Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (12)

Руините

Качих се на един автобус от Банбъри.

— Ейнджълфийлд ли? — попита ме шофьорът. — Нямаме маршрут дотам. Вече не. Когато бъде построен хотелът, може би пак ще пътуваме.

— Нима там се строи?

— Някаква стара съборетина, която разрушиха. Ще я правят модерен хотел. Може би тогава ще пуснат и автобус за персонала. Но засега най-доброто, което можете да направите, е да слезете при „Хеър и Хаундс“^[1] на Чинес Роуд и да вървите пеша. Около миля е, доколкото мога да пресметна.

Нямаше нищо интересно в село Ейнджълфийлд. Една-единствена улица, чиято дървена табела казваше с логична простота — „Улицата“. Подминах дузина вили, построени на двойки. Тук-там имаше отличителни белези — голямо тисово дърво, детска люлка, дървена пейка, но по-голяма част от къщите със спретнатите си красиви покриви от слама, с белите триъгълни фронтони и семплата, сдържана артистичност на тухлите си приличаха със съседните като две капки пода.

Прозорците им гледаха към нивите, оградени с плетове и огради и тук-там нашарени с дървета. По-надалеч се виждаха овце и крави, после рядка горичка, зад която според моята карта се простираше еленовият парк. Всъщност трябва да подчертая, че не видях никаква следа от човешко присъствие, докато не стигнах до сградата, в която се помещаваха пощата и смесеният магазин.

Две деца, облечени с жълти мушами, излязоха от магазина и затичаха по пътя към майка си, която бе спряла пред пощенската кутия. Тя беше дребна, светлокоса жена, която се опитваше да залепи марките върху пликовете, без да изпусне вестника, който държеше под мишницата си. По-голямото дете — момченце, посегна да хвърли опаковката от бонбона си в кошчето, което бе до пощенската кутия. То се наведе да вземе опаковката и на сестра си, но тя се възпротиви.

— Аз също мога! Мога и сама!

Момиченцето се надигна на пръсти, протегна ръчичка, пренебрегвайки протестите на брат си, хвърли хартийката към зейналата уста на кошчето. Вятърът я подхвана и я понесе по улицата.

— Видя ли! Казах ти!

Двете деца се обърнаха и се хвърлиха едно към друго, сетне внезапно спряха, защото ме видяха. Два руси бретона падаха над две двойки еднакви кафяви очи. Две устенца се отвориха от изненада. Не бяха близнаци, не. Но със сигурност бяха родени едно след друго. Спрях да взема хартийката и им я подадох. Момиченцето пристъпи напред, понеже искаше да я вземе. Брат й, по-внимателен и предпазлив, протегна ръка, да й препречи пътя, и извика „Мамо!“

Светлокосата жена погледна, за да види какво става.

— Няма нищо, Том. Остави я да я вземе.

Момиченцето взе хартийката от ръката ми, без да ме погледне.

— Кажи благодаря — извика майка й.

Децата го направиха с доста тихи гласчета, сетне се обърнаха и изтичаха. Този път жената вдигна дъщеря си, за да стигне до кошчето, оглеждайки фотоапарата ми със скрито любопитство.

Ейнджълфийлд не беше място, където бих могла да остана незабелязана.

Тя ми отправи една доста резервирана усмивка.

— Приятна разходка — каза и се обърна да последва децата си, които вече тичаха надолу по улицата.

Аз ги гледах как се отдалечават.

Децата тичаха и се въртяха, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Те сменяха посоката най-неочаквано, правеха непредвидими промени в скоростта, но всичко ставаше с телепатична синхронизация. Това беше истинска, безхитростна и перфектна близост. Бих искала да ги погледам по-дълго, но се опасявах, че може да се обърнат и да ме хванат, че ги наблюдавам, затова си тръгнах.

След неколкостотин ярда пред мен се появи къщичката на вратаря. Двете крила на желязната порта не само че бяха затворени, но бяха като заварени към земята и едно към друго чрез виещите се филизи на дивия бръшлян, който се промушваше и излизаше през дупките на сложната като плетка метална врата. Над нея се извисяваше бледа каменна арка, страните й се разширяваха и преминаваха в две малки едностайни постройки с прозорци. На единия от прозорците бе прикрепено парче хартия. Закоравелият непоправим читател, каквато бях аз, не можеше да устои на изкушението: прекрачих през високата мокра трева, за да прочета какво пише. Това обаче бе призрачна бележка. Беше останало цветното лого на строителна компания, но под него имаше само две бледосиви петна с формата на снимки и едно малко по-тъмно, но не съвсем — следа от подпис. Имаше формата на нещо написано, но значението му бе заличено от месеците слънце.

Приготвих се да вървя доста дълго покрай стената, за да открия начин да вляза вътре. Но направих само няколко стъпки и стигнах до малка вратичка в стената, която бе затворена с най-обикновено резе. За секунда се озовах вътре.

Някога алеята е била посипана с чакъл, но сега камъчетата под краката ми бяха разпръснати и размесени с пръст и поникнала трева. Нейният дълъг завой водеше към малка каменна църква с покрита портика към църковния двор, сетне завиваше в друга посока зад обсега на дърветата и храстите, които скриваха изгледа. Двете страни на алеята бяха гъсто обрасли; клонките на различни храсти се бореха за пространство, а в краката им треви и плевели се промъкваха във всяко празно местенце, което можеха да открият.

Запътих се към църквата. Възстановена по времето на кралица Виктория, тя бе запазила скромността на средновековния си произход. Беше малка и спретната, острият връх на кулата й сочеше към небето, без да се опитва да пробие дупка в него. Църквата бе разположена във върха на чакълестия завой; когато отидох по-наблизо, окото ми бе привлечено от перспективата, която се разкри пред мен от другата й страна. С всяка измината стъпка изгледът се разширяваше все повече и повече, докато накрая пред мен изникна една бледолика каменна маса, която бе Ейнджълфийлд Хаус. И аз спрях като закована на пътя.

Къщата стоеше пред мен под неочакван ъгъл. Пристигайки откъм алеята, човек се озоваваше пред ъгъла й и въобще не му ставаше ясно коя страна е предната. Сякаш къщата е знаела, че трябва да посреща гостите с лице, но в последната минута не е могла да устои на импулса да се обърне и да погледне към еленовия парк и горите в края на терасите.

В резултат на това посетителят не биваше посрещнат с приятелска усмивка за добре дошъл, а с едно студено и враждебно рамо.

Чувството за несръчност се усилваше и задълбочаваше и от други аспекти на нейната външност. Тя имаше несиметрична конструкция. Три огромни ниши, всяка една с височината на четири етажа, изпъкваха по тялото й; техните дванадесет високи и широки прозореца предлагаха единствения ред й хармония на фасадата. В останалата част прозорците бяха подредени без всякакъв ред, всеки беше различен, никой не бе на същото ниво като съседния, независимо дали отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Над третия етаж една балюстрада се опитваше да обедини несъответстващата архитектура в едно цяло, но някъде стърчеше камък, хлътваше частична ниша, неочаквано и не намясто се появяваше прозорец; неразборията изчезваше само за да започне отново от другата страна. Над балюстрадата се издигаше неравен покрив от кули, кулички, бойници и комини с цвят на мед.

Съборетина? Руини? Повечето златисти камъни изглеждаха толкова чисти и свежи, както в деня, в който са били докарани от кариерата. Разбира се, сложната каменна изработка на куличките и бойниците изглеждаше разбита, балюстрадата на някои места се бе изкривила, но въпреки това къщата трудно можеше да се нарече руина. Когато я видях, със синьото небе зад нея, с птиците, които летяха около кулите й и зелената трева наоколо, никак не ми беше трудно да си представя мястото обитаемо и населено с хора.

После сложих очилата си и осъзнах, че прозорците бяха слепи, нямаха стъкла, а рамките им бяха изгнили или изгорели. Онова, което бях взела за сенки над прозорците от дясната ми страна, бяха следи от пожар. А птиците, които се виеха в небето, не слизаха с пикиращ полет надолу зад сградата, а направо влизаха в нея. Къщата нямаше покрив. Това не бе къща, а черупка.

Отново свалих очилата си и сцената се превърна пак в недокоснатия дом Ейнджълфийлд. Можеше ли човек да добие чувството за надвиснала заплаха, ако небето бе боядисано във виолетово и луната неочаквано бе закрита от облаци? Вероятно. Но на фона на днешната безоблачна синева сцената беше съвсем невинна.

 

 

Една бариера бе препречила алеята. Към нея имаше прикрепена бележка. Внимание. Опасност. Стойте надалеч. Забелязвайки в оградата връзката, където секциите са били свързани една към друга, аз преместих един панел, промуших се вътре и го придърпах зад себе си.

Заобикаляйки студеното рамо на къщата, отидох пред лицето й. Между първата и втората ниша шест широки ниски стъпала водеха към двойна врата с ламперия. Стъпалата граничеха с двойка ниски пиедестали, върху които стояха две гигантски котки, направени от някакъв тъмен, гладък и лъскав материал. Тяхната анатомия бе така убедително изработена, че прекарвайки пръстите си върху едната, почти очаквах да почувствам козината й и бях стресната от студената твърдост на камъка.

Прозорецът на приземния етаж в третата ниша беше маркиран от тъмните езици на огъня. Кацнала на едно голямо парче от паднала зидария, аз се издигнах достатъчно, за да надникна вътре. Онова, което видях, ми причини дълбоко безпокойство. Имаше нещо универсално, нещо познато в цялата концепция на стаята. Макар моята спалня над книжарницата, моята детска спалня в къщата на родителите ми и спалнята ми при мис Уинтър да бяха съвсем различни, те споделяха известни елементи, които остават постоянни за всички спални и при всички хора. Дори едно временно жилище има нещо над главата си, което да го предпазва от капризите на времето, място, където човек да влезе, да се движи и да си отиде, и нещо, по което да определи разликата между вътре и вън. Тук нямаше нищо подобно.

Гредите бяха паднали, някои само в единия си край, така че пресичаха пространството диагонално и стигаха до купчините от зидария, дървения и други невъзможни за определяне материали, които пълнеха стаята до нивото на прозореца. Стари гнезда на птици бяха закрепени под всякакви ъгли и във всякакви кътчета. Сигурно птиците бяха донесли семената; снегът и дъждът им бяха помогнали и под благотворното влияние на слънчевата светлина те кой знае как бяха избуяли в тази развалина. Растенията бяха навсякъде: видях кафявите зимни стъбла на будлеята^[2], по-старите растения се протягаха нагоре, за да стигнат до светлината.

Бръшлянът се катереше по стените като шарка на тапет. Аз проточих врат и погледнах нагоре — беше като в тъмен тунел. Четирите високи стени все още бяха цели и непокътнати, но вместо таван имаше само четири дебели греди, разположени несиметрично, зад тях много празно пространство преди други няколко греди, и така отново и отново. В края на тунела имаше светлина. Небето.

Нито призрак, нито дух би оцелял тук.

Беше почти невъзможно да си представя, че някога е имало драперии, дамаски, мебели, картини. Че полилеи са осветявали онова, което днес бе осветено от небето. Каква е била тази стая — гостна, музикална зала, трапезария?

Огледах купищата боклуци, натрупани в стаята. В бъркотията на непознаваемите неща, които някога са били дом, нещо привлече вниманието ми. Отначало го взех за полупаднала греда, но не бе достатъчно дебела. И сякаш бе прикрепена към стената. Имаше и още едно. И още едно. На регулярни интервали тези дълги дървета сякаш имаха връзки, както ако други парчета дърво някога са били прикрепени към тях под прав ъгъл. Всъщност в ъгъла имаше едно от тях, там, където другите секции все още съществуваха.

Изведнъж в съзнанието ми просветна.

Тези греди бяха лавици. Тази джунгла от природа и разрушена архитектура беше библиотека.

В един миг се покатерих през прозореца без стъкла.

Внимателно си проправих път, опитвайки пода при всяка своя стъпка. Вгледах се в ъглите и в тъмните пукнатини, но там нямаше книги. Нищо от онова, което бях очаквала — те никога не биха оцелели при тези обстоятелства. Но не можех да си наложа да спра търсенето.

За няколко минути се концентрирах върху правенето на снимки. Снимах ослепелите прозоречни дупки без стъкла, снимах дървените талпи, които са били използвани, за да държат книгите, снимах тежката дъбова врата в нейната масивна рамка.

Опитвайки се да направя най-хубавата снимка на огромната каменна камина, се извих от кръста, леко накланяйки се встрани, и тогава спрях. Преглътнах, отбелязвайки слабото ускоряване на пулса си. Чух ли нещо? Или почувствах? Нима нещо се движеше дълбоко под натрупаните в краката ми отломъци? Не. Нямаше нищо. Въобразявах си глупости. Продължих да избирам внимателно пътя си до края на стаята, където имаше дупка в зидарията, достатъчно голяма, за да мога да престъпя през нея.

Попаднах в главния коридор. В единия му край бе солидната двойна врата, която бях видяла отвън. Стълбището, направено от камък, бе устояло на пожара. То представляваше широка, вита лента, водеща нагоре, парапетът и балюстрадите, на която сега бяха обвити в бръшлян. Здравите солидни линии на неговата архитектура бяха изключително чисти: то представляваше една грациозна крива, която в основата си се разширяваше в подобна на раковина спирала. Един модерен апостроф с главата надолу.

Стълбището водеше към галерия, която някога сигурно е заемала цялата ширина на входното пространство. Другата стена беше почти цяла. Следи от перила покрай галерията и после коридор. Един таван, целият опушен, но цял под, дори врати. Това бе първата част от къщата, която не бе напълно унищожена. Изглеждаше като място, където можеш да живееш.

Направих няколко бързи снимки и тогава, опитвайки и проверявайки всяка нова дъска под краката си, преди да стъпя върху нея с цялата си тежест, се придвижих предпазливо по коридора.

Първата врата се отвори към истинска пропаст, клони и синьо небе. Никакви стени, таван, под, нищо. Просто чист, свеж въздух.

Дръпнах вратата, за да я затворя, и продължих по коридора, решена да не се страхувам от опасностите, които криеше мястото. Внимателно пристъпвайки, стигнах до втората врата. Завъртях дръжката й и я оставих да се отвори.

Там имаше някакво движение!

Сестра ми?

Почти направих крачка към нея.

Почти. Тогава осъзнах. Беше огледало. Сенчесто и мътно от мръсотия, замазано от тъмни петна, то приличаше на мастило.

Погледнах надолу към пода и направих една стъпка вътре. Нямаше дъски, само пропаст от двадесетина метра, водеща към твърди каменни плочи.

Сега вече знаех какво бях видяла, въпреки че сърцето ми продължаваше бесния си бяг. Вдигнах отново очи и тя беше там. Едно бяло лице, безпризорно, изоставено, с тъмни очи, една мъглива, несигурна фигура, трепкаща вътре в старата рамка. Тя ме гледаше. Тя стоеше с вдигната в копнеж ръка и сякаш всичко, което трябваше да направя, бе да вляза вътре и да се приближа към нея. И не би ли било това най-простото решение — да направя това и най-накрая да се слея с нея?

Колко дълго бях стояла там, наблюдавайки я как ме очаква?

— Не — прошепнах, но ръката й продължаваше да ме подканва. — Съжалявам. Няма да дойда.

Ръката й бавно падна.

После тя вдигна фотоапарата и ми направи снимка.

Мъчно ми беше за нея. Съжалявах я. Снимките през стъкло никога не излизаха. Знаех това от опит.

Стоях с ръка върху бравата на третата врата. Правилото на числото три, беше ми казала мис Уинтър. Но вече не бях в настроение за нейната история. Нейната опасна къща със своя вътрешен дъжд и магически огледала изгуби интерес за мен.

Трябваше да вървя. Дали да не направя снимки на църквата? Не, дори не и това. Трябваше да отида в магазина в селото. Да се обадя за такси. Да отида на гарата и да, оттам да си отида вкъщи.

Трябваше да го направя веднага, на минутата. А всъщност исках да остана така, с глава, наведена към вратата, с пръсти върху дръжката, индиферентна към всичко, което е отвъд, и да чакам сълзите ми да преминат и сърцето ми да се успокои.

Изчаках.

И тогава под пръстите ми дръжката на третата стая започна да се завърта сама.