Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (49)

48

— Люк! — възкликва Тийгън. В гласа й звучи радост, сигурна съм, че и лицето й грее.

Без да вдигам очи от вестника си, посягам към чашата с кафе и отпивам една глътка. С Тийгън сме седнали в едно кафене на десетина минути път от апартамента. В края на седмицата това заведение представлява същински рай за родителите: те могат да дойдат, да пийнат кафе, да почетат вестници и дори да хапнат нещо, докато срещу скромна такса собствениците на мястото отвеждат децата им на долния етаж и им дават уроци по готварство. Пица, тарталети, трюфели, шоколадов мус и какво ли още не. Децата готвят, а родителите се наслаждават на няколко часа благословена тишина. Днес ще правят пица — след пет минути инструкторите ще дойдат да отведат децата и в същия миг раменете на родителите ще се отпуснат, напрежението ще се оттече от лицата им и ще си разменим съучастнически усмивки като затворници, които излизат от тъмницата. Колкото и да обичаме децата си, от време на време е полезно да оставаме сами.

Възклицанието на Тийгън не е в състояние да ме накара да вдигна очи от вестника си, защото тя го прави през цялото време. Откакто Люк си тръгна, изминаха шестнадесет месеца и в началото и аз правех същото като нея: мислех си, че съм го видяла в далечината, и се канех да го повикам, но после разбирах, че не е той, и започвах да се чувствам глупаво. Така беше и в дните непосредствено след смъртта на Адел. Знаех, че не може да бъде тя, но постоянно я виждах как върви по улицата, как стои на спирката или изчаква реда си на опашката в супермаркета, и трябваше насила да се сдържа да не я повикам по име.

Тийгън все още прави същото с Люк. Постоянно повтаря, че го е видяла, а аз вярвам, че е убедена в това, и не й противореча, защото искам да знае, че винаги ще й вярвам. Така че въпреки въодушевлението, което трепти в гласа й, аз не поглеждам да проверя.

— Добре, Ти.

Гласът му е дълбок и спокоен и сърцето ми забива по-силно. Не вдигам глава, макар да чувам как Тийгън се изправя на крака върху стола си, а после изпъхтяване, което вероятно означава, че в момента се опитва да се увие цялата около Люк. Днес е неделя и не съм си сложила никакъв грим, косата ми е едва мината с гребена, а кожата ми все още носи следите от съня. „Е, виждал ме е и по-зле“ — решавам, облягам се назад в стола си и най-после повдигам глава. Невъзможно е да не се усмихна на гледката, която ме поздравява: Тийгън е обвила ръце около врата му, а дългите й крака здраво са обгърнали кръста му.

— Здравей, Рин — казва Люк.

— Здравей, Люк — отвръщам.

Той почти не се е променил. Все още е висок и мускулест, без грам излишно тегло. Косата му е подстригана толкова късо, че главата му изглежда почти бръсната, очите му са все тъй златистокафяви, тенът — също. Единственото, което го отличава от онзи Люк, с когото се сбогувах преди шестнадесет месеца, е тънката линия брада, която обгражда устните му и после следва очертанията на челюстта. Пак си е пуснал това смешно нещо.

— Не ми харесва брадата ти — осведомява го Тийгън.

— Е, благодаря ти много, госпожице — той говори на нея, но не откъсва очи от мен. Сигурно си мисли, че не съм се променила кой знае колко. Косата ми е все още късо подстригана и с бретон, тъмните кръгове под очите ми са поизбледнели, откакто свикнах да живея с по-малко сън. Не съм нито отслабнала, нито напълняла. Буквално съм си все същата.

Тийгън се отдръпва малко от него, за да може да разгледа по-добре брадата му, после вдига ръка към лицето си и потърква бузата си.

— Брадата ти боцка. Това не е много мило, сега лицето на Тийгън я сърби.

Люк най-после отмества очи от мен и ги връща на Тийгън.

— Смятай, че вече я няма — в гласа му отново долавям носов американски акцент. — Веднага щом мога, ще я обръсна.

— Добре — казва тя. — Ти пак ли ще бъдеш приятелят на мама Рин?

— Стига, Тийга, вече е време за пицата, нали така? — изправям се и заобикалям масата, за да я взема от ръцете на Люк.

— Доообре — съгласява се тя неохотно. — Ама не е честно — права върху стола, тя ме гледа право в очите, докато прави това заявление. — И аз искам да говоря с Люк. Той е и мой приятел, не е само твой.

Детето пред мен, изобщо не прилича на онази Тийгън, която доведох в Лийдс преди две години. Това момиче не изпитва никакво притеснение да изрази красноречиво какво мисли или пък да нададе вой срещу някоя крещяща — по нейно мнение — несправедливост. Постоянно се препираме кога да отиде в леглото и какви дрехи може или не може да носи. (Злополучната кавга по повод банския костюм бушува в продължение на два дни и въпросът все още не е разрешен — тя продължава да иска розов бански с горнище, а аз продължавам да не й го позволявам.)

— Пак ще можеш да говориш с Люк — казвам й, без да изпускам погледа й. — Само че преди това трябва да отидеш да направиш пицата. Когато свършиш, можеш да дойдеш пак и да поговориш с него.

— До… добре — отговаря тя, явно осъзнала, че не може да спечели този рунд. — Дори не обичам пица — чувам я да мърмори.

— Какво каза? — осведомявам се, докато й помагам да слезе от стола.

Тя поглежда към мен. Добре знае, че ако повтори тази лъжа, никога повече няма да яде пица в мое присъствие. Няма да идва да я прави на долния етаж тук, няма да я поръчва в заведенията. Вече е разбрала, че аз почти никога не викам, че абсолютно никога няма да я ударя, но винаги ще приемам това, което казва, в буквален смисъл — и знае, че няма да й се размине, ако каже нещо, което не е вярно, просто за да надделее в някой спор.

— Нищо — отвръща тя.

— Сама ли искаш да слезеш долу, или да дойда с теб?

— Ела с мен — отвръща тя и пъхва ръката си в моята. — Ще се видим по-късно, Люк.

Хванати за ръце, двете слизаме по дървените стъпала и влизаме в огромната кухня в сутерена. Тийгън отива до забитите в стената куки, на които висят малки престилки, и сваля оттам една, ушита от червен плат.

— Обичам червено — пояснява, докато завързвам връзките отзад на кръста й.

— Знам — отговарям и я целувам по челото. Докато се каня да се изправя, тя ме обгръща с ръце, без да се интересува, че големите деца не правят така.

— Благодаря ти, мамо Рин — казва тя и ме целува по бузата. Не зная защо. Това е нещо, което прави често — без видима причина ме целува и ми благодари. Не я разпитвам, защото обичам да го прави. — Ти си ми най-добрата приятелка в целия свят — шепне тя в ухото ми. — Освен Матилда и Кристъл, и Ингрид. И Люк.

— И ти си ми най-добрата приятелка в целия свят — отговарям й и тя повторно ме целува по бузата.

Изкачвам се обратно по стълбите. Струва ми се, че сърцето ми е заседнало в гърлото. Мислех си, че никога повече няма да видя Люк. Бях се примирила с това да научавам разни неща за него от писмата и имейлите, които изпращаше на Тийгън. Не смеех да се надявам, че ще го видя пак някога.

Когато се връщам на горния етаж, го заварвам седнал на стола на Тийгън, с протегнати под масата дълги крака. И Нейт седи по този начин. Едва след като Люк си тръгна, си дадох сметка колко си приличат те двамата. Имат сходни маниери, начин на изразяване, еднакво чувство за хумор.

— Много е пораснала — казва той, докато аз заемам предишното си място, точно срещу него. — Но същевременно се е превърнала в малко момиченце. Очевидно е, че вече не се тревожи за неща, които не са работа на никое седемгодишно дете. Радвам се да я видя такава.

Сервитьорът се приближава към масата ни и поставя пред Люк голяма чаша кафе.

— Една мока с малко кафе и много шоколад, нали така? — пита той и Люк се смее.

— Точно така, приятелю. Радвам се, че си запомнил.

Когато сервитьорът се отдалечава, питам:

— И преди ли си идвал тук?

— Ъъъ, всъщност няколко пъти… Аз, ъъъ, идвах тук в края на почти всяка седмица с надеждата да ви зърна с Ти, докато събера кураж да ви заговоря. От време на време тя ме забелязваше.

Значи не си е въобразявала, а Люк ни е следял.

— Кога се върна от Щатите? — питам, без да обръщам внимание на нервността, която се надига у мен при самата мисъл за това.

Погледът му пробягва към лявата ми ръка и пак се отклонява и Люк се мръщи на онова, което вижда.

— Преди около три месеца. С тази работа нещо не се получи… — преднамерено оставя изречението недовършено, защото знам нещо, което и той знае, че знам — беше се постарал да го науча. Опит за отмъщение, предполагам.

— Съпругата ти с теб ли дойде? — питам го.

Люк се бе оженил за Никол шест месеца след като напусна Лийдс. Новината и снимките пристигнаха в офиса няколко дни след венчавката. Видях ги още е влизането си в кабинета, който споделяхме с Бетси: бяха на екрана на компютъра. Бетси се опита да ги закрие с ръце, но бе твърде късно. Красивото, озарено от щастие лице на Люк, докато държеше в прегръдките си своята съпруга, своята Никол, остана завинаги запечатано в паметта ми. Казах на Бетси това, което се очакваше от мен — колко се радвам за него — и без да ми мигне окото, продължих да го повтарям целия ден, а вечерта, преди да си тръгна, повърнах в тоалетната за персонала. Когато останах сама, плаках цяла нощ във възглавницата си.

— Не, тя все още е в Ню Йорк — отвръща той. — И там ще си остане. С брака ми също нещо не се получи.

— Изненадах се, когато се ожени толкова скоро, но все пак ставаше дума за Никол. Навярно е било лесно да продължите оттам, откъдето сте спрели.

— Оказа се, че не е чак толкова лесно, защото тя не беше… Как е Нейт?

Очите ни се срещат и той се мъчи да отгатне по погледа ми какви ще бъдат следващите ми думи.

— Добре е. Всъщност доста добре. Направо чудесно. Премести се в Лийдс, за да е по-близо до… е, за да е по-близо. Много добре се разбират с Тийгън, тя дори го оставя да я взима от училище няколко дни в седмицата, за да мога да поработя до малко по-късно. Все още не съм станала директор по маркетинга на „Анджелис“ и знам, че и за в бъдеще няма да стана, но съм се примирила с това. Тийгън има нужда от присъствието ми, така че кариерата остава на второ място. Чак е смешно да я гледаш как го командва наляво-надясно и как готвят също като вас двамата — превръщат цялата кухня в кочина.

Люк си поема рязко дъх и прехапва горната си устна.

— Значи го нарича „татко“, така ли?

Пресягам се и поставям ръка върху неговата.

— За Тийгън, единствения й татко си ти.

— Наистина ли? Дори след цялото това време?

— Само защото си тръгна, това не означава, че тя е спряла да говори или да мисли за теб. Неведнъж ме е питала защо не искаш дай бъдеш татко.

— А ти какво й казваше?

— Че ако беше тук, щеше да искаш да бъдеш такъв. Нейт също го знае и никога не би се опитал да заеме мястото ти.

— Той е неин баща.

— Да, но това не означава, че иска да й бъде татко. Той наистина я харесва и го е грижа за нея, но просто не я обича така, както ти. Въпреки това обаче, винаги ще бъде готов да се грижи за нея, щом се наложи. Люк, той е добър човек. Вие бихте могли… Бихте могли да станете приятели, ако му дадеш шанс. Той винаги те е харесвал заради безкрайната ти любов към Тийгън. Винаги е искал това, което е най-добро за нея, и ако това означава да позволи на някой друг да бъде неин родител, значи ще го направи. Отказа се от всички права над нея.

— Наистина ли?

— В деня, когато го целунах, ми каза, че ще го направи и наистина го стори. Не можеш да си представиш какво трябваше да изтърпи, когато родителите му разбраха. Въпреки това обаче не се огъна, защото иска най-доброто за Тийгън. Винаги ще бъде наблизо — като неин баща, а не като татко. Готов е да направи всичко за нея. Запомни го от мен, Люк, Нейт е добър човек.

— А ти и той?…

— Не.

— Защо не? Човек би си помислил, че…

— Че ще се сгодим и ще се втурнем към олтара преди още самолетът ти да се е отделил от пистата? Не, с Нейт никога не бихме могли да се съберем отново. Случиха се прекалено много неща, които промениха и двама ни твърде много.

— И дори не сте?…

— Не съм светица, Люк — отвръщам. — Колкото и да се преструвам, че съм.

Два месеца бяха изминали от отпътуването на Люк, когато аз и Нейт се любихме за пръв път, и оттогава постоянно се събирахме и разделяхме, отдръпвахме се един от друг всеки път, когато усетехме, че връзката ни започва да става сериозна, а после се поддавахме на изкушението и всичко пак започваше отначало. Неотдавна обаче бяхме спрели този постоянно повтарящ се цикъл. Взехме решението съвсем неочаквано, веднага щом осъзнахме, че съществуващото между нас не е нещо мимолетно, а истинска връзка. Знаехме, че не е възможно тя да просъществува. Той ми беше изневерил, а аз имах дете, за което трябваше да мисля. Нейт харесваше Тийгън, може би дори я обичаше, но не я искаше за постоянно. Аз от своя страна бях разбрала истината за Адел и му бях простила, но не бях забравила. Тези две неща винаги щяха да ни разделят, а имаше и друго…

— Нейт си има приятелка. Заедно са от три месеца и нещата изглеждат сериозни.

— Това неприятно ли ти е?

— Не толкова, колкото преди, повярвай ми — когато Нейт ми съобщи новината, бях избухнала в плач, но успях да си наложа да не го умолявам да скъса с нея. Трябваше да го пусна да си върви, знаех това. И аз, и той, трябваше да продължим напред. Поотделно. Той се оказа достатъчно смел да направи първата крачка. Все още ме боли, задето е избрал друга, но с всеки ден става малко по-лесно. Зная, че така е най-добре. За всички ни. — Хубаво е да го видя щастлив.

— Неприятно ми е, че ти е неприятно — заявява Люк.

„А аз трябва просто да забравя, че ти се ожени за друга, така ли?“

— Аз и Нейт никога не бихме могли да бъдем заедно, вече не. Искам да кажа, че не съм имала и намерение. Вярно, наистина го харесвах, изпитвах чувства към него, но имах най-невероятния приятел в целия свят.

Предишното ми „аз“ бе обичало Нейт повече от всичко на света, за мен той беше всичко, но това ми „аз“, което отглеждаше Тийгън, обичаше Люк и живота — семейството, което бяхме изградили — повече. Когато го осъзнах, бях направо потресена. Обичах Нейт, но повече обичах онези дни в края на седмицата, когато Люк, Тийгън и аз почиствахме апартамента; повече обичах разходките в парка и състезанията с Люк кой ще победи в борбата по гъделичкане, докато Тийгън отбелязваше резултата; повече обичах да седя пред телевизора, докато Люк и Тийгън обсъждат предимствата на рисуването с флумастери с връх от филц. Повече от всичко обичах малкото си нетрадиционно семейство.

— Имах най-невероятния приятел в света и го обожавах. И въпреки че се чувствах изкушена от другия мъж, за мен моят приятел бе единственият на света. Макар че ме изостави и се ожени за друга, така и не спрях да го обичам.

— Сериозно ли говориш?

— Щях ли да го кажа, ако не говорех сериозно?

Той се премества в стола си, взема и двете ми ръце в своите и погалва с палците си опакото на моите палци.

— Знаеш ли, трябваше да минат месеци след заминаването ми, преди да разбера какво всъщност ме попита, докато седяхме в стола на болницата — казва той. — Първоначално го възприех като обвинение, че не те обичам така, както Нейт. Едва по-късно осъзнах, че в действителност ме питаш дали те обичам изобщо — дали бих те обичал, ако я нямаше Тийгън. Ти така и не повярва, че отговорът е „да“, нали? Не можа да проумееш, че да, Тийгън ни сближи, но че аз никога, никога не бих излязъл с теб, ако искрено не изпитвах нещо към теб. Влюбих се в теб в деня, в който получи онзи пристъп на мигрена. Когато разбрах какво и коя е Тийгън за теб, сякаш някой повдигна завеса от очите ми и видях колко си изключителна. След това си помислих, че нямам никакъв шанс, защото се бях държал с теб толкова отвратително. Продължих обаче все пак да се надявам… Не знаеш колко бях уплашен в деня, когато те целунах за първи път. През целия път от Лондон си мислех за очите ти, за усмивката ти, за аромата на кожата ти, смесен с „Емпорио Армани Дей“. Докато бях в Ню Йорк, отивах в отделението за парфюми на „Блумингдейл“, заставах там и вдъхвах аромата му, защото ми напомняше за теб. Затова не се получи с Никол — защото тя не беше ти. Рин, наистина те намирах за привлекателна и мислех, че си красива. Ти си най-красивата жена на света. Това се нареди по важност след всичко друго, което изпитвах към теб. Обичам начина, по който отговаряш на въпроса с въпрос, за да можеш да спечелиш време; обичам как правиш и невъзможното, за да се грижиш за другите, като в същото време се преструваш, че не ти пука; обичам как…

— И преди съм ти го казвала: ако продължиш да ми казваш такива неща, ще реша, че флиртуваш с мен.

Изражението на Люк става по-твърдо.

— Затова и никога не ги изрекох — защото нямаше да ми повярваш. Ти сама ми го каза — никога не вярваш на думите на другите, били те добри или лоши. Затова спрях да говоря и се опитах да ти покажа с действия какво изпитвам към теб. И се получи, нали? Нали се получи?

— Съжалявам, Люк — отвръщам. — През целия ми живот само един човек ми е казвал тези неща и наистина ги е мислил. Не можех да повярвам, че може да съм такава късметлийка и да има и втори, който да си ги мисли… Но нека бъдем честни — когато аз се опитвах да направя крачка напред във връзката ни, ти винаги сякаш правеше крачка назад, а най-накрая разбрах, че през цялото време си имал резервен план, в случай че нещата се объркат. Никога не съм виждала човек, който толкова бързо да слага край на всичко изградено дотук. Наистина ли се учудваш, задето така и не повярвах, че ме обичаш?

— Аха, но аз съм си твърдоглаво магаре. Когато нещата се объркат, си хващам пътя, винаги съм бил такъв. А появата на Нейт бе най-лошото, което би могло да се случи, поне в моите очи. Той имаше по-голямо право над теб и Тийгън, отколкото аз. Опитвах се да се подготвя за онова, което според мен неизбежно щеше да се случи рано или късно. Въпреки че трябва да кажа, че и ти не падаш по-долу от мен по отношение на ината, ако наистина не си вярвала, че те обичам със или без Тийгън.

— Щастлива съм, че се върна, Люк — усмихвам му се широко, преди да се сетя, че в действителност той не е казал точно това. — Нали се върна? И пак ще бъдеш част от живота ни?

— Да, но нещата трябва да се променят.

— Дааа, знам. И първата промяна ще бъде отсега нататък да бъдеш откровен с мен. Искам да ми казваш всичко — за интервюта за работа, за намерението си да се ожениш за мен, за плановете си да се ожениш за някоя друга… Всичко. Обещавам ти, че и аз ще правя същото.

— Добре, мисля, че мога да свикна с това.

— Втората промяна е, че трябва да приемеш Нейт като част от живота ни, за добро или за лошо.

Люк свива, устни и изсумтява.

— Люк, сериозно говоря. Между мен и него е свършено, но той винаги ще бъде част от живота ни.

— Добре. Но това не означава, че трябва да го харесвам, нали?

— Не, сигурно не — въздъхвам. — Но за самия теб ще бъде по-лесно, ако го направиш. Не искам Тийгън да се чувства разкъсана между вас двамата. Тя е много умна и сега, когато е по-голяма, разбира всичко, така че бъди мил, разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Аз обаче също имам едно условие. Искам да обсъдим въпроса дали да имаме повече деца.

Сепвам се.

— Не знам…

— Само ще поговорим. Не е честно към Тийгън да няма братя и сестри. Ти си ги имала като дете, защо не и тя?

— Ъъъ…

— Само ще поговорим, Рин. Ако решим, че не искаме, тогава край. Нито веднъж не сме говорили за това както трябва. Ти просто си взела решение още преди да се срещнем и сега аз трябва да се примиря с него, а това не е честно. Не по такъв начин се решават проблемите в една връзка. Искам да кажа, може да си осиновим, но така или иначе трябва да го обсъдим заедно.

— Добре, ще го обсъдим, но те предупреждавам Люк, за мен Тийгън е напълно достатъчна.

— Мисля си, че и за мен може да се окаже така, но все пак настоявам да поговорим.

— Чудесно, ще поговорим.

Той се ухилва насреща ми.

— Разбира си, сигурно си даваш сметка, че ако се съберем отново, ще има клюки — ти си женен мъж, а аз съм самотна майка… Репутацията ми ще бъде съсипана — „Самотна майка прави страстен секс с похотлив женен мъж, направо отвратително…“

Люк се навежда напред и полага лека, почти целомъдрена целувка върху устните ми. Въздъхвам — Боже, бях забравила колко го бива в това. Докато той се отпуска обратно на стола си, виждам Тийгън да се приближава. Усмивката й е толкова широка, че лицето й почти не се вижда. Това искаше тя през цялото време — ние с Люк отново да сме заедно, тя и Люк пак да са приятели. Зад нея върви една от инструкторките по готварство с далеч не толкова възторжен вид.

— Госпожице Матика, трябва да поговоря с вас за поведението на Тийгън — казва тя с едва прикрит гняв.

Тийгън се покатерва в скута ми и се сгушва до гърдите ми, като поглежда укорително към жената. Всичко е театър, разбира се, тя нито е разтревожена, нито пък уплашена — просто знае, че е по-малко вероятно да й се разсърдя сериозно, ако се прави на малко момиченце — на моето малко момиченце.

— Какво е направила? — интересувам се.

— По средата на готвенето реши да се върне обратно тук, а когато й казах, че първо трябва да довърши пицата, ми каза да я „зарежа“!

„Понякога това момиче е същински кошмар.“

Люк започва да се върти на мястото си, за да скрие лицето си. Широките му рамене се тресат от сподавен смях. Очевидно си мисли, че е забавно — естествено, нали не се карат на него.

— Може би е имала предвид пицата? — питам с надежда. — Може би е гледала нарязана пица по телевизията.

Инструкторката ме удостоява с презрителен поглед и сухо отвръща:

— Сигурна съм, че Тийгън е усвоила много неща от телевизията, госпожице Матика, но не и това.

Права е разбира се, пред мен това извинение също нямаше да мине.

— Тийгън, извини се на… — поглеждам към картичката с името й. Адел. Сърцето ми пропуска един удар, и в гърлото ми засяда бучка както всеки път, когато мисля за нея или чуя името й. — Тийгън, извини се на Адел.

— Съжалявам, госпожице Адел — казва тя с подобаващо разкаян вид. — Не исках да се държа толкова ужасно. Повече няма да правя така — нямаше нужда да добавя последното, но съм доволна, че го направи.

Умилостивена, Адел се навежда към нея.

— Всичко е наред, кукличке. Ще се видим следващата седмица.

Тийгън кима и успява да запази опечаленото си изражение, докато Адел изчезне от полезрението ни. След като вече си е отишла, Тийгън се обръща с лице към мен. Големите й очи безмълвно ме умоляват да не й се карам.

— Съжалявам, че бях палава, мамо Рин, но исках да видя Люк. Помислих си, че може да си тръгне, преди да свърша с пицата. Не искам да си тръгва.

— Люк ще остане с нас, поне за известно време — обяснявам й. — Нали така, Люк?

— Със сигурност, сладурче. Ще остана с вас за толкова дълго, че ще ви писне от мен.

Тя се усмихва широко, разкривайки съвършено оформените си бели зъби.

— Мамо Рин, мога ли да кажа на Люк? — пита тя.

— Разбира се, миличка.

— Имам ново име — гордо съобщава тя на своя току-що завърнал се най-добър приятел. — Тийгън Бренън Матика. Сега имам същата фамилия като мама Рин и вече сме семейство. Съвсем, съвсем истинско семейство.

— Това е прекрасно! — възкликва Люк. — Ти, толкова се радвам за теб! И за теб също, Рин. Кога разбра, че вече можеш да я осиновиш окончателно?

— Преди две седмици получихме новия акт за раждане. Отне ни много дълго време — цели две години, през които трябваше да се справяме със социални работници, психолози и съдилища, но най-накрая го направихме, нали, миличка?

Тийгън отсечено кима.

— Господин Нейт ни купи шампанско, но само на мама Рин и разрешиха да пие от него. За мен имаше газирана напитка, но и така беше добре, а после господин Нейт ни заведе на кино и на пица.

Едва когато погледнах към новия акт за раждане, който щеше да замени оригиналния акт за раждане на Тийгън, си дадох сметка какво символизира той, какво наистина означава. Той означаваше, че няма защо да се тревожа, задето не съм се сбогувала с Адел както трябва; че няма защо да се измъчвам, задето не съм й казала, че й прощавам, защото тя го знаеше. Най-добрата ми приятелка знаеше, че не съм спряла да я обичам въпреки всичко и доказателство за това бе фактът, че тя ми бе завещала най-ценното си притежание. Бе ми поверила единствената си истинска любов. И това, че осинових Тийгън, че превърнах момиченцето на най-добрата си приятелка в свое момиченце, бе цялата прошка, от която Адел се нуждаеше. Тя не ме бе предала, както си мислех толкова време — тя просто бе променила живота ми, както разбрах, че ще направи в онзи далечен ден, когато я срещнах за пръв път.

— Познай какво, Люк? — казва Тийгън.

— Какво, съкровище? — пита той и се усмихва, докато гледа как държа дъщеря си в прегръдките си.

— Мисля, че мама Рин ще ми позволи да си взема котка.