Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (3)

2

„Долче и Габана“. Дори сега, през навярно един от най-ужасните периоди от живота й, Адел носеше маркови дрехи — бяла тениска на Д&Г, която се подаваше изпод чаршафите. Да, тя открай време притежаваше повече стил, отколкото здрав разум.

Някога щях да изрека тези думи на глас, без да се замислям, защото знаех, че суховатият хумор щеше да й допадне, но не и днес. Отношенията ни бяха коренно променени. Първо, не бях я виждала от цели две години. Второ, последния път, когато я видях, тя беше заровила пръсти в русата си коса, сякаш искаше да я изтръгне из корен, по бузите й се стичаха ивици размазана спирала, а носът й течеше, докато от устата й се лееше поток объркани думи, които не исках да чуя. Стисках здраво дрехите и дамската си чанта, опитвах се да спра сълзите си и отчаяно се молех да не се строполя на пода. Нещата помежду ни никога не биха могли да бъдат пак както преди, не и след такава случка. Трето, тя беше болна.

Една медицинска сестра се суетеше около нея, така че не казахме нищо, преди тя да запише показателите на системите, да провери нивото на течността в банките и да оправи възглавниците, за да може пациентката да се облегне удобно. Сестрата имаше кръгло дружелюбно лице и огромни кафяви очи, които се усмихнаха. Напомни ми за майка ми, най-вече заради начина, по който вече сплетената й коса беше прибрана отново в конска опашка. Сестрата ми се усмихна весело, сякаш бяхме дългогодишни приятелки, предупреди Адел да не говори много и ни остави насаме.

Въпреки това никоя от нас не проговори. „Здравей“ щеше да бъде доста нелеп поздрав, отправен към човек, когото се бях заклела да не видя никога повече, докато съм жива, когото се бях опитвала да избягвам с всички сили.

— Сестрата прилича на майка ти — проговори Адел най-накрая, когато мълчанието, надвиснало в стаята, заплашваше да погълне дори бръмченето на машините.

Кимнах в знак на съгласие, но все още не успявах да изрека дори една дума. Независимо колко се опитвах, просто не можех да го направя. Бях се подготвила вътрешно за тази среща след толкова време, но всъщност се стъписах, защото жената срещу мен не бе тази Адел, която бях дошла да видя. Изобщо не беше Дел, както бях свикнала да я наричам.

Честно казано, не знам какво точно очаквах. Просто хванах влака и изминах разстоянието от двеста мили от Лийдс до Лондон, без наистина да се замисля за това. Със сигурност обаче не бях допускала да я заваря така. Достатъчно беше само да затворя очи, за да си представя Дел, която бях дошла да видя. Дел с водопада от медноруси къдрици, които неизменно стигаха до раменете й, с перления блясък на гладката й бяла кожа. Най-ясно си спомнях очите й с техния сиво-син оттенък, напомнящ цвета на излъскана стомана. Или може би усмивката, която озаряваше всичко наоколо. Да, трябваше само да затворя очи, и истинската Дел щеше да застане пред мен, ослепителна, съвършена и толкова реална, че можех да се пресегна и да я стисна в прегръдките си.

С отворени очи обаче видях една Дел Бренън, която бе съвсем различна. Променена до неузнаваемост.

Тази Дел, която лежеше облегната на възглавниците си, имаше обезцветена кожа, досущ покривка на сиви, бели и жълти петна. Костите на лицето й сякаш щяха да пробият кожата, толкова беше отслабнала. Под хлътналите й очи с опадали вежди се виждаха огромни черни кръгове, а около главата й беше увит тъмносин шал, сигурно за да прикрие липсата на коса. Ледена тръпка прониза тялото ми. Великолепната буйна коса на Дел вече я нямаше, унищожена от лекарствата, които трябваше да подобрят състоянието й.

Не бях си и представяла, че ще изглежда така. Невероятно крехка, като отбрулено от вятъра есенно листо изсушена, уязвима и толкова деликатна, сякаш можеше да се разпадне на хиляди парченца само от едно докосване.

— Толкова е хубаво да те видя — каза тя. Гласът й беше тих и доста дрезгав, навярно произнасянето на думите беше не по-малко болезнено за нея, отколкото за мен да ги чувам. — Радвам се, че дойде.

— Какво му има на гласа ти? — попитах.

— От лечението е. Устата ми пресъхва и ми се струва, че езикът ми е посипан със стърготини.

— Мили Боже, помниш ли, че едно време се чувствахме точно така сутрин след здрав запой предната вечер? — възкликнах аз и веднага съжалих. Не исках да прозвучи така безгрижно, просто ми се щеше да разведря атмосферата, но бях казала погрешното нещо.

Устните на Дел, сухи и напукани, се изкривиха в усмивка.

— Човек винаги може да разчита на теб — рече. — Никой друг не събра смелост да ми каже нещо такова. Страх ги е да не ме разстроят, а може и да си мислят, че няма да издържа и ще умра на място, но винаги се осланяй на Камрин да разбие правилата на пух и прах.

— Не беше нарочно — отвърнах и се постарах да изпиша на лицето си подобаващо разкаяние. — Просто съм си такава.

— Не мисля, че би ми харесало да си по-различна — каза тя.

— Какво ти е? — попитах. Не, това също не звучеше добре, беше твърде грубо, дори безчувствено. Разбира се, част от мен все още бе жената, която в онзи отдавна отминал ден събираше вещите си и си обещаваше, че никога, никога повече няма да позволи на някого да я нарани така жестоко; останалата част обаче, по-голямата част, беше съкрушена. Бях свикнала да решавам проблемите с енергични действия, но сега стоях пред леглото на човек, който страдаше, а аз не можех да направя абсолютно нищо. Това беше причината за остротата в тона ми. Бях напълно безпомощна, а това не е нещо, с което се справям особено добре.

— Искам да кажа, ти ми писа, че… От какво всъщност си болна?

— Левкемия.

— Мислех, че само децата боледуват от това — изтърсих, без да се замислям.

— Точно това казах и аз! — възкликна тя. — Когато лекарката ми съобщи диагнозата, казах същото.

— Радвам се, че не съм единствената, която казва неподходящите неща в неподходящото време — промърморих, но така, че да ме чуе.

— О, да, дори когато вече съм на смъртно легло.

Толкова естествено го изрече, че изпитах желание да се пресегна, да я сграбча за костеливите рамене и да я разтърся здраво. Толкова здраво, че да си даде сметка за сериозността на положението. Как бе възможно да е толкова спокойна? Така примирена с мисълта за смъртта? Самата аз все още не можех да проумея. Та тя бе на моята възраст, редовно посещаваше фитнес залата, хранеше се здравословно, не пушеше, не пиеше повече от мен. Как бе възможно да се е събудила една сутрин, за да чуе неумолимото тиктакане на часовник, който отмерва оставащото й време? Да разбере, че ще умре много по-скоро от мен? Тази мисъл ме преследваше постоянно след прочитането на картичката й.

— Не се притеснявай, всичко е наред. Вече се примирих — увери ме Дел, сякаш бе прочела мислите ми. — Трябваше ми известно време, но накрая успях. Знам, че ще ти е нужно малко време, за да можеш наистина да го осъзнаеш.

— О, съвсем мъничко — отвърнах саркастично.

— На мен ми се наложи да свикна бързо с тази мисъл — продължи тя, без да обръща внимание на тона ми. — Трябваше да помисля за бъдещето, защото не става въпрос само за мен. Независимо колко ми се искаше да продължа да си заравям главата в пясъка, трябваше да помисля за човека, който е най-важен за мен и който най-много се нуждае от грижи.

Тийгън. Тя говореше за дъщеря си Тийгън. Как ли детето приемаше ставащото с майка му? Щом аз не можех да се справя, какво оставаше за едно интелигентно петгодишно момиченце?

— Предполагам, че се досещаш защо поисках да те видя — каза Адел след ново дълго мълчание.

— За да ме накараш да се чувствам виновна, задето цели две години се преструвах, че не съществуваш?

— Освен това — по сивите устни на Дел се плъзна дяволита усмивка.

— В такъв случай нямам представа.

— След като мен вече няма да ме има… — за миг Дел замлъкна и си пое дълбоко дъх… искам да осиновиш Тийгън.

— Какво?

— Искам… не, трябва да осиновиш Тийгън, когато умра.

Усетих как в челото ми се врязва бръчка, а мускулите на лицето ми се сгърчват по своя воля, докато отправях към Дел поглед, в който ясно се четеше „Да не си луда?“

Тя се взираше в мен настойчиво, като че наистина очакваше дай дам отговор.

— Шегуваш се, нали?

— Имам ли вид на човек, който се шегува? — раздразнено попита тя. — Ако беше шега, щеше да има поанта и щях да се засмея. Не, Камрин, не се шегувам. Искам да осиновиш дъщеря ми, когато умра.

— Добре, Адел, щом ми задаваш сериозен въпрос, ще ти дам сериозен отговор. Не мога. Абсолютно изключено е.

— Но ти дори не помисли и минута!

— Няма какво да мисля. Знаеш, че не искам деца, казвала съм ти го хиляди пъти. Не възнамерявам да имам деца и точка по въпроса.

— Не те моля да имаш свои деца. Моля те само да вземеш моето — Дел вдиша дълбоко и това движение сякаш изцеди докрай силите й. Лицето й стана още по-сиво. — Аз свърших трудната част, сутрешното прилошаване, напълняването, двадесет и четири часа родилни болки… Ти само трябва да се грижиш за нея. Да бъдеш нейна майка. Да я обичаш.

Само да се грижиш за нея. Само да бъдеш нейна майка. Ама не беше толкова просто. Пък и…

— Дел, ние с теб не сме си проговаряли от цели две години, а сега ме молиш да осиновя дете? Не схващаш ли кое не се вписва в картинката? Не разбираш ли, защо не мога просто ей така да приема тази мисъл?

— Тийгън не е, което и да е дете — отвърна тя настръхнала.

От всички груби неща, които бях изрекла от пристигането си досега, това беше единственото, което наистина успя да я вбеси; в сиво-сините й очи блеснаха войнствени пламъчета.

— Тя е твоя кръщелница. Някога я обичаше. Отказвам да повярвам, че това се е променило.

Тук нямах какво да й възразя. Бях обичала Тийгън и продължавах да я обичам.

Хвърлих поглед към фотографията, поставена на нощното й шкафче. Рамката беше проста, със стъклено покритие, а снимката показваше Тийгън и Дел в близък план. Тийгън беше обвила ръце около шията на майка си, притискайки лицето й до своето. И двете се хилеха към обектива. Тийгън представляваше миниатюрно копие на майка си, сякаш й бе одрала кожата. Освен носа. Него малката бе взела от баща си.

— Камрин, аз все още те смятам за най-добрата си приятелка — продължи Дел. — Ти си единствения човек на света, на когото мога да поверя дъщеря си. Някога Тийгън ти беше като собствено дете. Наистина съжалявам, че те натоварвам с такава отговорност, но не ми остава много време и не мога да си позволя да загубя и секунда от него. Трябва да уредя нещата сега, докато още съм в състояние. Не искам и да мисля какво ще се случи с нея, ако не я вземеш при себе си. Няма друг, освен теб, никой друг, който да… — бялото на очите й се зачерви, а гърдите й започнаха да се повдигат и спускат тежко. — Не мога дори да плача — едва прошепна тя между пристъпите. — Организмът ми не произвежда достатъчно сълзи.

Вместо да плаче, тя започна да се задавя от хълцания. Измършавялото й тяло се разтърсваше цялото при всяко кашляне.

Положих ръка върху нейната.

— Недей, моля те — прошепнах с отчаяно желание да я успокоя. — Ще си помисля, но нищо не ти обещавам. Разбираш ли?

Дел продължи да вдишва дълбоко, докато накрая се овладя.

— Ще си помислиш ли? Наистина? — попита тя, когато беше отново в състояние да говори.

— Да, ще си помисля.

— Това е единственото, за което те моля. Само да си помислиш.

— Добре. Но само това. Обещавам да си помисля, нищо повече.

— Благодаря — прошепна тя. — Благодаря ти.

Потънахме в мълчание. Беше време да си, тръгвам. Дел беше казала това, заради което ме бе повикала, беше ме помолила да извърша немислимото, така че не ми оставаше друго, освен да се обърна, да си тръгна и да обмисля молбата й, както бях обещала.

— Кам — промълви тя.

Начинът, по който го каза, ме накара да я погледна. Веднага разбрах какви ще бъдат следващите й думи.

— За това, което се случи тогава…

— Спри — прекъснах я аз с предупредителни нотки в гласа си.

— Така и не ми позволи да ти обясня…

— Спри! — предупредих я отново.

— Кам, моля те, чуй ме. Тогава не бях…

— Казах да спреш! — извиках внезапно. Изкрещях го с такава ярост, че сама се уплаших. — Не искам да мисля за това, не искам нищо да слушам и най-вече не желая да говоря за миналото. Свършено е. Престани.

Раната все още не беше заздравяла. Беше покрита с тъничка кора, но си беше там, под повърхността, жива и чувствителна, готова да прокърви и при най-леко докосване. Въпреки това, не биваше да давам воля на гнева си, не и по този начин. Дел беше болна и нямаше сили да ми даде отпор.

— Просто спри — повторих, вече по-тихо. — Моля те.

Дел се подчини и отклони поглед, спирайки го върху снимката на нощното шкафче. Долових тъгата в очите й, въпреки че устните й бяха извити в слаба усмивка. Тийгън беше всичко за Адел. Всичко. Не мисля, че някога съм разбирала напълно тази нейна всеотдайност. Тийгън беше важна за мен, но за Адел беше причината да съществува. Всичко, което Дел правеше, всичко, което мислеше, всичко, което казваше, беше заради Тийгън. Нищо и никой не беше по-важен от детето на Адел. Мисълта, че ще остави Тийгън сама, навярно беше непоносима за нея. Как да обясниш на едно дете, че скоро ще го напуснеш завинаги? Как да кажеш на детето си, че умираш?

— Къде е тя? — попитах, надявайки се да намаля както напрежението в стаята, така и вината в сърцето си.

За миг Адел затвори очи, сякаш изпитваше болка, преди да хвърли много тихо, следващата новина в лицето ми.

— При баща ми и съпругата му.

Стори ми се, че сърцето ми спира да бие. Толкова лошо ли беше положението? Сигурно, щом бе оставила Тийгън при онези двамата.

— И как вървят нещата? — попитах тактично, вместо да изкрещя в лицето й: „Да не си се побъркала?“

— Ужасно — отговори Адел. Бялото на очите й отново почервеня и знаех, че щеше да заплаче, стига да можеше. — Те не ми дават да я виждам. Откакто съм тук, са я довели само веднъж. Само веднъж за четири седмици. Казват, че е много далече, така че я водят само когато им е удобно. Чуваме се по телефона, но не е същото. Ужасно ми липсва. Става все по-потисната, познавам по гласа й. Все повече и повече се затваря в себе си. Не може да разбере, защо не можем да бъдем заедно, точно когато имам най-голяма нужда от нея. Баща ми и жена му не я искат и тя го усеща. Кам, искам да бъда с дъщеря си. Не ми остава много време и искам да го прекарам с нея.

Сиво-сините й очи се спряха върху мен настойчиво, сякаш ме молеха да й помогна да осъществи желанието си.

— Просто искам да я видя. Нали разбираш, преди да…

„Не, не разбирам. Все още съм на вълна «осъзнаване», забрави ли? Не съм стигнала до разбирането, Дел“ отговорих наум.

— Няма ли някой друг, с когото би могла да остане? — попитах на глас. Знаех, разбира се, че Дел няма други роднини, но сигурно имаше други приятели. Който и да било друг, освен баща й и мащехата й.

— Не. Когато научих, че съм сериозно болна, ти писах и попитах дали можеш да се грижиш за Тийгън за известно време, но ти така и не ми отговори.

— Всъщност не прочетох писмото — отговорих честно. Въпреки това обаче още го пазех. Бях й прекалено ядосана, за да го прочета, но нямах смелост да го изхвърля. То все още се намираше на дъното на чекмеджето с бельото ми, при всички други писма, които бях получила от нея. Те си стояха там, все по-стари и по-прашни, неотворени и не получили отговор.

— Така си и мислех. Говорих с няколко души, но те не бяха готови да поемат толкова голяма отговорност, така че остана баща ми. — Дел винаги го наричаше „баща ми“. В негово присъствие го наричаше „татко“, но никога „тате“ или „татенце“. Отношенията им винаги са били по-скоро официални и изглежда, продължаваха да са такива дори и сега. — Само ако знаеш колко сурово се държа с Тийгън, когато се преместихме там! Но аз нямах сили да се боря с него и съпругата му. Ако можех да върна времето назад и да променя едно, само едно от всички неща, които съм направила някога, то щеше да бъде…

— Те още ли живеят на същото място, в Гилфорд? — прекъснах я аз. Нямах намерение да й позволя да се върне на предишната тема.

Дел поклати глава и каза:

— Тийгън е взела своята упоритост от тебе. Никога не говори за нещо, за което не иска да говори, никога не прави нещо, което не желае да направи, такава е тя. Мислех, че го е наследила от мен, но ето че съм сгрешила. Очевидно го е взела от теб. Да, все още живеят в Гилфорд.

Поех си дълбоко дъх. Не можех да повярвам, че се каня да го направя.

— Ами ако отида да видя как е?

Дел грейна.

— Наистина ли ще отидеш?

— Виж, не казвам, че ще я осиновя или нещо от този род. Просто ще отида да видя дали е добре. Само това, нищо повече.

— Благодаря ти — лицето на Дел се озари от широка усмивка. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.

— Тийгън дали ще си спомни коя съм? — попитах.

— Разбира се. Тя все още те рисува на картинките си. Не е престанала да говори за теб. Анонимните картички и подаръците, които й изпращаше, аз винаги й казвах, че са от теб. Тя постоянно пита кога ще се върнеш от почивка.

— Да се върна от почивка?

— Когато ти си тръгна така внезапно, аз й казах, че си заминала на дълга почивка. Така тя можеше да си мисли, че ще се върнеш. Нито тя, нито аз бихме могли да живеем с мисълта, че няма поне малка надежда да се върнеш един ден — очите й внезапно се затвориха и не се отвориха повече.

Времето минаваше, но тя не се събуждаше. Внезапен пристъп на страх сви стомаха ми като спазъм. Машините все още издаваха своето равномерно пиукане и показваха, че тя не е… Ами ако това беше началото? Ако Дел вече изпадаше в…

Миглите й бавно се повдигнаха, докато очите й се превърнаха в тесни цепки. Жълтеникавата й кожа беше станала още по-сива, отколкото бе при пристигането ми. Разговорът я беше изтощил. Беше време да тръгвам, но не ми се искаше да напусна стаята. Исках да остана с нея, да бъда тук, ако… Ако можех, бих останала целия ден. Цялата нощ. Завинаги.

— Трябва да вървя — изрекох на глас и си казах да не ставам глупава. Тук нямаше никаква полза от мен. Щях да помогна повече, като донеса новини за момиченцето й. — Ако искам да видя Тийгън днес, по-добре да тръгвам.

Изправих се и преметнах чантата си през рамо.

— Кажи й, че я обичам — гласът на Дел беше съвсем слаб. — Кажи й, че мама я обича.

— Ще й кажа — обещах. — Непременно ще й кажа.

Спрях се на прага в очакване на отговора й, но тя не каза нищо. Когато се обърнах към нея, бавното издигане и спускане на гърдите й ми подсказа, че е заспала. В продължение на няколко мига я наблюдавах как спи, представяйки си, че съм нейният ангел — хранител, който се грижи тя да е в безопасност. Отново си напомних да не ставам глупава, преди да изляза от стаята, да изляза от болницата и да се отправя към най-близкия бар.