Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

29

Замъглени. Само с тази дума могат да се опишат събитията, които се разиграха, след като напуснах дома на Адел след неволното й признание.

Помня как излязох препъвайки се, от апартамента на партера и колко бях объркана, неспособна да реша къде да отида и какво да направя. Знам, че се прибрах вкъщи и че се чувствах в безопасност там, защото Нейт го нямаше — беше отишъл да пийне по едно с бившите си съквартиранти. Съвсем смътно си спомням как реших да отида в Лийдс, тъй като и бездруго щях да заминавам за там само след няколко дни във връзка с възложената ми задача да сътруднича в полагането на основите на „Анджелис днес“.

Не си спомням как съм си събрала багажа, но знам, че накрая взех със себе си някакви дрехи, следователно трябва да съм го направила. Най-ясно си спомням бележката, която надрасках набързо със синьо мастило на лист от тефтера с телефоните и после я оставих на кухненската маса: „Знам какво си направил.“

Четири думи, които обясняваха всичко: защо съм си тръгнала и защо никога нямаше да се върна.

Зная, че хванах такси, за да стигна до гара „Виктория“, но не си спомням нищо от пътуването от двеста мили до Лийдс, нито имам спомен как съм успяла да убедя персонала на „Холидей Ин“ да ме остави да се нанеса в предварително резервираната стая цели два дни по-рано. Няма да забравя обаче как лежах на хотелското легло напълно облечена, вперила празен поглед в екрана на телевизора. Телефонът звънеше, а аз нямах представа откъде идва този шум. Трябваше да минат цели пет минути, преди да се осъзная и да вдигна слушалката.

— Търси ви господин Търнър, госпожо — чух гласа на администраторката. — Тук е и ви чака.

Сякаш разбудена от сън, се огледах наоколо. Бях пристигнала по тъмно, но сега забелязах, че в стаята е светло. Един поглед към ръчния ми часовник ми показа причината: бе ранен следобед. Нямах представа къде са отишли последните петнадесет часа. Светът беше продължил да съществува без мен.

За малко да кажа: „Не, не искам да го виждам“, но размислих. Какъвто си беше упорит, Нейт сигурно щеше да седи в приемната, докато не се съгласях да се видим. Не можех да се крия до края на живота си в хотелската стая, а той щеше да остане тук, докато не се срещнем.

— Слизам веднага — изрекох с половин уста.

Погледнах се в огледалото в банята и се ужасих, когато видях жената, която ме гледаше отсреща. Тя имаше червени подпухнали очи и беше съвсем бледа от недоспиване, с разрошена коса и подуто лице. Изглеждаше съсипана от изтощение. Набързо прокарах гребена през черната си коса, върнах се в стаята и със замах отворих куфара, който лежеше недокоснат на пода, близо до леглото. Избрах един червен пуловер, навлякох го и после реших да добавя и една черна жилетка като допълнителна броня, за да се чувствам по-защитена физически.

Когато влязох в приемната на хотела и се приближих до него, Нейт се изправи на крака. Очите му бяха заобиколени от тъмни кръгове, косата му беше разрошена от постоянното прокарване на пръсти през нея, а сянката на наближаващия залез хвърляше тъмно петно върху брадичката му. Дрехите му бяха измачкани, вероятно от дългото шофиране. Изглеждаше невероятно уязвим, сякаш само една по-остра дума можеше да го пречупи.

— Звъних във всички хотели в Лийдс, докато те намеря — обясни ми той появяването си.

— Да отидем на бара — отговорих с хладен и овладян глас.

Настанихме се един срещу друг на два стола в задната част на малкия бар. Осветлението бе приглушено, а въздухът бе пропит с миризмата на цигари.

— Прибери се вкъщи — каза Нейт веднага щом седнахме. — Ела си у дома и ще си поговорим. Ще ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш. Знам какво се е случило между теб и… и… — не можех да продължа, защото гласът ми се задави в гърлото при мисълта за това, което бях научила. Беше прекалено ужасно, за да мога да го изрека на глас.

— Камрин, не е това, което си мислиш.

— Откъде знаеш какво си мисля? — попитах.

— Между нас не е имало… Случи се веднъж. Само веднъж.

— Изобщо не си мисля за това, Натаниъл — процедих през зъби. — Мисля си за нещо друго — за това, че ти ми изневери и че всичко между нас е свършено.

— Ела си вкъщи и ще поговорим както трябва.

— Не мога. Не мога да говоря с теб. Не и за това. Ти не си човека, за когото те мислех. И онзи апартамент не е мой дом. Вече не.

Той се опита да хване ръката ми през масата, но аз се отдръпнах рязко от него с цялото си тяло. Някога бях обичала той да държи ръката ми. Харесваше ми начина, по който силните му пръсти обвиваха моите, докато палецът му галеше средата на дланта ми, но вече не беше така. Нейт притежаваше дарбата да ме докосва по стотици различни начини и да ме накара да се отпусна и да се успокоя, но вече не.

— Не може всичко да свърши просто така — изрече той с умолителен глас. — Заедно сме от цели шест години, след два месеца се женим. Не може всичко да свърши просто така. Моля те, трябва да поговорим.

— Добре, хайде да говорим тогава. Тя по-добра ли беше от мен? По-сексапилна? По-пламенна? По-бързо ли стигна до оргазъм? Или пък…

— Престани! — прекъсна ме той. — Изобщо не беше така.

— За какво друго да говорим?

— За това колко те обичам. За това колко много искам да се върнеш при мен. За това как съм готов на всичко, за да оправя нещата помежду ни. На всичко.

— На всичко?

— На всичко.

— Тогава си върви и ме остави на мира — изправих се. От умора ми се виеше свят и всяка дума, която чувах, се забиваше като свредел в мозъка ми. — Не искам повече да чувам за теб.

Нейт затвори очи, като че ли не можеше да повярва, че това наистина му се случва.

— Скоро ще дойда да си събера нещата. Не зная кога точно, но скоро. Ще ти оставя мебелите и всичко, което сме купили заедно. Смятам да взема само книгите, компактдисковете и дивидитата си, както и останалата част от дрехите си — нещата, които притежавах, когато се нанесохме. Освен това искам да ми върнеш половината от сумата, която платихме за апартамента, за да мога да си потърся собствено жилище. Ще продължа да плащам вноските по заема, докато уредим да си ги разделим, така че няма да имаме спорове за това. Адвокатите ни могат да го уредят. Ще държим връзка чрез тях, така че да не се налага да се виждаме отново. Колкото по-бързо успеем да изчистим всичко, толкова по-скоро ще можем да продължим живота си. И моля те, умолявам те, ако изобщо някога си ме обичал, моля те, не казвай на родителите ми защо съм отменила сватбата. Аз ще им се обадя и ще им кажа разбира се, но моля те, не им казвай, че е заради… Моля те. Ще умра, ако някой разбере. И… и мисля, че това е всичко. Сбогом, Нейт.

Той също се изправи.

— Не мога да повярвам, че всичко ще свърши така. С теб щяхме да се женим. Защо не отложим сватбата за няколко месеца, докато изясним нещата? Не е нужно това да бъде краят.

— Да, необходимо е и ти го знаеш. Затова никога не ми каза. Защото си бил сигурен, че това ще бъде края, че никога вече не бихме могли да…

Усетих как лицето ми се разкриви от болка, но не исках да плача. Разтърсих глава и си наложих да се овладея. Докато бършех очите си, видях, че годежния пръстен е все още на пръста ми. Нейт сам го беше проектирал — с широка основа от платина и шестоъгълен скъпоценен камък в центъра. Всички му казваха, че годежните пръстени трябва да са с диамант, но той се бе спрял на рубин, защото червеното бе моя любим цвят. Изобщо не ми бе хрумнало да го сваля от пръста си — до такава степен бях свикнала с него, че бях престанала да забелязвам, че е там. Този пръстен беше като част от мен, от самото ми тяло. Сега го издърпах от ръката си и го сложих на стъклената маса пред стола на Нейт.

— Сбогом, Нейт.

Той се строполи тежко на мястото си, докато аз се отдалечавах. След това го видях само още веднъж — когато отидох да си прибера нещата, три месеца по-късно. Той беше там, докато опаковах багажа си, но не промълви нито дума. Дори когато хамалите дойдоха и изнесоха кашоните ми, пак не каза нищо. Едва когато си тръгвах, най-сетне проговори.

— Не си отивай — само това.

Спрях се на място и се обърнах, за да го погледна. Знаех, че е за последен път. Обгърнах го с поглед и си тръгнах.

 

 

Той бе изпълнил молбата ми и не се опита да ме търси повече. Точно това исках. Изпитвах нужда те и двамата да ме оставят на мира, за да мога да си изградя нов живот без тях. Адел се бе опитвала да се свърже с мен, но преди да я видя, не бях разбрала защо. Сега отивах на вечеря с Нейт. И бях ужасена до смърт.