Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

Начало

Снегът

Мис Уинтър умря, а снегът продължи да вали.

Джудит влезе и постоя малко с мен до прозореца. Гледахме свръхестествената осветеност на нощното небе. После, когато светлината ни подсказа, че е настъпило утрото, тя ме изпрати да си легна.

Събудих се чак към края на следобеда.

Снегът, който вече бе умъртвил телефона, сега стигаше до прозореца и бе затрупал вратата до половината. Той ни разделяше от останалия свят толкова успешно, колкото и затворът. Мис Уинтър се беше измъкнала; жената, която Джудит наричаше Емелин и която аз избягвах да назова, също. Останалите — Джудит, Морис и аз, бяхме хванати в капан.

Котаракът беше неспокоен. Сигурно снегът го плашеше, той не хареса тази промяна във вида на неговата вселена. Прескачаше от един прозорец на друг в търсене на своя загубен свят и мяукаше настойчиво към Джудит, Морис и мен, сякаш възстановяването му беше в нашите ръце. За него загубата на господарката му имаше по-малко значение и ако изобщо я бе забелязал, тя въобще не беше го разстроила.

Снегът ни блокира в един страничен коловоз на времето, в едно разклонение на четвъртото измерение и ние всички намерихме свой начин да го издържим. Джудит, необезпокоявана и невъзмутима, направи зеленчукова супа, почисти кухненските шкафове и след като приключи, си направи маникюр и маска на лицето. Морис, ядосан от затвора и принудителното бездействие, редеше безкрайни пасианси, но трябваше да пие чая си черен, без мляко, затова Джудит игра на думи с него, за да го разсее от горчилката.

Колкото до мен, аз прекарах два дни в писане на последните си бележки, но когато и това беше свършено, установих, че не мога да седна да чета. Дори Шерлок Холмс не можеше да стигне до мен в затрупаната от сняг провинция. Прекарах един час сама в стаята в изследване на меланхолията си, опитвайки се да дам име на онова, което мислех, че е нов елемент в нея. Осъзнах, че мис Уинтър ми липсва. След това отидох в кухнята, за да потърся човешка компания. Морис се зарадва да играе на карти с мен, въпреки че аз знаех само детски игри. После, докато ноктите на Джудит съхнеха, направих какао и чай без мляко, а след това тя лакира и моите нокти.

Така ние тримата и котаракът прекарахме дните, затворени с нашите мъртви и със старата година, която, изглежда, щеше да се проточи до края на времето.

На петия ден позволих да бъда потопена и удавена в безкрайна скръб.

Аз измих чиниите, а Морис ги изсуши, докато Джудит играеше солитер на масата. Всички бяхме доволни от тази промяна. Когато свърших работата си, напуснах компанията им и отидох в гостната. Прозорецът гледаше към онази част на градината, която бе на завет под къщата. Тук снегът не бе натрупал толкова високо. Отворих го и прекрачих в белотата на снега. Цялата скръб, която бях държала на почетно разстояние от години посредством книги, по-точно цели шкафове с книги, сега стигна до мен. Отпуснах се на една пейка, скрита на завет под високия плет от тисови дървета, и се отдадох на скръбта си — толкова огромна, дълбока и безгранична като самия сняг наоколо и точно като него толкова непокварена, чиста и неопетнена. Плаках за мис Уинтър, за нейния призрак, за Аделин и Емелин. Плаках за моята сестра, за майка ми и за баща ми. Най-много и най-силно плаках за себе си. Скръбта ми бе скръбта на бебето, разделено жестоко от другата си половина; на детето, надвесено над една стара тенекиена кутия, сблъскващо се с неочаквано и шокиращо откритие в няколко парчета хартия; на зрялата жена, седяща и ридаеща на една пейка в халюциногенната светлина и тишина на снега. Когато дойдох на себе си, до мен седеше доктор Клифтън. Той ме прегърна.

— Знам — каза тихо той. — Знам.

Не знаеше, разбира се. Откъде можеше да знае. Нищо не знаеше. Но все пак го каза и аз бях доволна да го чуя. Защото знаех какво има предвид. Всички ние носим нашите скърби и болки. И въпреки че точните им очертания, тежестта и размерите им са различни за всеки, цветът на скръбта е еднакъв за всички нас.

— Знам — каза той, защото беше човек и освен това в известен смисъл наистина знаеше.

Докторът ме заведе вътре на топло.

— О, скъпа — прошепна Джудит. — Да ти донеса ли какао?

— С глътка бренди в него — казах.

Морис дръпна един стол, за да седна, и започна да разпалва огъня.

Пиех бавно какаото. Имаше и мляко: докторът го бе донесъл, когато бе успял да стигне до нас с трактора на един фермер.

Джудит ме зави с шал, сетне започна да бели картофи за вечеря. Тя, Морис и докторът си разменяха най-обикновени реплики — какво ще вечеряме, дали снегът вече е намалял, колко време ще мине, преди да поправят телефонната линия. И с това те се опитваха да започнат отново трудния процес да се живее, след като смъртта ни бе спряла в своите коловози.

Слушах гласовете им, а след известно време и аз се присъединих към тях.