Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

Тринайсетата приказка

Няма да публикувам биографията на Вида Уинтър. Светът може би е любопитен, възбуден и тръпне в напрегнато очакване за нейната история, но тя не е моя, че да я разкажа. Аделин и Емелин, пожарът и духът, това са истории, които сега принадлежат на Аурелиус. Гробовете в църковния двор са негови, както и рожденият ден, който може да отбелязва, ако поиска. Истината е достатъчно тежка и без допълнителният товар на световното любопитство да тежи върху раменете му. Оставени сами да вземат решение, той и Карън могат да обърнат страницата и да започнат на чисто.

Но времето минава. Един ден Аурелиус повече няма да го има; някой ден и Карън ще напусне този свят. Децата — Том и Ема, са доста по-отдалечени от събитията, които разказах тук, отколкото техният чичо. С помощта на майка си те ще трябва да започнат да коват своите собствени истории; истории, които ще бъдат силни, солидни и истински. Ще дойде денят, в който Изабел и Чарли, Аделин и Емелин, Мисус и Джон-да-диг, както и момичето-дух, момичето без име, ще бъдат толкова далеч в миналото, че техните стари кости няма да имат силата да причинят никому страх или рани. Няма да бъдат нищо повече от една стара приказка, неспособна да причини вреда или болка на някого. Когато дойде този ден — тогава самата аз ще бъда стара, — ще дам този документ на Том и Ема. Да го прочетат и ако решат, да го публикуват.

Надявам се, че ще го издадат. Но докато не го направят, духът на онова призрачно дете ще ме преследва. Тя ще броди из мислите ми, ще съществува в сънищата ми, паметта ми ще бъде нейната детска площадка. Той няма да бъде кой знае колко много — този неин посмъртен живот. Но поне няма да има забрава. Тя няма да бъде забравена. Той ще бъде достатъчен до деня, в който Том и Ема издадат ръкописа и тя ще бъде в състояние да съществува по-пълноценно след смъртта си, много повече, отколкото когато е била жива.

И така, историята за момичето дух няма да бъде публикувана дълги години, а може би никога. Това обаче не означава, че нямам нищо, което сега да дам на света, за да задоволя любопитството му за Вида Уинтър. Защото има едно нещо. В края на моята последна среща с господин Ломакс, тъкмо си тръгвах, когато той ме спря.

— Трябва да ви дам това — каза и отвори бюрото си, за да извади един плик.

Носех този плик със себе си, когато се измъкнах незабелязано от градината на Карън и се упътих към портите на портиера. Теренът за новия хотел бе изравнен. Когато се опитах да си припомня старата къща, успях да изровя единствено снимките от паметта си. Но тогава се сетих, че тя винаги бе гледала в неправилната посока, фасадата й бе обърната неправилно. Новата сграда щеше да е по-добре проектирана.

Отклоних се от посипаната с камъчета пътека, за да пресека покритата със сняг поляна към стария еленов парк и гората. Тъмните клони бяха натежали от сняг, който при преминаването ми под тях понякога падаше на меки откоси, като окосена лятна трева. Накрая стигнах до най-високото място на склона. Това бе удобна наблюдателница, оттук можеше да се види всичко. Църквата и нейният двор с гробове, венците от цветя, които искряха ярко на фона на снега. Църковната порта, тебеширенобяла на фона на синьото небе. Пристройката за коли, оголена от своето наметало от тръни. Нямаше я само къщата, тя бе напълно изчезнала. Мъжете с жълтите каски бяха превърнали миналото в бяла страница. Бяхме стигнали до последната точка. Утре, дори може би още днес, работниците щяха да се върнат и това място щеше да се превърне в строителна площадка. Миналото бе изличено, беше време да започнат да строят бъдещето.

Извадих плика от чантата си. Бях изчакала най-подходящото и най-точното време. Както и най-точното място.

Буквите върху плика бяха странно безформени. Неравните срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Нямаше никакво усещане за плавност — всяка буква създаваше чувството, че е била изписана поотделно, а следващата е била започната като ново и неустрашимо занимание. Все едно бяха написани от ръката на дете или на много стар човек. Писмото бе адресирано до госпожица Маргарет Лий.

Отворих плика. Извадих съдържанието му. Седнах на едно паднало дърво, за да го прочета, защото, както знаете, никога не чета права.

„Скъпа Маргарет,

Ето го и онова парченце, за което ти говорих. Опитах се да го довърша, но открих, че не мога.

И така, тази приказка, за която светът вдига толкова много шум, трябва да бъде разказана каквато е. Тя е неубедителна: нещо от нищо. Прави каквото искаш с нея.

Колкото до заглавието — онова, което извира в мисълта ми, е «Дъщерята на Пепеляшка». Но аз познавам достатъчно добре читателите, за да знам, че както и да я нарека, на света тя ще бъде известна само с едно-единствено заглавие и то няма да е моето.“

Нямаше подпис. Нито име.

Но имаше приказка.

Това беше приказката за Пепеляшка, но такава, каквато никога досега не бях я чела. Лаконична, твърда, сърдита. Изреченията на мис Уинтър бяха като парчета стъкло, брилянтни, блестящи и смъртоносни.

„Представете си следното — започва приказката. — Едно момче и едно момиче: единият богат, другият беден. Най-често момичето е онова, което няма злато, така е и в приказката, която ще ви разкажа. Тук нямало нужда от бал. Една разходка в гората била достатъчна тези двамата да се препънат в пътя на другия. Имало едно време една добра кръстница — вълшебница, но по време на станалото я нямало. В тази приказка се разказва точно за това, за останалото време. Тиквата на нашето момиче била най-обикновена тиква и след полунощ тя се промъкнала на пръсти вкъщи, фустата й била цялата в кръв, тя била изнасилена. Утре на вратата нямало да се появи лакей със стъклена пантофка. Момичето вече знаело това. Не било глупаво.

Знаела, че е бременна.“

В останалата част от приказката Пепеляшка ражда едно момиченце, отглежда го в бедност и мръсотия и след няколко години го изоставя в земите около къщата, принадлежаща на нейния насилник. Приказката свършва неочаквано.

„Насред пътеката в една градина, в която никога не било идвало преди, измръзнало и гладно, детето неочаквано осъзнало, че е само. Зад него била вратата на градината, която водела в гората. Тя била оставена открехната. Дали майка й все още била там? Пред нея имало една барака, която в съзнанието на детето приличала на малка къщичка. Място, където можело да се скрие. Кой знае — там можело да има нещо за ядене.

Вратата на градината? Или малката къщичка? Какво да избере?

Вратата? Или къщичката?

Момиченцето се колебаело…

То се колебаело…“

И тук историята свършва.

Дали това бяха най-ранните спомени на мис Уинтър? Или беше просто приказка? Една история, измислена от въображението на дете, за да запълни празното място, където би трябвало да бъде майка му?

Тринайсетата приказка. Последната, прочутата, недовършената приказка.

Прочетох я и ми стана много тъжно.

Постепенно мислите ми се насочиха от мис Уинтър към самата мен. Моята майка може да не беше идеална, но поне имах майка. Дали бе прекалено късно да направя нещо за нас? Но това е друга история.

Сложих плика в чантата си, станах и избърсах дървесния прах от панталоните си, преди да се върна обратно на пътя.

 

 

Бях наета да напиша историята за живота на мис Уинтър и го направих. Наистина няма нищо повече, което трябва да сторя, за да изпълня условията на договора. Едно копие от този документ е депозирано при господин Ломакс, който ще го съхранява в един банков сейф и ще уреди да ми бъде изплатена доста солидна сума пари. Той очевидно няма намерение дори да провери дали страниците, които му давам, не са празни.

— Тя ви вярваше — каза ми господин Ломакс.

Ясно е, че ми вярваше. Нейните намерения в договора, който никога не прочетох, нито подписах, са напълно ясни и недвусмислени. Тя искаше да ми разкаже своята история, преди да умре; тя искаше аз да я запиша. Какво щях да правя след това с нея, си беше моя работа. Казах на адвоката за моите намерения по отношение на Том и Ема и ние постигнахме съгласие да направим моето желание в писмен вид за всеки случай. И това трябваше да бъде краят на всичко.

Но аз нямам чувството, че съм приключила.

Не знам кой или колко хора евентуално ще прочетат тази история, но без значение колко малко са те, без значение колко отдалечени ще бъдат във времето от този момент, чувствам отговорност към тях. И въпреки че съм им казала всичко, което трябва да знаят за Аделин и Емелин и за призрачното момиче, осъзнавам, че за някои това няма да бъде достатъчно.

Знам, че всичко това прилича на момента, когато приключиш с някоя книга и ден или седмица след това откриваш, че се чудиш какво е станало с иконома или кой е взел диамантите, дали вдовицата някога ще се сдобри с племенницата си.

Мога да си представя как читателите размишляват какво е станало с Джудит и Морис, дали някой е запазил прочутата градина, кой е отишъл да живее в къщата.

И така, в случай че се чудите, нека да ви кажа. Джудит и Морис останаха в къщата. Тя не беше продадена; в завещанието на мис Уинтър имаше условие къщата и градината да бъдат превърнати в нещо като литературен музей. Разбира се, градината беше онази, която имаше истинска стойност (тя бе наречена „едно неочаквано съкровище от ранното градинарско изкуство“), но мис Уинтър бе отгатнала, че именно нейната репутация на разказвачка щеше да привлича тълпите туристи и посетители, а не градинарското й изкуство. Така че щеше да има туристически посещения и обиколки из стаите, щяха да направят чайна, книжарница. Туристическите автобуси, които водеха туристи до музея на сестрите Бронте, след това щяха да идват и до „Тайната градина на Вида Уинтър“. Джудит ще продължи да бъде икономка, а Морис главен градинар. Първата им работа, преди да започнат кръстоносните походи, е да почистят стаите на Емелин. Те няма да бъдат отворени за посещения, защото в тях няма нищо за гледане.

Сега за Хестър. Това вече ще ви изненада: аз със сигурност бях изненадана.

Получих писмо от Еманюел Дрейк. Да ви призная честно, бях забравила за него. Той бавно и методично бе продължил изследванията си и въпреки всички пречки беше я открил почти в края на дните й. „Италианската връзка ме отклони от пътя — обясняваше ми в писмото си той, — докато се оказа, че вашата гувернантка е тръгнала по съвсем друг път — към Америка!“ Около една година Хестър бе работила като помощница и секретарка на един американски невролог и когато годината изтекла, познайте кой отишъл при нея? Доктор Модели! Жена му умряла (Спокойно! Нищо страшно и зловещо, най-обикновен грип, проверих това) и няколко дни след погребението той се качил на кораба. Това се нарича любов. Сега и двамата били покойници, но след дълъг и щастлив живот, преживян заедно. Имат четири деца, едно, от които ми бе писало, и аз му изпратих оригинала от дневника на майка му, за да го пази. Съмнявам се, че ще успее да прочете повече от една дума от десет; ако ме помоли за разяснение, ще му кажа, че майка му е познавала баща му тук, в Англия, по време на първия брак на баща му, но ако не ме пита, ще си мълча. В писмото му до мен той бе приложил един лист от съвместна публикация на родителите си. Те бяха направили открития и бяха написали дузина стойностни статии (не за близнаци: мисля, че са знаели кога да сложат точка) и ги бяха публикували заедно: доктор Е. и госпожа Х. Дж. Модели.

Х. Дж? Хестър си имаше бащино име: Джоузефин.

Какво друго искате да знаете? Кой се грижи за котарака ли? Ами добре, Шадоу дойде да живее при мен в книжарницата. Той седи на лавиците, навсякъде, където намери място между книгите, и когато покрай него минават клиенти, отвръща на техните погледи невъзмутимо и хладнокръвно. От време на време ще седне на прозореца, но не за дълго. Притеснява се от улицата, от колите, от минувачите, от отсрещните сгради. Показала съм му най-краткия път през алеята до реката, но той рядко го използва.

— Какво очакваш? — казва баща ми. — Една котка от Йоркшир не е свикнала с река. Онова, което търси, са безкрайните тресавища.

Мисля, че е прав. Изпълнен с очакване, Шадоу скача на прозореца, оглежда се, сетне обръща към мен дълъг и разочарован взор.

Не ми харесва мисълта, че може би страда от меланхолия.

Доктор Клифтън дойде в книжарницата на татко. Каза, че случайно бил в града и понеже си спомнил, че баща ми има книжарница тук, решил, че си струва да се обади (въпреки че това било само съмнителна възможност), за да види дали случайно нямаме една медицинска книга от осемнадесети век, която го интересувала. Оказа се, че я имаме. Той и татко си говориха приятелски за това доста време след като затворихме. За да ни се отблагодари и да ни се извини, че ни е задържал толкова до късно, той ни покани на вечеря. Беше много приятно. И тъй като щеше да остане в града още една нощ, татко на свой ред го покани на другата вечер на вечеря у нас. В кухнята майка ми каза, че той бил, цитирам я буквално: „Много хубав мъж, Маргарет. Много хубав.“ Следващия следобед беше последният му ден в града. Излязохме на разходка край реката, но този път бяхме само двамата — баща ми бе прекалено зает да пише писма, за да ни прави компания. Разказах му историята за призрака на Ейнджълфийлд. Той ме изслуша внимателно и когато свърших, продължихме да вървим бавно и в мълчание.

— Спомням си, че съм виждал тази кутия — рече накрая докторът. — Как е възможно да е оцеляла в пожара?

Спрях сепнато и сама се зачудих.

— Знаете ли, така и не я попитах.

— И сега никога няма да узнаете.

Той взе ръката ми и ние продължихме разходката си.

Както и да е. Да се върнем на моята тема, която е Шадоу и неговата меланхолия по дома. Когато доктор Клифтън посети магазина на баща ми и видя тъгата на котарака, той предложи да го вземе със себе си. Шадоу щеше да бъде много щастлив в Йоркшир, не се съмнявах в това. Но предложението, колкото и любезно да бе, ме постави в положение на болезнено смущение. Защото не съм сигурна, че ще понеса раздялата си с него. Шадоу, сигурна съм, щеше да понесе моята липса със същото самообладание и спокойствие, с които понесе изчезването на мис Уинтър, защото е само една котка; но аз съм човек и започнах да го обичам. Така че предпочитам, ако е възможно, да го запазя близо до мен.

В едно писмо споделих някои от тези свои мисли с доктор Клифтън. Той ми отговори, че ние двамата — Шадоу и аз, бихме могли да отидем и да останем за ваканцията. Покани ни за един месец през пролетта. За един месец всичко можело да се случи, пишеше докторът, и може би в края на този месец ще успеем да измислим начин да разрешим дилемата така, че да устройва всички нас. Не мога да спра да мисля, че Шадоу най-накрая ще намери щастието си. И това е всичко.