Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (32)

31

Говорехме и говорехме, без всъщност да си кажем нищо съществено. Зная, че беше нищо, защото когато сервитьорът ни донесе сметката и палтата ни (не бяхме молили за тях, човекът просто искаше да си тръгне и нищо чудно — времето, по което затваряше ресторантът, вече бе минало), не знаехме нищо един за друг, съвсем нищо. Нейт не знаеше за Тийгън, не знаеше, че го бях видяла на погребението, и не знаеше, че приятелят ми се казва Люк, аз на свой ред не знаех как е разбрал за погребението, дали си има приятелка, какво го бе накарало да преспи с Адел.

— Мога ли да те изпратя до вас? — попита Нейт, докато сервитьорът намаляваше осветлението в ресторанта и обърна последните няколко стола върху масите.

— Не можеш да ме изпратиш пеша до Хорсфорд, дотам има цели километри. А как изобщо смяташ да се върнеш в Тадкастър?

— Подробности — отвърна Нейт и махна пренебрежително с ръка. — Знаеш ли, вече е прекалено късно да се отбием някъде за по едно питие, освен ако не отидем в някой нощен клуб, но там изобщо няма да можем да говорим. Но ако вървим, няма проблем да говорим в същото време.

— Добре, предлагам ти компромис: ще вървим, докато се уморим, а после ще си хванем такси.

Излязохме от ресторанта. Нощта беше тъмносиня и изпъстрена с неоновите светлини от улиците. Поех си въздух с пълни гърди и почувствах как студената въздушна струя преминава през носа ми и се спуска надолу, изпълвайки цялото ми тяло със студ. Известно време вървяхме по пустата улица, без да говорим, спряхме на пресечката, за да се огледаме за преминаващи коли и пресякохме. Вече минаваше полунощ, а аз дори не бях отворила дума за истинските причини, които ме бяха накарали да поискам тази среща. Докато вървяхме към Хайд Парк, тайно погледнах към Нейт. Той бе насочил поглед право пред себе си, напъхал ръце дълбоко в джобовете си.

— Усещам, че ме наблюдаваш — каза той внезапно, спря се на място и се обърна към мен. Аз също се спрях. — Спомням си колко често го правеше едно време, особено когато си мислеше, че спя.

— Ти знаеше ли?

Той кимна едва забележимо и леко се усмихна в отговор.

— Защо никога ни ми каза?

— Защото обичах да го правиш. Защо да слагам край на нещо, което ми харесва?

Той пристъпи по-близо, без да ме изпуска от погледа си. Ръцете му се вдигнаха нагоре към мен.

— Само се виж — прошепна той. Дъхът му излизаше на бели облачета, които се разтапяха в нощта. Очаквах да обхване лицето ми с дланите си, но той само посегна, вдигна яката на палтото ми и закопча триъгълните копчета, без нито за миг да отделя очи от моите. И аз го гледах като хипнотизирана. Той се засмя тихичко, усмивката му се разшири и го превърна в мъжа, с когото бях живяла някога. — Само се виж — повтори той едва чуто. Ръцете му се плъзнаха от яката надолу към ключицата ми и после още по-надолу. — Не си го направила както трябва.

Погледнах и установих, че в бързината да напуснем ресторанта съм закопчала неправилно копчетата на палтото си. Отново вдигнах очи към него.

— О! — опитах се да отвърна небрежно с лек смях, който замря на устните ми преди още да се е откъснал от тях.

Все така, без да откъсва очи от моите, Нейт сръчно разкопча първото копче. Пръстите му леко се плъзнаха по вълнения плат, за да стигнат до следващото копче, което разтвориха със същата лекота като първото, а после продължиха още по-надолу по тялото ми до следващото и до по-следващото, докато разкопчаха всички. Щом палтото остана отворено, Нейт придърпа двете му части една до друга и отново го закопча.

— Благодаря — промърморих. Едва дишах от студения въздух — упорито си казвах, че е само от въздуха. Не беше от страст и копнеж. В никакъв случай. И изобщо не беше, защото исках Нейт да ме целуне.

— Няма за какво — отвърна той и пристъпи още по-близо — достатъчно близо, за да усетя аромата на афтършейва му, достатъчно близо, за да почувствам издуването и спадането на гръдния му кош. Той повдигна ръце и нагласи яката, после я приглади, но не отдръпна ръце. Вместо това наклони глава надолу към мен.

— Кам… — прошепна миг преди устните му да докоснат моите.

— Рин — поправих го автоматично и отстъпих назад. Нейт също отдръпна глава и се опита да срещне погледа ми.

— Сериозно ли искаш от мен да се обръщам към теб с пълното ти име?

— Не, просто никой вече не ме нарича Кам. Сега съм Рин.

— Няма да те наричам с името, с което те нарича той.

— За твое сведение, не той измисли това име.

Устните на Нейт отново се сведоха към моите и за част от секундата си пожелах да успее да сломи съпротивата ми. Да се оставя във властта на неизбежното. Да го целуна.

Повторно се отдръпнах.

— Нейт — изрекох, — трябва да ти кажа нещо.

— После — отвърна той и се наведе с намерението отново да ме целуне.

— Не — извърнах глава и устните му докоснаха брадичката ми. — Трябва да ти кажа нещо — настоях с твърд тон.

Нейт присви очи и наведе глава. Ръцете му най-после се отдръпнаха от мен и се вдигнаха нагоре да разтрият лицето му — характерен жест, който показваше, че се чувства разтревожен или изнервен. Най-сетне отново ме погледна.

— Не искам да чувам, че ще се омъжваш за него — изрече и сви юмруци. — Не мога да понеса да чуя, че си решила да се омъжиш за него.

— Това, което искам да ти кажа, няма нищо общо с Люк.

Видях го как потръпна, когато произнесох името на приятеля си.

— Говори тогава — каза той, видимо събирайки сили за това, което щеше да последва.

— Не знам как да ти го кажа… Мисля, че трябва да седнем някъде.

— Добре — съгласи се той. — Малко по-надолу по пътя има парк.

Вървяхме в мълчание десетина минути, докато стигнахме Хайд Парк. Настанихме се на една пейка недалеч от изхода. Вятърът свистеше около нас и забиваше стрелички в и бездруго замръзналата ни кожа. Нейт седеше обърнат така, че виждах само профила му, но плътно до мен, за да се топлим един друг. Аз от своя страна бях седнала леко извърната към него, за да мога да виждам лицето му.

— Става въпрос за Тийгън — подех.

Нейт се извърна към мен и се понамръщи объркано.

— Дъщерята на Адел?

Кимнах, без да казвам нищо. Надявах се, че сам ще направи връзката. Беше интелигентен мъж и със сигурност трябваше да се досети. Защо ще искам да говоря с него за Тийгън, ако той не беше неин баща?

В очите, му изведнъж просветна пламъче на разбиране и от предишната гримаса не остана и следа.

— О, Господи — промърмори той, — какъв глупак съм — плесна се по челото. — Това беше тя, нали? Момиченцето от онзи ден, това беше Тийгън. Изобщо не я познах. Просто бях толкова… — безпомощно размаха ръка във въздуха. — Не бях на себе си, задето те срещнах. По дяволите. Тя беше. Толкова е пораснала. Как се справя сега, след?… Ти знаеш, след всичко, което се случи.

Бях изненадана от неговата загриженост. Никога преди не се бе интересувал от Тийгън. Понякога се беше съгласявал да я гледа заедно с мен, от време на време й четеше приказки преди лягане, но двамата не бяха близки. В никакъв случай.

— Добре е. Имаме по-добри и по-лоши дни и трябва да я заведа на консултация с психолог.

— Ти ли трябва да я заведеш на консултация?

Кимнах.

— Тийгън живее с мен. Аз се грижа за нея и съм неин официален настойник.

— Ти?

Изпълненият му с недоверие глас ме накара да настръхна.

— Да, аз. Защо пък не?

Той се пресегна към мен и успокоително положи ръка върху моята.

— Не исках да прозвучи така, просто се учудих. И двамата не искахме деца, а сега ти се оказваш неин официален настойник. Аз не бих могъл да го направя.

— Нямаше кой друг. Освен това аз съм нейна кръстница и бях длъжна да поема отговорността за нея, независимо какви планове съм градила за бъдещето си. За мен тя винаги е била нещо безценно, а си нямаше никой друг.

— Ти си по-добър човек от мен. Това ли искаше да ми кажеш?

Поклатих глава.

— Не, става дума за бащата на Тийгън.

Веждите му се повдигнаха нагоре в очевидна изненада.

— За баща й ли? Да не се е появил най-после? Успя ли да разбереш кой е той?

Кимнах.

— И ще бъде ли част от живота й?

— Не зная, все още не съм му казала. Просто не мога да намеря подходящите думи, а освен това не знам как ще реагира.

— Предполагам, че не особено добре — рече Нейт замислено. — Искаш ли да дойда с теб? Това ли се опитваш да ми кажеш? Ще дойда. Това е най-малкото, което мога да направя за теб и за… за Адел.

— Мили Боже, Натаниъл, как може да си толкова тъп? — възкликнах аз разярена.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Нейт, това си ти. Ти си бащата на Тийгън.