Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

9

Бях в Лондон едва от осем дни, а ми се струваше, че никога не съм го напускала. Оживените улици, хората, които говореха със същия акцент като мен, животът ми като незабележима частица от една монолитна цялост, всичко това ми беше така познато. През седмицата, изминала от пристигането ми, ние трите — Адел, Тийгън и аз — си бяхме изградили режим за през деня — режим с доста отклонения, но все пак привичен. И трите се нуждаехме от стабилност, колкото и незначителна да беше тя.

Тийгън се събуждаше още с пукването на зората, измъкваше се от завивките — разбуждайки и мен, — просваше се на края на леглото, пускаше телевизора и щастливо гледаше анимационни филмчета, докато аз не я откъснех от тях. Веднага щом тя намереше програмата, аз заравях глава под възглавницата и се опитвах да не обръщам внимание на звуците и писъците, които долитаха от екрана, за да мога да поспя още малко.

След около час гледане на анимация аз събирах сили да се измъкна от леглото, цялата схваната от лежането на ръба през нощта, защото се страхувах да не би в съня си да се преобърна и да задуша Тийгън под себе си. След като вземех душ, ми предстоеше да убедя Тийгън, че и тя има нужда от баня. По времето, когато и двете бяхме вече облечени, Тийгън буквално подскачаше от нетърпение, защото знаеше, че скоро ще види майка си.

Обикновено оставахме в болницата около час — достатъчно, за да изтощим Дел — и после се отправяхме да търсим жилище. Нито един от апартаментите и къщите, които бяхме разгледали досега, не се оказа подходящ, но днес, на осмия ден от престоя ни в Лондон, аз се събудих с усещането, че точно сега ще открием идеалното място. Хубав тристаен апартамент на партера, за да може Дел да разполага с достатъчно място, а и ние с Тийгън да си имаме собствени стаи. Може би щеше да има дори малка градинка, където Тийгън да си играе. Това щеше да бъде голямо предимство, защото времето беше само за игри навън — топъл летен въздух, светли слънчеви дни и положителна енергия, която бликаше от всичко наоколо. Да, днес беше денят, усещах го с всяка клетка на тялото си.

Бях направила всичко необходимо, за да нагодя живота си към този нов ритъм. Преходът се оказа забележително лесен. Бях помолила за шестмесечен отпуск, но от фирмата ми предложиха вместо това да ползвам три свободни седмици като годишен отпуск, а след този период да започна да работя три дни седмично от къщи — от мястото, където щях да се нанеса с Дел и Тийгън. Разполагах с електронна поща и спокойно можех да работя от лондонския клон на универсалния магазин, чийто национален мениджър по маркетинга бях, а в случаите, когато щеше да ми се наложи да пътувам до Лийдс, срещите щяха да се състоят по обяд, така че да мога да се върна в Лондон още същия ден. Оставаше ми само да се свържа с някой брокер, който да ми помогне да дам под наем апартамента си в Лийдс. Всичко щеше да се нареди. Единственото, което трябваше да направя сега, бе да намеря хубаво жилище за трите ни.

Въпреки увереността ми, че това ще стане точно днес, денят не започна съвсем обещаващо. Моята пет годишна повереница все още беше в леглото, защото снощи бе стояла до късно, преливаща от радостна възбуда и планове за бъдещето. Бъдеще за нас трите заедно. През изминалите осем дни тя постепенно бе започнала да се чувства по-свободна около мен. Сега вече включваше телевизора, без да ме гледа непрекъснато, докато накрая не я попитам какво има. Навярно майка й я подготвяше за бъдещия й живот с мен, защото понякога тя ми задаваше въпроси като „Лийдс хубав град ли е?“ и „Ще си имам ли собствена стая?“

Последното хрумване на Тийгън бе да си вземе котка, това обаче нямаше да се случи за нищо на света. Мнението ми по въпроса за домашните любимци беше недвусмислено и не подлежеше на обсъждане. Животните бяха прекрасни, но само извън стените на апартамента ми. Не знам откъде й хрумна тази мисъл, но това бе едно от първите неща, които попита вчера, когато отидохме при майка й в болницата.

 

 

Тийгън отвори вратата, втурна се в стаята, скочи на леглото до майка си и започна своя ритуал с целувките. Те тръгваха високо от лявата буза на Дел, слизаха все по-надолу, преминаваха през брадичката й, избягвайки маркуча, който потъваше в ноздрите й, и се изкачваха към дясната буза. Тийгън не виждаше колко зле изглежда майка й, нито пък забелязваше всички машини, с които Дел бе свързана. Вчера за първи път това не ме учуди. Дел изглеждаше удивително добре. Изобщо, през последните дни тя изглеждаше по-здрава, по-силна и дори се хранеше по-добре. Нашите посещения не я уморяваха толкова и все по-рядко й се налагаше да прекъсва думите си, за да си поеме дъх или да затвори очи.

Вчера грозните сивкави и жълтеникави петна по лицето й бяха отстъпили място на мек розов цвят. Очите й отново бяха сиво-сини и искрящи, червените жилчици в тях почти бяха изчезнали. Дел изглеждаше почти както преди. Ако не се смятат тъмносиният шал, увит около главата й, отслабналото й лице и опадалите вежди, тя беше съвсем като онази Дел отпреди години и аз се усмихнах победоносно. Бе успяла. Бе разбрала, че в крайна сметка всичко зависи от силата на волята й и че може да оздравее. Да живее.

— Как си? — дори гласът й звучеше по-добре, отколкото само три дни по-рано. Усмивката ми стана по-широка.

— Добре съм. Както винаги — отговорих. — А ти изглеждаш направо прекрасно!

— Чувствам се добре. Не. Не добре. По-добре. Много по-добре. Ти обаче сякаш направо си капнала от умора.

— Добре съм, наистина — не можех да си спомня кога за последен път съм спала като хората, така че несъмнено бях изтощена, но нека подредим нещата по важност. Дел беше неизлечимо болна, а аз бях просто уморена, така че ако някоя от нас двете имаше право да се оплаква, това със сигурност не бях аз.

— Кам, моля те, грижи се за себе си.

— Грижа се — отговорих незабавно.

— Защо ли не ти вярвам? — промърмори Адел.

— Грижа се за себе си — настоях. — Наистина.

— Може ли да си вземем котка? — намеси се Тийгън в разговора.

— Питай Камрин — веднага отвърна Дел, прехвърляйки топката в моето поле, при все че отлично знаеше какво мисля по въпроса за домашните любимци.

— Може ли? — повторно попита Тийгън, този път гледайки към мен.

— Не точно сега, миличка. Ще поговорим за това друг път — тоест никога.

Дел стисна устни, за да прикрие подсмихването си.

— Днес отидохме да видим една къща без стълби — съобщи Тийгън на майка си. — Бун’ало, така се казваше.

— Това е прекрасно — каза Дел.

Тийгън се просна на леглото и отпусна глава отдясно на гърдите на майка си, като с помощта на някакво шесто чувство избягна маркуча, който излизаше от горната част на тялото на Дел, и другия, прикачен към дясната й ръка. Дел погали с поглед главицата на дъщеря си и после вдигна очи към мен.

— И тя е уморена.

— Знам. Цял ден сме обикаляли да търсим жилище.

— Тя има нужда от стабилен дом.

— Ще го има. Когато намерим място, което да ни хареса, тя ще си има собствена стая и ще може да те вижда винаги когато поиска. И двете имате нужда от това.

— Ако си вземем котка, може ли да я наречем Писенце? — обади се съненото гласче на Тийгън.

— Писенце е много подходящо име за котка — отвърна Дел, като се опитваше да не се разсмее.

— О, да — съгласих се аз, — със сигурност е.

Дел се изкикоти.

— Представяш ли си да обикаляш напред-назад из квартала, подвиквайки: Писенце?

— На какво се смеете? — попита Тийгън, докато аз и майка й се кискахме като тийнейджърки, за пръв път открили прозрачните сутиени в каталога за бельо на майките си.

— Леля Камрин просто става глупава, това е всичко. Не й обръщай внимание.

— Точно така, миличка, не ми обръщай внимание.

 

 

Не се учудих, че Тийгън остана будна до толкова късно снощи — тя бе прекарала вечерта, дремейки в леглото до майка си, докато Дел и аз изреждахме една през друга най-абсурдните, неподходящи и вулгарни имена за домашни любимци, които някой би могъл да подвиква по улиците. Накрая се спряхме на Космат задник такъв („Космат задник такъв, Космат задник такъв, време е за обяд!“) и Дел се смя толкова много, та си помислих, че ще припадне.

Когато двете с Тийгън се върнахме в хотела, тя преливаше от ентусиазъм и не спираше да бърбори за котката, която щяхме да си вземем, за това как майка й ще си дойде вкъщи и ще си поръчаме рибешки хапки за вечеря… Накратко, за всичко, което й дойдеше наум. Не спря да говори дори докато подскачаше на леглото. Даже след като си легна и ми се струваше, че е готова да заспи, тя внезапно се изправяше възбудено на възглавницата и отново започваше да бърбори. Удивих се на промяната у нея. Само допреди една седмица тя рядко обелваше по някоя и друга дума в мое присъствие, а сега просто не можеше да спре да приказва. Когато най-накрая заспа, беше минало три часа и аз самата бях капнала от умора.

 

 

Погледнах спящата й фигурка, леко присвита на една страна и едва различима под сините одеяла. Русата й коса беше разпиляна по възглавницата. „Ще я оставя да поспи още малко.“ Така или иначе, Дел беше заета тази сутрин — имаше преглед при наблюдаващия лекар — затова ние с Тийгън щяхме само да обикаляме да търсим жилище. Исках вече да се заемем с това, но беше ясно, че Тийгън не си е доспала, а едно нацупено дете бе последното, от което имах нужда.

Някой почука на вратата и аз подскочих. Един поглед към радиото с часовник до леглото ми показа, че е едва осем без пет, тоест твърде рано за посетители. Може би камериерката идваше за прането. Прехапах нервно долната си устна, защото не бях приготвила мръсните дрехи, за да й ги дам. Огледах засрамено стаята и за пръв път ми направи впечатление, че изглежда така, сякаш в нея е паднала бомба. Нещата ни бяха разхвърляни навсякъде: новите дрехи, които трябваше да си купя, защото не си бях донесла достатъчно от Лийдс, старите ми дрешки, които Тийгън отказваше да облече и аз ги бях извадила от чантата, но не ги бях прибрала на друго място, играчки, с които си бе играла. Не можеше да се каже, че съм кой знае колко подредена, а това бе задължително условие, когато живееш само в една стая. Трябваше да помоля камериерката да дойде по-късно, когато щях да съм приготвила прането.

Взела това решение, аз се запътих към вратата, като по пътя си настъпих две-три купчини дрехи, и я отворих.

Нанси — медицинската сестра, която се грижеше за Адел — стоеше срещу мен в коридора. Бежовият й шлифер бе закопчан догоре, носеше черен чорапогащник и набиващи се в очи обувки в бяло и розово. Черните й плитки бяха хлабаво провиснали около негримираното лице, което за пръв път, откакто я познавах, не бе усмихнато.

Веднага разбрах. Още в мига, в който я погледнах в очите, знаех какво ще ми каже, но в същото време не можех да го проумея. Още не бях готова за това.

— Добър ден, Камрин — каза тя, но усмивката й, макар и топла, не беше ведра както обикновено, а изпълнена с тъга.

— Здравейте — отвърнах й аз.

— Къде е Тийгън?

— Все още спи.

— Добре. Може ли да поговорим в коридора?

Кимнах и се извърнах назад, за да съм сигурна, че Тийгън не се е събудила, преди безшумно да затворя вратата зад себе си.

Тръгнахме по коридора. В края му имаше две кожени кресла и масичка със стъклен плот, върху която бе поставена ваза с цветя. Нито Нанси, нито аз седнахме и аз застанах така, че да не изпускам от поглед вратата на нашата стая.

— Съжалявам, Камрин — започна Нанси и спазмите, които свиваха стомаха ми, плъзнаха по цялото ми тяло. — Адел почина тази нощ.

— Но тя изглеждаше толкова добре вчера — едва успях да промълвя през буцата, която внезапно заседна в гърлото ми.

— Тя беше много, много болна.

— Но вчера тя изглеждаше по-добре — настоях аз. — Каза, че се чувства по-добре — Дел беше единственият, единственият човек на света, който можеше да знае това със сигурност, и тя ми го бе казала, така че как бе възможно тази жена да твърди обратното?

— Адел изглеждаше по-добре, но състоянието й постоянно се влошаваше от много дълго време. Всички ние останахме изненадани, че успя да се пребори до днес.

Това беше невъзможно. Не можеше да се е случило. Едва вчера двете с Дел се смяхме до сълзи и си разправяхме шеги за домашни любимци, наречени Космат задник такъв.

— Тя не е била сама, нали? — погледът ми трескаво се впи в умореното лице на Нанси. В този момент, това беше най-важният въпрос на света. Трябваше да разбера, трябваше да узная със сигурност, че Дел не си е отишла сама, че някой е бил до нея, за да й помогне да се отправи на това ново пътуване. — Адел не е умряла съвсем сама?

Нанси поклати глава.

— Не, аз бях с нея. Тя ме помоли да предам на Тийгън, че я обича, а на вас да кажа „сбогом“.

— Трябваше да бъда аз. Аз трябваше да стоя до нея. Обещах й, че ще бъда там.

Нанси повдигна ръка и нежно докосна моята.

— Тя не искаше това от вас. Вече ви бе поискала твърде много. Пък и тя вече бе щастлива. Адел се бореше за всеки дъх, защото не знаеше какво ще се случи с детето й, когато умре. Беше много щастлива, когато дойдохте, защото разбра, че ще се погрижите за момиченцето й и тя може спокойно да си отиде. Това беше причината да изглежда по-добре — вече не се тревожеше толкова. Тя знаеше, че края наближава, и след като си тръгнахте вчера, ме помоли, ако почине през нощта, да не ви казвам нищо до тази сутрин. Адел не искаше последния ви спомен за нея — как се смеете и шегувате заедно — да бъде помрачен от спомена да я гледате как умира. Тя искаше да си спомняте само смеха.

— Съвсем в стила на Адел. Маниачка на тема контрол до последния миг — промълвих едва чуто и в гласа ми се прокрадна нотка на гняв.

Ако знаех, можех да се сбогувам с нея. Можех да я прегърна и целуна. Можех да й кажа, че я обичам. — А така и не й го казах, нали? Нито веднъж през тези девет дни не изрекох думите. Нито пък й казах, че й прощавам. А дали й бях простила наистина? Не знам. Знам само, че не исках да говорим за това, но бях ли й простила? Дори и да не бях, трябваше да й кажа, че съм. Трябваше да й позволя да намери покой.

— Краят й беше безболезнен. Тя просто заспа и повече не се събуди. Държах ръката й, докато заспиваше, и тя знаеше, че не е сама.

— Не исках да бъде сама — прошепнах аз. Можех да направя много повече, но си мислех, че й остават месеци, а не дни. Трябваше да я оставя да ми каже това, което искаше, и да й позволя да облекчи съвестта си. Не исках да умре така, убедена, че все още я ненавиждам.

Обърнах се към Нанси. Щом е била до Адел, то сигурно е стояла будна цялата нощ. Знаех, че и тя страда, защото с Адел се бяха сближили много през тези няколко месеца. Трябва да е било ужасно за нея да държи ръката на Дел, докато е умирала.

— Благодаря, Нанси — промълвих. Имах желание да я прегърна, за да й покажа някак колко благодарна й бях, задето бе направила това, което трябваше да сторя аз, но не можех да помръдна от мястото си, затова се помъчих да вложа в гласа си всичко, което изпитвах в този момент. — За всичко. За това, че сте били до нея през всички тези месеци, че сте били до нея в последния й миг, и задето дойдохте да ми го съобщите лично. Благодаря ви.

— Току-що преживяхте голям удар — отговори Нанси. — Искате ли да поседнете за малко?

Поклатих глава.

— Не, добре съм. В крайна сметка знаех, че това ще се случи рано или късно. Просто не очаквах да е толкова скоро, това е всичко.

— Искате ли да се обадя на някого, който да дойде и да постои при вас?

— Не, добре съм, наистина. Аз…

Краката ми внезапно се подкосиха и аз се свлякох на колене на пъстрия килим. Тялото ми се преви напред, докато челото ми почти докосна пода. Притиснах ръце към очите си и усетих как лицето ми се сгърчи. Усещах болката като бучка, свита дълбоко в гърдите ми, но тя нарасна и се превърна в огромно кълбо от непоносима, задушаваща агония. Дел вече я нямаше. Никога вече нямаше да я видя, да говоря с нея или да уловя ръката й. Никога вече нямаше да мога да я нарека „глупачето ми“, а тя да ме дръпне за косата и да ми нареди да престана да бъда такава безсърдечна кучка. Никога вече нямаше да мога да направя нещо толкова обикновено, като да поседя с нея пред телевизора.

Първият поток от сълзи се изля, докато истинския размер на загубата бавно навлизаше в съзнанието ми. Тя ме беше напуснала. Аз я бях изоставила първа, но сега тя наистина ме беше напуснала. Завинаги. Моята най-добра приятелка беше мъртва.

Тялото ми отново се сгърчи и ливна втория поток от сълзи. Исках да заплача така, да се срина на пода и да се разпадна на части в деня, когато открих истината за нея и Нейт, но тогава не бях успяла. Сълзите бяха там, на ръба на очите ми, на ръба на гърлото ми, на ръба на гърдите ми, но така и не ги бях проляла. Дори когато препращах всички, които се обаждаха да ме питат, защо бях отменила сватбата, да се обърнат към Нейт с въпросите си, дори и в деня, в който трябваше да се състои венчавката, не бях в състояние да се срина така, защото всичко това ми се струваше някак нереално. Призрачно. Не бях очаквала нищо от това да се случи, затова не знаех как да реагирам и накрая просто продължих да живея, сякаш нищо не беше станало. Погребах болката дълбоко в себе си. Сега всичко това излизаше на повърхността с болезнени тласъци, които заплашваха да разкъсат тялото ми, изсипваше се като порой от очите ми.

После поддаде следващата емоционална клапа — тази, която ме бе предпазила да не рухна, когато прочетох онази картичка на рождения си ден и започнах да изживявам наново спомените си за Дел, за Нейт и за случилото се между тях. Шокът, гневът и омразата, които тогава не успяха да ме смажат, сега ме заляха цялата.

После дойде ред на потреса, който изпитах, когато я видях в болницата. Ужасът, когато разбрах в какво се бе превърнала тя: в бледа сянка на онази Дел, която бях познавала; в празна черупка на приятелката, която бях обичала. Господи, как се мразех в онзи момент, задето я бях предала, като се преструвах, че изобщо не е съществувала в моя живот, като отблъснах протегнатата й за помощ ръка. Бях я изоставила, това беше истината. Бях й обърнала гръб тогава, когато тя имаше най-голяма нужда от мен, и тя беше угасвала малко по-малко, докато накрая се бе превърнала в тази непозната, почти нереална жена, която лежеше в болничното легло. Как исках да заплача тогава, но не го направих.

Следващите сълзи пролях за Тийгън и за всичко, което бе преживяла. Можех да й спестя цялата тази болка, всичкото насилие, на което я бяха подлагали в онази къща. Ако бях отворила поне едно от писмата на Дел, ако поне веднъж й се бях обадила, щях да разбера какво става. Аз обаче не го бях направила. Всяка рана и всеки отделен белег по крехкото телце на Тийгън се бяха запечатали завинаги в паметта и сърцето ми. Бях успяла да сдържа сълзите си, докато я къпех за първи път, защото трябваше да бъда силна, за да се справя, но сега цялата сила се бе изцедила от тялото ми и единственото, което можех да сторя, беше да продължа да плача.

Въпреки морето от сълзи, което пролях, обаче не се почувствах по-добре. Вместо да намалява с всяко ридание, болката само ставаше все по-силна и по-силна. Всичко, за което избягвах да мисля, всичко, от което се бях стремила да избягам, всичко, което исках да оставя зад себе си, се изливаше на вълни от мен, превръщаше ме в развалина. И отказваше да спре.

 

 

Тийгън все още не беше се събудила. Всъщност тя почти не беше помръднала през последния час и на няколко пъти трябваше да се вгледам внимателно, за да видя повдигането и спускането на гърдите й, да се уверя, че все още диша. В съня си тя изглеждаше толкова спокойна, колкото не я бях виждала нито един път през тези девет дни.

Струваше ми се, че откакто се върнах в стаята и легнах до нея, е изминала цяла вечност. Не исках да я будя, защото, когато се събудеше, трябваше дай кажа, а не знаех как ще реагира тя. Не знаех и как да й го съобщя.

Бях се поуспокоила малко. Не че бях спокойна, но вече бях по-спокойна. Истерията ми бе отминала. Странно, че докато не започнах да плача в коридора, не си бях дала сметка, колко разстроена съм била всъщност. Не бях разбрала, че съм прекарала последните две години на ръба на истерията, движена от желанието да излея цялата си болка навън, но също така и от страха, че ако започна да плача, няма да мога да спра. Днес обаче го постигнах. След като сълзите пресъхнаха, измих лицето си и наплисках очите си със студена вода, за да не изглеждат толкова червени и подпухнали.

Тийгън се събуди внезапно и аз подскочих. Винаги така ставаше. Тя можеше да изглежда така, сякаш и топовен гърмеж няма да я събуди, а в следващия миг сините й очи бяха широко отворени и втренчени в теб.

— Защо са ти червени очите? — попита. Толкова за плискането със студена вода, за да не си личи, че съм плакала.

Отметнах косата й от челото, разкривайки меката й бяла кожа.

— Защото плаках — обясних й аз.

— Защо? — Тийгън наклони главата си по-назад във възглавницата и ме погледна въпросително.

— Защото съм тъжна.

— Защо?

Поех дълбоко дъх през свитото си гърло.

— Тъжна съм заради мама.

— Мама? — Тийгън седна в леглото. — Ще отидем ли при мама днес?

Поклатих глава.

— Не, миличка.

— Искам да видя мама.

Долната ми устна затрепери, докато се взирах в едно момиченце с разрошена коса и измачкана пижама, което ме гледаше с огромни объркани очи и не разбираше защо искам да го отделя от майка му.

— Тийга, когато мама ти съобщи, че ще дойдеш да живееш с мен, къде ти каза, че ще отиде тя?

— В рая с Исус и ангелите — отвърна Тийгън. Така естествено го каза, сякаш бе съвсем просто, сякаш раят се намираше на следващата пресечка и щяхме да срещнем Исус и ангелите в близкия парк.

— А каза ли ти защо трябва да отиде там?

— Защото е болна и Исус и ангелите трябва да се грижат за нея.

— Много ми е мъчно, миличка, но мама вече отиде при Исус и ангелите.

Тийгън поклати глава.

— Не е вярно. Тя е в болницата.

— Тя беше в болницата вчера, но днес вече е в рая.

— Кога ще се върне?

— Съжалявам, Тийга, но тя няма да се върне. Никога.

— Не ти вярвам! — изкрещя Тийгън толкова високо, че аз се стреснах и се отдръпнах назад. Тя се измъкна от завивките и скочи от леглото. — Не ти вярвам. Искам да видя мама.

— Съжалявам, но не може — казах тихо.

— Искам мама! — изкрещя тя. — Искам да видя мама!

Седях на леглото, вцепенена от ужас, докато Тийгън стоеше в средата на стаята с увиснала около слабичкото й тяло пижама, размахваше ръце и тропаше с крака, крещейки. Писъците й ставаха все по-мъчителни и изпълнени с болка.

Не знаех какво да направя. Да се опитам да я прегърна? Да я оставя да крещи до изнемога, за да й олекне? Да избягам и да се скрия някъде? Точно това ми се искаше да направя: да заровя глава във възглавницата, да затисна ушите си с ръце и да остана така, докато всичко премине. Нанси ми бе предложила да остане с мен, докато съобщавам на Тийгън, но аз бях отказала. Тя вече бе направила достатъчно и не можех да искам от нея нищо повече. Сега ми се искаше да бях отговорила другояче. Ако беше останала, тя щеше да знае какво да направи.

Продължих да повтарям, че съжалявам. Тийгън изобщо не ме чуваше. Продължаваше да крещи, да размахва ръце и да тропа с крака. Отново и отново повтаряше все едно и също:

— Искам мама, искам мама, искам мама, искам мама!

Изправих се и като стъпвах по дрехи, листове и всевъзможни неща, пръснати по пода, прекосих стаята и спрях до нея.

— Искам мама, искам мама, искам мама, искам мама!

Обгърнах я с ръце. Тя се съпротивляваше яростно на прегръдката ми, удряше ме с малките си юмручета, но не успяваше да ми причини болка.

— Искам мама, искам мама, искам мама, искам мама!

Бореше се и извиваше като див звяр, уловен в капан, без да спира да крещи, но аз продължих да я държа здраво, докато гневният й изблик премина и тя се отпусна вяло в ръцете ми и склони глава на лявото ми рамо, изтощена от писъци, плач и молби да види майка си.

— Ти все още имаш мен — казах й, като я притиснах по-плътно до себе си и нежно я погалих по гърба.

— Не те искам — дрезгаво прошепна тя. — Искам мама.