Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (3)

Тринадесет приказки

„Кажете ми истината.“ — Думите от писмото се бяха загнездили в главата ми, уловени в капан като птица, паднала в комина, както ми се струваше под наклонения покрив на моя мансарден етаж. Беше естествено молбата на момчето да ми направи впечатление; на мен, на която никога не ми бе казана истината, а бях оставена да я открия сама и тайно. „Кажете ми истината“. Цялата истина.

Но аз реших да изхвърля думите и писмото от главата си.

Почти беше станало време. Разбързах се. Насапунисах лицето си в банята и измих зъбите си. В осем без три минути бях облечена с нощница и чехли в очакване чайникът да заври. Бързо, бързо. Една минута до осем. Бутилката с гореща вода беше готова и аз напълних една чаша със студена от чешмата. Времето беше много важно. Защото в осем часа щеше да дойде краят на света. Тогава настъпваше времето за четене.

Часовете между осем вечерта и един или два след полунощ винаги са били вълшебни. На фона на сините чаршафи белите страници на моята отворена книга, осветени от светлия кръг на лампата, бяха порти към друг свят. Но тази нощ магията я нямаше. Нишките на интригата, които бяха останали опънати в напрежение през нощта, някак си бяха отслабнали през деня и аз открих, че не ме интересува дали ще се заплетат отново. Направих усилие да убедя себе си, но много скоро след като успях, се намеси един глас: „Кажете ми истината“, който разряза възела и отново остави нишките да висят свободно.

Тогава ръката ми се поколеба над любимите ми: „Жената в бяло“^[1], „Брулени хълмове“^[2], „Джейн Еър“…^[3]

Нищо не стана. „Кажете ми истината…“

Четенето никога преди не ме е предавало. То винаги е било нещо сигурно. Загасих светлината и положих глава върху възглавницата, опитвайки се да заспя.

Ехо от един глас. Откъслеци от една история. В тъмното ги чувах още по-ясно и отчетливо. „Кажете ми истината…“

В два часа сутринта станах от леглото, обух някакви чорапи, отключих вратата, завих се с нощния си халат и се промъкнах по тесните стълби в книжарницата.

В задната част има една малка стаичка, не по-голяма от бюфет, която използваме, когато трябва да пакетираме някоя книга за пощата. В нея има маса, а на една лавица стоят ножици, листове кафява хартия и кълбо канап. Има също и обикновен дървен скрин, в който лежат около дузина книги.

Съдържанието на скрина рядко се променя. Ако днес можете да погледнете в него, ще видите онова, което и аз видях онази нощ: една книга без корици, лежаща на едната си страна, а до нея том с грозна кожена подвързия. Вдясно две книги на латински. Една стара библия. Три томчета по ботаника, две по история и едно по астрономия. Една на японски, друга на полски и няколко поеми на стар английски. Защо държим тези книги отделно ли? Защо те не са в своята естествена компания по подредените и чисто означени лавици? В този скрин пазим езотеричното, ценното, рядкото. Тези книги струват колкото съдържанието на целия магазин, че дори и повече.

Книгата, която търсех — малка книжка с твърди корици, около четири на шест инча, само на петдесет или почти толкова години, не бе съвсем намясто в компанията на тези антики. Тя се появи тук преди няколко месеца, поставена според мен по невнимание от татко, и аз смятам тези дни да го попитам за нея и да я сложа на подходящо място по лавиците. Но за всеки случай сега си слагам белите ръкавици. Държим ги в скрина и ги използваме винаги когато работим с тези книги, защото поради някакъв смешен парадокс, макар те да оживяват, когато ги четем, мазнината от нашите пръсти ги разрушава, когато отгръщаме страниците им. Както и да е, корицата на тази книжка беше цяла и непокътната, ръбчетата й не бяха огънати и тя самата бе в чудесно състояние. Беше от популярна поредица, произведена с доста високо качество от издателска къща, която вече не съществуваше. Наистина очарователно томче, първо издание, но в никакъв случай нещо, което човек би очаквал да открие сред съкровищата. На разпродажбите и селските панаири другите томове от тази поредица се продаваха за няколко пенса.

Корицата беше в кремаво и зелено; един повтарящ се мотив във формата на рибешки люспи оформяше фона, а в лявото поле бяха оставени два бели правоъгълника — единият за рисунката на русалка, другият за заглавието и името на автора. Тринайсет приказки за промяната и отчаянието от Вида Уинтър.

Затворих скрина, върнах ключа и фенерчето на мястото им и се качих обратно в стаята си с книгата в ръка, която все още бе облечена в ръкавица.

Нямах намерение да чета. Нищо подобно. Всичко, което исках, бяха само няколко фрази. Нещо достатъчно силно, достатъчно смело, за да успокои думите от писмото, които продължаваха да се въртят в главата ми. Огънят се загася с огън, казват хората. Няколко изречения, може би една страница, и тогава сигурно щях да успея да заспя.

Свалих прашната обвивка и нагласих книгата на специалната поставка, която пазех за подобни цели. Дори с ръкавици трябва да бъдеш абсолютно внимателен. Отворих книгата и вдъхнах. Миризмата на старите книги — толкова остра, така суха, че имах чувството, че мога да я вкуся.

Прологът. Само няколко думи.

Но преминавайки по първия ред, очите ми бяха приковани.

„Всички деца митологизират своето раждане. Това е универсална черта. Искаш да опознаеш някого? Сърцето, мисълта и душата му? Накарай го да ти разкаже кога е роден. Онова, което ще чуеш, няма да бъде истина; ще бъде приказка. А нищо не е по-силно и ефектно от една приказка.“

Все едно потънах във вода.

Селяни и принцеси, управители на имения и чираци при хлебаря, търговци и русалки, образи, които в същия миг ми станаха близки. Бях чела тези приказки стотици, хиляди пъти преди. Това бяха приказките, които всеки знаеше. Но постепенно, докато четях, близостта им изчезна. Те станаха непознати. Станаха нови. Тези герои не бяха цветните манекени, които си спомнях от детските книжки с картинки, механично играещи историята още веднъж. Те бяха хора. Кръвта, която капеше от пръста на принцесата, която докосна вретеното, беше мокра и остави вкус на метал върху езика й, когато тя облиза пръста си, преди да заспи за сто години. Когато докараха изпадналата му в кома дъщеря, сълзите на краля оставяха солени следи по лицето му. В приказките имаше непознато настроение. Всеки постигаше своето най-дълбоко и съкровено сърдечно желание: кралят получаваше своята щерка, върната към живота благодарение целувката на един непознат; звярът събличаше кожата си и оставаше гол като човек; русалката тръгваше да върви; но едва когато ставаше прекалено късно, всички осъзнаваха цената, която трябваше да платят, за да избягат от съдбата си. Всеки щастлив завършек, всяко „и били щастливи до края на живота си“ бе развалено, опетнено, покварено. Съдбата, която в началото бе толкова отзивчива, така готова за преговори и отстъпки, накрая искаше жестока отплата за щастието.

Приказките бяха жестоки, силни и сърцераздирателни. Влюбих се в тях.

Когато четях приказката за Малката русалка — дванадесетата по ред, — започнах да чувствам в себе си надигането на вълнение и тревога, които не бяха свързани със самата приказка. Бях объркана — палецът и показалецът ми изпратиха съобщение: „Няма повече страници“. Безпокойството ми нарасна и стана още по-настоятелно, когато прехвърлих книгата, за да проверя. Беше истина. Тринайсетата приказка би трябвало да е много кратка.

Продължих да чета, свърших дванадесетата и обърнах страницата.

Чиста, бяла страница.

Прелистих я напред, после назад. Нищо.

Нямаше тринайсета приказка.

В главата ми неочаквано нахлу вълна от кръв като гмурналия се в дълбокото плувец, когато изплува прекалено бързо на повърхността.

Отделните части от стаята постепенно се върнаха пред погледа ми и се настаниха по местата си една по една. Чаршафите, книгата в ръката, лампата, която все още светеше бледо на утринната светлина, промъкваща се през тънките завеси.

Денят започваше. Бях чела цялата нощ. Нямаше тринайсета приказка.

 

 

В магазина баща ми седеше на бюрото, хванал главата си в ръце. Той ме чу да слизам по стълбите и вдигна поглед. Лицето му беше побеляло.

— Какво се е случило? — втурнах се уплашено към него.

Той беше толкова стреснат, че не можеше да говори; ръцете му се вдигнаха в жест на отчаяние, преди да ги сложи бавно върху ужасените си очи. При това простена.

Ръката ми понечи да легне на рамото му, но аз нямам навика да докосвам хората, така че вместо върху него тя падна върху жилетката, която бе окачил на облегалката на стола.

— Може ли да направя нещо за теб? — попитах го.

Когато заговори, гласът му беше слаб и треперещ.

— Трябва да се обадим в полицията. Веднага. На минутата.

— В полицията ли? Защо? Татко, какво се е случило?

— Кражба — прозвуча като края на света.

Аз се огледах из книжарницата. Всичко си бе подредено и на мястото. Чекмеджетата на бюрото не бяха изтръгнати, по лавиците не бе тършувано, прозорците не бяха счупени.

— Скринът — продума той и едва тогава започнах да разбирам.

— Тринадесет приказки — произнесох спокойно. — Горе са, в моята стая. Аз ги взех.

Баща ми ме погледна. Изражението му бе смесица от облекчение, абсолютно объркване и изненада.

— Ти си ги взела?

— Да.

— Ти си ги взела?

— Да — /ях напълно объркана. Непрекъснато вземах книги от книжарницата, той знаеше това.

— Но Вида Уинтър…?

Тогава осъзнах, че трябва да дам някакво обяснение, защото аз четях стари романи. Причината е проста: предпочитам уместен край. Сватби и смърт, благородни саможертви и чудотворни възстановявания, трагични раздели и безнадеждни срещи, грандиозни падения и сбъднати мечти; тези събития според мен са предпоставка за край, който си заслужава да прочетеш. Те обикновено се случваха след авантюри, приключения, опасности, но всичко завършваше добре. Такъв край може да се намери обикновено в старите романи, а не в новите, така че аз четях стари.

Съвременната литература за мен е един малко познат свят. По време на всекидневните ни разговори баща ми често ми дърпаше ушите на тази тема. Той четеше колкото мен, но много по-нашироко и аз дълбоко уважавам неговото мнение. Описваше ми с точни, премерени думи прекрасната самота и безутешност, които чувства, когато затваря някоя книга, чието послание е, че човешкото страдание няма край, че всичко е търпение. Говореше за книги, които нямат край, но чието ехо оставало в паметта му по-дълго, отколкото най-силната и експлозивна развръзка. Обясняваше ми защо двусмислеността и неяснотата докосват по-отблизо сърцето му, отколкото смъртта или сватбата, които аз предпочитах като финал на романа.

По време на тези разговори слушах с най-тържествено внимание и кимах с глава, но всичко завършваше с това, че оставах вярна на старите си навици. Не че татко ме обвиняваше. Има нещо, с което и двамата сме съгласни: на света има прекалено много книги, които трябва да прочетеш само за един живот; затова се налага все някъде да теглиш чертата.

Веднъж татко ми каза за Вида Уинтър.

— Знаеш ли, има една жива писателка, която ще ти допадне.

Но аз така и не прочетох нищо от нея. Защо трябваше да го правя, когато имаше толкова много мъртви писатели, които все още не бях открила?

Докато не слязох долу тази вечер, за да взема тринайсет приказки от скрина. Така че сега баща ми се чудеше, при това с пълно основание, защо съм го направила.

— Вчера получих едно писмо — започнах обяснението си аз.

Той кимна.

— Беше от Вида Уинтър.

Татко вдигна изненадано вежди, но не каза нищо.

— Прилича ми на покана да я посетя. За да напиша биографията й.

Веждите му се вдигнаха с още няколко милиметра.

— Не можах да заспя, така че слязох да взема книгата.

Чаках баща ми да каже нещо, но той не го направи. Мислеше. Между веждите му се бе образувала малка бръчка. След известно време го попитах:

— Защо я държиш в скрина? Какво я прави толкова ценна?

Татко се откъсна от мислите си.

— Отчасти защото е първото издание на първата книга на най-известния жив писател на английски език. Но главно защото е дефектна. Всяко следващо издание се нарича Приказки за промяната и отчаянието. Никъде не се споменава тринадесет. Щом си я прочела, значи си забелязала, че приказките са само дванадесет.

Кимнах.

— Най-вероятно първоначалният замисъл е бил да са тринадесет, но явно са написани само дванадесет. Сигурно е станало объркване и книгата е била отпечатана с оригиналното заглавие, но само с 12 приказки в нея. Трябвало да бъде бракувана.

— Но твоят екземпляр…

— Се е промъкнал случайно в мрежата. Една партида е била изпратена по погрешка в книжарница в Дорсет, където един купувач си купил книга, преди да пристигне съобщението да ги опаковат и да ги върнат обратно в печатницата. Тридесет години по-късно той осъзнал, че книгата може да представлява ценност, и я продал на колекционер. Имуществото на този колекционер бе разпродадено на търг през септември и аз я купих. С приходите от Авиньонската сделка.

— От Авиньонската сделка? — бяха необходими цели две години, за да оформи и завърши тази сделка. Тя бе един от най-големите и доходни успехи на татко.

— Ти си сложи ръкавиците, нали? — попита глуповато той.

— За кого ме взимаш?

Баща ми се усмихна, преди да продължи.

— И всички тези усилия за нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се бракуват всички тези книги заради едно сбъркано заглавие! А хората все още продължават да я наричат тринайсет приказки, макар че вече половин век я публикуват под другото заглавие.

— И защо така?

— Ето какво прави комбинацията от слава и тайнственост. При наличието на толкова оскъдна информация за автора, фактът, че първото издание на книгата е върнато и бракувано, придобива по-голяма важност, отколкото всъщност има. Става част от нейната митология. Тайната на тринайсетата приказка. Това дава на хората храна за спекулации и въображение.

Настъпи кратка тишина. След това, насочвайки погледа си някъде в пространството, каза съвсем тихо, но така, че да мога да чуя думите или да не им обърна внимание (това бе оставено на моя избор):

— А сега и биография… Колко неочаквано.

Спомних си писмото. Страхът ми, че на авторката му не може да се вярва. Спомних си настоятелността в думите на младия мъж: „Кажете ми истината“. Спомних си книгата тринайсет приказки, които ме завладяха още с първите си думи и ме държаха в плен цяла нощ. Исках отново да бъда неин заложник.

— Не знам какво да правя — казах на баща си.

— Това е по-различно от онова, което си правила досега. Вида Уинтър е жив човек. Ще интервюираш, а няма да се ровиш в архивите.

Кимнах.

— Но ти искаш да опознаеш човека, написал тринайсет приказки.

Отново кимнах.

Баща ми сложи ръце на коленете си и кимна. Той знаеше какво е да четеш. Как четенето те грабва и те прави свой роб.

— Кога иска да отидеш?

— В понеделник — отговорих.

— Ще те закарам на гарата, може ли?

— Благодаря. И…

— Да?

— Може ли да си взема няколко свободни дни? Длъжна съм да прочета повече, преди да се появя там.

— Да — отвърна той с усмивка, която не скриваше тревогата му. — Разбира се.

 

 

Тогава последва най-славното време в моя живот на възрастна. За пръв път на нощното ми шкафче имаше купчина нови книги с лъскави корици, купени от обикновени книжарници. Между и помежду от Вида Уинтър; Удвоеното е завинаги от Вида Уинтър, Натрапчиви мисли от Вида Уинтър; Извън дъгата от Вида Уинтър; Правилата на нещастието от Вида Уинтър; Рожденичката от Вида Уинтър; Куклено шоу от Вида Уинтър. Кориците, всички от един и същи художник, грееха с топлина и сила: кехлибарено жълто и алено червено, златно и тъмновиолетово. Купих си дори още едни „Приказки за промяната и отчаянието“. Корицата изглеждаше гола без думата тринайсет, което правеше екземпляра на баща ми толкова ценен. Бях го върнала обратно в скрина.

Когато четете непознат автор, винаги се надявате да откриете нещо специално. Книгите на мис Уинтър ми доставиха същия трепет, който изпитах, когато открих дневниците на братя Ландиер. Но сега той беше много по-силен. Аз винаги съм била читател; чела съм през всеки период от живота си и не е имало момент, когато четенето да не ми е доставяло най-голяма радост и удоволствие. И все пак влиянието му през съзнателните ми години на възрастна и като дете беше различно. Все още вярвам в приказки. Все още се самозабравям, когато съм по средата на някоя хубава история. И въпреки това сега не е същото. Трябва да кажа, че за мен книгите са най-важното нещо на света. Онова, което не мога да забравя, е, че имаше време, когато те бяха едновременно по-банални, но и по-съществени от всичко останало. Когато бях дете, за мен книгите бяха всичко. Така че в мен живее и винаги ще живее един носталгичен копнеж по загубеното удоволствие от четенето на книги. Това не е онзи копнеж, който очаквате някога да бъде удовлетворен.

Докато четях книгите на Вида Уинтър по цял ден и по цяла нощ, когато спях с разпръснати около мен книги, когато сънят ми беше без сънища и преминаваше като миг, за да се събудя и отново да чета — тогава загубената радост от четенето се върна при мен. Мис Уинтър възвърна у мен девствеността на начинаещия читател, тя ме плени и очарова с историите си.

От време на време баща ми чукаше на вратата в горния край на стълбите. Гледаше ме втренчено. Сигурно съм имала онзи замаян поглед, който човек придобива след усилено четене.

— Няма да забравиш да ядеш, нали? — питаше той, като ми оставяше храна и литър мляко.

 

 

Бих искала да остана в моята стая с тези книги завинаги. Но ако щях да ходя в Йоркшир, за да се срещна с мис Уинтър, имаше и още нещо, което трябваше да свърша. Прекъснах четенето за един ден и отидох в библиотеката. В стаята за периодичен печат прегледах всяка страница от всички национални вестници, излизали в дните непосредствено след публикуването на най-новия роман на мис Уинтър. За всяка нова книга тя канеше голям брой журналисти в един хотел в Харогейт, където се срещаше с тях един по един и им даваше (поотделно) онова, което наричаше своята житейска история. Трябва да имаше дузини такива истории, а може би стотици. Намерих половин дузина, без много да се ровя.

След публикуването на „Между и помежду“ тя беше незаконната дъщеря на свещеник и учителка; след една година, след излизането на „Натрапчиви мисли“, в същия вестник тя разказваше, че била избягалото дете на парижка куртизанка. След „Куклено шоу“ в различните вестници се бяха появили няколко различни истории — че била сираче, отгледано в швейцарско сиропиталище, че била улично дете от покрайнините на Инст Енд, или единственото момиче в семейство с десет буйни момчета, което било малтретирано и задушавано от тях. Особено много харесах онази история, в която тя, след като случайно била разделена със своите родители — шотландски мисионери в Индия, заработвала прехраната си по улиците на Бомбай, като разказвала приказки. Това били истории за борови дървета, които миришели като най-свеж кориандър, за планини, по-прекрасни и от Тадж Махал, за саздърма от агнешки дреболии, която е по-вкусна от всяка пакора^[4], продавана по уличните ъгли, и за гайди. О, звукът на гайдите! Той бил толкова прекрасен, че не подлежал на описание. Когато много години по-късно успяла да се върне в Шотландия — страната, която била напуснала като дете, — била жестоко разочарована. Боровите дървета въобще не миришели на кориандър. Снегът бил студен. Саздърмата била безвкусна. А колкото до гайдите…

Иронично и сантиментално, трагично и сериозно, комично и свенливо всяка една от тези истории беше истинско миниатюрно произведение на изкуството. За друг тип писател те можеше да бъдат върхът на постижението; за Вида Уинтър те бяха просто дребни, незначителни истории за изхвърляне.

Мисля си, че никой не би сбъркал да ги вземе за истина.

 

 

Денят преди заминаването ми беше неделя и аз прекарах следобеда в къщата на родителите си. Тук нищо не се беше променило; вълкът само с едно духане щеше да я превърне в отломки.

Майка ми се усмихваше с вечната си пресилена усмивка и говореше оживено, докато пиехме чай. Градината на съседите, ремонтът на улиците в града, новият парфюм, от който получила обрив. Лек, празен, нищо не означаващ разговор, предназначен да задържи мълчанието в ъгъла; мълчанието, в което живееха нейните демони. Това бе добро представление: нищо не разкриваше, че тя едва издържа да живее в тази къща, че най-дребното и неочаквано събитие й причинява мигрена, че не може да прочете и една книга, страхувайки се от чувствата, които ще открие в нея.

Баща ми и аз изчакахме, докато мама отиде да налее пресен чай, преди да заговорим за мис Уинтър.

— Това не е истинското й име — казах му аз. — Ако беше, много лесно можеше да се направи разследване. Но всеки, който се е опитал, се е предал поради липсата на информация. Никой не знае нищо, дори най-простия факт за нея.

— Наистина любопитно.

— Изглежда, сякаш е дошла от нищото. Сякаш преди да стане писател, въобще не е съществувала. Сякаш е измислила самата себе си едновременно с излизането на първата й книга.

— Знаем какво е избрала за литературен псевдоним. Това трябва да ни разкрие нещо — предложи баща ми.

— Вида. От „вита“. На латински значи живот. Макар че не мога да престана да мисля за френското значение на думата.

„Vide“ на френски означава „празен“. Празно пространство. Нищо. Но в дома на баща ми ние не използваме думи като тази, така че оставих той да си направи сам изводите и заключенията.

— Напълно те разбирам — кимна той. — А какво ще кажеш за Уинтър?

Уинтър. Зима. Погледнах през прозореца за вдъхновение. Зад призрака на сестра ми тъмните клони се протягаха голи в притъмняващото небе, цветните лехи бяха празни, а земята черна. Стъклото не бе защита срещу студа; въпреки газовата камина стаята изглеждаше изпълнена със сурово отчаяние. Какво означаваше зимата за мен? Само едно-единствено нещо: смърт.

Настъпи тишина. Когато стана необходимо да кажа нещо, но така че да не натоваря предишния разговор с непоносима тежест, казах:

— Доста бодливо име. „V“ и „W“. Вида Уинтър. Много бодливо.

Майка ми се върна. Докато слагаше чашките върху чинийки и наливаше чая, тя говореше. Гласът й се движеше така свободно в непроницаемия, охраняван парцел на живота й, сякаш той се бе разпрострял на цели седем акра.

Вниманието ми се отклони. Загледах се в единствения предмет в стаята, който можеше да бъде приет като декоративен. Върху полицата над камината стоеше една снимка. Въпреки че майка ми често повтаряше, че трябва да я прибере в чекмеджето, където щяла да бъде защитена от праха, баща ми я харесваше и тъй като той рядко й противоречеше, тя бе отстъпила. Снимката им като младоженци. Татко изглежда както винаги: доста хубав, с тъмни замислени очи. Годините не са го променили. Жената обаче трудно може да бъде разпозната. Ярка, сияйна усмивка, смях в очите, топлина в погледа, който е обърнат към баща ми. Тя изглежда щастлива.

Трагедията променя всичко.

Родила съм се аз и жената от сватбената снимка бе изчезнала.

Погледнах към мъртвата градина. Срещу угасващата светлина моята сянка докосваше прозореца, надничайки в мъртвата стая. Какво бе направила тя от нас? — зачудих се. Какво ли си мислеше за нашите опити да убедим сами себе си, че това бе животът и че ние настина го живеем?