Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (26)

Наследството

— Оттук по права линия е миля и половина — осведоми ме той, посочвайки към гората. — По пътя е по-дълго.

Прекосихме еленовия парк и почти стигнахме до края на гората, когато чухме гласове. Беше един женски глас, който плуваше през дъжда над чакълестата алея към децата й, и през парка чак до нас.

— Казах ти, Том. Прекалено е мокро. Те не могат да работят, когато вали така.

Децата спряха разочаровани при вида на неподвижните кранове и машинария. С качулките, нахлупени върху русите им главици, не можех да ги различа. Жената ги прибра и за миг семейството се сгуши на кратко съвещание под мушамите.

Аурелиус беше възхитен и погълнат от семейната картинка.

— Виждала съм ги и преди — казах. — Познаваш ли ги?

— Те са семейство. Живеят на „Улицата“. Къщата с люлката. Карън се грижи за елените в еленовия парк.

— Тук все още ли се ловува?

— Не. Тя просто се грижи за тях. Те са прекрасно семейство. Той завистливо гледаше след тях, сетне поклати глава, за да отклони вниманието си от Карън и децата й.

— Госпожа Лав беше много добра с мен и аз я обичах. Всичките останали неща… — и като направи жест, сякаш да изтрие нещо, се обърна към гората.

— Хайде. Да вървим към къщи.

Семейството с мушамите очевидно бе стигнало до същото решение.

Аурелиус и аз вървяхме в мълчаливо съгласие между дърветата.

Нямаше листа, които да пречат на светлината, и клоните, почернели от дъжда, се протягаха тъмни към мокрото небе. Като вдигна ръка, за да отмести надвисналите клонки, Аурелиус предизвика допълнителни дъждовни капки, които се прибавиха към онези, които падаха от небето. Прескочихме едно паднало дърво и като се наведохме, видяхме тъмната локва от дъждовна вода, събрала се в хралупата му, която бе превърнала изгнилата му кора почти в пух.

Тогава Аурелиус произнесе: „Това е моят дом“.

Беше малка каменна къщичка. Построена повече да издържи на времето, отколкото да бъде красива, тя въпреки това бе привлекателна със своите прости и солидни линии. Той ме поведе да я заобиколим. Дали беше на сто или на двеста години? Трудно бе да се определи. Не беше от къщите, които сто години могат да променят. Освен това отзад имаше голяма нова пристройка, почти толкова голяма, колкото самата къща, свързана с кухнята.

— Това е моето светилище — рече той и ме покани вътре.

Една голяма, масивна метална печка, бели стени, два огромни хладилника — това бе истинска кухня за сериозно готвене.

Аурелиус дръпна един стол и аз седнах до малка маса край шкаф за книги. Лавиците бяха претъпкани с издания по готварство на френски, английски, италиански. Една книга, по-различна от другите, лежеше на масата. Това всъщност беше дебел бележник, ъглите му бяха оръфани от годините, бе подвързан с кафява хартия, която бе станала прозрачна от десетилетията използване и отгръщане с мазни пръсти. На предната корица някой бе написал РЕЦЕПИТИ със старомоден ученически почерк. По-късно излишното И беше задраскано с друг, различен по цвят молив.

— Може ли? — попитах.

— Разбира се.

Отворих бележника и започнах да го разлиствам. Пандишпан „Виктория“, орехов хляб с фурми, кифлички, кейк със стафиди и джинджифил, пита „Придворна дама“, торта „Бейкуел“, плодов кейк… Изписването и почеркът ставаха все по-добри с всяка страница.

Аурелиус завъртя копчето на фурната, сетне, като се движеше грациозно и леко въпреки габаритите си, започна да изважда продукти. Когато подреди всичко на една ръка разстояние, той се захвана с приготвянето. Протягаше ръка за ситото или за ножа, без да погледне дори. Движеше се из кухнята по начина, по който шофьорите сменят скоростите на колата: ръката му се протягаше плавно и независимо, знаейки какво точно да направи и къде ще го намери, докато очите му не изпускаха купата, в която бъркаше продуктите. Той преся брашното, наряза маслото на парченца, изстиска портокала. Правеше всичко това естествено като дишането.

— Виждаш ли бюфета? — попита ме Аурелиус. — Там, вляво от теб? Би ли го отворила?

Смятах, че иска да му дам някакъв съд, и отворих вратичката на бюфета.

— Вътре ще намериш една торба, висяща на кукичка за закачане.

Беше нещо като чанта еднодневка, стара и със странна кройка. Страничните й парчета не бяха зашити, а просто подпъхнати. Закопчаваше се с тока и от всяка страна имаше прикрепена една дълга и широка кожена лента с ръждясала катарама, което позволяваше човек да я носи диагонално през гърдите си. Кожата беше суха и сбръчкана, а платът, който някога може би е имал цвят каки, сега бе просто с цвета на годините.

— Какво е това? — попитах.

Той вдигна за секунда очите си от купата пред себе си.

— Това е чантата, в която съм намерен. И се върна отново към бъркането.

Чантата, в която бил намерен? Очите ми се преместиха бавно от торбата към Аурелиус. Макар и наведен, той бе повече от шест стъпки висок. Спомних си, че когато го видях за пръв път, си помислих, че е великан от приказките. Днес кожената дръжка нямаше да обвие дори талията му, но преди шейсет години е бил толкова малък, че да може да се побере в тази торба. Замаяна от факта колко могъщо е времето, седнах отново. Кой е бил човекът, който е поставил едно бебе в тази торба преди толкова много години? Сгънал е брезента около него, затегнал е токите, за да го предпази от дъжда и вятъра, преметнал е колана през тялото си, за да го носи, и го е отнесъл до къщата на госпожа Лав през нощта? Прокарах пръстите си по местата, които тя бе докоснала. Брезентът, токата, дръжката. Търсех някаква следа от нея. Някакъв знак, нещо изписано на Брайловата азбука или с невидимо мастило, някакъв код, които моето докосване можеха да разгадаят, само ако знаех как. Но аз не знаех.

— Мъчително е, нали? — попита Аурелиус.

Чух го как пъха тавата във фурната и да затваря вратата, сетне го почувствах до себе си, надничайки над рамото ми.

— Отвори я, ръцете ми са изцапани с брашно.

Откопчах токата и разтворих гънките на брезента. Те образуваха плосък кръг, в центъра, на който лежеше някаква смачкана хартия и дрипа.

— Това е моето наследство — произнесе Аурелиус.

Нещата изглеждаха като купчина боклук за изхвърляне, но той ги гледаше с напрегнатост, като момче, което гледа съкровище.

— Тези неща са моята история — продължи той. — Тези неща ми казват кой съм аз. Въпросът е само… въпросът е само да ги разбереш — объркването му бе напрегнато, но смирено. — През целия си живот се опитвах да ги събера, да ги снадя заедно. Все още мисля, че ако успея да намеря конеца, нишката… всичко ще си дойде на мястото. Например да вземем това.

„Това“ беше едно парче плат. Ленен, някога бял, сега с годините беше пожълтял. Отделих го от останалите неща и го пригладих. Беше избродиран със звездички и цветчета също в бяло; имаше четири съвсем мънички перлени копченца; това беше бебешка дрешка или нощничка. Големите пръсти на Аурелиус преминаха с копнеж над малката дрешка, но не смееха да я докоснат, за да не я изцапат с брашно. Сега малките ръкавчета щяха да станат само на единия му пръст.

— С това съм бил облечен — обясни той.

— Много е старо.

— Колкото мен, предполагам.

— По-старо дори.

— Защо мислиш така?

— Виж тук и тук, зашито е. Било е закърпено повече от веднъж. И това копченце не е еднакво с останалите. Преди теб е било носено от други бебета.

Очите му прескачаха от ленената дрешка към мен и обратно, жадни да научат повече.

— А ето и това — той посочи лист напечатана хартия. Личеше, че е бил откъснат от книга и намачкан.

Взех го в ръката си и започнах да чета.

„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик…“

Аурелиус поде фразата и продължи, без да чете, а по памет.

„… но не достатъчно бързо; томчето полетя, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я спуках.

Разбира се, че я познах. Как можех да не я позная, когато един Бог знаеше колко пъти я бях чела!“

— „Джейн Еър“ — казах удивено.

— Ти я позна? Да, точно от тази книга е. Попитах един човек в библиотеката. От Шарлот не знам коя си. Имала цял куп сестри.

— Ти чел ли си я?

— Започнах я. Беше за някакво малко момиченце. То бе загубило семейството си, така че леля му го бе прибрала при себе си. Мисля, че с мен е станало същото. Тази леля била много гадна, не като госпожа Лав. Един от братовчедите й е този, който хвърля книгата по нея. Но по късно момичето отива на училище, в едно ужасно училище, където храната е много гадна, но си намира приятелка — тук той се усмихна, спомняйки си прочетеното. — Само че тогава приятелката й умира — лицето му помръкна. — А след това, изглежда, съм загубил интерес. Не я прочетох до края. Не можах да разбера какво е станало — той сякаш се отърси от недоумението си. — Ти чела ли си я? Какво става с нея накрая?

— Тя се влюбва в своя работодател. Неговата жена, която е луда, живее в същата къща, но тайно — и се опитва да я изгори, така че Джейн си отива. Когато се връща, жената е мъртва, а господин Рочестър е сляп. Обаче Джейн се омъжва за него.

— Ах! — челото му се намръщи, докато се опитваше да проумее всичко. Но се предаде. — Не. Това няма смисъл, нали? Началото, да речем, малко. Момичето е без майка като мен. Но след това?… Бих искал някой да може да ми каже какво означава. Бих искал да има някой, който може да ми каже истината.

Той обърна откъснатия лист хартия.

— Вероятно книгата въобще не е важна. Може би е хартията. Може би има някакво тайно значение. Виж тук.

Вътре, на задната корица на неговия бележник с рецепти от детинството, имаше колони и редове от цифри и букви, написани с едър почерк от момчешка ръка.

— Мислех си, че може би е някакъв код — обясни той. — Опитвах се да го разшифровам. Опитвах първата буква на всяка дума, първата на всеки ред. Или втората. Сетне опитвах да сменя една буква с друга — той посочи различните опити, очите му бяха трескави, сякаш все още имаше някакъв шанс да види нещо, което му бе убягнало преди.

Знаех, че е безнадеждно.

— А какво е това? — вдигнах следващия предмет и не можах да спра треперенето си. Очевидно някога е било птиче перо, но сега беше само едно гадно и мръсно изглеждащо нещо. Мазнината в него бе изсъхнала, перцата се бяха отделили като твърди кафяви шипове по дължината на пукнатия ствол.

Аурелиус сви рамене и поклати глава в безпомощно пренебрежение, а аз оставих перото с облекчение.

Оставаше само още едно нещо.

— А сега това… — започна той, но не довърши изречението. Това беше парче хартия, грубо откъсната, с избеляло мастилено петно, което може би някога е било дума. Втренчих се отблизо в него.

Аурелиус посочи с пръст.

— Намокрило се е от дъжда, но тук, ето точно тук… — той ме заведе до прозореца, като ми посочи да вдигна хартията към светлината. — Има нещо като А в началото. А сетне и С, ето тук, накрая. Разбира се, малко е избеляло през годините, трябва да се вгледаш внимателно, но можеш да го видиш, нали?

Гледах втренчено петното.

— Не можеш ли?

Направих неопределено движение с глава, което не бе нито да, нито не.

— Видя го значи! То е очевидно, когато знаеш какво търсиш, нали?

Аз продължих да гледам, но буквите фантоми, които той виждаше, бяха невидими за моите очи.

— Ето така — продължи Аурелиус, — госпожа Лав ме е кръстила с това име. Макар че е можело да бъде много по-просто, като Алфонс да речем.

Той се засмя на себе си, тъжно, притеснено и се обърна.

— Единственото друго нещо вътре беше лъжицата. Но ти вече си я видяла — той посегна към предния си джоб и извади сребърната лъжица, която бях видяла на първата ни среща, когато ядохме кейка със стафиди, докато седяхме върху гигантските котки на стълбите на Ейнджълфийлд Хаус.

— И самата торба — довърших аз. — Каква е всъщност тази торба?

— Просто торба — отвърна разсеяно Аурелиус. Вдигна лицето си и я подуши деликатно. — Някога миришеше на пушек, но вече не мирише — подаде ми я и аз наведох носа си над нея. — Виждаш ли? Сега се е проветрила и не мирише.

Той отвори вратичката на фурната и извади тавата със златистите бисквити, които бе изпекъл. Сетне напълни чайника и приготви една табла. Чашки и чинийки, купа за захар, каничка с мляко и малки чинийки.

— Вземи това — каза, като ми подаде таблата. Отвори вратата, която водеше към всекидневна със стари удобни столове и възглавнички на цветя. — Разполагай се и се чувствай като у дома си. Ще донеса останалото след минута — той се обърна с гръб към мен с наведена глава, докато миеше ръцете си. — Ще се върна веднага след като прибера тези неща.

Отидох в гостната стая на госпожа Лав и седнах на един стол край камината, оставяйки го да прибере своето наследство — неговото безценно, неразгадано наследство, на сигурно и безопасно място.

 

 

Напуснах къщата, а нещо в мозъка ми човъркаше и драскаше. Дали беше нещо, което Аурелиус каза? Да. Някакво ехо или връзка викаше неясно и предизвикваше вниманието ми, отнесено нанякъде от останалата история. Няма значение. Щеше да се върне някой ден.

В гората имаше просека. Зад нея земята се спускаше стръмно и бе покрита с шубраци, преди да стане отново равна и да се появят дървета. Поради това тук се бе оформила една неочаквано удобна позиция, от която се виждаше къщата. На тази просека спрях, когато се връщах от къщичката на Аурелиус.

Гледката беше мрачна. Къщата, или онова, което бе останало от нея, изглеждаше призрачна. Едно сиво петно на фона на сивото небе. Горните етажи от лявата страна бяха напълно разрушени. Приземният етаж бе останал, рамката на вратата бе очертана от тъмния каменен трегер и стълбите, които водеха към нея, но самата врата липсваше. Не беше ден, в който да останеш под открито небе на произвола на природните стихии, и аз потръпнах заради полуразрушения дом. Дори каменните котки го бяха напуснали. Както и еленът, те бяха избягали, за да се спасят от мокрото. Дясната страна на къщата все още беше почти цяла, макар че, съдейки от положението на крана, тя щеше да бъде следващата, която щеше да бъде съборена. Беше ли наистина необходима цялата тази техника? — хванах се, че мисля. Защото изглеждаше така, сякаш стените сами се стопяваха в дъжда; останалите все още камъни, бледи като оризова хартия, изглеждаха готови да се стопят под моите очи само ако останех тук достатъчно дълго.

Фотоапаратът ми бе преметнат през врата. Измъкнах го изпод палтото си и го вдигнах до очите си. Беше ли възможно да уловя преходния външен вид на къщата през цялата тази влага? Съмнявах се, но исках да опитам.

Настроих лещите за далечно разстояние, когато улових слабо движение в единия край на обектива. Не беше моят дух. Децата се бяха върнали. Изглежда, бяха видели нещо в тревата и се бяха навели развълнувано над него. Какво ли беше то? Таралеж? Змия? Обзета от любопитство, настроих фокуса, за да виждам по-ясно.

Едното от децата посегна във високата трева и вдигна намереното. Беше жълтата каска на строител. С доволна усмивка то отметна назад качулката на якето си — сега можах да видя ясно, че бе момчето, и я сложи на главата си. Изправено неподвижно и мирно като войник, то стоеше с изпъчени гърди, с плътно долепени встрани на тялото му ръце, а лицето му бе напрегнато от усилието да запази прекалено голямата каска да не падне от главата му. Точно когато бе замръзнало в позата си, стана малко чудо. Една стрела от слънчева светлина намери пътя си през някакъв процеп в облаците и падна върху момчето, осветявайки го в неговия момент на слава. Аз натиснах бутона и направих моята снимка. Момчето с шапката, зад лявото му рамо жълта табела с надпис „Пазете си“, а зад дясното като фон къщата — едно безрадостно, размазано петно от сиво.

Слънцето изчезна, преместих поглед от момчето към фотоапарата, за да пренавия лентата и да прибера апарата на сухо. Когато погледнах обратно, децата бяха далеч надолу по пътя. Неговата дясна ръка държеше нейната лява, те подскачаха и се въртяха с еднаква стъпка, еднакво тежки, всеки от тях идеалният контрабаланс на другия. Полите на мушамите им се развяваха зад тях, краката им едва докосваха земята и те изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да се вдигнат във въздуха и да полетят.