Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (23)

22

— Ако не ви затруднява, ще ви помоля да почакате в другата стая, докато си побъбрим с Тийгън — служителката от социалните грижи беше любезна — думите й прозвучаха като учтива молба, но и двете знаехме, че са си чисто и просто заповед.

Излязох от сияещата от чистота всекидневна. Целият апартамент бе излъскан до блясък. Бях си взела отпуск за целия ден, въпреки че посещението на социалната работничка бе определено чак за следобеда. Исках да разполагам с достатъчно време за почистването сутринта, а после, без да бързам, да си сложа роклята от бледорозова коприна — най-скъпата дреха в гардероба ми, а също така и която ми отиваше най-много. Исках да направя на жената от социалните служби възможно най-добро впечатление. Косата на Тийгън бе вързана на две опашки и тя бе облякла най-любимите си за момента дрехи: синя дънкова рокличка с разкроена долна част и бяла блузка с дълги ръкави отдолу, а крачетата й бяха обути в пухкави пантофки.

Отидох в спалнята си, седнах на леглото с вдигнати отгоре крака и притиснах лице към коленете си, потопих се в мисли как в този момент жената от социалните служби се опитва да разбере дали се отнасям добре с Тийгън. Знаех, че целта й е да установи дали на Тийгън й харесва с мен, дали съм достатъчно грижовна, за да ми поверят отговорността за нея. За да го научи обаче, трябваше аз самата да не присъствам в стаята. Но дори и да ме няма там, дали Тийгън щеше изобщо да каже каквото и да било? Тя беше интересно, дружелюбно и общително дете, но беше и твърде затворена относно преживяванията си. По това двете с нея си приличахме. Докато майка й беше прекалено открита и откровена, Тийгън беше предпазлива и не обичаше да разкрива чувствата си. След като нито веднъж не ми бе споменала за всичко преживяно в Гилфорд, за тормоза, на който я бяха подлагали дядо й и баба й, дали щеше да сподели с някого, ако беше нещастна с мен?

Стомахът ми се сви, докато се питах какви ли въпроси ще й задава социалната работничка. Дали нямаше да се опита да я подведе и да измъкне от нея споменавания на случки, които да ме представят като безотговорен родител? Като например онзи път, когато я бях забравила в училище? Въпреки че се бе случило само веднъж, все още го помнех и не се съмнявах, че и тя си го спомня. Или пък как я бях уплашила до смърт, с припадъка си преди няколко седмици? Не беше нарочно, но това не променяше факта, че я бях накарала да изпита истински ужас.

Започнах нервно да хапя долната си устна. Ами ако Тийгън не искаше да живее с мен? Досега дори не си бях помисляла за тази възможност. Тревожех се, че й липсва майка й, но какво щях да правя, ако тя през цялото време чисто и просто не бе искала да бъде с мен? Ако предпочиташе да бъде на което и да било друго място, независимо от това какво правя и казвам? Единственото нещо, което бе избрала сама, беше Люк. Той бе станал част от нейния — от нашия живот, по нейно желание. Никой не й го бе натрапвал, както й натрапиха мен. И тя го обичаше. Беше запленена от него и се наслаждаваше на всяка секунда, която прекарваха заедно. За нея Люк беше нещо като лятната ваканция — свързваше го със свободата и забавленията. Аз приличах по-скоро на училището — само разписания и възпитание. Дали щеше да каже това на социалната работничка?

 

 

Трябваше да изтекат тридесет безкрайно дълги минути, преди да ми позволят да се върна в стаята. Седнах на дивана и видях, че Тийгън се усмихва широко. Тя се покатери в скута ми и накара Мег да ме целуне по бузата.

— Днес Мег те обича — с тези думи се плъзна обратно на пода и излезе от стаята.

Обърнах се към социалната работничка, която не бе записала тези думи в тефтера си. Всъщност, тя бе прибрала тефтера и химикалката си и сега внимателно се взираше в мен. Изглеждаше около тридесетгодишна, с късо подстригана права кестенява коса и тънки устни. Очите й бяха съвършено безизразни. Езикът на тялото й не ми говореше нищо, защото ръцете и бяха скръстени в скута, лицето й също не издаваше нищо: слабата усмивка на устните й и нетрепващите кафяви очи, които не ме изпускаха от поглед, можеха да означават какво ли не.

— И така, издържах ли успешно теста? — попитах.

— Не това бе причината за посещението ми — отговори тя и изражението й се промени от безизразно към всезнаещо, сякаш можеше да прочете всяка лоша мисъл, която някога ми бе минавала през ума.

— Коя тогава е причината за посещението ви? — попитах. Дали щеше преднамерено да избягва да спомене, че Тийгън е бяла? Адел бе пожелала аз да се грижа за дъщеря й и го бе написала, в завещанието си, така че от социалните служби не можеха да ми я вземат. Можеха обаче да отхвърлят молбата ми за осиновяване. Можеха да ми попречат да дам на Тийгън фамилията Матика, без нито веднъж да споменат, че истинската причина за решението им е различието в расите.

— Как ви се струва всичко това — да се грижите за дете? — попита тя, умело избягвайки въпроса ми.

— Харесва ми.

— Не е ли твърде уморително?

— Не, всъщност не.

— Съвсем естествено е да се чувствате уморена, Камрин. Сигурно ви е много трудно.

„Какво й е казала Тийгън?“ — запитах се със свито сърце.

— Не ми е по-трудно, отколкото на другите.

— Не ви ли е трудно да работите на пълен работен ден и едновременно с това да се грижите за Тийгън?

— Справям се.

— Със сигурност обаче е уморително.

— Със сигурност? — повторих шеговито, после си припомних с кого разговарям и добавих: — Не особено.

— Не ви ли е трудно да вземате Тийгън от училище, като се има предвид работното ви време?

— Не, след часовете тя отива у една своя приятелка и аз я вземам оттам.

— Но децата често се карат помежду си. Какво ще стане, ако Тийгън и приятелката й се скарат?

— В училището има занималия. Ще се наложи да излизам по-рано от работа, за да я прибера преди шест и половина, но в такъв случай ще работя по време на обедната почивка.

— И няма да имате нищо против?

— Какво се опитвате да ми кажете, че трябва да зарежа работата си ли? Защото просто не мога да си го позволя. Ако мина на непълен работен ден нещата ще станат дори по-трудни, отколкото са сега.

— Да разбирам ли, че имате финансови проблеми?

— Кой в наши дни и на моята възраст няма? — започвах да се ядосвам. Тази жена преднамерено изопачаваше всичко, което казвах. Нарочно ли се опитваше да ме накара да се почувствам така, сякаш нищо не мога да направя както трябва?

— Кой е Люк? — попита тя, тактично сменяйки темата.

— Шефът ми — отвърнах, обмисляйки всяка дума. — Тийгън го срещна веднъж и двамата си допаднаха.

Веждите й се повдигнаха и аз припряно добавих:

— Той е добър човек. Не бих го допуснала близо до Тийгън, ако не бях съвсем сигурна в това.

— Тийгън ми каза, че той е най-добрия й приятел — рече безизразно социалната работничка.

— Хмм, двамата наистина се разбират много добре… — „Най-добрият й приятел, така ли? — помислих си ревниво. — А аз коя съм? Някоя маймуна от цирка ли?“

— Тийгън каза също, че никога не й се карате.

— Така ли каза? А това лошо ли е?

— Съвсем не, просто е необичайно. Наистина ли никога не й се сърдите, или просто сдържате гнева си?

— Тийга е най-доброто дете на света и не е направила нищо, с което да ме ядоса. Нито веднъж — направих пауза, за да имам време да обмисля следващите си думи. — Наистина е така, тя се държи много добре.

— Мислите, че преднамерено сдържа поривите си?

— Може би… — почувствах внезапен прилив на страх. — Не съм мислила за това. Тя просто винаги прави това, което й кажа, без да задава въпроси или да спори. Никога не ми е идвало наум, че не смее да ми възрази, защото се страхува. Това си мислите, нали? Че се страхува от мен. Трябва да знаете обаче, че никога не бих я наранила. Никога.

— Не съм си и помисляла подобно нещо — отрече социалната работничка. — Само се питам дали Тийгън няма нужда да се срещне с някой професионалист — някой психолог, който да й помогне да се справи със смъртта на майка си.

— Това не е обикновено мнение, нали така? — попитах. — Това е заповед.

Усмивката й можеше да мине за приятелска, ако очите й не гледаха все така остро от бледото лице.

— Не бих се изразила по този начин.

— А как бихте се изразили? Че ако не я заведа на консултация при специалист, вие няма да препоръчате да ми позволят да я осиновя.

— Защо не помислите по този въпрос? — каза тя, избягвайки да ми отговори. Преднамерено избягвайки да ми отговори. Тя стана от мястото си. — Ще се срещнем пак след няколко месеца, за да видим как вървят нещата между вас двете. Беше ми много приятно да се запозная и с вас, и с Тийгън.

 

 

„Кучка!“ — повтарях си отново и отново. Исках да застана права насред всекидневната и да крещя с пълно гърло: „Кучка! Кучка! Кучка!“, докато излея цялата насъбрала се злоба. Без да го казва изрично, тя ми беше дала да разбера, че не се справям достатъчно добре, че не мога да се грижа за Тийгън така, както трябва. Беше казала, че не съм достатъчна, че с Тийгън имаме нужда от други хора — психолози — и че ако не се съглася, тя ще ми попречи за осиновяването. В моментите, когато бях в състояние наистина да разсъждавам, си давах сметка, че в действителност жената беше само загрижена за Тийгън и смяташе, че психологът може да й помогне, но през почти цялото време, след като тя си тръгна, изпитвах непреодолима потребност да крещя „Кучка!“ отново и отново. Докато преди посещението й осъзнавах, че не се справям кой знае колко добре, сега думите й ми внушаваха, че съм объркала всичко. Изобщо не помагах на Тийгън да се справи със смъртта на майка си, не й помагах да се превърне в здрав и щастлив възрастен, принуждавах я да сдържа поривите си и всичко това можеше да й нанесе непоправими емоционални щети.

— Мамо Рин — каза Тийгън.

— Да? — отзовах се рязко, усетих се и млъкнах. Поех си дълбоко дъх, спрях да се взирам невиждащо в шкафа с консервите и се обърнах към нея. След като социалната работничка си тръгна, тя седна да рисува на масата и сега ме погледна с четка в едната ръка и Мег в другата. Нямаше вид на емоционално осакатено дете: тялото й не беше напрегнато, в очите й не се четеше страх, кожата й нямаше сивкавия оттенък, предизвикан от нещастието, но кой можеше да каже какво се таи под повърхността, да определи размера на щетите, които й бях нанесла?

— Да, Тийга? — повторих.

— Кога ще се върне Люк?

— Около десет.

Тя пусна четката на масата и безмълвно започна да брои на пръсти: осем, девет, десет.

— Но това е чак след като съм си легнала!

— Знам, но той ще пътува с кола чак от Лондон и не може да пристигне по-рано.

— Не е честно.

— Виж, той може да се отбие утре.

— Но аз му рисувам картина!

— Обещавам да му я дам, ако намине тази вечер.

— Но аз искам сама да му я дам!

— Значи ще му я дадеш утре.

Отново се върнах към съзерцанието на шкафовете. Взирах се в консервите и пакетите, бутилките и бурканчетата и чаках да ме осени вдъхновението. Чух как зад мен Тийгън се смъква от стола си до масата, и си помислих, че ще дойде при мен, за да седим заедно на кухненския плот и да съзерцаваме шкафа, както често правехме, преди да започна да приготвям вечерята. Вместо това тя попита:

— А ако и утре не дойде?

— По всяка вероятност ще дойде — подметнах през рамо. — Обикновено идва всяка събота.

— Но ако точно утре не дойде?

Почти отворих уста, за да изкрещя: „Не знам!“, поех си дълбоко дъх и си припомних, че тя няма вина за нищо. Моето лошо настроение не бе нейна грешка. Завъртях се, за да я погледна, като очаквах да я видя малко по-надалеч в кухнята. Тя обаче бе застанала точно зад мен. Държеше в ръката си буркана с мръсната вода от боичките и докато се обръщах, краката ми се блъснаха в нейните ръце и избиха буркана от тях. Съдържанието му се плисна наоколо и по полата на роклята ми плъзнаха мръсни сиви ивици. Тийгън ахна и онемя от ужас.

Погледнах надолу към роклята и си спомних лудите пари, които бях дала за нея. Тази рокля бе първата дреха, която си купих, след като се преместих в Лийдс, оставяйки Нейт и Адел в миналото. Тя въплъщаваше началото на новия ми живот, в който отново започвах да правя такива простички, естествени неща като пазаруването. Обичах тази рокля, а сега тя беше съсипана, точно както и всичко останало в живота ми. Съсипана. Унищожена. И по никакъв начин не можеше да бъде възстановена.

— Писна ми от теб! — изкрещях. — Направо ме подлудяваш!

Толкова високо го изкрещях, че Тийгън подскочи, а после замръзна на мястото си. Гневът ми я беше накарал буквално да се вкамени.

Исках тя да излезе. Изпитвах нужда да се махне от кухнята, да се махне от мен, преди да съм й казала непростимото.

— Върви в стаята си — прошепнах, най-накрая успяла да овладея гласа си.

Тийгън не каза нищо. Само след миг чух стъпките й да се отдалечават и тя излезе от кухнята, но не помръднах от мястото си. Бях замръзнала от страх, ужасена от това, което едва не бях изрекла на глас. Почти й бях казала, че ако не беше тя, нямаше да трябва да се разправям с разни социални работници, които да ме гледат отвисоко. Ако не беше тя, щях да бъда директор по маркетинга на „Анджелис“. Аз, а не Люк, щях да се връщам от Лондон в същия този момент. Ако не беше тя, щях да мога да правя каквото си поискам, вместо винаги да трябва да търся някого, на когото да я оставя. Плановете ми за деня нямаше да се въртят все около нея и нямаше постоянно да се чудя дали няма да се строполя на следващото препятствие.

Очите ми се наляха със сълзи, които се задържаха за миг върху миглите и започнаха да се стичат по страните ми. Не усетих болка, когато коленете ми се удариха в линолеума и се озовах на пода, а коприната на роклята започна да се просмуква с мръсната вода от боичките, събрала се на локвичка долу. Покрих лицето си с ръце и започнах да се полюлявам на мястото си и да си мисля как бях объркала всичко.

 

 

— Тийга — прошепнах, като отворих вратата на стаята й. — Тийга, съжалявам.

Тя седеше на леглото, притиснала колене до гърдите си, без да изпуска Мег.

— Не исках да кажа това. Наистина… — тогава видях в какво състояние е стаята й и млъкнах. Обикновено спретнатата детска стая сега беше в пълен безпорядък: в гардероба и чекмеджетата не бяха останали никакви дрехи, вместо това те лежаха на пода пред тях, подредени в купчинки. Пъстрата й раница беше измъкната изпод леглото и също бе на пода. Видях, че няколко дрешки вече са пъхнати в нея.

Пулсът ми се ускори, а стомахът ми се сви. Дали социалната работничка не й беше казала, че ако не иска да живее с мен, може да отиде някъде другаде? Напускаше ли ме тя?

— Какво става? — попитах ужасена. — Защо си започнала да си събираш багажа? — прекрачих раницата и коленичих пред Тийгън. — Съжалявам — повторих отново и се помъчих да открия в малкото й сърцевидно личице и сините очи някакъв знак, че ме разбира, някакъв съвсем лек намек, че бих могла да я убедя да остане. — Не исках да ти викам така. Бях сърдита на себе си, не на теб. Съжалявам.

Тя си остана все така вкопчена в Мег, без да помръдне, сякаш изобщо не ме бе чула.

— Тийга, моля те, повярвай ми, искрено съжалявам. Наистина много, много съжалявам.

— Моля те — прошепна тя и млъкна, прекалено уплашена, за да продължи.

— Моля те?… — подканих я да довърши.

— Моля те, не ме карай да живея в къщата на баба Мюриъл — изрече тя, като се сви от страх и наведе глава по-близо до Мег.

— Защо ще те карам да живееш с баба Мюриъл? — това бе последното нещо, което очаквах да чуя.

— Защото бях непослушна — обясни тя. — Не искам да отивам при баба Мюриъл. Искам да остана с теб.

— Затова ли си извадила дрехите си? — попитах и тя кимна.

Нито веднъж не ми беше хрумвало за терзаещата я мисъл, че може да й се наложи да се върне в онзи ад в Съри. Вярвах в убедеността й, че е свързана с мен завинаги, в добрите и в лошите времена. Затова ли беше винаги толкова добра? Затова ли нито веднъж не започна да ме разпитва, да спори, да се сърди? Защото си мислеше, че ще я върна в дома, където я биеха и я държаха гладна?

— Тийга, аз и ти… — замълчах за миг и лицето й се разкриви от ужас в очакване да изрека присъдата. Започнах отново с кротък и благ глас: — Тийга, ти ще останеш с мен, докато пораснеш.

Напрегнатите й черти се поотпуснаха съвсем мъничко.

— Никога повече няма да видиш баба Мюриъл. Дори когато си наистина непослушна, ти пак ще останеш при мен.

Най-накрая тя ме погледна.

— Аз ще се грижа за теб завинаги — обещах й. Някога тази мисъл ме хвърляше в ужас. — Тийга, това е твоя дом. Дори когато пораснеш, там, където съм аз, винаги ще бъде твоя дом. Аз… Аз винаги ще искам да се грижа за теб. Разбираш ли?

— Дори и ако съм непослушна?

— Да, дори и тогава — потвърдих. — Не че окуражавам подобно поведение — побързах да се поправя. — Ако си непослушна, ще намерим начин да се справим с това. Но дори и тогава ти пак ще останеш при мен.

— Съжалявам, че бях непослушна — каза тя.

— Ти не беше непослушна, стана случайно.

— Съжалявам.

— Стана случайно, не си го направила нарочно. Аз пък съжалявам, че ти се разкрещях.

— Сега Люк няма да види красивата ти рокля.

За момент останах озадачена. Погледнах я изпитателно, за да разбера дали се е досетила — дали е разбрала, че моите чувства към нейния най-добър приятел, моя началник, са се променили. Погледът ми срещна две сини очи, изпълнени с неведение, Тийгън не беше разбрала, че четири седмици по-рано, в деня на мигрената ми, нещо в отношенията ми с Люк се беше променило из основи. Той не само беше станал по-човечен — в моите очи той бе станал мъж. Работните ни срещи се бяха превърнали в приятни разговори и вече се случваше той често да остава в апартамента, дори и след като Тийгън си легнеше. Двамата пиехме чай и си говорехме до три или четири часа сутринта. Тийгън не знаеше за специалните мисли, които ми хрумваха във връзка с него — мисли за него, за мен самата и да, признавам си, за секс. Сега той нямаше да ме види в най-хубавата ми рокля и това беше добре. Тези мисли не трябваше да бъдат насърчавани, а още по-малко осъществявани.

— Вероятно така е по-добре — споделих с Тийгън. — Значи ще останеш с мен? — попитах, прогонвайки от съзнанието си образа на господин Уайсмън.

Тийгън сбърчи носле и кимна.

— Добре. Много, много се радвам.

Тийгън повдигна ръката, в която държеше Мег, и накара платнената кукла да ме целуне по бузата.

— Днес Мег много те обича — обясни тя.

— Започвам да разбирам това. Да приберем ли обратно дрехите ти, сладурче?

Тя кимна и стана от леглото.

— И като специална награда, можеш да не си лягаш и да изчакаш Люк.

Очите й светнаха.

— Ама наистина, честно?

— Аха — отвърнах, като знаех, че ще заспи още преди осем и половина. Най-късно в девет.