Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

27

„На кого му хрумна глупавата идея да излезем в неделя?“

Дори когато все още бях без дете и без ангажименти, избягвах да слизам в центъра на Лийдс в събота и неделя. Едно от предимствата да работиш в голям универсален магазин е да не ти се налага постоянно да ходиш на пазар — можех да си купя всичко от „Анджелис“ — от дрехи до изделия за дома, от книги до аксесоари за компютър. Ако ми трябваше още нещо, се отбивах в магазина „Морисън“ в Хорсфорд, но дори и тогава гледах да не ходя там в пиковите часове.

Днес обаче си проправяхме път сред тълпите, решили да посетят търговския център „Сейнт Джон“ в Лийдс. Лично Негово кралско височество Люк Уайсмън ни беше докарал с колата от апартамента в Хорсфорд, след като реши, че трябва да прекараме деня точно в центъра на града. „Хайде, ще бъде забавно“ — бе казал той достатъчно високо, за да го чуе самата госпожица Хедонистка или с други думи, Тийгън Бренън. Люк разбира се знаеше, че спечели ли я на своя страна, аз няма да се възпротивя на приумицата му, нямаше дори да възразя. Стратегията му проработи безотказно, затова в момента се намирах в едно от най-отвратителните си настроения, но успявах да се сдържа да не го покажа. Не казах нищо, когато някаква вещица в минипола — минипола в края на ОКТОМВРИ! — не си направи труда да каже „извинете“, за да ме помоли да й направя място да мине, а просто ме изблъска от пътя си. Дори се опитах да се усмихна, когато един мъж с изкуствен рус кичур сред естествените си кестеняви къдрици се блъсна в мен, без даже да забележи.

— Искам да разгледам мебелите в „Джон Луис“ — провикна се Люк, качил Тийгън на раменете си, докато аз отварях една от двойните стъклени врати на търговския център и излязох навън.

Веднага усетих студ. Хората се гушеха в палтата си, пъхнали ръце дълбоко в джобовете, с наведени надолу глави, за да се защитят от вятъра, който пронизваше всяка незащитена част от тялото. Дъхът им образуваше бяла пара. Двадесет стъпки и пресякох заледения хлъзгав тротоар и бутнах стъклената врата на най-големия конкурент на „Анджелис“ на север. Задържах вратата отворена за Тийгън и Люк, които бяха плътно зад мен и прекосих пространството до следващите двойни стъклени врати. Отворих едната, минах и я задържах за тях, след което продължих напред. И тук беше пълно с хора, които се блъскаха в мен. Студените тръпки, които бяха пропълзели в тялото ми, докато бях навън, се стопиха и веднага усетих горещина.

Тъкмо вървях към асансьора, когато още една жена, която явно не си даваше сметка, че е зима, ако се съди по миниатюрната й минипола и вълнения пуловер, блъсна рамо в моето, а найлоновата й торбичка с емблема на „Теско“, в която имаше нещо тежко и стъклено, се стовари върху глезена ми и изхрущя. Видях звезди посред бял ден. Вместо да се извини като всеки нормален човек, жената само ме изгледа мръсно и наперено се отдалечи. „Хей, искаш ли да ми счупиш и другия скапан крак?“ — едва не изкрещях след нея. Щях да го направя, ако не бях видяла Люк и Тийгън, които се провираха през тълпата към мен, като се усмихваха на купувачите, с които се разминаваха. Обидата, която се гласях да запратя към грубиянката, остана неизречена. Не можех да си позволя подобно поведение — нали вече бях отговорен човек, родител за пример.

Насочих вниманието си към крака си и изпуснах беззвучно „Ох!“, докато се навеждах да разтрия пострадалия глезен. „Може никога вече да не мога да ходя нормално“ — установих, докато пръстите ми опипваха удареното място и целият ми крак се разтрепери от болка.

— Ах, тази кучка, трябваше да й дам да се разбере — изсъсках през зъби и се изправих, при което успях да се блъсна в нечие тяло.

„Още някой ли иска да ме направи на нищо, или какво?“ — изкрещях в себе си и вдигнах поглед към човека, току-що допълнил листа на днешните ми нападатели. Тялото ми отново потръпна, но този път това не се дължеше на болка, а на шок. Сърцето ми спря да бие, а дъхът ми секна, докато очите ми се приковаха в лицето на мъжа, застанал пред мен.

Нейт.

Изненадата му бе толкова голяма, колкото и моята. По очите му разбрах, че ме е познал. Почти можех да прочета в тях името си: Кам. Той го изрече и на глас — думата излезе заедно с дъха от пълните му розови устни:

— Кам.

Откакто Люк ме убеди отново да насоча усилията си към осиновяването на Тийгън, бяха минали седмици, но аз все още не бях предприела стъпки да се свържа с Нейт. Просто не можех да го направя. Всеки път, когато си помислех за него, за изражението му на погребението, за това какво точно да му кажа, всичко се размиваше в съзнанието ми и аз отново търсех убежище в отрицанието, в простата убеденост, че не мога да го направя.

Нейт бе същия, какъвто си го спомнях: тъмнокестенявата му коса меко падаше на къси кичури встрани от лицето му, кожата му бе все така гладка, тъмносините му очи все още можеха да проникнат до дълбините на душата ми. Носът му бе все така прав, с лека извивка в края. Устата му — тази част от лицето му, която обичах най-много — бе все така съблазнителна. Очите ми отново пробягаха по чертите му. Изобщо не се бе променил.

— Това си ти, нали? — попита той, тъй като аз не казах нищо. — Нали не ми се привижда?

Поклатих глава, неспособна да накарам гласните си струни да заработят.

— Изобщо не си се променила — продължи той.

Навлажних устните си е език и тъкмо щях да му отговоря нещо — или поне да се опитам — когато Люк застана до мен с Тийгън на раменете си. Облечените й в ръкавици ръце здраво стискаха неговите голи пръсти. Той погледна към мен, видя шока, изписан на лицето ми, и се извърна към човека, в когото бях впила поглед. Разгледа широкото чело и огромните очи на Нейт, меките му устни и носа, който бе точно като този на Тийгън, и пулсът му се ускори почти видимо.

— Ще те изчакаме ей там — измърмори приятелят ми и се отдалечи, преди Тийгън на раменете му да може да каже нещо.

Нейт примигна няколко пъти.

— Каква случайност — продължи той, сякаш изобщо не ни бяха прекъсвали.

— Натаниъл — успях да изрека накрая.

— Нейт — поправи ме той, търсейки в очите ми някакъв знак, че все още си спомням. — Ти започна да ме наричаш така. Вече не можеш да се върнеш към пълното ми име — усмивката му накара вътрешностите ми да се разтопят, а в корема ми запърхаха пеперуди.

— Натаниъл — повторих по-твърдо, опитвайки се да установя контрол над ситуацията. Последния път, когато го бях видяла — ако не броим погребението — бе деня, в който се върнах в Лондон да събера нещата си. Деня, в който го напуснах. Тогава очите ми бяха сухи и ми се струваше, че главата ми ще се пръсне, а той изглеждаше така, сякаш не бе спал от цяла вечност. Сега усещах, че е напълно възможно изненадата от неочакваната среща да ме обземе цялата.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Тук живея.

— Тук? Искаш да кажеш в Лийдс? — изпитах истински ужас. Не бе възможно наистина да живее тук, просто не беше възможно. Обстоятелството, че бяхме на двеста мили разстояние един от друг, бе облекчило неимоверно последиците от скъсването ни — ако не друго, поне бях спокойна, че няма да го срещна случайно някъде.

— Да. Не. Искам да кажа, не точно. Живея в Тадкастър — на половината път между Лийдс и Йорк — той посочи с глава през рамото си, като че ли Тадкастър се намираше някъде в галантерийния отдел. — Работя… ъъъ… назначиха ме на работа като организатор в „Йоркшир енд Пенайнс ФМ“. Преди около година.

— О — промълвих, равнодушна външно и ужасена вътрешно, защото се оказа, че през последните дванадесет месеца съм си играла на руска рулетка: разхождала съм се по улиците на Лийдс, без да знам, че всеки момент мога да се озова лице в лице с него. Прилоша ми, само като си помислих за тази възможност.

— Ти очевидно все още живееш тук — каза Нейт.

— Очевидно.

Изражението му се промени: изненадата отстъпи място на печал.

— Как се справяш след… — гласът му затихна.

След… Нейт, както и всички останали, включително и аз, не искаше да изрече думата, а се опитваше деликатно да я заобиколи, както би постъпил с някоя дупка на магистралата. Преструваше се, че това не се е случило в действителност, сякаш смъртта щеше да стане по някакъв начин по-лека, а скръбта — не тъй мъчителна, ако думата не се произнася. Свих рамене.

— Добре съм, струва ми се. А ти?

— И при мен е същото.

Погледите ни се срещнаха като привлечени с магнит. Започнах да падам… пропадах в някаква бездънна пропаст… Миналото и настоящето се сляха. Озовах се четири години назад във времето и отново се взирах в тъмносините очи на Нейт и се питах, защо ме обича толкова много и защо се държи толкова добре с мен. Ново пропадане, още по-надълбоко. Този път се озовах във времето на първата ни „среща“ и гледах как очите му се присвиват, когато ме видя. Почти се оставих на силата на това повличане. Почти направих крачка напред, очаквайки да усетя допира на ръцете му около себе си, докато се гуша в топлото му тяло. Щеше да бъде толкова лесно. Трябваше само да пусна крехкото клонче на стабилност, в което се бях вкопчила, и да полетя надолу към миналото си, както Алиса на Луис Карол се търкулва в заешката дупка. Трябваше само да се оставя да се случи. Да изпитам отново всички онези чувства. „Я се стегни!“ — казах си сърдито и насочих мислите си към настоящето.

— Мислех си да те потърся — предпазливо каза Нейт, — но не знаех как ще реагираш, ако трябва да се справиш и с това, освен с всичко останало.

„Достатъчно сме говорили за Адел“ — помислих си и наведох глава, разглеждайки с внезапен интерес леко протритите си обувки от светлокафява кожа. Повдигнах левия си крак и потърках с чистия връх на обувката десния крачол на дънките си, като по този начин успях да избегна погледа на Нейт. Той не би могъл да разбере отчаянието, което ме изпълваше. Никой, освен може би Тийгън, не би могъл. Никой не знаеше, че за мен всеки ден, в който не чувствах скръбта като буйна река, която заплашва да ме погълне, бе прекрасен ден. Държах се да не рухна само като се опитвах да не обръщам внимание на болката и я погребвах дълбоко в себе си. Ако чувствата ми можеха да приемат физическа форма, щяха да се превърнат в дълги, изгарящи линии, завинаги белязали съзнанието ми с печата на вината и съжалението. А ако си позволях да мисля за това твърде дълго, ако си позволях да се съсредоточа върху силата и остротата на чувствата си, щях да се разпадна на части. Ако си позволях действително да почувствам дори съвсем малка част от всичко онова, което подозирах, че се таи у мен, животът ми — такъв, какъвто го познавах — щеше да свърши. Болката щеше да обсеби всяка клетка от тялото ми. Знаех го, затова постоянно поставях преграда пред чувствата си, отлагах момента, в който да си позволя лукса да ги изпитам, за по-нататък. Давах си сметка, че колкото повече отлагам, толкова по-трудно ще ми бъде да се справя, когато накрая ми се наложи да се изправя лице в лице с тях, но това знание не ми даваше достатъчно сили, с които да платя дължимото на така грубо потъпкваните си чувства. Със самата си поява Нейт посипа сол в раната, накара ме да се чувствам още по-виновна. Да говоря за това, означаваше да рухна на място.

Нейт веднага разбра, че не искам да говорим повече за Дел и смени темата.

— Това приятеля ти ли беше?

Вдигнах глава и го погледнах.

— Моля?

— Този мъж.

Той кимна към Люк и Тийгън. Проследих погледа му до една стъклена витрина с изящни и скъпи сребърни бижута. Застанал пред нея, Люк танцуваше — наистина танцуваше. Без да изпитва никакво притеснение, той местеше тежестта си от единия крак на другия, здраво стиснал ръцете на Тийгън, като я подхвърляше на раменете си в ритъма на песента на Елвис, която гърмеше от тонколоните на магазина. Тийгън се кикотеше с глас. Пухкавата й черна шапка държеше косата й прибрана на тила, но около лицето й златните кичури се спускаха свободно и се поклащаха в такт с ритъма. Те бяха двама от най-щастливите хора в магазина и дори и най-намръщените купувачи не можеха да не се усмихнат поне мъничко, докато минаваха покрай танцуващата двойка.

— Той ли е твоя приятел? — повтори въпроса си Нейт.

Усмихнах се.

— Да — отвърнах. Не можех да не изпитвам гордост, че имам за приятел човек, който толкова много обича Тийгън.

— А това е дъщеря му, така ли?

Намръщих се, отместих поглед от тях и се взрях в Нейт. Търсех в изражението му някакъв знак, че е разпознал Тийгън, но не видях нищо. На лицето му бе изписано единствено вежливо любопитство, докато чакаше да отговоря на въпроса му.

Честно казано, бях особено изненадана, че Нейт не позна дъщерята на Адел, въпреки че на времето Дел и Тийгън бяха неразделна част от живота ни. Нейт просто не се интересуваше от децата. Той бе човек, който обичаше компаниите, обичаше да е сред хора и да общува с тях, но това не се отнасяше до децата, а само до възрастните. Не умееше да общува с деца и поради това ги избягваше. Можехме да го накараме да гледа как Тийгън танцува за нас, но дори и тогава през цялото време щеше тайно да поглежда към телевизора, към вестника или просто щеше да се взира в пространството пред себе си. Когато му казах, че е произнесла първата си думичка, той бе изрекъл „Наистина ли?“ с тон, който почти успя да ме убеди, че действително се интересува.

— Не — отговорих на въпроса му за Тийгън и Люк, — той само се грижи за нея.

— О — Нейт се усмихна лекичко. — Сладко дете.

Навлажних устните си, готова да отвърна: „Твоето дете“, но навреме осъзнах, че тук не му е нито времето, нито мястото. Магазинът „Джон Луис“ в неделя следобед, със стотици забързани купувачи наоколо, определено не беше най-подходящото място да кажеш на един мъж, че е станал баща. Добре де, знам, че няма идеално място за тази цел, но точно това наистина бе едно от най-неподходящите.

„Дали все пак да не му кажа?“ — подвоумих се, без да откъсвам очи от него. Ами ако, веднъж разбрал истината, Нейт поискаше да стане част от живота на Тийгън? Безразличието му по отношение на децата донякъде ме успокояваше в това отношение, но не напълно. Всичките ми вътрешни инстинкти настояваха, че е по-добре да не му казвам, да го оставя да тъне в блажено неведение точно както бе правил през последните шест години. Въпреки това обаче, той си оставаше неин баща. Тийгън имаше право да знае кой е той, имаше право да получи шанса, баща й да присъства в живота й, особено сега, след загубата на майка й.

Преди да се преместя в Лийдс, постоянно бях повтаряла на Адел, че Тийгън трябва да познава баща си. Сега знаех колко опростено съм представяла нещата, как нищо не съм разбирала. Не знаех, че в това Тийгън да познава баща си и той нея, се крие опасност — истинска, реална опасност. Дори ако „татко“ не се опитваше да я вземе при себе си, като я отдели от майка й, той можеше чисто и просто да я отблъсне, което щеше да нанесе непоправими щети на детската й психика.

Нищо не може да нарани едно дете повече от това, да бъде отблъснато от майка си или от баща си. Пък и в момента Тийгън имаше семейство в пълния смисъл на думата. Многочленно семейство. Родителите ми бяха нейни баба и дядо — тя ги наричаше баба Фейт и дядо Хектор — двамата ми братя и сестра ми бяха нейни чичовци и леля, децата им — нейни братовчеди. Когато отиваше на гости при децата на сестра ми в Манчестър, тя винаги се връщаше щастлива и още от вратата започваше да ме залива с разкази за това какво са правили и колко чудесно са си прекарали. Имаше роднини, които бяха очаровани от нея, и определено не й липсваше обич. Въпреки това обаче, Нейт беше свързан с нея по силата на кръвта. Буквално свързан. Външността, тялото, генетичната структура на Тийгън се дължаха на Нейт и на предците му, не бе нужно да си специалист по биология, за да го знаеш. Ние не можехме да й дадем това — нито аз, нито моето семейство, нито Люк. Между Тийгън и Нейт съществуваше неразрушима връзка. Дори да не желаех отново да го допусна в живота си, заради Тийгън бях длъжна да му кажа истината.

— Виж — започнах, без да отделям очи от неговите, — трябва да поговорим, но не тук. Имаме да си изясним много неща и тук не е мястото.

На лицето на Нейт се изписа изненада.

— Наистина ли искаш да поговорим? — предпазливо попита той. Сигурно си мислеше, че само го разигравам.

„Дали искам? Не. Дали трябва? Да“ — казах си наум и кимнах.

— Ще ми дадеш ли номер, на който да те потърся?

Той бръкна във вътрешния джоб на светлокафявото си вълнено палто, измъкна старото си черно портмоне и извади от него визитна картичка с всички свои координати — номер в работата, мобилен телефон, имейл. Прибрах я в джоба си, след което се сбогувахме сковано, извърнахме се едновременно и аз се отправих към Люк и Тийгън, без да поглеждам назад.

— Кой беше това? — попита Тийгън, докато се приближавах към тях. Люк спря да танцува и погледна към мен.

Вгледах се в Тийгън. Бузките й се бяха оцветили в розово от смеха, тъмносините й очи светеха от любопитство и въодушевление, а устните й бяха извити в щастлива усмивка. Очевидно беше, че се намира на седмото небе.

— Един мой стар приятел — отвърнах.

— Той не изглежда толкова стар — проницателно отбеляза тя. — Не е стар като Люк.

— Благодаря, любезна госпожице — измърмори той и я изгледа с патетично обидено изражение.

— Искам да кажа, че е приятел, когото познавах преди много време — обясних.

— Той познаваше ли мама? — неочаквано попита Тийгън.

— Да.

— А знае ли, че тя е отишла в рая с Исус и ангелите? — от устата на Тийгън смъртта на Адел винаги звучеше така, сякаш е избягала с някоя музикална група — като че ли всеки момент можехме да очакваме импровизиран концерт със специално парче, изпълнено от Адел Бренън.

— Да, миличка, знае, и беше много натъжен, но се радва, че я е познавал, преди тя да отиде в рая.

Тийгън ми отправи сияйна усмивка и това ме изненада — бях очаквала да се разстрои, а вместо това тя изглеждаше щастлива. Споменаването на смъртта на майка й не я бе разстроило ни най-малко.

— Той изглежда много мил. Може ли пак да го видим някой път?

Очите на Люк се забиха като свредели в главата ми. На лицето му се четеше същият въпрос: „Е, може ли?“

— Може би — отговорих, като се постарах да не обръщам внимание на погледа му. — Времето ще покаже.

 

 

Осем години по-рано влязох, в едно кафене в северната част на Лондон й открих, че е съвсем празно, като изключим мъжа, който забърсваше масите с една доста неугледна кърпа, и седналата най-отзад жена, която отпиваше кафе и пушеше цигара, загледана пред себе си с празен поглед. Третият човек вътре беше Нейт. Мъжът, с когото имах среща. Той седеше с разтворен пред себе си вестник. Главата му бе леко наведена, за да вижда по-добре буквите. Погледнах си часовника, за да се уверя, че не съм закъсняла, защото, ако се съдеше по това колко много страници от вестника бе прочел, както и по празната чаша от кафе на масата, той ме чакаше от дълго време.

Усетих внезапен спазъм в стомаха. Нерви. Изобщо не се бях притеснила при мисълта да дойда тук, на това, което щеше да бъде първата ни официална среща след запознанството ни един месец по-рано, но ето че сега стоях до неговата маса и в корема ми пърхаше цяло ято пеперуди.

— Здравей — казах.

Нейт вдигна поглед от вестника и лицето му мигновено се озари от широка усмивка, която го направи да изглежда още по-открито и дружелюбно и оформи бръчици около присвитите му от удоволствие очи. Радостта му да ме види бе тъй голяма и неприкрита, че се смаях. Той се надигна от мястото си и наклони гъвкавото си сто осемдесет и пет сантиметрово тяло над моите метър и шестдесет и пет сантиметра.

— Здравей — промълви, без да спира да се усмихва.

— Не съм закъсняла, нали? — попитах.

Той сви широките си, облечени в черна тениска рамене.

— Не, аз подраних, толкова бях развълнуван.

— О! — не знаех как бих могла да отговоря на такова признание.

— Изглеждаш дори още по-красива, отколкото си спомням — продължи Нейт.

Едва не погледнах назад през рамо, за да видя на кого говори, преди да си позволя да се отпусна и да се насладя на комплимента. Изречени от Нейт, думите не звучаха изтъркано или изкуствено — искреността му ги правеше красиви.

— За това старо лице ли говориш? — пошегувах се. — Имам го от години.

Той се разсмя дълбоко и топло, заобиколи кръглата маса и отдръпна за мен тапицирания черен стол. Трябва да призная, че останах впечатлена от маниерите му, но не се прехласнах до изглупяване — това бе стила на Адел, не моя. И преди бях срещала чаровници. Под омайващата усмивка и изисканите обноски те бяха негодници като всички останали и дори по-лоши.

Поръчахме си кафе и сладкиш с шоколадов пълнеж, който Нейт разряза на осем парчета, за да можем да си го разделим. И се разприказвахме. Когато най-после се прибрах вкъщи, не можех да си спомня за какво точно си бяхме говорили. Разговорът беше от онзи вид, който постоянно се прекъсва от изблици на смях и паузи, за да осмислим важната информация, която току-що бяхме научили.

Когато по някое време той се надигна, за да отиде до тоалетната, открих, че го наблюдавам как се отдалечава и на лицето ми е изписана усмивка. Ужасих се. Отново попадах в старата клопка. Духовитостта и чарът му започваха да ми въздействат, но знаех какво ще се случи накрая. Един ден той щеше да направи същото като останалите — щеше да поиска да ме промени, да ме контролира или пък щеше да ме напусне. Знаех го и знаех също така, че нещата ще станат още по-лоши, ако сега си позволя да изпитам чувства към него.

Когато той се върна, вече бях допила третото си капучино и си бях начертала план за действие. През последните няколко часа бях понаучила туй-онуй за господин Търнър. Знаех как точно да го разкарам от живота си. Поставих празната чаша на масата и го погледнах право в очите.

— Предлагам да изпием последното кафе у вас.

Нейт седна обратно на мястото си.

— Ъъъ… — промърмори той и се понамръщи, като отклони очи от моите. Зачудих се какво ще направи. Нима щеше да ме отблъсне? След всички тези „толкова си красива“?

Наведох се напред на стола си.

— Ъъъ? — повторих.

Леката му гримаса се промени в пълно изкривяване на чертите му. Да, той щеше да ме отблъсне. „Цялото това откровено флиртуване, срамежливи усмивки и копнеещи погледи — всичко това плод на въображението ми ли е било?“ — зачудих се.

— Значи не искаш да дойда у вас с теб? — попитах.

— Не! Господи, не! Искам да кажа, да! Да, искам! Искам го повече от всичко на света. Работата е там, че къщата ми е в ужасно състояние и не искам да си съставиш мнение за мен от това, което ще завариш там. Пък и нямам нито мляко, нито захар… Всъщност дори и кафе нямам, защото не съм пазарувал от няколко дни. Можем да купим нещо по пътя…

— Нейт — прекъснах го, — имаш ли презервативи?

Той кимна.

— Тогава изобщо не ме интересува какво има и какво няма в кухнята ти. Искам да отидем там само за секс и за нищо друго или, за да се изразя по-деликатно, ако отидем заедно в дома ти, ще те направя много, много щастлив.

— Да, добре — каза той. — Точно така. Сега ли искаш да тръгнем?

Кимнах утвърдително.

— Сервитьор! Сервитьор, сметката! — провикна се Нейт и едва не си счупи врата, докато бързаше да плати.

 

 

Много, много по-късно, Нейт ме притегли по-близо до себе си — искаше да ме гушне, преди да заспи. Аз от своя страна исках само да се махна колкото се може по-далеч от него. Великолепният ми план се бе объркал. Смятах да предприема три стъпки: първо — чукане; второ — излизане; трето — напразно чакане да ми звънне по телефона. Тази проста, но гениална схема имаше само един недостатък: не проработи. Вместо да чувствам отчуждението и неудобството, които придружаваха еднодневните афери, аз просто чувствах. Привързаност. Страст. Нежност. Усещах почти физически как тези чувства преминават на вълни през тялото ми. Всеки път, когато погледнех към спящото лице на Нейт, през ума ми преминаваше думата inamorato. Любим. В най-пълния, най-всеобхватния й смисъл. Човекът, когото обичаш с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си душа, на когото отдаваш цялата си същност. Което в моя случай си беше чиста лудост, като се има предвид, че бях видяла Нейт само два пъти през живота си.

Това обаче не променяше факта, че току-що бях правила най-невероятния секс през целия си живот. Седнали на ръба на леглото се бяхме насладили на първата си колеблива целувка, предвкусвайки онова, което щеше да последва. След втората, той бавно бе прокарал палеца си по устните ми, потапяйки се в чувствения допир, докато аз се взирах в очите му. Това, което последва, бе подготовка за върховното удоволствие — много приятна подготовка. Нейт покри тялото ми с целувки, положи ме бавно на леглото и се зае с прелюдията с такова майсторство, че когато достигнахме до първото действие, вече хапех долната си устна и се мъчех да не изкрещя името му.

Не ми трябваше това объркване. Отказвах да изпитвам към него каквито и да било чувства. Исках чисто и бързо скъсване, както винаги досега. Измъкнах се от прегръдката му и трескаво започнах да събирам дрехите си. Напъхах краката си в черните памучни бикини. Закопчах сутиена си. Нахлузих дънките и вдигнах ципа. Тъкмо пристягах колана, когато Нейт осъзна какво правя и седна в леглото.

— Тръгваш ли си?

В момента навличах блузата през главата си, така че отговорът ми бе доста приглушен.

— Съжалявам, нищо не разбрах.

— Казах „да“. Да, тръгвам си. Имам си ангажименти.

— А, ясно — той се облегна на лакти и ме загледа как търся чорапа си. — Прекарах чудесно, Камрин. Целият следобед беше невероятен. От години не бях водил толкова приятен разговор.

— Ъ-ъх — отвърнах, видях липсващия чорап под леглото, сграбчих го и го нахлузих на левия си крак.

— В „Нешънъл Филм Тиътър“ показват поредица от филми за Шерлок Холмс — продължи Нейт, докато си навличах сакото. — Знам, че харесваш Шерлок, така че какво ще кажеш да се отбием там някой път? После можем да вечеряме и да се разходим по брега на реката…

Той продължаваше да говори, а аз завързвах връзките на обувките си.

— Камрин — каза той бавно, когато най-накрая разбра какво означава това, че сега си тръгвам. — Ще те видя ли някога пак?

Втрещих се. Бях си мислила, че това ще бъде края — че той ще ме помисли за уличница, задето бях преспала с него още след първата среща. Бях му предложила да правим секс, преди да се целунем за пръв път, мили Боже! Мислех, че тактично ще избегне да ми предложи да се видим повторно и това бе причината да съм толкова огорчена от откритието, че сексът с него е страхотен. Мисълта, че никога повече няма да го видя, ми причиняваше болка — по-голяма болка, отколкото си бях представяла.

— Ще те видя ли пак? — повтори той.

Полека се извърнах и вперих поглед в мъжа в леглото. Той беше невероятно привлекателен: обикновено сресаната му коса сега бе разрошена, тъмносините очи — премрежени от току-що преживяното блаженство, а устните му бяха подпухнали от целувките ни. Inamorato. Можех да го направя отново. Докато го гледах, разбрах, че мога. Прехапах долната си устна. Бях уплашена. „Ами ако и той се опитва да ме заблуди, за да му е по-лесно да ме съсипе? — помислих си. — Не бих могла да понеса това. Не и с него.“ Припомних си нежния допир на палеца му до устните ми и си помислих: „Той си заслужава риска.“

Притиснах длан до устните си, целунах я и после направих жест, сякаш хвърлям целувката към него.

— Времето ще покаже — отвърнах, преди да взема чантата си и да си тръгна.

 

 

— Това беше той, нали? — попита Люк, когато се проснах на дивана до него. Току-що бяхме оставили Тийгън сама след изпълнението на ритуала при лягането й, който включваше аз да я изкъпя, а Люк да й разкаже приказка. Тази вечер обаче се бе наложило да вляза в детската стая след приказката, за да успокоя Тийгън, че ще си помисля дали все пак да не й купя розовите обувки, които бяхме видели по-рано днес. Не знаех, как за Бога, бих могла да си позволя тази покупка, но щях да намеря начин да се справя. Сега трябваше да поговоря с Люк и ако се съдеше не само по думите му, а и по скованата му поза, разговорът нямаше да е от лесните.

— Това беше бащата на Тийгън — той произнесе последните три думи едва чуто, защото бе възможно малката госпожичка да е все още будна, а тя се радваше на отличен слух.

— Да — потвърдих.

— Каза ли му?

— Можеш да ме сметнеш за луда, ако искаш, но аз наистина не мисля, че „Джон Луис“ е най-подходящото място да кажеш на някого, че има дъщеря. Ти как смяташ?

— Възнамеряваш ли да му кажеш?

— Сигурно.

— Значи отново ще се видиш с него?

— Да.

Той затвори за миг очи и попита:

— Защо?

— Ако искам да осиновя Тийгън, ще ми трябва разрешението на Нейт.

— Неговото разрешение! — повтори Люк настръхнал. — Шегуваш се, нали?

— Преди да прибера нещата на Адел, не го знаех, но неговото име е вписано в акта за раждане на Тийгън. Тъй като зная къде се намира той и че все още е жив, трябва да получа разрешението му. Той е неин баща и е жив, така че трябва официално да се откаже от всякакви права над нея. Социалните служби винаги се опитват да помогнат на членовете на едно семейство да останат заедно. Днес постоянно се говори за чувството за принадлежност, за това откъде си произлязъл. Освен това, тя е бяла и това никак не ме улеснява. Трябва ми писмено доказателство, че и двамата родители на Тийгън са пожелали аз да я осиновя. По този начин на социалните служби ще им е по-трудно да ми откажат.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Защото да се свържа с Нейт, бе последното, което исках. През цялото време знаех, че бих могла да го намеря чрез родителите му, но чисто и просто не желаех.

— Все още изпитваш чувства към него — установи Люк с делови тон. — Затова не си искала да се свържеш с него — била си уплашена от собствените си чувства.

— Говориш глупости. Признавам, че ако все още бяхме заедно, днес щяхме да сме женени от две години, така че чувствата ми нямаше да са се променили. Ние обаче не сме женени. Дори не сме заедно, така че чувствата ми са напълно различни.

Люк напрегнато изучаваше лицето ми. В очите му видях несигурност, преди да отклони погледа си настрани. Взрях се в профила му, забелязах как пулсират мускулите на челюстта му, докато стискаше зъби. Отлично разбирах какво изпитва: ревност. Страх. Неувереност в собствената си значимост за мен. Разбирах го, защото това бе начина, по който самата аз се чувствах всеки път, когато той отваряше портфейла си, за да плати за нещо, а аз виждах усмихнатото лице на Никол, ослепителната му годеница, и болезнено си припомнях, че той все още изпитва силни чувства към друга жена, а не към мен. Че въпреки че се наслаждавахме на страхотен секс и прекарвахме много време заедно, Никол бе план А, а аз само план Б. Преди няколко седмици — не си спомням колко точно — забелязах, че Никол бе изчезнала от портфейла му. Почувствах се така, сякаш бе изчезнала и от живота ни. По-уверена в бъдещето. Съсредоточих усилията си върху това да заздравя връзката си с Люк, да сваля защитата си, за да му позволя да достигне до дълбините на сърцето ми, да достигна и аз до неговото. Сега той изпитваше същата неувереност по отношение на мен, която аз бях чувствала, само че за него беше още по-лошо. Никол хвърляше сянка върху връзката ни, но тази сянка се състоеше само от една снимка и от спомени. Люк, обаче трябваше да се справи с реалното присъствие на Нейт в живота ни.

— Това не променя нещата между нас двамата — промълвих, изпълнена с желание да го успокоя. — Аз… аз… Обичам те.

Не беше вярно. Разбира се, че не беше. Изпитвах чувства към него, но беше твърде рано, за да кажа дали това е любов или не. Знаех какво представлява любовта; бях го научила, докато бях с Нейт и знаех, че не е това постоянно съмнение, в което живеех сега. Така и не се почувствах сигурна с Люк, дори само за миг. Трябваше ли двамата да продължим връзката си? Щяхме ли изобщо да започнем тази връзка, ако я нямаше Тийгън? И двамата си давахме сметка, че тогава изобщо нямаше да има никакво „нас двамата“. Тийгън беше нашия Купидон: ако не беше тя, несъмнено все още щяхме да се зъбим един на друг, вгорчавайки живота на всички наоколо с взаимната си омраза. А ако Люк не бе решил да се насочи към друг тип жени, нямаше да ме целуне онази вечер. Така и не разбрах кое беше причина и кое — следствие. Дали първо бе решил да промени типа си или ме беше харесал и точно затова бе решил да промени типа си? Не знаех, а и не бях достатъчно смела, за да попитам.

Най-общо казано, изпитвах силни чувства към Люк. Все още не ми се бе случило да погледна към него и да си помисля inamorato, все още не желаех да му дам всичко от себе си, но много го харесвах. И ето че сега седяхме на дивана в моя хол. Заедно. Независимо как се бе стигнало дотук, ние бяхме заедно, Люк беше част от живота ми — живот, който с течение на времето можеше да заобичам. Можех да обикна Люк, но сега просто не го обичах. Въпреки това обаче, току-що се почувствах принудена да изрека лъжата. „Щом трябва, значи трябва“ — често казваше Адел.

— Така е и ти го знаеш, нали? — повторих, когато видях недоверчивия му поглед. Той не каза нищо. — Обичам те.

— Хубаво е да го знам — каза той най-после и цялото му тяло се отпусна. Наведе се и долепи устни до челото ми, а после ме притисна към себе си и се отпусна назад на дивана.

Няма предписание за това какво да отговориш, когато някой ти признае, че те обича, но „Хубаво е да го знам“ със сигурност не беше най-подходящия отговор. По гръбнака ми пробяга тръпка. Може би бях сгрешила, като си мислех, че чувствата му са се променили. Може би за Люк все още продължавах да бъда план Б.