Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

1

Пощальонът направо подскочи, когато отворих със замах външната врата на кооперацията и го поздравих енергично. Трябва да призная, че имаше причина да бъде изненадан. Досегашните ни срещи обикновено следваха един и същи модел: той заставаше до входа и натискаше леко звънеца за моя апартамент на първия етаж, след което търпеливо чакаше да се довлека по стълбите, докато пристягах пеньоара си и се опитвах да изтрия от лицето си засъхналата през нощта слюнка. Днес обаче го чаках с нетърпение, застанала на прозореца, и въпреки че носех пеньоар — моята обичайна униформа за получаване на поща и косата ми все още беше разрошена от съня, очите ми бяха широко отворени, а лицето — чисто и усмихнато.

— Празник, а? — попита той без капчица добро настроение.

Явно тази смяна на ролите не му допадна. Очевидно предпочиташе да бъда полузаспала, докато ми връчва пощата. Ама разбира се, сигурно моят адрес беше единственото място, където можеше да усети превъзходството си. Аууу, така не е честно. А всъщност пощальонът е наистина очарователен. Повечето пощальони са много приятни хора, не мислите ли?

Разбира се, днес всички хора по света са просто чудесни.

— Днес е рожденият ми ден — отвърнах аз с широка усмивка, която разкри току-що измитите ми зъби.

— Честит рожден ден — пожела ми той със строгия тон на пастор, който чете молитва, и ми връчи пощата за всичките четири апартамента във входа. Докато радостно поемах вързопчето, завързано с кафяв ластик, забелязах, че почти всички пликове са или червени, или виолетови, или сини. С други думи, приличаха на поздравителни картички.

— Отново на двадесет и една, а? — пощальонът категорично отказваше да бъде заразен от моето добро настроение.

— Нищо подобно, днес навършвам тридесет и две и се гордея с това — заявих. — Всеки рожден ден, сам по себе си е подарък! Днес възнамерявам да нося златни пайети и обувки с високи токчета, и да покрия цялото си деколте със златиста пудра.

Малките му кафяви очички незабавно се стрелнаха надолу към бюста ми. Въпреки че беше един от най-горещите дни в едно и бездруго горещо, влажно и дълго лято, бях облечена в пижама и широк хавлиен пеньоар. Така че, пощальонът нямаше как да види каквото и да било, освен шията ми, и всъщност ми се стори доста смутен от откритието, че телесните части, за които говорех, бяха толкова плътно покрити. Във всеки случай незабавно отклони погледа си. Сигурно си беше напомнил, че да оглежда жените, на които доставя пощата, не е част от професионалните му задължения, особено когато въпросната дама дори не е дотам разсъблечена, че да си струва погледа.

Веднъж стигнал до това заключение, той започна да отстъпва назад.

— Приятен ден, миличка — каза. — Искам да кажа, скъпа. Искам да кажа, довиждане — след което се отдалечи по градинската алея далеч по-бързо, отколкото би могло да се очаква от човек на неговата възраст и с неговите килограми.

Извиках „Всичко хубаво“, докато затварях вратата, но пощальонът се движеше с такава скорост, че по всяка вероятност изобщо не ме чу. Отделих писмата, които не бяха за мен, но бяха проявили нахалството да пристигнат на този адрес точно днес, и ги захвърлих небрежно на пода. Те се приземиха върху други, по-стари писма, които си лежаха там като безпризорни деца и чакаха някой да се смили над тях и да ги прибере. Обикновено ми дожаляваше за писмата и ми се искаше хората, на които ги бяха изпратили, да им осигурят добър дом, но не и днес. Изобщо не помислих за тях, докато вземах по две наведнъж стъпалата към апартамента си.

В спалнята ме очакваше предварително подготвеното сутрешно пиршество: пресни кроасани с пълнеж от сьомга, три шоколадови трюфела и чаша „Моет“.

Всичко днес щеше да бъде съвършено. Всичко. Бях планирала целия ден предварително. След като привършех празничната си закуска, щях да остана в леглото до обяд, да отварям картичките и да приемам по телефона благопожеланията на приятели и роднини. След това имах час при фризьора за измиване и подстригване. Смятах коренно да променя прическата си — вместо обичайната дължина до брадичката, този път исках да филира косата ми, като остави дълъг бретон. После щях да се върна у дома, за да се облека. Наистина смятах да си сложа рокля със златни пайети, която да подчертава тъмната ми кожа по възможно най-зрелищен начин. Щях да напъхам краката си в сандали с високи златни токчета и да посипя деколтето си със златиста пудра. А после, няколко колежки щяха да се отбият за по едно питие, преди да излезем да танцуваме цяла нощ.

Вмъкнах се между чаршафите предпазливо, защото не исках да разсипя нито хапка от специалната закуска, и отпих голяма глътка шампанско, преди да се насоча с детинско въодушевление към честитките. Цветната купчина от разкъсани пликове около мен ставаше все по-голяма, докато издърпвах поредната картичка и усмихната четях съдържанието й.

Не я забелязах веднага — в края на краищата, картичката приличаше на всички останали. И както всички тях, и нея не погледнах особено внимателно, не се опитах да отгатна чий е почеркът, не се загледах в картинката. Просто я отворих, жадна да прочета топлите думи, написани вътре. И тогава ми се стори, че сърцето ми спря да бие. Разпознах почерка, преди изобщо да съм прочела думите. После ги прочетох с лудо биещо сърце.

„Скъпа Камрин, моля те, прочети писмото докрай. Трябва да те видя. Умирам. Намирам се в болницата «Сейнт Джуд» в центъра на Лондон.

Винаги твоя, Адел

П.П. Липсваш ми.“

Едва когато с гневно движение отново затворих картичката, осъзнах, че, думите, изписани отпред, са „Обичам те“, а не обикновените благопожелания за рожден ден.

Лъскавото късче хартия прелетя през стаята, когато го захвърлих със замах, сякаш бе изгорило пръстите ми. От бялата предна страница с простичка шарка двете неверни думи като че ли ми се присмиваха, предизвиквайки ме да забравя картичката, да се престоря, че написаното вътре не се е запечатало в паметта ми също така, както върху хартията.

Отпих глътка шампанско, но то изгори гърлото ми като оцет. Грижливо разрязаният кроасан с пълнеж от сьомга изведнъж придоби вкус на стърготини. Трюфелите бяха като лепило на езика ми.

Картичката продължаваше да се взира в мен и да ме предизвиква. Давай, забрави за мен, подсмихваше се тя. Хайде, опитай.

Отметнах завивката, станах и отидох да я вдигна. Съвсем спокойно и преднамерено я разкъсах на две, а после разкъсах парчетата на още две. След това отидох в кухнята, стоварих крака си върху педала на кошчето, за да го отворя и запокитих парченцата върху изгнилите зеленчуци, остатъците от храна и празните опаковки вътре.

— Това е! Ето какво мисля за всичко това! И за теб! — злобно изсъсках на картичката и на жената, която я беше изпратила.

Върнах се в леглото си. Така вече беше по-добре. Много по-добре. Изпих шампанското и изядох закуската си. И всичко в моя свят отново беше наред. Дори прекрасно. Точно както трябваше да бъде на рождения ми ден. Нищо не можеше да го развали. Независимо колко усърдно някои хора се опитваха да го направят, всичко щеше да бъде съвършено. А те наистина се опитваха страшно упорито. Страхотен номер беше това съобщение, замаскирано като картичка за рождения ми ден. Много умно наистина. Дяволски умно. Само че нямаше да свърши работа, защото нямаше да се хвана на въдицата. Този ден щеше да протече точно както го бях замислила. Тридесет и вторият ми рожден ден щеше да бъде по-невероятен, отколкото осемнадесетия, двадесет и първия и тридесетия, взети заедно. Защото, когато навършвам тридесет и две, ще нося златни пайети и шестсантиметрови токчета и ще посипя цялото си деколте със златиста пудра, точно както си бях обещала преди цяла вечност.

 

 

Вратата беше открехната и не издаде никакъв звук, когато лекичко я бутнах, за да се отвори докрай. Не почуках. Никога не чукам на врата, която е вече отворена, защото за мен това означава „Влизай спокойно, не е нужно да чукаш“.

Сгушена между белите възглавници, тя се усмихна, щом ме видя.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна.