Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (7)

6

Докато гледах как светлината се процежда през дупките на бежовите завеси, ми мина през ума, че тя може да успее да придаде малко цвят на безличната хотелска стая.

Кафето в чашата, която държах в ръцете си, бе изстинало толкова отдавна, че изобщо не ставаше за пиене, усещах цялото си тяло схванато след толкова часове седене на едно място, а очите ми пареха. Независимо от това обаче, навън животът продължаваше. Чувах песента на птиците, шума на автобусите и фучащите коли и от време на време по някоя случайна полицейска сирена. Отдавна бях престанала да се страхувам, че тези сирени идват за мен, но мисълта ми още препускаше със скорост сто километра в час — не беше спряла цяла нощ…

 

 

Осем часа по-рано портиерът внесе чантите ни в стаята, остави ги до вратата и пъхна електронната карта в процепа, за да включи електричеството. След като промени режима на осветлението само на стенни лампи, за да не събуди спящото дете в ръцете ми, той дискретно напусна стаята. Бях избрала хотел съвсем близо до болницата „Сейнт Джуд“, така че сутринта можехме да отидем дотам пеша. Стаята не беше голяма, но имаше широко двойно легло, детско креватче за Тийгън, а също и телевизор. Нищо повече не ни трябваше.

Когато останахме сами, аз прекосих стаята и отидох до детското креватче. Тийгън тежеше като камък в ръцете ми и мускулите ми се бяха схванали от умора, защото я държах от много дълго време. В мига, в който се бяхме озовали в таксито на път за централната част на Лондон, Тийгън се настани в скута ми, обви ръце около врата ми, отпусна глава на гърдите ми и потъна в сън. По време на цялото ни едночасово пътуване през града, трябваше да внимавам да не си поемам дъх твърде дълбоко и да не мърдам, за да не я събудя, макар че тя изглеждаше дълбоко заспала. Не се събуди нито когато тромаво се измъкнах от таксито, нито когато разговарях с администраторката, докато попълвах регистрационната карта, нито когато се качихме на асансьора. Вероятно щеше да спи непробудно цялата нощ.

Внимателно я положих в креватчето й след миг подскочих, защото очите й внезапно се отвориха. Отне ми няколко секунди да се успокоя. Сякаш някой беше изскочил срещу мен изневиделица, така ме изплаши тя.

Мръсната руса коса на Тийгън се беше разпиляла по възглавницата. Очите й следяха всяко мое движение, а по лицето й пробяга тръпка на страх. Беше уплашена до смърт. Будна и уплашена до смърт.

„Добре дошла в клуба, миличка“ — помислих си. Аз също бях уплашена до смърт. Вече започвах да осъзнавам какво точно бях извършила на един дъх. Постъпката ми беше много сериозна и доста глупава, и сега бях ужасена от последствията.

— Какво има? — попитах внимателно и всички други страхове отстъпиха пред страха да не би Тийгън да се разплаче. Нямах ни най-малка представа какво да правя с плачещо дете, освен може би да изкрещя: „Млъквай!“ Не че не бях виждала детски сълзи. Напротив, имах опит с племенниците си, както и със самата Тийгън. Работата беше там, че когато те се разплачеха, аз бързо ги връщах на човека, който носеше отговорността за тях. Бях убедена, че не съм способна да ги успокоя по никакъв начин, така че защо да се опитвам? С други думи, единствената ми реакция беше да предам щафетата на човека, решил да стане родител, избрал да се занимава със сълзи, сополи и гневни изблици.

Тийгън продължи да се взира в мен с все същия ужас, изписан на лицето й.

— Искаш ли да спиш на голямото легло? — попитах я, като се спрях наслуки на едно от предположенията си за причината за нейната тревога — искам да кажа, друга причина, освен внезапното й отвличане от мястото, където бе живяла през последните няколко месеца, и факта, че сега бе пленница на жена, която не бе виждала от две години.

Тийгън кимна.

— Добре, но първо ще се изкъпем, нали така?

Повторно кимване.

— И може би ще хапнем нещо?

Тя кимна за трети път.

— Чудесно.

Така беше по-добре. Сега вече имах план, а аз умеех да работя с планове. Да я изкъпя, да я нахраня, да я сложа в креватчето. Съвършено ясно и изпълнимо. Докато се изправях, тя седна, сви колене до гърдите си и ги обви с ръце. Погледът й ме проследи през стаята до масата, където бяха поставени телефона и едно ламинирано меню, което прегледах набързо, търсейки нещо, което би й харесало. Не я попитах какво иска, защото вече бях разбрала, че няма да промълви и думица, така че нямаше смисъл. Хамбургер и чипс ми се стори добър избор.

Включих телевизора и започнах да сменям каналите, надявайки се да намеря нещо, което няма да окаже вредно въздействие върху младата й психика, а после запалих още няколко лампи. Тя седеше в леглото и не помръдна през цялото време, докато аз се занимавах с тези типично семейни дейности. После се разрових из чантите и извадих синята й пижама, чисти чорапи и бяла фланелка. Оставих ги на двойното легло и отидох в банята.

Банята представляваше помещение, обзаведено просто, но функционално. Душът — най-малкия, който бях виждала през живота си — можеше да се ползва само ако влезеш във ваната, но помещението беше чисто и без следи от плесен, което ми се стори цяло чудо, защото нямаше прозорец, а само уред за пречистване на въздуха, поставен в ъгъла. Дръпнах бялата непромокаема завеса и седнах на ръба на ваната да завъртя крановете и да сложа запушалката. Изчаках ваната да се напълни до половината, преди да сипя вътре шампоан и да разплискам водата, за да се разпени хубаво. Не се получиха толкова много мехурчета, колкото би ми се искало, но все пак беше по-добре от бяла стерилна хотелска вана, в която няма нищо друго, освен чиста вода.

Върнах се в стаята и коленичих пред Тийгън.

— Може ли сега да те съблека? — попитах с възможно най-мек глас.

Тя не отговори веднага. Помислих си, че сигурно преценява дали е редно да ме послуша. След няколко мига обаче се предаде: отдръпна ръцете си от коленете, смъкна краката си от леглото и полека се плъзна по чаршафа, за да застане пред мен, примирена и търпелива. Първо свалих якенцето й, а после внимателно изхлузих през главата мръсната розова блузка и замръзнах от ужас. От колко време я бяха оставили да гладува? Седмици, ако се съди по вида й. Ръцете й приличаха на тънки пръчици, провиснали от кокалестите рамена, ребрата й се брояха, а коремът й беше хлътнал навътре. Но измършавялото й до неузнаваемост тяло не бе единственото, което ме потресе. Кожата й… В очите ми запариха сълзи и долната ми устна започна да трепери. Съвършената кожа на Тийгън беше цялата покрита с мръсотия, а също така и с рани и белези. Всяка рана беше следа от плесница, от удар или от щипане, а белезите бяха дълги и прави, като че ли някой я беше налагал с колан.

Кръвта зашумя в главата ми, а в съзнанието ми постоянно се повтаряше един и същ въпрос, само че с различни думи. Как са могли? Как някой, който и да е, би могъл да направи такова нещо? Никога не си бях представяла, че е възможна такава жестокост. Не, това не е съвсем точно. Знаех, че подобна жестокост съществува и че е нещо ужасно, разбира се, че знаех, но за мен тя беше някак нереална, защото никога не я бях виждала с очите си. Когато някой ти каже, че слънцето е горещо, ти му вярваш. Знаеш, че е горещо, защото представлява горящо кълбо от газове. Независимо от това обаче никога не бих могла да разбера, не бих могла да повярвам колко горещо е то наистина, докато не си изгоря ръката на него. Същото беше и сега.

Дел ми беше разказвала за малтретирането, беше ми показвала раните си, но аз не можех да го разбера истински, не можех да го повярвам до този момент. Очите ми плувнаха в сълзи.

„Престани! — заповядах си мислено. — Ако не спреш, тя ще реши, че се отвращаваш от нея. Не я карай да си мисли, че случилото се е по нейна вина.“

Примигнах, решена да не позволя на сълзите да се отронят, и вдишах дълбоко през носа. Не можех да рухна пред нея — и без това бе преживяла твърде много.

Продължих да я събличам и да се боря със сълзите, които отново и отново замъгляваха очите ми с всяка свалена дреха. Мръсотията, раните и белезите покриваха цялото й тяло красноречиво свидетелство за тормоза, на който е била подложена в онзи дом. След като я съблякох цялата, увих я в голяма бяла кърпа и я поведох към банята, но само след една крачка спрях, коленичих и я взех в прегръдките си.

— Всичко е наред, миличка — обещах й аз. — Аз ще се погрижа за теб, нали така? Аз ще се погрижа за теб.

Исках да я накарам да повярва, че всичко ще се оправи, че никога повече няма да я нараняват, че вече е в безопасност. Тя обаче остана съвсем скована, докато се опитвах с нежност да излича болката й. Начинът, по който прие прегръдката ми, така неподвижна и безмълвна, ме накара да я притисна още по-плътно до себе си.

Докато я къпех, мисълта ми постоянно се връщаше към последния път, когато я бях изкъпала, а тя ме беше измокрила цялата и трябваше да взема една от тениските на Дел назаем. Спомнях си, защото днес беше съвсем различно: Тийгън не плискаше вода навсякъде около себе си, не се кискаше радостно на причудливите форми на мехурчетата във ваната, не се опитваше да ме измокри с дрехите. Не, тя просто седеше, без да помръдва, и ме оставяше да измия израненото й тяло. Искаше ми се да ми даде някакъв знак, че осъзнава какво става около нея, но очите й през цялото време останаха приковани в една точка на стената, без дори да потръпне, докато кърпата забърсваше раните й.

Когато я извадих от ваната и изсуших косата й, тя се раздипли на меки златни вълни, стигащи до раменете й. Реших, че изглежда невероятно сладка в синята си карирана пижама. Сладка, но мълчалива. Дискретно почукване накара и двете ни да подскочим. Погледнахме се една друга, а после обърнахме очи към вратата. След няколко секунди, изпълнени с панически страх, осъзнах, че сигурно е някой от румсървиса с храната, която бях поръчала преди малко.

Ужасяващата гледка на тялото на Тийгън бе избила от ума ми всякакви мисли за ядене, но когато тя видя подноса, който келнерът постави на масата, очите й светнаха, сякаш не бе виждала истинска храна от цяла вечност.

Подадох й хамбургера, чипса и сандвича „Рубен“ и седнах срещу нея на двойното легло, докато тя слагаше чиниите пред себе си. Изминаха няколко секунди, преди колебливо да посегне към хамбургера и да го поднесе към устата си. Преди да отхапе от него, ме погледна, за да е сигурна, че й разрешавам да яде.

Постарах се да я даря с най-чаровната си усмивка и й кимнах. „Можеш да се нахраниш спокойно“ — повторих наум. Тя отхапа едва-едва от крайчето на хамбургера и започна да дъвче, без да ме изпуска от погледа си. Отново ме погледна преди следващата хапка. Задържах насърчителната усмивка върху устните си и се постарах да си остане там през цялото време, докато Тийгън се хранеше.

— Не е нужно да изяждаш всичко — казах й няколко пъти, — можеш да не го дояждаш докрай, ако не искаш.

Тя обаче искаше. Изяде всичко до последната троха, а после се отпусна назад на леглото, като ме изучаваше с огромни, уплашени очи. Осъзнах, че Тийгън очаква моето поведение да й подскаже как да се държи тя самата и какво да направи сега. Двете с нея приличахме на слепец, който води друг слепец, защото и аз не знаех какво трябва да направя. Аз обаче бях възрастния в стаята, така че се налагаше бързо да измисля нещо или поне да се престоря, че знам как да постъпя. Определено нямах намерение да прекараме цялата нощ седнали на това легло в очакване някак да се ориентираме в една непозната и за двете ни територия. Реших да започна с един безопасен според мен въпрос.

— Уморена ли си?

Тийгън кимна. Почувствах се по-спокойна, когато видях, че и тя се придържа към плана: баня, храна, легло.

— Добре тогава, легни си — казах и с ужас видях, че ъгълчетата на устните й увиснаха надолу, устата й затрепери, а очите й се наляха със сълзи. „Не, само недей да плачеш! Мога да се справя с всичко друго, но не и с това.“ Ясно виждах колко е уморена — лицето й беше хлътнало от изтощение, а забавените й движения подсказваха, че не е спала добре от дълго време — защо тогава не бързаше да се свие в креватчето и да потъне в сън?

— Тийга, какво има?

— Ще ме е страх самичка в леглото — прошепна тя и се сви, като че ли очакваше да избухна и да й се развикам.

— Искаш ли да спя при теб? — попитах нежно.

Телцето на Тийгън се отпусна, но очите й останаха предпазливи. Тя бавно кимна, изненадана, че не бях започнала да крещя.

— Добре тогава, ти си легни, а аз само ще си сваля обувките и идвам.

Тийгън се сгуши под завивките, погледна ме, за да се увери, че наистина лежа с лице към нея, затвори очи и след миг вече бе заспала. Просто така. Като покосена. Изчаках, докато се уверя, че наистина спи дълбоко, измъкнах се полека от леглото, седнах във фотьойла и вперих очи навън през прозореца.

 

 

Размърдах се във фотьойла, изпънах схванатия си гръб и отново насочих невиждащия си поглед през прозореца.

Как бях позволила нещата да стигнат дотук? До положение, в което трябваше да се замисля много сериозно за едно нещо, наречено осиновяване.

Когато си тръгнах от болницата, оставяйки Адел потънала в дълбок сън, предизвикан от изтощение, смятах само да обмисля въпроса. Е, до този момент бях направила много повече от обмисляне. Знаех, че щеше да отнеме време. Не можех да преценявам разумно в момента, затова бях изтикала въпроса в периферията на съзнанието си, за да му отделя нужното внимание в подходящото време. Оказа се обаче, че подходящото време бе настъпило далеч по-рано от предвиденото.

Господи, преди по-малко от двадесет и четири часа единственият въпрос, който си задавах, беше кой сутиен ще подчертае възможно най-добре извивката на бюста ми в роклята със златни пайети. Единственото, което занимаваше мисълта ми, беше същата тази рокля. Струваше ми се, че оттогава са изминали хиляди години. Цяла вечност ме делеше от жената от тази сутрин. Не беше възможно аз да съм тази жена, чийто звезден момент от деня щеше да бъде да посипе деколтето си със златна пудра. Защото, ако аз бях тя, тогава какво, по дяволите правех свита във фотьойл в някаква си хотелска стая, мислейки дали да не осиновя дете?

Аз и дете.

Камрин и дете.

Невъзможно да се случи.

Майчинството не бе моя стихия. Когато правех планове за живота си, за бъдещето си, за целите си, децата никога не бяха попадали в тях. Не че ги мразех, няма такова нещо. Животът ми никога не е бил лишен от детско присъствие — благодарение на двамата си братя и сестра си, бях леля на осем малчугани, които обичах с цялото си сърце. Аз просто не желаех да ставам родител. Предпочитах да се наслаждавам на времето, прекарвано с децата, с ясното и приятно съзнание, че то скоро ще свърши и най-много след двадесет и четири часа, в моя живот отново ще се възцари спокойствие.

Човек трябва да се откаже от твърде много неща, ако иска да стане родител. На практика трябва да се откаже от всичко: от свободното си време, от личното си пространство, и да посвети на децата цялото си внимание и грижи. Не бях готова да направя такава жертва и нямах намерение да се преструвам, че съм, само за да изглеждам „нормална“ в очите на другите.

Когато бях по-млада, повечето от познатите ми смятаха, че причината за нежеланието ми да имам деца е проста: не съм срещнала подходящия мъж. Когато се появи, разсъждаваха те, той със сигурност ще предизвика у мен, неудържимо желание да се пресъздавам чрез раждането на безчислено потомство. Когато с Нейт, заговорихме за женитба, всички, включително и Дел, бяха убедени, че ще променя мнението си по въпроса за децата. Така прехваленият майчински инстинкт в крайна сметка щеше да възтържествува и аз щях да започна да се разтапям по обитателите на бебешките колички по улицата, да ахкам над мъничките дрешки в магазините и да започна да обзавеждам детска стая в апартамента ни. Защото Нейт — мъжът на моя живот, бе предопределен да събуди у мен неудържим копнеж, да изпълня основната функция в живота на всяко същество от женски пол, а именно, да допринеса за увеличаване населението на света, чрез своето възпроизвеждане.

Хората постоянно ме питаха кога възнамерявам да имаме деца с Нейт, и аз всеки път отговарях: „Ами никога.“ Реакцията, която следваше, бе винаги една съща: първо изненада, после съчувствие и накрая някой мъдър съвет от рода на „Наистина ли си сигурна, че искаш да се омъжиш за Нейт, щом той не иска деца?“ Започнах да се чудя дали има човек на този свят, който ме вижда като личност, способна да има свое собствено мнение, а не като машина за производство на бебета. Отговорът ми беше кратък и делови: „С Нейт не възнамеряваме да имаме деца. Това е едно от основните неща, по които сме напълно единодушни. Нали разбирате, няма да гласуваме за консерваторите, няма да купуваме дискове на «Оейзис» и няма да имаме деца.“

Няма да имаме деца.

Протегнах се да оставя чашата с кафе на пода и се надигнах. Като внимавах да не раздрусам матрака, се плъзнах в леглото с лице към Тийгън. Започнах да изучавам лицето й, но този, когото в действителност виждах зад детските черти, не беше тя, а Нейт. Усмихнах се, припомняйки си, че бях правила същото с него, безброй пъти през всички тези години, които прекарахме заедно: лежах будна през нощта и го наблюдавах как спи, борейки се с желанието да прокарам пръст по очертанията на носа му, да целуна затворените му очи или да се наведа и да прошепна „обичам те“ в ухото му. С Нейт беше много трудно, почти невъзможно да сдържам чувствата си, особено когато той спеше и не можеше да ме види в мига на моята слабост: слабостта ми към него.

 

 

Когато отмених сватбата, двамата души, които останаха най-горчиво разочаровани, бяха родителите ми. Те просто не можеха да повярват, че всичко свърши изведнъж, само два месеца преди големия им ден.

Да, това щеше да бъде техния голям ден, изобщо не се заблуждавах в това отношение. Щеше да е денят, който бяха чакали през целия си живот като мои многострадални родители. Когато с Нейт им съобщихме, че възнамеряваме да се оженим, си помислих, че ще му благодарят коленопреклонно, честна дума. Най-после някой щеше да ги освободи от грижите за тяхната невъзможна дъщеря. От мен се искаше единствено да внимавам да не проваля всичко, преди да кажа „да“ пред олтара, и тогава те щяха да са свободни веднъж завинаги. Аз щях да стана нечия друга отговорност.

Два дни след като открих истината за Нейт и Адел, позвъних на родителите си от една хотелска стая в Лийдс. Казах им само: „Аз и Нейт се разделихме, няма да има сватба, и се местя в Лийдс.“

Те приеха новината доста добре. Разбира се, нямаха друг избор, тъй като телефонният кабел не им даваше възможност да се пресегнат от другия край на линията и да ме удушат.

Не мисля, че бяха кой знае колко изненадани. Разочаровани да, но не и изненадани. В края на краищата, от Камрин можеше да се очаква точно това — да отмени сватбата в последния момент. Никога нищо не вършех както трябва. Защо трябваше да успея сега, в единственото нормално нещо според тях? Не беше ли достатъчно, че винаги се бях обличала безвкусно, че не бях хубава и че не излизах с момчета, че така и не успях да си намеря мястото в техния свят? Не, аз трябваше да проваля и сватбата си, единственото нещо, което щеше да ме направи нормална в очите на моите родители. Двамата ми братя и сестра ми — един по-голям и двама по-малки от мен — бяха постигнали тази нормалност, бяха се оженили и имаха деца. Те бяха намерили мястото си, а аз така и не съумях. Защо? Какво не ми беше наред?

Всичките им приятели знаеха за щастливото събитие. Бяха поканени купища роднини, включително и от чужбина. Родителите ми ми бяха помагали самоотвержено с приготовленията. Майка ми обиколи всички магазини в Лондон в търсене на съвършения тоалет, сега се оказваше, че всичко е било напразно. Целият този труд бе отишъл на вятъра и въпреки че не изрекоха и една укорителна дума, аз знаех какво си мислят: „Какво не направи както трябва, Камрин?“

Братята ми и сестра ми, както и приятелите ми проявиха повече разбиране. Те казваха, че щом не се получило, значи просто не се е получило. Усещах обаче, че всички те искаха да разберат истинската причина за скъсването ни с Нейт. Изневерил ли ми беше? Или пък аз на него? Да не би, да ме беше бил? Или просто се бях уплашила точно преди сватбата? Или пък Нейт беше разбрал в последната минута за някоя моя ужасна простъпка? Всички ми предлагаха подкрепата си, но аз знаех, че никога не бих могла да им призная истината. Никога нямаше да мога да се насиля да изрека думите: „Моят годеник и моята най-добра приятелка имат дете.“

Дете. Това ми бяха причинили Нейт и Адел. Аз не просто се чувствах наранена от факта, че те двамата бяха правили секс — чувствах се унизена, засрамена и най-вече отчуждена от хората. Когато не можеш да бъдеш откровен с другите, не можеш и да се отпуснеш в тяхно присъствие. Винаги трябва да си нащрек, да не би да изтървеш нещо. Дори и да исках, не можех да остана в Лондон, защото трябваше да крия ден след ден, истината за случилото се. Не можех да живея така.

 

 

Тийгън се размърда и аз затаих дъх, но тя не се събуди. По лицето й пробягаха дузина различни изражения, а после сънят й свърши и тя отново заспа спокойно.

Дел имаше ясна представа какво иска от мен, когато ме помоли да осиновя дъщеря й. Тя много добре знаеше, че никога вече не бих могла да гледам на Тийгън по същия начин. Да, бях й изпращала коледни картички и подаръци за рождения ден, купувах й подаръци, които изпращах в Лондон по пощата, а ако заминех за чужбина, винаги й пусках пощенски картички, но бях извършвала всичко това от безопасно разстояние. Нито веднъж, докато поддържах тези крехки връзки помежду ни, не ми се бе налагало да застана лице в лице с Тийгън и да я погледна. Всеки поглед към нея щеше да бъде болезнено напомняне за това, как двамата най-важни хора в моя живот ме бяха предали, за болката, която изпитах, когато разбрах, за болката, която продължавах да изпитвам и след това, ден след ден.

Протегнах ръка и нежно отместих един кичур от лицето й.

Можех ли да го направя наистина? Можех ли да осиновя детето на мъжа, за когото някога бях готова да се омъжа? В съня си малката беше направо негово копие. Когато беше будна, приликата не беше толкова очевидна, но я имаше. Тийгън щеше да расте още; тя можеше да заприличва все повече на баща си с всеки изминал ден. Бях ли готова да понеса това? Да гледам един миниатюрен Нейт ден след ден, до края на живота си, и постоянно да си спомням, че моят годеник и моята най-добра приятелка са спали заедно?

Всички тези разсъждения представляваха чисто реторични въпроси, разбира се, знаех го. Бях стигнала твърде далеч и нямаше връщане назад. Бях отвела Тийгън от дома на дядо й и баба й в Гилфорд. Не можех да постъпя другояче, не можех да я оставя там и секунда повече — но това, че я бях взела, си оставаше неопровержим факт. С други думи, аз не само бях казала „да“ на осиновяването й, а го бях изкрещяла с цяло гърло.