Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

28

— Много ми харесва оранжевата ти рокля — осведоми ме Тийгън, подскачайки върху леглото ми. Наблюдавайки движенията й, човек би си помислил, че пружините са скрити не в матрака, а в нейните крака — отскоците й бяха високи, но овладени. Очевидно беше, че тя контролира силата им, а не те нея.

— Благодаря ти — отвърнах от мястото си от ръба на леглото, където седях. Стомахът ми се свиваше от нерви като перална машина, включена на постоянен режим на центрофугиране, а ръцете ми потреперваха.

— Много си красива с нея — продължи Тийгън и без да престава да подскача, размаха ръце като птичка, която се кани да полети.

— Добре, Ти, достатъчно — каза Люк, като се приближи до леглото, вдигна я и я пъхна под мишницата си. — Остави Рин да се приготви на спокойствие.

— Изобщо не ми пречи — обадих се аз. Очите ни се срещнаха и незабавно се разделиха, сякаш пресичането на погледите ни бе причинило болка. През последните няколко дни не можехме да се гледаме в очите за по-дълго време, дори нощем в леглото — прекалено много се страхувахме да не издадем истинските си чувства: той страха си, а аз — своята несигурност.

— Къде отиваш? — попита Тийгън, увиснала под мишницата на Люк — позиция, която очевидно й доставяше удоволствие.

— Нали вече ти казах — напомних й.

— Кажи ми пак — тя остави главата си да увисне назад, докато накрая можех да видя само меката, млечнобяла кожа на гърлото й. — Моля те! Кажи ми пак!

— Отивам на вечеря с мъжа, когото срещнахме в „Джон Луис“ — обясних с ясното съзнание, че всяка дума се забива като кинжал в и бездруго крехкото его на Люк. Тийгън изправи глава. Лицето й беше станало розово от притока на кръв от висенето.

— Ще си говорите ли за мама? — попита тя.

— Малко.

— Ще ми разкажеш ли какво ти е казал? — тя сбърчи нослето и устата си и сама си кимна в отговор, изпълнена с желание да потвърдя, че ще й разкажа всичко.

Нямах намерение да й казвам каквото и да било. Със сигурност не можех да й обясня причините, поради които моят годеник и най-добрата ми приятелка бяха преспали заедно, не можех да й съобщя, че Нейт е неин баща, и със сигурност не възнамерявах да й описвам реакцията му, когато най-после научи, че има дете.

— Стига да може, Рин ще ти разкаже всичко — каза Люк. — Достатъчно честно ли ти се струва?

— Предполагам — съгласи се Тийгън.

Погледнах намръщено към Люк, ядосана, че се бе самоназначил за мой говорител. Той само сви рамене и попита:

— Искаш ли да те закараме до града?

— Предпочитам да взема влака — с което приключих въпроса.

— Къде ще те води?

— Вече ти казах, ще се видим в ресторанта, където ти ме заведе на първата ни катастрофална вечеря. Помниш ли го?

Въпреки че не го казваше на глас, знаех какво си мисли. През последните дни Люк се държеше така, сякаш срещата ми с Нейт означаваше възраждане на връзката ни. Страхуваше се, че ще изляза от апартамента като негова приятелка и ще се върна като годеница на Нейт. Това бе причината, поради която ми предложи да ме откара — защото в продължение на половин час щяхме да бъдем заедно и през това време нямаше да мога да забравя за мястото, което той заемаше в живота ми, за всичко, което правеше за Тийгън, за всичко, което щях да загубя, реша ли да се върна при Нейт. Въпросът къде ще ме заведе Нейт бе опит да разбере дали си представям срещата ни тази вечер като любовна среща. Не мислех така. Гримът ми се състоеше само от малко спирала, а „красивата“ ми червено-оранжева рокля бе плътно по врата и стигаше до глезените. Люк ми я беше купил, за да замени онази, която бе съсипана от водата от боите на Тийгън. Бях я носила няколко пъти, не толкова, защото ме показваше в особено добра светлина — което не беше и вярно — а защото ми бе подарък от Люк. Бях решила да я облека тази вечер, за да му покажа, че той ще бъде в мислите ми така, както неговия подарък бе върху тялото ми. Носех токчета, защото роклята щеше да изглежда нелепо в съчетание с ниски обувки. Надявах се, че това ще бъде достатъчно да успокои Люк, защото нямаше какво друго да сторя, за да го убедя, че гледам сериозно на връзката ни. Освен да не отида на срещата, а това аз нямаше да направя. На всяка цена трябваше да говоря с Нейт.

— Добре, време е вече да тръгвам.

Станах от ръба на леглото и взех Тийгън от Люк. Тя обви крака около кръста ми и ме стисна като в менгеме. Изкъпана и пременена в пижамата си, тя миришеше на свежест, на мехурчета за вана и на шампоан. Пренесох я от спалнята в коридора.

— Добре, кукличке, искам да се държиш добре пред Люк… Всъщност, като си помисля, по-добре не — двете се засмяхме съучастнически и аз я поставих на пода, близо до вратата на кухнята. — Сега обаче говоря сериозно. Искам да си легнеш навреме и да накараш Люк да си измие зъбите преди лягане.

В отговор, Тийгън отново се разсмя с онзи неин звънлив смях. Свалих от закачалката дългото си черно палто, облякох го и се наведох да я прегърна. Тя обви ръце около врата ми и ме целуна по бузата.

— Миришеш като слънце — каза тя и ме пусна.

— А ти миришеш като шоколадов пудинг и аз трябва да те погъделичкам! — засмях се и веднага преминах от думи към дела.

Тази шега се бе превърнала в ритуал между двете ни — ритуал, който символизираше нашата близост и означаваше, че сме едно цяло. Тийгън и Дел имаха безброй такива шеги, а сега аз и тя си имахме своя и това представляваше огромна стъпка напред във връзката, която изграждахме като майка и дъщеря.

Тийгън се измъкна от ръцете ми, втурна се към Люк и обви ръце около краката му. Аз се изправих и погледнах към нещастното лице на закрилника й.

— Благодаря ти, че ще се грижиш за нея тази вечер, Люк. Наистина го оценявам.

Той кимна кратко и отсечено.

— Приятно прекарване — изломоти, докато завъртах бравата марка „Йейл“.

„Не отивам да се забавлявам!“ — едва не изкрещях. До гуша ми беше дошло от неоснователните му притеснения. Само да кажеше още едно нещо, едно-единствено, и щях да преспя с Нейт просто за да му направя напук.

— Приятно прекарване — повтори Тийгън.

— Благодаря — отвърнах и излязох в коридора. — Довиждане.

— Ти, сложи в компютъра някое дивиди. Аз ще изпратя Рин и веднага се връщам.

Тийгън се отправи да изпълни указанието му и Люк ме последва навън в тъмния коридор. Нито той, нито аз се пресегнахме да запалим лампата. Чаках да каже нещо, но секундите минаваха една след друга, а той продължаваше да мълчи, само ме гледаше.

— Доскоро — промълвих накрая и се обърнах да сляза по стълбището.

— Рин — каза той, улови ме за ръката и ме придърпа обратно, за да ме целуне нежно по устните. — Обичам те — прошепна, докато се отдръпваше.

Никога досега не го беше казвал, дори и след като аз му го казах първа. Честно казано, не очаквах, че изобщо някога ще го направи. Бях решила, че онова „Хубаво е да го знам“ бе повече от показателно: той не ме обичаше и аз трябваше да свикна с тази мисъл. Нямаше друго обяснение за поведението му, поне аз не виждах такова. Сега обаче, с тези две прости думи, той бе разрушил моята увереност, че знам как стоят нещата между нас. И беше развалил всичко. Не разбираше ли, че без значение как ще се развият нещата оттук нататък, аз винаги ще се чудя защо го бе казал? Никога нямаше да разбера със сигурност дали бе изрекъл думите, защото бяха истина, или защото се страхуваше, че може да преспя с друг мъж. Обичаше ли ме Люк, или просто се стремеше да ме контролира?

Той стоеше неподвижен в очакване на отговора ми. Знаех, че трябва и аз да го кажа. Да го уверя, че го обичам. Отворих уста и повторих неговите някогашни думи:

— Хубаво е да го знам.

Исках да му напомня, че без значение какво чувстваме и двамата, без значение дали се обичаме или не, той не бе единствения, който можеше да се държи жестоко и скъпернически, когато трябваше да изрази привързаността си. Не бе единствения, който имаше чувства.

Той се отдръпна от мен, изненадан и огорчен. Пръстите му инстинктивно се разтвориха и освободиха ръката ми и аз тръгнах към стълбището, без да поглеждам назад.