. Забрави ли вече?

— Отишъл си е! — тя поклати глава и се разсмя, сякаш някой си правеше шега с нея.

В мига, в който научи за заминаването на Чарли, фактът бе докоснал съзнанието й за миг, но не бе намерил място в него. Пасажите, коридорите и стълбищата в нейния мозък, които свързваха мислите, но същевременно ги държаха разделени, бяха подкопани. Хващайки за единия край нишката на мисълта, Мисус я последва през дупките в стените, промуши се през тунели, които се отваряха под краката й, и стигна до неясни, полузагатнати стопове: „Нямаше ли нещо…? Не беше ли…?“ Мисълта за Чарли, заключил се в детското крило, полудял от мъка и любов по мъртвата си сестра, се промъкна през един капан на времето и се превърна в мисълта за баща му (още една загуба), който се бе заключил в библиотеката, за да скърби за загубата на жена си.

— Знам какво ще го извади оттам — рече тя с хитро намигане. — Ще заведа детето при него. То ще успее. Всъщност сега ще отида да видя как е бебето.

Джон не й обясни отново, че Изабел е умряла, защото това само щеше да доведе до изпълнена със скръб изненада и въпросите защо и как.

— В приюта ли? — щеше да възкликне изненадано Мисус. — Но защо никой не ми е казал, че мис Изабел е в приют? Като си помисля само за бедния й баща! Как само я обожава! Това ще го умори, ще го убие!

И тя щеше да се загуби с часове из разбитите коридори на спомените си, да се лута из лабиринтите на миналото, скърбейки за отдавна приключили трагедии сякаш се бяха случили вчера, без да се сеща за днешните мъки и проблеми. Джон беше изпитал всичко това вече много пъти и нямаше сърце да го преживее отново.

Мисус се надигна бавно от стола и като поставяше болезнено единия си крак пред другия, се затътри навън, за да отиде да нагледа бебето, което през годините, които паметта й бе затрила, беше пораснало, беше се омъжило, беше родило близнаците и бе умряло. Джон не я спря. Тя щеше да забрави накъде е тръгнала още преди да стигне до стълбите. Но зад гърба й той хвана главата си с две ръце и въздъхна.

Какво да прави? Какво да прави с Чарли, с Мисус, с всичко? Това бяха постоянната грижа и въпросите, който си задаваше. В края на седмицата детското крило беше чисто и от вечерите, прекарани в размисъл, в главата на Джон се бе оформил план. От Чарли нямаше никаква следа, не бяха получени никакви нареждания, от близо или отдалеч. Никой не го бе видял да си тръгва и никой извън къщата не знаеше, че го няма. Като се имат предвид неговите отшелнически навици, нежеланието му да излиза от стаята, едва ли някой щеше да открие отсъствието му. Беше ли длъжен, замисли се Джон, да информира някого за изчезването на Чарли? Докторът? Може би адвокатът? Той отново и отново въртеше този въпрос в главата си и всеки път отговорът, който намираше, беше „не“. Всеки човек имаше пълното право да напусне дома си, ако така реши, и да отиде някъде, без да казва адреса си на близките, на подчинените или на работниците си. Джон не виждаше никакъв смисъл и никаква полза да съобщава на доктора всичко това, защото неговата предишна намеса в къщата бе донесла само злини и нищо друго, а колкото до адвоката…

Тук мислите на Джон станаха по-сложни и по-бавни. Защото, ако Чарли не се върнеше, кой щеше да подписва тегленията на пари от банката? Той смътно се досещаше, че адвокатът вероятно щеше да се включи в тази дейност, ако отсъствието на Чарли се проточеше, но все пак… Колебанието му бе напълно естествено. В Ейнджълфийлд живееха от години обърнати с гръб към света. Хестър беше единственият външен човек, който бе влязъл в техния свят и бе видял какво става тук. Освен това той имаше вродено недоверие към адвокатите. Джон не таеше нищо лично към господин Ломакс, който при всяко свое появяване се бе проявявал като честен и разумен човек, но все пак не можеше да сподели трудностите на домакинството с един човек, чиято професия бе да си вре носа в тайните на хората. И освен това, ако отсъствието на Чарли станеше публично достояние, както вече бе станала неговата странност, щеше ли адвокатът да бъде съгласен да сложи подписа си под банковите документи просто за да могат Джон и Мисус да продължат да плащат сметките при бакалина? Не. Джон знаеше достатъчно за адвокатите, за да проумее, че това нямаше да стане така просто и лесно. Той се намръщи, като си представи как господин Ломакс идва в къщата, отваря вратите, рови из килерите и бюфетите, занича във всеки тъмен ъгъл и оглежда всяка внимателно отгледана сянка в света на Ейнджълфийлд. Това нямаше да има край.

И освен това на адвоката му бе необходимо само един път да дойде в къщата, за да види, че главата на Мисус не е в ред. След това щеше да настоява докторът да дойде и щеше да се случи същото, както с Изабел. Щяха да я отведат. Е, можеше ли това да бъде нещо добро?

Не. Те просто не трябваше да допускат никакви външни натрапници; сега не беше моментът да канят тук, когото и да било. Много по-безопасно бе да се справят с неволите си сами. Което значеше нещата да си останат такива, каквито си бяха досега. Той щеше да се справи сам.

Нямаше за къде да бърза. Последното теглене на пари бе само преди няколко седмици, така че не бяха останали съвсем без средства. Освен това Хестър си бе тръгнала така светкавично, че не си бе взела дори заплатата, така че парите, които имаха, бяха достатъчни, ако тя не пишеше да си ги поиска и нещата не се объркаха. Нямаха нужда от много храна; в градината имаше зеленчуци и плодове, с които да се изхрани цяла армия, а гората бе пълна с гъски и фазани. А ако станеше нещо, ако изникнеше някакъв спешен случай, някакво бедствие (Джон не знаеше какво точно означава думата бедствие — дали онова, което изпитваха в момента, не беше бедствие? Възможно ли бе да има нещо още по-лошо? Кой знае защо и това му минаваше през ума), тогава той познаваше един човек, който щеше да вземе тайно няколко каси кларет от тяхната изба и щеше да му даде някой и друг шилинг в замяна.

— Всичко ще бъде наред за известно време — успокои той Мисус, докато една вечер пушеше цигара в кухнята. — Може би ще се справим четири месеца, ако сме внимателни. След това не знам какво ще правим. Ще видим.

Това бе само успокояваща имитация на разговор; той не очакваше какъвто и да е смислен отговор от Мисус. Но навикът да говори с нея бе от толкова години, че така му бе по-лесно. Когато тя му отговаряше нещо, бръщолевейки безсмислици, което ставаше рядко, той се чудеше как да направи връзка между своя въпрос и нейния отговор. Но лабиринтът в нейната глава беше толкова сложен за него, че той не можеше да го следва, а нишката, която я водеше от една дума към друга, се изплъзваше в мрака.

Джон продължи да доставя храна от градината. Готвеше, режеше месо в чинията на Мисус и слагаше малки залъци в устата й. Вдигаше чашата й със студен чай и запарваше пресен. Не беше дърводелец, но закова нови дъски върху изгнилите тук и там, изпразваше легените в стаите и отиде на покрива да огледа дупките.

— Ще трябва да поправим това — каза той решително. Но точно сега не валеше много, нямаше и сняг, така че покривът можеше да почака. Трябваше да се свършат много други неотложни неща.

Така че той переше чаршафите и дрехите. Те съхнеха твърди и лепкави с остатъци от сапун по тях. Дереше зайци и скубеше фазани, след което ги печеше. Миеше съдовете и чистеше мивката. Джон знаеше какво трябва да се прави. Беше виждал Мисус да го прави стотици пъти.

От време на време прекарваше по половин час в градината, но не можеше да й се радва. Удоволствието да бъде там бе засенчено от тревогата за онова, което може да стане в къщата в негово отсъствие. И освен това, за да я поддържа както трябва, се изискваше повече време, отколкото той бе в състояние да отдели. Накрая единствената част от градината, за която продължи да се грижи, беше зеленчуковата, а останалата бе оставена на произвола на съдбата.

След като свикнахме с това, се оказа, че нашият нов начин на съществуване беше истински комфорт. Винарската изба на къщата се оказа постоянен и таен източник на финанси за домакинството и с времето нашият живот започна да става по-добър. Наистина по-добър, ако Чарли просто си останеше в неизвестност. Неоткрит — нито мъртъв, нито жив, той просто не създаваше неприятности и не правеше никому нищо лошо.

Така че аз запазих онова, което знаех, само за себе си.

В гората имаше една колиба. Неизползвана и необитаема от сто години, обрасла с тръни и заобиколена от коприва, тя беше мястото, където ходели Чарли и Изабел, когато били деца. След като Изабел бе отведена в приюта, Чарли продължи да ходи там; знаех, защото го бях виждала, хленчещ и драскащ любовни думи по костите си с онази стара игла.

Според мен това беше мястото, където се бе скрил. Така че когато той изчезна, аз отидох направо там. Промъкнах се през къпините и висящите растения, които закриваха входа, и влязох в нея. Въздухът бе изпълнен със сладка гнилост. И там го открих. В мрака на колибата, отпуснат в ъгъла, със свити крака и пушка, допряна до едната му страна. Половината му лице липсваше. Познах го по другата половина въпреки личинките. Беше Чарли.

Върнах се обратно, без да се пазя от тръните и копривата. Нямах търпение да се махна оттам, да избягам по-далеч. Но образът му остана с мен и докато тичах, ми изглеждаше почти невъзможно да избягам от празния му едноок поглед, който ме преследваше.

Къде можех да намеря утеха?

Знаех една къща. Обикновена малка къща в гората. Веднъж или два пъти бях крала храна оттам. И отидох там. Скрих се до прозореца, успокоих дишането си и знаех, че съм близо до обикновения начин на живот. А когато престанах да дишам тежко, погледнах вътре към жената, която седеше на стола си и плетеше. Въпреки че тя не знаеше, че съм там, нейното присъствие ме успокои като добрата кръстница от приказките. Гледах я и промивах очите си, докато видението за тялото на Чарли избледня и биенето на сърцето ми се възстанови и стана нормално.

Върнах се в Ейнджълфийлд. И не казах на никого. Бяхме си по-добре така. Нали ако кажех, това нямаше да промени нещата за него?

Той беше първият от моите духове.

Напоследък ми се струва, че колата на доктора е постоянно паркирана на алеята пред къщата. Когато пристигнах за пръв път в Йоркшир, той се обаждаше на всеки трети ден, сетне започна да идва на всеки втори, после всеки ден, а сега идваше по два пъти на ден. Внимателно огледах мис Уинтър. Знаех фактите. Тя беше болна. Същевременно, когато ми разказваше своите приказки, изглеждаше изпълнена със здраве, което не бе повлияно от болестта и годините. Обяснявах си този парадокс, като си казвах, че това е благодарение на постоянното внимание, което докторът й отделяше. То я поддържаше.

И все пак тя очевидно слабееше с всеки изминал ден. Как иначе можех да приема неочакваното обяснение на Джудит една сутрин? Ни в клин, ни в ръкав тя ми съобщи, че мис Уинтър не желае да ме види. Че за ден-два ще отложим нашите интервюта. Така че, ако съм нямала какво да правя тук, бих могла да си взема кратка ваканция.

— Ваканция ли? — възкликнах. — След врявата, която вдигна, когато отсъствах последния път, никога не бих си помислила, че ще ме пусне във ваканция! А и Коледа е само след няколко седмици!

Макар че почервеня цялата, Джудит не ми каза нищо повече. Нещо не беше наред. Досетих се, че просто ме отстраняват от пътя.

— Бих могла да ви събера нещата, ако желаете? — предложи тя. Усмихна ми се извиняващо, защото знаеше, че се досещам.

— Мога и сама — раздразнението ме караше да бъда груба.

— Днес Морис има почивен ден, но доктор Клифтън ще ви закара до гарата.

Бедната Джудит. Тя мразеше измамата и не бе никак умела с лъжите.

— А мис Уинтър? Бих искала да я видя за малко. Преди да тръгна.

— Мис Уинтър ли? Страхувам се, че…

— Не иска да ме види?

— Не може да ви види — облекчението сякаш нахлу в лицето й и искреността зазвънтя в гласа й, защото най-накрая бе в състояние да каже нещо вярно. — Повярвайте ми, госпожице Лий. Тя просто не може.

Каквото и да бе онова, което знаеше Джудит, доктор Клифтън също го знаеше.

— Къде се намира книжарницата на баща ви в Кеймбридж? Дали има книги по история на медицината въобще? — искаше да знае той.

Отговорих му кратко и отсечено, заета повече с моите собствени въпроси, отколкото с неговите, и след време опитите му за разговор замряха. Докато пътувахме към Харогейт, атмосферата в колата беше напрегната, изпълнена с непоносимото мълчание на мис Уинтър.