Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (12)

11

„Адел Бренън, преди позната като Лусинда-Джейн Хамилтън-Макензи, почина неотдавна след героична борба с левкемията.

Тя остави дъщеря — Тийгън Бренън.

Погребението ще се състои на 31 юли в 16,00 часа в църквата «Сейнт Агнес» в Ийлинг.“

Тийгън не помръдна нито веднъж, докато бяхме в католическата църква, изградена от сиви тухли — просто седеше до мен и безучастно наблюдаваше хората, които заставаха един след друг на амвона и започваха да говорят за майка й. Не знаех дали разбира какво става — бях й обяснила, че хората отиват на погребение, за да се сбогуват с някого, който е умрял, но както и всеки друг път, когато се опитвах да й кажа нещо след онзи ужасен ден в хотела, тя не показа никакъв признак, че разбира за какво й говоря. Въпреки всичко обаче, сега стоеше неподвижна и безмълвна, сякаш усещаше цялата сериозност на случващото се.

За разлика от нея, аз не можех да седя на едно място. Изглежда, самото ми тяло, пламнало и покрито с пот под черната рокля и сакото, не можеше да спре да се мърда насам-натам. Дървената пейка под мен, изтъркана до блясък от стотици, ако не и хиляди богомолци, не беше удобна за по-дълго седене, макар че дори да бях настанена в удобно кресло, пак нямаше да издържа да остана неподвижна. Да седя спокойно, значеше да се примиря със случилото се, да се съглася, че Адел е трябвало да си отиде. Да седя спокойно, означаваше да потвърдя, че смъртта и погребението й са неща, които неизбежно е трябвало да се случат.

Църквата беше пълна със стотици хора. Стотици. Неколкостотин души бяха дошли да й отдадат последна почит, докато Адел си мислеше, че едва ли ще се съберат повече от един футболен отбор.

„Ако не друго, левкемията поне ти помага да разбереш кои са истинските ти приятели“ — беше ми казала тя със смях. През последните дни чувството й за хумор се бе изострило до крайност и тя постоянно говореше неща, за които можеше да му се размине само на неизлечимо болен. Обикновено се засмивах, но някои от приказките й ужасяваха дори мен. „Всъщност, не мога да обвинявам хората, задето не идват да ме видят. Кой би искал да седи в болнична стая с жена, чието състояние е толкова тежко, че постоянно го кара да си мисли за смъртта?“ — продължи тя тогава. — Пък и какво би трябвало да направиш, когато разбереш, че някой, когото почти не познаваш, скоро ще се отправи към оня свят? Не е възможно да страдаш от загубата на човек, когото не познаваш добре, права ли съм? И какво изобщо би могъл да му кажеш, ако отидеш да го видиш? „Съжалявам, че така и не се опознахме по-добре, защото сега вече е твърде късно?“

„Предполагам, че си права“ — измърморих в отговор. Нямах търпение да сменим темата; не можех да понеса отново да я чуя да казва думата, която започваше със с.

„Едно от нещата, за които съжалявам най-много е, че нямам много приятели. Сега ми се иска да бях положила усилия да оставя следа в живота на повече хора.“

Тя бе оставила следа и ми се искаше да го бе разбрала, преди да бе станало твърде късно. Пейките в църквата бяха заети до последната, а зад тях две редици хора стояха прави. Мнозина се интересуваха от нея и я помнеха — затова бяха извадили черните си костюми, черните рокли, черните блузи и се бяха стекли в „Сейнт Агнес“ като ято скърбящи гарвани. Бях се обадила само на няколко души на местата, където Дел бе работила, бях пуснала некролог в местния вестник, още един в две от търговските списания и трети в уебсайта на колежа, който и двете бяхме завършили. Оттам нататък новината сигурно се бе предавала от уста на уста.

Цялото ми семейство беше тук — дори по-големият ми брат, който живееше и работеше в Япония и не бе познавал Дел толкова добре, бе долетял за погребението. Сестра ми и семейството й бяха дошли с кола от Манчестър. Нанси — сестрата, която се бе грижила за Адел — бе довела и съпруга си.

Бащата на Адел не присъстваше. Не бе пожелал да присъства, дори не бе изпратил цветя. Защото не го беше грижа. Това бе жестоката истина. От всички неща, които се бяха случили през последните няколко седмици, неговата реакция, когато му съобщих за смъртта й, ме накара да изпитам най-голяма болка.

 

 

Позвъних на господин Хамилтън-Макензи, за да му съобщя за смъртта на Адел, още същия ден. След дълго мълчание той най-после каза:

— Благодаря ви, че ме уведомихте.

Изобщо не попита за Тийгън, не избухна гневно заради начина, по който бях нахлула в дома му, и аз предположих, че се дължи на шока. Единственото му дете бе мъртво и той бе толкова разтърсен, колкото и аз. Бе осъзнал, че не я е виждал от седмици, а сега бе прекалено късно.

— Ще ви уведомя за подробностите около погребението — казах и той отново ми благодари, преди да затвори.

Седмица по-късно, три дни преди днешния ден, му се обадих повторно.

— Камрин — каза той с топъл глас в слушалката, — как сте?

Останах направо поразена; за миг си помислих, че съм набрала погрешен номер.

— Добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства — отвърнах предпазливо.

Чух лекото пречупване на гласа му, когато отвърна:

— Разбирам. Самият аз все още се опитвам да се примиря със случилото се.

— Обаждам ви се във връзка с погребението — продължих и всички лоши чувства, които изпитвах към него, изчезнаха. Оказах се права: смъртта го бе накарала веднъж завинаги да проумее факта, че е обичал дъщеря си, а това ме караше да му простя всички грешки, които бе допуснал по отношение на Дел.

— А, да, погребението.

— Ще се състои в петък. Уредила съм почти всичко, което Дел не успя да свърши сама…

— Дел? — прекъсна ме той с леден тон.

— Имам предвид Лусинда-Джейн. Тя сама уреди повечето неща с погребалното бюро — искаше да бъде кремирана — аз довърших подробностите. Но ако искате да добавите някакво надгробно слово или химн, просто ми кажете.

Мълчание. Почти можех да го чуя как се мъчи да се овладее на другия край на линията, как се опитва да потисне сълзите в гласа си, да не рухне, преди да ми е съобщил какво иска да направя.

— Аз няма да присъствам. Нито аз, нито съпругата ми ще присъстваме на погребението.

— Защо? — едва не извиках, но успях да се спра навреме. Бях му се вързала. Хванала се бях на играта му. Значи това бе причината Дел да се разпада на части след всеки разговор с него — защото всеки път вярваше, че може би се е променил. О, той знаеше как да те подмами, да те накара да повярваш, че говориш с нормално човешко същество, след което нападаше изневиделица, като змия, която хипнотизира жертвата си преди смъртоносното ухапване, и ти се оказваш неспособен да се отбраняваш, въпреки че си преживявал точно същото многократно преди това.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

— Добре — нямах сили да споря с него, не можех дори да продължа разговора. Какво да кажеш на човек като него? Как бих могла да го размекна? Чрез молби? Трябваше ли да го умолявам да дойде на погребението на родната си дъщеря?

Той не знаеше колко тежка бе за мен изминалата седмица. Едно от безбройните неща, които трябваше да свърша, бе да разпозная тялото на Адел. Не потръпнах, когато ме помолиха да потвърдя, че тялото, лежащо неподвижно пред мен в моргата, е същата жена, която имаше навика да се смее с отметната назад глава; приятелката, с която веднъж се бяхме сборичкали за последното пакетче чипс в апартамента, момичето, което се усмихваше широко, докато оправяше презрамките на сутиена си, играеше си с най-горното копче на дънките си, разкопчаваше колана или въртеше косата си около пръстите.

Жената, просната пред мен, бе безжизнена. Лицето й бе сиво и съвсем безизразно, устата и очите затворени, а от косата й бяха останали само няколко редки руси кичура, залепнали за черепа. Гледах как лежи на болничната количка, крехка и спокойна. „Дали, ако я пипна, ще бъде студена на допир?“ — зачудих се. Дали щеше да бъде толкова студена и чуплива, колкото изглеждаше? Да, така изглеждаше тази жена, замръзнала и трошлива. Изобщо не приличаше на моята Дел.

„Не — едва не казах на служителя в моргата, — не, това не е Лусинда-Джейн-Адел Хамилтън-Макензи. Нито пък е Адел Бренън. И със сигурност не е Дел. Никога не съм виждала тази жена.“

Беше неописуемо ужасно. За пръв път в живота си виждах мъртво тяло. Трупът на най-добрата ми приятелка. Господин Хамилтън-Макензи наистина ли смяташе, че след подобно преживяване ще имам сили да го умолявам да дойде на погребението на дъщеря си?

— Не е справедливо това, че трябва да погреба още един член на семейството си — продължаваше той с глас, който би предизвикал безкрайно състрадание у всеки, който не знаеше колко много пъти, човекът на другия край на линията бе ставал причина Адел да лежи в болница. — Вече погребах майка й. Това не е ли достатъчно? — направи кратка пауза, за да сподави две-три драматични и много ефектни ридания. — Лусинда-Джейн бе последната останала от семейството ми и нямам сили да се сбогувам с нея. Разбирате ме, нали, Камрин? Нали разбирате?

— А Тийгън? — попитах със съвсем равен глас. — Вашата внучка не е ли член на семейството ви?

Той направи пауза, която се проточи и се превърна в тишина, а тя на свой ред в бездънна пропаст, изпълнена с арогантното усещане за непогрешимост: той беше прав и нищо не можеше да го накара да си помисли, че е възможно да греши, дори и нещо толкова очевидно като видимата с просто око истина.

— Довиждане — казах накрая и затворих. Това беше краят. Той нямаше да се опита да ме спре, ако поискам да осиновя Тийгън, нямаше дори да се опита да поддържа връзка с нея и въпреки, че това ме изпълваше с облекчение, в същото време изпитвах и непоносима тъга. „Защо не е обичал дъщеря си? — започнах да се питам наум. — Как е възможно някой да не обича собственото си дете? Може да не си го харесвал през цялото време, но когато почине…“

Обвих ръка около раменете на Тийгън и я притеглих по-близо във внезапен порив да й покажа, че съм тук, до нея. Притиснах я плътно до себе си с надеждата, че този физически контакт ще я накара да разбере колко я обичам и колко ме е грижа за нея. Тя не помръдна, не направи нито едно движение, дори и за да се възпротиви на прегръдката ми, а остана неподвижна и безмълвна.

Насочих вниманието си към амвона, откъдето свещеникът говореше за живота, за смъртта и за Адел. Той не бе познавал приятелката ми и сега повтаряше подготвената от мен реч. Но вместо да се ограничи с това, което бях написала, той заговори за топлината, която изпитвал, когато говорел с действително познавалите Адел. Каза, че тя трябва да е била прекрасна приятелка, щом толкова много хора от цялата страна са дошли да й отдадат последна почит. Продължи да говори за нея като майка и изтъкна как родителите искат да живеят, за да видят как детето им расте, но бил сигурен, че дъщерята на Адел, Тийгън, ще бъде в добри ръце.

„Аз не бих разчитала на това, приятел“ — помислих си, преди да успея да се спра. Знаех, че Адел би се смяла от сърце на думите ми. „Мили Боже — щеше да изхихика тя, — само на теб може да ти хрумне такава мисъл в деня на погребението ми.“

Последните молитви бяха изречени, последният химн — изпят. Изправих се заедно с останалите и се обърнах, за да последвам четиримата мъже — двама от тях бяха братята ми — които повдигнаха дъбовия ковчег с месингова табелка, на която пишеше „Адел Бренън“ и го понесоха вън от църквата.

Стиснах здраво клепачи. Не можех да се заставя да погледна към ковчега, защото всичко ми се струваше така нереално. Не можех да си представя Адел легнала в ковчег, Адел, която няма да ходи, нито да говори повече. Не можех да си я представя мъртва. Загледах се към задната част на църквата, избягвайки лицата на хората, насядали около мен. Ако погледнех, когото и да било от тях в очите, нямаше да мога да издържа. Ако видех само едно обляно в сълзи лице, щях да се разпадна на части. Цялата болка, която бях съумяла да потисна след онзи пристъп в коридора на хотела, щеше да се излее неконтролируемо навън и аз нямаше да мога да направя нищо, за да го предотвратя.

Вратата в задната част на църквата се отвори и лятото изведнъж нахлу вътре, горещо и ярко, пропъждайки зимния хлад, навян от погребалната церемония; светлината сякаш разпръсваше не само мрака във вътрешността на църквата, но разведряваше и самата мрачна, тържествена атмосфера. Докато се опитвах да събера мислите си и оглеждах черните костюми в търсене на нещо, върху което да съсредоточа вниманието си, изведнъж го видях. Носеше черен костюм с черна риза и вратовръзка и лицето му беше бледо, а чертите разкривени от болка. Беше все тъй висок, със същата кестенява коса, която си спомнях. Ахнах на глас и тялото ми се скова от шок.

Протегнах глава напред и примигнах, за да го видя по-добре, а после той изчезна през вратата. Той беше, нямаше грешка.

Нейт.

 

 

Имаше още една служба, този път в крематориума „Ийлинг Уест“. Тя беше по-скромна и присъстваха само членовете на моето семейство. Чувах как се произнасят думи, които не разбирах, а после взеха ковчега от нас и го издърпаха зад тежката черна завеса. Наблюдавах го как малко по-малко се отдалечава от погледа ми, докато накрая всичко, което остана, бяха шумолящите черни завеси.

Свършено беше. Погледнах към собственика на погребалното бюро, който бе превърнал това в реалност. „Направете го отново. Моля ви, направете го отново — опитах се да го помоля с поглед. — Преди това не бях готова. Моля ви, върнете го назад. Обещавам, че ще внимавам този път.“ Бях се разсеяла само за миг и нея вече я нямаше. Прехапах долната си устна и останах на мястото си, чакайки останалите да излязат. Веднага щом останах сама, станах от пейката и отидох до черната завеса, зад която бе изчезнала Адел.

През ума ми пробягваха безброй мисли и всяка от тях оставяше белег като нажежено клеймо. Адел. Тийгън. Нейт. Работа. Рай. Смърт. Живот. Левкемия. Хотели. Нейт.

Със срам установих, че си бях помислила за Нейт.

„Какво търсеше той там?“ Бе дошъл на погребението на своя приятелка. „Откъде знаеше, че е умряла?“

Сигурно бе видял некролозите в пресата, тъй като беше продуцент в радиото. За всеки въпрос си имаше отговор. Нито веднъж не ми бе хрумнало обаче, че Нейт ще дойде на погребението. Какво означаваше това? Значеше ли изобщо нещо? Дали е бил влюбен в нея? Но те и двамата ми бяха казали, че са правили секс един-единствен път. Предполагах, че през двете години, изтекли от заминаването ми за Лийдс, изобщо не са се виждали.

„Никога няма да знам със сигурност, естествено. Никога няма да разбера какво в действителност се е случило…“ Какво ми ставаше? Защо продължавах да мисля за тази стара история? Би трябвало да мисля за Дел, а вместо това не можех да спра да мисля за Нейт.

Ясно си спомнях последния път, когато го видях. В действителност си го спомнях по-добре, отколкото последния път, когато видях Дел. И сега долавях потискащото мълчание и отчаяния му поглед, докато излизах през вратата. Очаквах връзката ни да приключи с шумен скандал, но всичко бе минало тихо — потискащо тихо и бавно. Мислех си, че когато една жена открие изневярата на любимия си, ще направи страхотна сцена, но очевидно правилото не се отнасяше за мен. Когато си събрах нещата и излязох от нашия апартамент, знаех, че никога повече няма да го видя, затова се извърнах към него, за да съхраня в паметта си неизбръснатата му брадичка, неизмитата коса и подпухналите от безсъние очи. Чух го как каза: „Моля те, не си отивай“, след което си тръгнах.

С Адел нямаше грандиозно сбогуване, нито драматични сцени. Беше съвсем обикновен ден, обикновено „довиждане“. Поредното небрежно „Чао, до по-късно“, каквито през всички тези години си бяхме подхвърляли така често. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какви бяха последните думи, които й изрекох. Казах ли й „довиждане“? Прегърнах ли я? Подхвърлих ли й „Чао, до по-късно“? По-късно, което така и не дойде… Не помнех и това ме караше да се чувствам съкрушена. Знаех, че не ни остава много време да бъдем заедно, а не се бях помъчила да запомня всяка, и най-дребната, подробност. Защо не положих усилие да съхраня в паметта си всяка секунда?

Болезнената топка в стомаха ми се сви изведнъж, сякаш някой ме бе ударил силно с юмрук право в слънчевия сплит. Превих се надве и притиснах ръце към корема си, опитвайки се да се овладея. „Как щях да се сбогувам с нея, ако знаех, че това е последният път, когато я виждам жива?“ Не знаех. Щях поне да я погледна, знаех това. А направих ли го? „Не си спомням“. Можех да я видя такава, каквато беше преди години — в колежа и след него, през годините, в които и двете работехме, но не можех да си спомня как изглеждаше само преди седмица.

Нейт. Продължавах да мисля и за Нейт, защото не исках да съсредоточавам вниманието си върху това, което щеше да се случи оттук нататък.

Оттук нататък.

Искаше ми се да съм по-добър човек, да мога да посрещна бъдещето с нетърпение, да приема, че тази нова отговорност започва от днес и няма да свърши, докато не умра. Да свикна с мисълта, че имам дете. Дел го бе направила. Когато разбра, че е бременна, тя остана като гръмната естествено, и започна да се жалва, че не е в състояние да издържи, но след няколко дни се примири с действителността. През това време явно бе премислила всичко и бе решила, че в крайна сметка ще се справи. И го направи, при това блестящо. Когато аз премислях нещата, единственото, което виждах, бяха тежките години, които ми предстояха — години на трудности и саможертва; безброй години, през които щях да нося отговорността за друго човешко същество.

Аз понякога дори не си приготвям вечеря, а вместо това изяждам кутия шоколадови бисквити. Направо се страхувах да се върна у дома, защото предполагах какво ще заваря там. Преди няколко седмици бях напуснала апартамента съвсем припряно, убедена, че ще се върна най-късно на другия ден, което означаваш, че из целия апартамент има разпилени дрехи, бележки и пликове, списания и поздравителни картички, както и все още неотворени подаръци за рождения ми ден, разхвърляни в безпорядък из спалнята и всекидневната. В хладилника ми със сигурност бе избуял плесен, ако не и по кухненските плотове. Електрическите крушки навярно бяха изгърмели. И сякаш всичко това не ми стигаше, ами знаех, че ще трябва да променя живота си до неузнаваемост, за да мога да намеря в него място за Тийгън. Накратко, трябваше да й създам нов дом.

Да не забравяме, че Тийгън продължаваше да не ми говори. Аз и тя в къща от мълчание — така се очертаваше съвместното ни бъдеще. Майка ми предложи да оставя Тийгън за няколко дни в Лондон, докато уредя всичко в Лийдс, но аз отказах. Дори ако по някакво чудо Тийгън не обезумееше при мисълта да се раздели с мен, аз не можех да се разделя с нея. Тя бе последната ми връзка с Адел и изпитвах отчаяна нужда да се вкопча в нея, независимо дали детето ми говореше или не.

По светлия дървен под отекнаха стъпки, които ме накараха да се изправя припряно и бързо да избърша очи. Прочистих гърлото си и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърна спокойствието, което си бях наложила през последните дни, независимо че то бе само привидно. Всички се възхищаваха колко съм силна, докато в действителност смелостта ми бе само илюзия, създадена и грижливо поддържана от Камрин Матика. Правех се на смела, и то толкова добре, че дори ми вярваха. Изправих рамене, изпънах гръб и с поредното дълбоко вдишване си заповядах да се върна към спокойствието.

Една ръка се плъзна в моята така внезапно, че подскочих. Погледнах надолу към ръката. Беше малка, съвършено оформена и удивително студена — същите розови пръстчета, на които се бях възхищавала след раждането й. Бях ги разглеждала, изпълнена с изумление: тя беше едва на няколко часа, а ръчичките й изглеждаха така, сякаш бе живяла цели петдесет години — имаха гънки на кокалчетата и линии на дланите, досущ като ръцете на възрастен човек.

Очите ми се плъзнаха от ръката на Тийгън към лицето й. Видях, че тя също ме гледа, наклонила глава назад, за да ме вижда по-добре, от което опашките й бяха увиснали над гърба. Големите й сини очи бяха вперени в лицето ми. Опитах се да се усмихна, докато тя продължаваше съсредоточено да изучава изражението ми. След миг отвори уста и навлажни с език сухите си устни, а после попита:

— Ти ли си моята нова майка?

Гласът й беше тих и трепереше при произнасянето на всяка дума. Кимнах.

— Да, миличка.