Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (15)

14

Стените ми. Моите прекрасни стени, боядисани в бяло с лек кремав оттенък.

Това ми причиняваше най-голяма болка. Стените, а не загубата на всекидневната. Не бях мъкнала тухлите за строежа на стаята, но бях прекарала часове в боядисване на стените й. Сега ми предстоеше да ги загубя и от това ме болеше. Боядисването на стените бе направило тухлите и хоросана мои, а сега от целия този труд нямаше да остане нищо.

Тийгън стоеше насред хола, стиснала бояджийска четка в едната си ръка. До обутите й в удобни обувки крака бе поставена кутия червена боя. На лицето й бе изписана цяла палитра от чувства — радост, въодушевление, страх. Бях увила около главата й синьо-бял шал, за да предпазя косата й. Тя не беше сигурна дали розовата й блузка и сините дънки са подходящо облекло за толкова важна работа, но аз я бях уверила, че възрастните се обличат точно така, когато искат да украсяват стаи. За да я убедя изцяло, бях изтупала праха от дрехите, с които някога бях боядисвала — тъмносини панталони, розова тениска и шал в бяло и жълто, който увих около главата си.

— Наистина ли мога да изрисувам стената? — отново пожела да се увери Тийгън. Задаваше ми този въпрос за шести път през последната една минута.

— Да, в какъвто цвят пожелаеш.

Вчера бяхме посетили магазин „Направи си сам“ и се бяхме завърнали вкъщи с цял куп шаблони за оцветяване — най-различни животни, звезди, луни и слънца, делфини и риби, — както и с червена, синя, кафява, жълта и зелена боя. Така щеше да е по-лесно, отколкото наново да боядисваме цялата стая. По-лесно не толкова от финансова гледна точка, колкото от гледна точка на моето време и душевна стабилност.

— Мога ли да нарисувам тук една риба?

Тя посочи към стената под прозореца. На времето бях принудена да легна на пода, за да мога да достигна с четката ивицата под перваза и да покрия старата боя с нова. Сега плодът на целия този труд щеше да бъде заместен от една риба.

— Какъв цвят искаш да бъде?

Тя погледна към кутията с червена боя, която вдигаше пара от горещината в стаята. И двата прозореца бяха широко отворени, но кремавите щори не помръднаха, във въздуха не се долавяше и най-слабия полъх на вятъра.

— Червена.

— Давай тогава — подканих я, взех шаблона с рибата, прикрепих го към стената с лепенка и отстъпих назад, за да предоставя на художничката пълна свобода на действие.

Тийгън ме погледна още веднъж, за да се увери, че й разрешавам да рисува, и положи първия щрих в средата на шаблона. Следващите мазки бяха плътни и къси, нервни, неуверени и положени много внимателно, за да не излизат от очертанията на шаблона, докато накрая цялата риба бе запълнена. Стори ми се, че изглежда самотна на стената — едно-единствено цветно петно сред море от кремавобяло.

— Добре, кое е следващото?

— Слон — реши Тийгън.

— Какъв да бъде на цвят?

— Син? — изрече тя въпросително.

— Щом милейди желае синьо, значи ще бъде синьо.

Коленичих на пода, взех отвертката и я пъхнах под ръба на кутията, за да я отворя. Наситеният, богат оттенък на синьото почти ме заслепи. Внимателно поставих капачката върху един от вестниците, които покриваха пода.

Докато Тийгън оцветяваше слона, аз отидох до стереоуредбата, включих радиото и потърсих честота с лека музика, която да бъде в унисон със слънчевите лъчи, нахлуващи през отворените прозорци, и топлия влажен въздух. По-рано, докато отварях прозореца, бях поразена от това колко свеж беше въздухът. Затворих очи и вдъхнах дълбоко уханието му. Бях забравила колко по-различна беше самата атмосфера тук. Макар и да обичах Лондон, макар и да не позволях на никого да говори лошо за него, макар и да го смятах за свой „дом“, трябва да призная, че той беше изцяло пропит от динамичния ритъм на живот на жителите си. Напрежението и забързаността, типични за столичен град, можеха да се усетят дори във въздуха. И Лийдс беше град, но без подобно лудешко бързане.

Започнаха началните акорди на песента на Питър Гейбриъл „Солсбъри Хил“ и аз усилих звука с няколко степени, така че музиката изпълни цялата стая, целия апартамент. Предната нощ, докато Тийгън спеше в моята стая, бях струпала всички мебели в средата на всекидневната, бях изпразнила бюрото си и поставила своя макинтош на пода, в ъгъла на спалнята. Мебелите в хола бяха покрити със стари чаршафи, за да ги предпазят от боята. Погледнах към Тийгън. Крехкото й телце бе приведено напред и излъчваше напрежение, докато тя старателно оцветяваше слона. Не можех да видя лицето й, но живо си представях колко е съсредоточено — езикът, изплезен от старание между розовите й устнички, сбърченото чело, присвитите от усилието да се концентрира очи, докато ръката нанасяше синята боя върху стената. Усмихнах се и увеличих звука с още няколко степени.

 

 

Обрамчването на стените на стаята с цял ред животни ни отне почти целия следобед. Тийгън беше много взискателна и държеше да се увери, че всяко едно от тях е на едно и също разстояние от другите и от пода. Наложи се да взема линийката и да проверя с нея дали всяко животно е еднакво отдалечено от съседа си. Лично аз можех да се примиря с някои несъвършенства. Не и Тийгън обаче. Тя държеше на точността във всичко, което правеше: нощем спеше на една и съща страна в леглото; започваше да се храни от центъра на чинията и постепенно преминаваше към ръба й; след като си свалеше обувките на влизане, внимателно ги поставяше една до друга на едно и също място до вратата на кухнята. Моят навик беше да ги изритам от краката си и да ги запратя настрани, за да не се препъвам в тях.

Застанахме до покритите с плат мебели и огледахме изпитателно работата си. Беше се получило прекрасно. Истинска дъга. Дъгата на Тийгън от разноцветни животни. Малката наистина я биваше в рисуването, не можеше да й се отрече. Навярно го бе наследила от майка си, макар че и Нейт имаше артистични заложби. Винаги рисуваше нещо, щом му попаднеше лист хартия. Ясно си спомням как навремето, влизахме в някоя кръчма и в края на вечерта откривахме, че Нейт е нахвърлял набързо чертите на някой непознат, седнал на бара. У дома чувах драскането на химикалката му по листа през цялото време, докато седяхме пред телевизора. Това беше неговия начин да си успокоява нервите. Някои хора пушеха, други си хапеха ноктите, а Нейт рисуваше.

Откакто го бях видяла на погребението, Нейт не ми излизаше от ума. Всеки миг, през който не мислех за Тийгън и Адел, и за това дали ще успея да се справя, бе изпълнен с мисли за Нейт. След като напуснах Лондон се опитах да го забравя. Бях го избутала в един отдалечен кът на съзнанието си, където можех да не му обръщам внимание, но сега вече това бе невъзможно. Непрекъснато се сещах за него. Той ме бе потърсил. Беше разбрал за смъртта на Адел и ме бе потърсил. На помирение ли се надяваше? Или си търсеше повод да говори с мен? Или само искаше да разбере дали възнамерявам да отида на погребението?

От радиото зазвуча „Като девица“ и Нейт бе изтикан в периферията на съзнанието ми, заместен от облечената в бяло Мадона, която извиваше тяло по начин, в който нямаше нищо девствено, както правеше във видеоклипа на песента. Усилих звука още повече, докато накрая гласът й заплаши да взриви уредбата. Погледнах надолу към Тийгън, която също ме гледаше с изписано на лицето объркване. „Дали е редно да пускам тази песен в присъствието на петгодишно дете — зачудих се аз. — Все едно, вече е твърде късно, така или иначе тя вече чу по-голямата част от нея.“ Самата аз не можах да разбера текста, когато я чух за пръв път преди сума ти години, при това по онова време вече не бях дете, а тийнейджърка.

Протегнах ръка на Тийгън и тя пъхна в нея своите сега едновременно сини, червени, зелени и жълти пръстчета. Започнах да поклащам бедрата и главата си в такт с песента, като движех ръката на Тийгън заедно с моята, и тя започна да подражава на движенията ми. Телата ни следваха ритъма на музиката и ние танцувахме и се въртяхме из горещата стая, просмукана с тежките изпарения на боите. Повдигнах ръката й високо във въздуха и я оставих да се завърти няколко пъти, а после сграбчих и двете й ръце едновременно и ги залюлях. Съвсем неочаквано Тийгън отметна глава назад и се разсмя дълбоко и гърлено. Сърцето ми подскочи от радост и аз я сграбчих, стиснах я в прегръдките си и започнах да се въртя вихрено из стаята. Тийгън почти не тежеше в ръцете ми, толкова беше лека и въпреки това някак по-осезаема. По-истинска.

Тя се разсмя още по-буйно, отново отметна глава назад и започна да се подрусва в ръцете ми, сякаш и тя танцуваше.

„Като девица“ свърши, започна „Момичетата просто искат да се забавляват“ на Синди Лопър и аз свалих Тийгън долу на пода. Ръцете й се повдигнаха нагоре едновременно с моите и двете затанцувахме, плътно притиснати една до друга. Тийгън дори знаеше някои от думите и започна да приглася на припева.

— Това е любимата песен на мама! — изкикоти се тя и тутакси се вцепени, щом осъзна какво бе направила: бе споменала майка си — нещо, което нито една от нас не бе посмяла да стори нито веднъж през изтеклата седмица.

Аз също спрях насред танца. Ударите на сърцето ми внезапно започнаха да ми причиняват болка. Синди продължи да излива сърцето си от уредбата, докато Тийгън и аз стояхме една срещу друга и се гледахме вцепенени, а думите на песента се забиваха в сърцата ни като кинжали.

Усещайки крайниците си внезапно сковани, отидох до стереоуредбата и я изключих. Тишината, която последва, ми се стори внезапна и мъчителна. Не знаех какво да правя в моментите като този, когато си припомняхме Адел съвсем неочаквано. Бях изчела купища литература по въпроса как да помогнем на децата да се справят със смъртта на близък човек, но да четеш нещо и да го прилагаш в истинския живот не бе едно и също. Пък и в никоя от статиите не се казваше как трябва да се постъпи в миговете на спонтанно припомняне. Не се препоръчваше определен курс на действие, когато това се случи в момент, в който се забавляваш, въпреки че майка ти или най-добрата ти приятелка вече не е между живите. Никой не беше казал как да преодолееш смесеното чувство на вина и гняв. Вина, задето си забравил дори за малко, че тази трагедия се е случила, гняв, насочен към любимия ти човек, задето те е изоставил, и после още вина, защото си почувствал гняв. И отново гняв, че си се почувствал виновен втория път. Приличаше на спирала, в която не исках да бъда завлечена, затова отказвах да мисля за нея. Нещо като локва на пътя — виждаш я, знаеш, че е там, но не се приближаваш до нея. Това обаче значеше, че не зная как да обясня всички тези неща на Тийгън. Не знаех как да я убедя, че е съвсем естествено да се чувства по този начин — сърдита, тъжна, объркана и наранена едновременно; че въпреки болката, която изпитвахме, не е необходимо да сме нещастни по двадесет и четири часа на ден; че няма нищо лошо в това да се смеем от време на време.

Посочих към белите стени на димоотвода и се насилих да придам на гласа си изкуствена бодрост.

— Добре, а с това какво ще правим?

Нито една от двете ни не бе заплакала, следователно можехме единствено да чакаме, докато сме готови да позволим на чувствата си да се покажат на повърхността, а междувременно, трябваше да продължим живота си както обикновено.

Крехките рамене на Тийгън се присвиха, тя премести единия си крак пред другия и седна на пода близо до кутиите с боя.

— Хайде, само толкова ли можеш? — подразних я, като се отпуснах на пода до нея. Как да й обясня, че няма нищо лошо в това да бъде щастлива от време на време, когато все още не бях убедила дори самата себе си?

Големите й тъмносини очи се откроиха ярко на фона на бледото й сърцевидно личице, когато тя погледна нагоре към мен. Ъгълчетата на устата й, допреди миг извити в широка усмивка, сега бяха вяло отпуснати надолу.

— Какво ще кажеш за слънце? — попитах аз. Тя ме погледна, без да каже нищо. — Голямо жълто слънце и може би една къща?

Тя поклати глава.

— Добре тогава, без къща. А искаш ли хълмове? Зелени хълмове?

Тийгън кимна.

— Добре, значи едно голямо жълто слънце и няколко зелени хълма. Още нещо?

— Едно дърво — прошепна тя.

— Чудесно, значи дървета. Мисля, че ще мога да нарисувам няколко. Нещо друго?

— Шоколадови цветя.

— Добре. Значи трябва да нарисуваме едно голямо жълто слънце, зелени хълмове, дървета и шоколад. Съгласна ли си да направим цветята червени и бели като сладкиши? След като нарисуваме дърветата, няма да ни остане достатъчно кафява боя.

И продължение на няколко секунди тя гледа стената, после премести погледа си към мен и кимна.

— Мисля, че на майка ти щяха да й харесат слънцето, хълмовете, дърветата и цветята, които всъщност са сладкиши — казах й аз. Не можехме да се преструваме, че Дел никога не я е имало. Трябваше да намерим някакъв начин да говорим за нея, независимо колко болезнено щеше да бъде това.

В продължение на една тиха и дълга минута влажните, изпитателни очи на Тийгън останаха вперени в мен.

— Мама рисуваше много картини — каза тя най-после.

— О, да, така е. Беше много добра. Ела сега — изправих се на крака. — Когато свършим тук, ще отидем да ти купим легло.

 

 

— Това наистина ли е моята стая? — попита Тийгън, застанала на прага. Стоях зад нея и наблюдавах как тя бавно завъртя главата си, за да не пропусне нито една подробност, докато буквално поглъщаше с очи новата си стая. Беше минала цяла седмица, докато успеем да уредим всичко. Трябваше да изчакаме да ни доставят новото легло на Тийгън и да почакаме Бетси — колежката, с която деляхме един кабинет в „Анджелис“ — да ни изпрати брат си — намусено момче на петнадесет години на име Брад, което по някаква причина правеше всичко, което тя му наредеше, — за да ми помогне да разместя мебелите. Кремавобелия диван пренесохме в кухнята и го поставихме в къта за хранене, близо до вратата. Моят червен стол бе сложен в дъното на нишата, където имаше вградени полици за книги. Брад също така ми помогна да преместя в кухнята и телевизора с двадесет и осем инчов екран. Сложихме го срещу дивана. Огромната маса от къта за хранене отстъпих на изпълнената с благодарност Бетси. Навремето покупката й ми струваше цяло състояние, дори, при положение че ползвах отстъпката, предвидена за персонала на „Анджелис“. Краката бяха изработени от явор, плотът — от матирано стъкло, и в комплект с нея вървяха шест стола с модерно изработени облегалки от матирано стъкло. Не бих могла да ги задържа при сегашното положение на нещата, така че си намерих малка маса от дърво, която преграждаше къта за хранене, отделяйки го от другата част на кухнята — онази, която оттук нататък щяхме да ползваме като хол.

Компютърът, принтерът и разните джунджурийки бяха изнесени от дневната и пратени на заточение в спалнята ми. Единственият сериозен проблем при преместването се бяха оказали книгите — около петстотин на брой, наредени върху шест бели рафта в дневната. Бяха минали почти осемнадесет месеца, преди да се наканя да ги купя и да наредя книгите удобно, и не ми се щеше да се отказвам от тях толкова скоро. Накрая струпахме всички книги, които не се побраха на полиците в нишата, на висок куп отстрани на телевизора, от другата страна, на който имаше друга купчина — този път от видеокасети и дивидита. Единственото място, където бих могла да сложа още нещо, бяха петте шкафа в коридора, но половината от тях вече бяха пълни с вещите от кашоните на Адел. Малкият телевизор от кухнята сега бе пренесен в стаята на Тийгън — в стаята, в която тя се взираше с широко отворени очи.

На леглото беше постлана единична пъстра завивка с изрисувани на нея лазурносиньо небе и облаци, и подходящи възглавници. До прозореца имаше гардероб от светло дърво, а под прозореца — скрин с чекмеджета за бельото й, чорапите и дрехите, които не се налагаше да се държат на закачалка. От един килим бях успяла да измайсторя две по-малки парчета в черно и бяло, които постлахме върху ламинирания паркет — едното под поставката на телевизора, а другото под леглото.

От другата страна на камината стоеше голяма кутия за играчки. Бяхме сложили и полица за книгите, които Тийгън обичаше да чете и аз й бях чела. За да завърша приготовленията, бях изписала на вратата „Тийгън“ с ярки цветни букви.

— Цялата е твоя. Можеш да правиш тук каквото си поискаш — отвърнах. Не изрекох думите „без да ме питаш“, но реших, че тя и така е схванала смисъла.

— Съвсем, ама съвсем наистина? — Тийгън все още стоеше на прага, без да помръдва.

— Абсолютно. Ще влезеш ли вътре?

Тя пристъпи несигурно навътре в стаята, после седна на леглото.

— Помислих си, че може да поискаш да си легнеш в своето собствено легло тази вечер, но ако предпочиташ отново да спиш при мен, няма проблеми.

— Леглото ми харесва — обяви тя. — Достатъчно голямо е за Тийгън.

— Супер. Сега ще приготвя нещо за пиене за двете ни. Защо не пуснеш телевизора или видеото през това време?

Тийгън кимна с очевидно нетърпение, скочи от леглото и изприпка през стаята към малкия телевизор и новото видео до него — още една от придобивките, които се бях изръсила.

Изръсването за разни неща се превърна в навик, който ми се наложи да усвоя в последно време, и с ужас установих колко скъпо е всичко. Никога не съм била особено разумна по отношение на парите. Плащах си навреме жилищните вноски, сметките си също плащах общо взето в срок и харчех доста за излизания. Въпреки впечатлението, което създаваше гръмко звучащото наименование на длъжността ми, никога не съм имала навика да пестя и да кътам пари. (Нейт определено беше по-разумния от нас двамата по отношение на парите, а аз така и не бях успяла да прихвана поне малко от неговата пестеливост.) Сега обаче имах да храня едно гърло повече, така че се опитвах да променя разточителните си навици.

Колкото и да обичах Дел, трябваше да призная, че по отношение на парите тя си беше направо безнадежден случай. Едва след смъртта й осъзнах колко безгрижна е била в действителност. И колко безотговорна. Да, безотговорна, това бе думата и аз си я помислих. Дел беше безотговорна. Независимо от цялата й любов към дъщеря й — в която ни най-малко не се съмнявах, — тя не беше я осигурила по никакъв начин. Двете бяха продължили да живеят в същия апартамент, който с Дел бяхме наели още с пристигането си в Лондон, а с напредването на болестта на Дел се бяха преместили при баща й и неговата жена.

Дел не бе оставила никакви спестявания — само огромни колекции от дрехи. През повечето време бе работила като журналистка на свободна практика, защото така не се налагаше да оставя Тийгън на детегледачка през цялото време. Това обаче означаваше, че няма застраховка живот или някаква друга осигуровка, ако й се случи нещо. Единствената й постъпка, която издаваше благоразумие, бе да направи застраховки за кредитните си карти, така че по тях не остана нищо за плащане, след като изпратих на застрахователните компании копие от смъртния акт.

По всяка вероятност и тя като мен бе смятала, че разполага с цялото време на света, за да се превърне в отговорен и предвидлив възрастен. Ако не бяха продължилите три месеца разправии с Нейт, аз така и нямаше да започна да правя пенсионни вноски. Без да го осъзнавам, си бях мислила, че ще живея вечно. Предполагам, че с течение на времето, когато започнех малко по-малко да остарявам, щях да разбера, че това не е така, и щях да започна да си уреждам пенсията, да правя спестявания, да започна да чета финансовия раздел на вестника и да не примигвам объркано, когато някой спомене за различни спестовни влогове.

Засега обаче това все още не ми се бе случило, а също не се бе случило и на Дел.

Нямаше да ни бъде лесно.

Умишлено удължих приготвянето на напитките, защото исках да дам на Тийгън време да свикне с новото си лично пространство. Когато се върнах при нея, тя вече бе сложила Мег в леглото и бе подредила книгите по височина на полицата.

— Стаята ми харесва — обяви тя, пое от ръката ми чашата „Хорликс“, която й бях приготвила, и се отпусна на пода по средата на помещението. Седнах срещу нея и се огледах наоколо. Новата й стая далеч не бе толкова голяма, колкото онази в Гилфорд, но си беше нейна и не навяваше никакви болезнени спомени.

Като стана въпрос за спомени…

— Радвам се, че ти харесва, Тийга — отвърнах й. — Имам нещо за теб.

Очите й грейнаха.

— Подарък ли?

— Нещо такова — скочих на крака и отидох в кухнята да донеса спомена, който бях изровила от кашоните предната вечер, докато тя спеше.

— Знам, че отначало може да те натъжи, но мисля, че въпреки всичко трябва да го задържиш.

В ръката си държах снимката на Адел и Тийгън — същата, която Дел бе поставила на шкафчето си в болницата. Главите им бяха доближени една до друга, ръцете на Тийгън плътно обвиваха шията на майка й и двете се усмихваха широко иззад стъклото.

Тийгън се поколеба, взирайки се в снимката в ръката ми с огромни уплашени очи. След малко остави чашата си на пода и взе фотографията от мен, като я пое с две ръце. Лицето й беше почти скрито зад кичурите руса коса, но можех да видя как устните й помръдват, докато очите й не се откъсваха от снимката.

— Твоята майка беше много красива, нали? — осмелих се да попитам.

Тя кимна, без да ме погледне.

— Не е необходимо да я гледаш през цялото време, миличка — казах, уплашена дали не съм сгрешила, като й показах снимката толкова скоро. — Ако искаш, ще я прибера.

Какво, за Бога, си бях мислила? След като аз самата не можех да понеса да гледам снимките на Адел през цялото време, откъде ми хрумна, че на Тийгън би й харесало?

Тя се изправи на крака, отиде до телевизора и постави снимката отгоре му.

— Мисля, че трябва да стои тук. Така добре ли е, мамо Рин?

Кимнах и й се усмихнах.

— Идеално, миличка.