Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

16

Когато застанах пред кабинета на деветия етаж, за миг се поколебах. Ръката ми застина на дръжката на вратата.

От другата страна на вратата се намираше Люк Уайсмън, новият директор по маркетинга на „Анджелис“. Получих имейла, с който ме канеше в кабинета си, за да си „побъбрим“ (думата е негова, не моя), на третия ден след завръщането ми в „Анджелис“.

Мисълта за тръгването ми отново на работа бе превърнала мозъка и чувствата ми в кипящ вулкан. Ужасявах се всеки път, когато си спомнех, че не съм била в службата си от толкова дълго време, че може да не си спомням точно какво трябва да правя. После махалото, заложено у мен от последните няколко дни, се залюляваше, изпращайки ме в другата крайност, а именно въодушевлението, че поради толкова дългото си отсъствие ще се нахвърля на работата с небивал ентусиазъм. Това означаваше, че работата ми може да се превърне в истинско предизвикателство. После отново ме обземаше страх, защото щях да бъда на километри разстояние от Тийгън. Вече бях прекарала без нея два дни, докато тя беше на занималия, но когато се върнех към работата си в центъра, времето ми с нея щеше да бъде ограничено и от натовареността на пътния трафик, и от точността на градския транспорт. Вече нямаше да мога само да завия зад ъгъла, за да я прибера. После отново идваше ред на въодушевлението, че поне няма да бъда принудена да гледам с часове детски филмчета и най-после щях да спра да говоря и да разсъждавам по демонстративно преувеличения начин, по който действаха героите в тях.

Някъде между нервността и нетърпеливото очакване, лежеше ясното съзнание, че само след миг ще се срещна с Люк Уайсмън, моя началник. Човекът, с когото щях да работя в най-тясно сътрудничество, а също и моята зла орис — единствения сред колегите ми, получил длъжност, която по право се падаше на мен. Неговото присъствие в „Анджелис“ никога нямаше да ми позволи да забравя, че съм се провалила — че не съм успяла да се изкача до върха.

За разлика от мен, Тийгън не страдаше от нерви през първия си ден в занималнята. Точно обратното, тя бе безкрайно въодушевена през целия път дотам, и невероятно бъбрива вечерта след това. Сутринта на моя първи работен ден обаче тя ме прегърна повторно пред училищната порта, много силно. „Забавлявай се на работа“ — ми пожела. Почувствах се, сякаш двете внезапно си бяхме разменили ролите и тя бе станала възрастния човек, а аз — детето.

Последвалото пътуване с влак до центъра на Лийдс опъна докрай нервите ми. Единственото, за което мислех, бе как да не позволя на Люк Уайсмън да ме смачка. По времето, когато влязох в кабинета си на десетия етаж, се колебаех между желанието да повърна и това да го зашлевя веднага щом го зърна, за да му покажа кой е шефът тук. Десет минути по-късно научих, че е отишъл в Лондон и ще остане там до петък. Петък. Днес.

След като разбрах, че за известно време няма да бъда принудена да се разправям с най-големия си враг, аз се отпуснах и ми стана приятно, когато хората започнаха да се отбиват, за да ми разкажат какво става, да ме попитат защо ме е нямало толкова дълго. Бетси, която бе работила сама в общия ни кабинет в продължение на почти два месеца, се държеше така, сякаш се завръщах от околосветско пътешествие, продължило цяла година. През целия ден ми предлагаше да направи чай и постоянно заобикаляше бюрото, за да ме удуши в мечешката си прегръдка.

— Можеш да заведеш дело за сексуален тормоз срещу мен — каза тя в един момент. — Направо ми се ще да те схрускам.

— Чувството е взаимно, миличка — отвърнах, леко изненадана, но и невероятно щастлива да знам, че някой наистина е почувствал липсата ми. С Бетси бяхме приятелки, но винаги бях мислила, че това са повече колегиални отношения. Беше хубаво да се уверя, че наистина я е грижа за мен. — Само без схрускването.

Тед бе напуснал предния ден по своя непретенциозен, изпълнен с достойнство начин. През обедната почивка ме бе помолил да го придружа до будката за сандвичи и когато пристигнахме там, ми призна, че не смята да се връща в офиса. Екстравагантните изпращания, които „Анджелис“ устройваше на служителите си, не му бяха по вкуса.

— Довиждане, Камрин. Ще ти се обаждам — и с тези думи Тед излезе от живота ми.

 

 

Сега трябваше да се справя с Люк. Поех си дълбоко дъх, набрах кураж и почуках на вратата. Няколко секунди по-късно един баритонов глас отвърна, че мога да вляза.

Отново вдишах дълбоко, преди да прекрача прага на просторния кабинет с бели стени. Щорите на прозореца зад бюрото бяха спуснати, за да предпазят компютъра от светлината на слънцето. Огледах се, за да видя какви промени е направил Люк в кабинета. Голямата юка все още си стоеше в ъгъла, бюрото си беше на старото място, щорите все още бяха кремави на цвят, а заседателната маса в ъгъла все още беше заобиколена от четири сини стола. Той не беше оставил свой отпечатък върху мястото и през ума ми мина мисълта, че вероятно не изпитва нужда да демонстрира по какъвто и да било начин, че това е негово владение. Ако този кабинет беше мой, бих залепила навсякъде по стените кориците на „Анджелис днес“, бих донесла още няколко растения, бих… „Стига! — укорих се сама. — Работата е на Люк, кабинетът също е негов, и ти трябва веднъж завинаги да разбереш това.“

Мъжът, който седеше зад бюрото, не се надигна при влизането ми. В действителност той се дръпна по-назад в стола си, изпъна високото си тяло и изобщо не си даде труда да прикрие, че ме измерва с поглед. Моят оглед бе далеч по-дискретен. Волевите му, категорично откроени черти изглеждаха така, сякаш някой скулптор ги бе ваял с часове, преди да ги постави под гладката му загоряла кожа. Носът му беше прав и добре оформен, очите абсолютно съразмерни, а челюстта му гладко се извиваше и преминаваше в брадичка. Черната му коса бе подстригана съвсем късо и това откриваше лицето му, като го правеше дори по-привлекателно. Плътните му устни бяха обградени от тънка линия мустаци, които слизаха надолу по бузите му и се превръщаха в брада. Най-поразителното у него обаче бяха очите му — ярък, чист оттенък на златистокафяво, което ми напомняше за цвета на добре обработен кехлибар. Той носеше бяла риза с разкопчано горно копче и навити до лакътя ръкави и елегантни бежови панталони. От начина, по който се протегна, разбрах, че поддържа тялото си с редовни тренировки във фитнес залата. Познавах този тип мъже. През изтеклите години често бях работила с такива. Той беше господин Кариера. Енергичен, пробивен, свръхамбициозен, всеки, който работеше заедно с него, трябваше да е готов да се раздава на сто и петдесет процента, в противен случай той щеше да го приеме като лична обида и да провали кариерата на провинилия се.

Докато аз го преценявах, светлокафявите очи на господин Уайсмън ме обхванаха цялата, отбелязвайки гарвановочерната ми коса с дължина до брадичката, тъмнокафявите ми очи, неначервените устни, тънката ми шия и тялото, покрито с обикновена червена риза и прилепнал черен панталон, а също така и нелакираните нокти на краката, които се подаваха от сандалите ми с цяла подметка. След като ме огледа от глава до пети, очите му станаха неприязнено студени. Очевидно видяното не го бе впечатлило особено.

— Седнете — нареди ми той.

— Защо, много време ли ще отнеме? — отговорих с въпрос, подражавайки на неговия враждебен тон.

Неочаквано той се усмихна, изненадвайки ме с тази внезапна демонстрация на чар.

— Моля ви, Камрин — каза сърдечно, като ми посочи мястото срещу бюрото си, — седнете.

„Твърде късно е да се опитваш да ме покориш с чара си — помислих си аз. — Видях антипатията в очите ти и знам какво е истинското ти мнение за мен.“

— Предпочитам да постоя права — отказах, но го направих с усмивка. Беше толкова широка, че стигна чак до линията на косата ми, ала бе съвсем изкуствена. — Имам много работа.

Чаровната му усмивка загуби част от блясъка си. Той ме гледа безмълвно в продължение на няколко мига — очевидно се опитваше да измисли как да действа по отношение на мен.

— Заета ли сте довечера? — попита накрая.

— Извинете? — попитах объркана. „На среща ли ме кани?“ Беше ли възможно да съм сгрешила за него? Нима отвращението, мярнало се на лицето му е било само прикритие за факта, че е привлечен от мен?

— Вечерял съм с директорите на всички отдели. Искам да разбера какво мислят за маркетинга на „Анджелис“ и да видя дали имат някакви идеи за подобрение. Вие сте последната в списъка ми… на отдела по маркетинг, затова си помислих, че ако сте свободна довечера, бихме могли да приключим с това.

Чак се възхитих колко много обидни намеци успя да вмъкне в тези няколко изречения.

1. „Последната в списъка ми.“ Просто за да не се съмнявам, че винаги ще бъда последна в неговите списъци.

2. „Ако сте свободна довечера.“ Разбира се, че съм обречена да прекарам петък вечер самотна и без приятели.

3. „Да приключим с това.“ За него аз бях нещо като профилактичен преглед — неприятно, но необходимо задължение.

— Вечеря довечера звучи чудесно — изрекох с все същата престорена усмивка.

— Значи ще се срещнем във фоайето в шест и половина — уточни Люк, опитвайки се да докара усмивка, по-широка и от моята.

— Ще бъде приятно.

— Точно така — чух го да мърмори, докато затварях вратата зад себе си.

 

 

Когато влязох във фоайето, огромният часовник над гишето на администраторката показваше шест часа и тридесет и две минути. Люк беше там в целия си ръст от сто осемдесет и пет сантиметра, с модерните си дрехи и шлифер в бежов цвят. Когато излязох от асансьора, той повдигна ръка и си погледна часовника, преди да ме озари с поредната фалшива усмивка. Ако се съди по поведението му, човек би си помислил, че съм закъсняла поне с два часа.

— Не съм закъсняла, нали? — попитах, като спрях пред него.

— Само с няколко минути — отвърна той кратко.

— Вярно. Асансьорът ме забави повече, отколкото очаквах.

— Не съм си и помислял, че грешката е ваша.

— Радвам се, че ме познавате толкова добре.

— Запазил съм маса в ресторанта зад ъгъла за след… — той направи пауза, за да погледне към своя ролекс — … седем минути. Предлагам да побързаме, ако не искаме да закъснеем още повече.

— Точно така.

Офисът ни беше на ъгъла и още с излизането си се отправихме надолу по Хедроу и излязохме на Викър Лейн, а после наляво по Кинг Едуард Стрийт. Въздухът беше сгъстен, тежък и влажен, а хората, с които се разминавахме по улиците, изглеждаха сънени и уморени, сякаш искаха единствено да се довлекат до някой тих ъгъл, където да заспят на място. Държах дъждобрана си в ръка и се опитвах да устоя на изкушението да затворя очи и да се поддам на сънливостта, която замъгляваше сетивата ми.

Бях минавала покрай малкия френски ресторант, където ме заведе Люк Уайсмън, но никога не бях влизала вътре. Въздухът бе напоен с миризмата на домати и чесън. Носеше се тиха музика, светлината беше приглушена. Цялата атмосфера излъчваше интимност, която ме изненада. Това, което почти бях очаквала от него, беше да ме заведе в някое заведение за бързо хранене, да ми поръча най-евтиния сандвич в менюто и да ме информира, че ако искам нещо газирано, трябва да си го платя сама.

Люк и аз подадохме палтата си на келнера и незабавно бяхме настанени на маса за двама в препълнения ресторант. Разгърнахме менютата още в мига, в който ни ги дадоха, използвайки ги като щит, зад който да се скрием от погледа на другия. Разгледах ламинираната хартия с цвят на слонова кост, за да намеря най-скъпото ястие. Щом трябваше да хабя от времето си заради този мъж, нека той поне здраво да се изръси. Най-сетне открих каквото търсех — омар — и реших да се спра на него, като си избрах и предястие от раци.

Когато сервитьорът дойде на нашата маса, за своя чест Люк поръча бутилка скъпо червено вино. За свой срам обаче, пропусна да попита дали аз пия вино, да не говорим дали предпочитам червено или бяло. Ненавиждам червено вино, така че помолих за чаша вода, след което и двамата поръчахме — моят избор стана причина веждите на Люк да се повдигнат нагоре — върнахме менютата на сервитьора и се отпуснахме назад в столовете си.

— Е, Камрин, разкажете ми за себе си — подхвана Люк. Опитах се да преценя акцента му, за да разбера откъде е. В гласа му се долавяха както нотки, характерни за Ню Йорк и изобщо за Източното крайбрежие — така и нещо от говора, който можеш да чуеш в южната част на Англия, в Лондон най-вече. Ако не грешах, улових и лека следа от изговора, разпространен в централната част на Англия. Бирмингам, може би.

— Какво искате да знаете? — попитах, без да отмествам поглед от столчето на винената си чаша. Не исках да срещна погледа му. Всеки път, когато го погледнех, виждах неприкритото отвращение, изписано на лицето му. Нещо у мен определено го отблъскваше. Дали беше външността ми? Тялото ми? Или чисто и просто фактът, че съществувам? Не знаех точно кое го вбесява толкова или защо се бе настроил срещу мен, след като се познавахме от съвсем кратко време, особено, при положение че той, а не аз, бе получил длъжността, но дори не си даваше труд да прикрие, че не ме харесва. Нещо повече, демонстрираше го така открито, сякаш си бе сложил значка с надпис: „Казвам се Люк и от Камрин направо ми се повдига“.

— Всичко, което искате да споделите с мен.

— Добре, на тридесет и две години съм и работя за „Анджелис“ от седем години — пет в Лондон и две тук. Двамата с Тед основахме „Анджелис днес“. Всъщност идеята беше моя, но не обичам да се хваля. Ъъъ, това е всичко. Искам само да добавя, че обичам работата си и че ми е мъчно, задето Тед напусна.

Господин Уайсмън бавно повдигна лявата си вежда и ме погледна, като че ли виждаше пред себе си нещо зелено и слузесто.

— Имах предвид да ми разкажете нещо за самата себе си — каза той със снизходителен тон. — За живота си, не за работата. Омъжена ли сте? Имате ли си сериозен приятел? Имате ли деца?

„Откъде бих могла да знам, че това си имал предвид, а?“ — помислих си и отвърнах саркастично:

— Не, не съм омъжена и нямам приятел, нито пък… — Боже Господи!

Скочих от мястото си, преобръщайки стола под себе си. Останалите клиенти спряха да се хранят, да пият и да говорят и се втренчиха в мен. Не им обърнах внимание. Затършувах под масата за чантата си, сграбчих я и се втурнах към вратата, без да губя и секунда, да обяснявам каквото и да било на Люк.

Тийгън. Съвсем бях забравила за нея. Наистина я бях забравила.

Затичах се по тротоара, като ровех с една ръка из черната си кожена чанта за мобилния телефон. Пръстите ми се сключиха около него, измъкнах го и набрах номера на училището. Натиснах бутона за включване, но не чух никакъв звук. Оказа се, че батерията е изтощена. Това обясняваше, защо от училището не ми бяха позвънили.

Паниката ме задушаваше. Хукнах надолу по Викър Лейн към гарата, като трескаво пресмятах колко време ще ми отнеме да се добера дотам.

„Какво ще направят с нея? Дали ще я оставят да стои на тротоара, докато аз най-сетне пристигна?“ Не познавах останалите родители, така че не можех да позвъня на някого от тях, за да го помоля да я вземе. Тя щеше да стои там в очакване, мислейки, че съм я забравила. Което и в действителност бях направила.

Мярнах за миг жълтата светлина на такси на покрива на една от преминаващите коли и се хвърлих така стремително, че едва не попаднах под гумите.

— Такси! — изревах с пълен глас.

Със свистене на спирачки шофьорът закова пред мен. Незабавно се метнах на задната седалка, обяснявайки му накъде да кара.

— Ще ви платя двойно, ако стигнем дотам за по-малко от петнадесет минути — добавих накрая.

— Спешен случай, така ли, скъпа? — осведоми се едрият мъж.

— Тъпата крава, която трябваше да вземе детето ми от училище, е забравила и сега моето момиченце стои там съвсем самичко. Трябва незабавно да стигна дотам.

— Скапана работа — рече той и даде газ.

Таксито направо фучеше по улиците, шофьорът използваше всяка възможност да превиши разрешената скорост, а аз нервно хапех долната си устна, без да преставам да опипвам безполезния мобилен телефон.

— Всичко ще се оправи — опита се да ме успокои шофьорът.

Не можех да му отговоря дори и с една дума, притисната под огромната тежест на собствената си вина. Наистина бях забравила Тийгън. „Как? Как можах да я забравя? Как?“

Импозантната училищна сграда от червени тухли изглеждаше съвсем изоставена. Нямаше паркирани навън коли, нито деца или родители. Металната порта беше затворена. Страхът се сви като ледена топка в стомаха ми. Подадох на шофьора двадесет и пет лири — всичките пари, които имах у себе си, и изскочих от таксито. Едва дишах от вината притиснала гърдите ми, а сърцето ми се свиваше от страх. Втурнах се към портата и предпазливо натиснах едно от крилата. Оказа се отключено. Изминах на бегом краткото разстояние до големите сини врати, за да отворя и тях с леко бутване.

— Тийгън? — извиках. Чух как гласът ми отеква в тишината и ме обзе нов пристъп на страх. „Ами ако тя не е тук? Ако някой я е видял да стои сам-самичка отвън и я е отвел?“ — Тийгън? — извиках повторно.

Русата й глава се подаде от една класна стая в края на коридора. Когато ме видя, лицето й светна и тя ми подари широка, грейнала от радост усмивка. Само след миг обаче усмивката й изчезна и чертите на лицето й хлътнаха навътре в неизразимо разочарование. Завтекох се към нея, паднах на колене и я притиснах в прегръдките си.

— Съжалявам — прошепнах в косата й, изпълнена с благодарност, че отново мога да я взема в прегръдките си, че крехкото й телце е в ръцете ми, в безопасност. — Толкова, толкова съжалявам.

Тийгън не каза нищо, просто стоеше безмълвна и скована в прегръдката ми.

От класната стая излезе Мая — учителката, с която се бяхме запознали при първото си идване в училището.

— Тя си мислеше, че ви се е случило нещо — обясни младата жена. — Особено след като не можахме да се свържем с вас на мобилния.

— Батерията се е изтощила. Толкова съжалявам. Улисах се в работа. Съжалявам. Никога няма да се повтори. Не бях забелязала колко е часът, преди стане наистина късно. Съжалявам — леко отдалечих Тийгън от себе си, за да мога да виждам лицето й. — Толкова съжалявам, Тийга.

Мая се наведе, за да се изравни с нас, и погали Тийгън по косата.

— Прекарахме си чудесно, нали, миличка? Нарисувахме няколко картини.

— Извинявам се, че отнех от времето ви — обърнах се към нея.

— Тези неща се случват — отвърна Мая с глас, от който ставаше ясно, че всъщност искаше да каже: „Но по-добре да не се повтарят.“

— Добре, Тийга, хайде да си тръгваме. Ще ядем пица за вечеря и ще гледаме някое дивиди. Това добре ли ти звучи?

Тя кимна, но жестът беше чисто механичен, като че не я беше грижа какво ще правим оттук нататък. Мая ми подаде училищната й чанта в розово и лилаво и двете се изправихме едновременно.

— Благодаря, че сте се погрижили за нея — казах й.

— Не ми създаде никакви проблеми.

Тийгън ми подаде ръка и се усмихна на Мая за довиждане, и двете се отправихме надолу по коридора. Преди да отворя вратата, аз се спрях на място и отново прегърнах Тийгън.

— Тийгън, толкова съжалявам. Това, което направих тази вечер, беше ужасно, но обещавам, обещавам, обещавам, че никога няма да се повтори. Разбираш ли?

Тя кимна, но не изрече нито дума.

Вгледах се в петгодишното й личице. Сините й очи бяха пълни с тъга и страх. По моя вина. Защото я бях изплашила до смърт. Бях я накарала да си мисли, че съм я изоставила.

— Никога вече няма да ти причиня подобно нещо, обещавам ти.

Отговори ми единствено мълчание, което ми напомни за деня, когато я взех от Гилфорд и тя все още не знаеше дали може да ми има доверие. Сега отново се страхуваше от мен и навярно се питаше дали ще я предам, дали няма да си тръгна и да я изоставя, особено след като й бях обещала за днес, утре и завинаги, че ще се връщам при нея всяка вечер. Тийгън не знаеше дали ще бъда до нея, когато има нужда от мен. Не знаеше дали животът й с мен няма да се разпадне на парчета, както бе станало с живота, който бяха водили двете с майка й, преди да се преместят при дядо й, и после да се превърне в кошмар като този в Гилфорд. В този нов живот, Тийгън се бе оказала внезапно понесена от течението, без да знае дали някога отново ще почувства твърда земя под краката си, и аз бях единствената виновница за това, защото не бях свикнала да включвам в плановете си друг човек. От толкова отдавна не ми се бе налагало да се съобразявам с когото и да било, че дори не ми мина през ума… Това трябваше да се промени. Не можех да си позволя случката от тази вечер да се повтори.

Целунах Тийгън по челото, изправих се и двете се отправихме към къщи.