Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (24)

Отново в Ейнджълфийлд

Предишния ден във влака аз си представях, че ще намеря шум и оживена дейност; инструкции, извикани на глас, и ръце, пренасящи съобщения като настоятелен семафор; кънтящи и бавно движещи се кранове; камък, разбиващ се в камък. Но когато пристигнах пред големите порти и погледнах към разрушеното място, открих, че всичко беше тихо и спокойно.

Нямаше нищо за гледане — мъглата висеше във въздуха и правеше невидимо всичко, което бе на по-далечно разстояние. Дори пътят не се забелязваше. Краката ми в един миг бяха тук, а в следващия ги нямаше. Вървях като сляпа, опитвайки се да налучкам пътя, доколкото си го спомнях от последното си посещение тук и от описанията на мис Уинтър.

Картата в главата ми беше вярна: стигнах до градината точно както очаквах. Тъмните силуети на тисовите дървета се издигаха като неясно нарисувани декори на сцена, сплескани в две измерения от пустия, безрадостен фон. Като безплътни бомбета една двойка куполообразни форми плуваха в подобната на облак мъгла; стволовете, които ги поддържаха, избледняваха и изчезваха в белотата под тях. Бяха минали шейсет години, през които ги бяха оставили да прораснат и да се обезформят, но днес беше лесно да се предположи, че мъглата е виновна за омекотяването и замазването на формите им, и че когато тя се вдигне, градината ще се покаже такава, каквато е била тогава в цялата си математическа перфектност.

Половин век, толкова несъществен, толкова бързо отлитащ като водата, която не се задържа и виси във въздуха, беше готов да се изпари с първия лъч на зимното слънце.

Приближих китката си близо до очите и видях колко е часът. Имах уговорена среща с Аурелиус, но как да го намеря в тази мъгла? Можех да се лутам вечно, без да го видя, дори ако минеше на една ръка разстояние от мен.

Извиках: „Ехо!“ И един мъжки глас се върна към мен.

— Ехо!

Тъй като не бе възможно да кажа дали е далеч или наблизо, извиках пак.

— Къде сте?

Представих си как той се взира в мъглата, търсейки някакъв знак.

— До едно дърво — думите бяха замазани.

— Аз също — отвърнах. — Не мисля, че сте до същото дърво. Гласът ви звучи отдалеч.

— А вашият доста отблизо.

— Така ли? Защо не останете там, където сте, и не продължите да говорите, а аз ще ви намеря!

— Добре. Права сте. Отличен план! Макар че трябва да измисля за какво да говоря, нали? Трудно е човек да говори по нареждане, нещо, което изглежда лесно през останалото време… Какво гадно време! Никога не съм виждал по-мрачно време.

И така Аурелиус продължи да говори силно, докато аз пристъпвах внимателно и следвах нишката на гласа му.

Тогава я видях. Една сянка, която се плъзна покрай мен, бледа във воднистата светлина. Знаех, че това не е той. Неочаквано осъзнах биенето на сърцето си и протегнах ръка, полууплашена, полуобнадеждена. Фигурата се изплъзна и отплува далеч от погледа ми.

— Аурелиус? — гласът ми прозвуча стреснато дори в собствените ми уши.

— Да?

— Там ли сте все още?

— Разбира се.

Неговият глас идеше от съвсем друга посока. Какво бях видяла? Това не бе Аурелиус. Трябва да е бил някакъв номер, погоден ми от мъглата. Трик. Илюзия. Уплашена от онова, което може би щях да видя, ако изчакам, стоях неподвижно, втренчена в подобния на вода въздух, копнееща фигурата да се появи отново.

— Аха! Ето къде сте била! — избумтя един силен глас зад мен. Аурелиус. Той хвана раменете ми, когато обърнах лице към него.

— Мили Боже! Маргарет, вие сте бяла като платно! Човек би си помислил, че сте видяла дух!

Тръгнахме заедно из градината. Аурелиус изглеждаше дори още по-висок и широкоплещест, отколкото беше. До него, загърната в своя сив шлифер, аз се чувствах безплътна.

— Как върви книгата ви?

— За момента това са само бележки. Интервюта с мис Уинтър. И разследвания.

— Днес правите разследване, така ли?

— Да.

— И какво искате да знаете?

— Просто исках да направя няколко снимки. Но мисля, че времето не е на моя страна.

— Ще виждате по-добре само след час. Мъглата няма да трае дълго.

Стигнахме до нещо като пътека, обградена от двете страни с конуси, които се бяха разраснали толкова много, че приличаха повече на жив плет.

— Защо идвате тук, Аурелиус?

Пътеката свърши и навлязохме в пространство, където, изглежда, нямаше нищо, освен мъгла. Когато стигнахме до една стена от тисови дървета, висока колкото самия Аурелиус, тръгнахме покрай тях. Забелязах проблясък в тревата и сред листата на дърветата: слънцето се мъчеше да пробие.

Влагата във въздуха започваше да се изпарява и с всяка изминала минута кръговете видимост ставаха все по-широки. Оказа се, че нашата стена от тисови дървета прави пълен кръг около празното място; върнахме се обратно в същата точка, от която бяхме тръгнали, на същата алея, от която бяхме дошли.

Когато от задаването на въпроса ми мина толкова време, че дори не бях сигурна, че съм го задала, Аурелиус отговори.

— Тук съм роден.

Спрях неочаквано и рязко. Той продължи да върви, без да обръща внимание на въздействието на думите си върху мен. Трябваше да се затичам, за да го настигна.

— Аурелиус! — хванах ръкава на палтото му. — Вярно ли е това? Наистина ли сте роден тук?

— Да.

— Кога?

Той ми отправи странна, тъжна усмивка.

— На рождения ми ден.

Без да мисля, продължих да настоявам.

— Да, но кога е това?

— Някъде през януари. Може би февруари. Може и края на декември. Преди шейсет години, грубо казано. Страхувам се, че не знам много за това.

Намръщих се, спомняйки си какво си бяхме говорили за госпожа Лав и за това, че няма майка. Но при какви обстоятелства едно осиновено дете не знае почти нищо за себе си, дори и рождената си дата?

— Да не искаш да ми кажеш, че си бил подхвърлено дете?

— Да. Това е думата. Подхвърлен.

Загубих дар слово.

— Човек свиква с това — продължи той и аз съжалих, че трябваше да ме успокоява за собствената си загуба.

— Ти свикна ли?

Той ме огледа изпитателно, сякаш се чудеше какво и колко да ми каже.

— Не съвсем — отвърна накрая.

С бавни и тежки стъпки, като инвалиди, ние подновихме разходката си. Мъглата почти се беше вдигнала. Вълшебните форми на градината бяха загубили своето очарование и изглеждаха като запуснати храсти и дървета, каквито всъщност си бяха.

— Значи госпожа Лав е тази, която… — започнах.

— Ме е намерила. Да.

— А родителите ти…

— Нямам никаква представа.

— Но ти знаеш, че е било тук? В тази къща?

Аурелиус пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Раменете му се напрегнаха.

— Не очаквам някой да ме разбере. Нямам никакво доказателство. Но знам — той ми отправи един бърз поглед и аз го окуражих с очи да продължи.

— Понякога човек просто знае. Неща за самия себе си. Нещо от времето преди да помни. Не мога да го обясня.

Аз кимнах и той продължи да говори.

— В нощта, в която съм бил намерен, тук е имало голям пожар. Госпожа Лав ми каза, когато станах на девет. Тя мислеше така заради миризмата от пушек по дрехите ми, когато ме намерила. По-късно дойдох, за да огледам. И оттогава идвам всеки ден. След това потърсих и в архивите на местната преса. Но…

Гласът му придоби непогрешимата лекота на човек, който иска да каже нещо изключително важно. Една толкова скъпа история, че трябваше да бъде облечена в делничност, в обикновеност, за да се прикрие нейната значимост в случай, че слушателят реши, че нищо не струва.

— Но в минутата, в която дойдох тук, вече знаех. Това е моят дом — казах си. — Тук съм дошъл на бял свят. Нямаше никакво съмнение. Знаех го.

При тези последни думи гласът на Аурелиус загуби лекотата си. Той прочисти гърлото си.

— Не очаквам никой да ми повярва. Нямам никакви доказателства. Само съвпадение на датите и неясният спомен на госпожа Лав за миризмата на дим, както и собственото ми убеждение.

— Аз ти вярвам — казах.

Аурелиус прехапа устни и ме погледна предпазливо.

Неговата увереност и заобикалящата ни мъгла неочаквано създаде между нас един остров от интимност и аз бях на прага да кажа онова, което не бях казвала никога никому. Думите се оформиха в главата ми, мигновено се подредиха в изречения, дълги вериги от изречения, които се блъскаха да излязат от устата ми. Сякаш се бяха упражнявали за този миг от години.

— Аз ти вярвам — повторих, а езикът ми надебеля от всички думи, очакващи да бъдат произнесени. — Имала съм това чувство. Да познаваш неща, които не би могъл да познаваш. Да можеш да си спомниш за времето, преди да помниш.

И ето че отново се случи! Неочаквано движение в ъгълчето на окото ми, нещо, което беше там и в същия миг изчезна.

— Видя ли това, Аурелиус?

Той проследи погледа ми към пирамидите от храсти и зад тях.

— Кое? Не, не видях нищо. Изчезна. Или изобщо не е било там.

Обърнах се към Аурелиус, но мигът на признание също бе изчезнал.

— Имаш ли рожден ден? — попита той.

— Да, имам.

Всички мои неизказани думи се върнаха там, където бяха стояли през изминалите години.

— Ще си отбележа кога е, може ли? — рече весело той. — Така ще мога да ти пратя картичка.

Опитах да се усмихна.

— Той всъщност е съвсем скоро.

Аурелиус отвори малък син бележник, разделен на месеци.

— На деветнадесети този месец — казах му и той си записа датата с толкова малък молив, че приличаше на клечка за зъби в огромната му ръка.