Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (28)

Катастрофата

Изабел си бе отишла. Хестър си бе отишла. Чарли си бе отишъл. И мис Уинтър започна разказа си за следващите загуби.

Горе на тавана се подпрях на скърцащата стена. Първо натисках силно гърба си към нея, за да я накарам да поддаде, след това отпусках. Отново и отново. Все едно изкушавах съдбата. Какво щеше да стане, ако стената паднеше? — питах се аз. Щеше ли покривът да се срути върху мен? Щеше ли да последва пропадане на дъските на пода? Щяха ли плочите, гредите и камъните да се изсипят през таваните върху леглата и кашоните, сякаш е станало земетресение? И тогава какво? Щеше ли да спре дотук? Докъде щеше да продължи пропадането? Натисках ли натисках, подигравайки се на стената, предизвиквайки я да падне, но тя не се даваше. Направо е удивително колко дълго една мъртва стена може да издържи, дори под натиск.

После, една нощ се събудих от страшен шум, ушите ми бучаха. Звукът вече беше спрял, но все още можех да го усетя как резонира в тъпанчетата и гръдния ми кош. Скочих от леглото и изтичах по стълбите, Емелин ме следваше по петите.

Пристигнахме на площадката, която водеща към галерията, едновременно с Джон, който спеше в кухнята и се появи в основата на стълбите. Всички зяпахме втрещено. В средата на коридора по нощница стоеше Мисус и зяпаше нагоре. В краката й имаше огромен каменен блок, а над главата й назъбена дупка в тавана. Въздухът беше изпълнен с прах. Той се надигаше и падаше във въздуха, сякаш се чудеше къде да се уталожи. Части от мазилка, гипс, хоросан и дърво продължаваха да падат от етажа над нас със звук, който наподобяваше драскането на мишка, и от време на време чувствах как Емелин подскача до мен, когато дъски и тухли летяха отгоре.

Каменните стъпала бяха студени, трески от дърво и парчета мазилка и хоросан се забиваха в краката ми. В центъра на отломъците от нашата разрушена къща, заобиколена от спирали прах, който бавно се стелеше около нея, като истински призрак стоеше Мисус. С посивяла от прах коса, с посивяло и прашно лице, със сиви гънки по дългата нощница. Гледахме през дупката в тавана, през нея в следващата дупка в следващия таван и накрая в още една дупка. Видяхме тапета на божури в спалнята горе, над него шарката като клонки на бръшлян в спалнята над нея и най-отгоре бледосивите стени на една малка таванска стаичка. А над всичко това, високо над главите ни, видяхме дупката в самия покрив и небето. Нямаше звезди.

Аз хванах ръката на Мисус.

— Хайде — казах. — Няма смисъл да стоим и да гледаме тук.

Поведох я и тя ме последва като послушно малко дете.

— Ще я сложа да си легне — рекох на Джон.

Бял като призрак, той кимна.

— Добре — отвърна, а гласът му бе дрезгав и натежал от прах. Не можеше да понесе гледката. Направи бавен жест към разрушения таван. Това беше движение на един давещ се човек, влачен от течението.

— А аз ще оправя тук.

Но час по-късно, когато Мисус вече бе почистена, облечена с чиста нощница и сложена в леглото да спи, той все още беше там. Точно както го бях оставила. Стоеше и гледаше към мястото, където бе стояла Мисус.

На следващата сутрин, когато тя не се появи в кухнята, отидох да я събудя. Но вече нищо не можеше да я събуди. Душата й бе излетяла през дупката в покрива и тя си бе отишла.

— Мисус вече я няма — казах на Джон в кухнята. — Мъртва е.

Лицето му не се промени. Той продължи да гледа в една точка, сякаш не ме чу.

— Да — прошепна най-накрая. — Да.

Имах само едно желание: да седна като Джон, неподвижна, загледана в пространството, без да правя нищо. И все пак времето не беше спряло. Чувствах сърцето си да измерва секундите, можех да почувствам как гладът расте в стомаха ми, а жаждата мъчи гърлото ми. Бях толкова тъжна, че си мислех, че ще умра. И все пак бях скандално и абсурдно жива — толкова жива, че кълна се, можех да чуя как растат косата и ноктите ми.

Заради цялата непоносима тежест, която притискаше сърцето ми, не можех като Джон да се отдам на нещастието. Хестър си бе отишла, Чарли си бе отишъл, Мисус си бе отишла, Джон, макар и по свой собствен начин, си бе отишъл, но се надявах, че ще успее да намери пътя обратно. Междувременно момичето в мъглата трябваше да излезе от сенките. Беше време да престане да си играе и да порасне.

— Ще сложа чайника — казах. — Ще ти направя чаша чай. Гласът не беше моят. Някакво друго момиче под кожата ми, по-разумно, по-способно, най-обикновено момиче, бе намерило своя път и ме водеше. Тя, изглежда, знаеше точно какво прави. Бях изненадана само отчасти. Нима не бях прекарала половината си живот, наблюдавайки как хората живеят своя? Наблюдавайки Хестър, Мисус, селяните?

Настаних се тихичко вътре в себе си, докато способното момиче сложи вода за чай, запари чаените листенца, разбърка ги и напълни чашите. Тя сложи две захарчета в чашата на Джон, три в моята. Отпих и когато горещият, сладък чай стигна стомаха ми, най-накрая престанах да треперя.