Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

39

Сутринта в Деня на Адел, Тийгън се събуди още по тъмно.

Лекият шум от стъпките й по килима в коридора ме изтръгна от неспокойната накъсана дрямка, в която бях прекарала по-голямата част от нощта. Когато надникна от вратата, се изправих и започнах да примигвам, за да се разсъня.

— Може ли да вляза? — попита Тийгън.

През всички тези месеци, които бяхме прекарали заедно, тя нито веднъж не бе ме питала дали може да влезе в някоя стая. Не разбирах откъде се взе тази внезапна официалност.

— Разбира се — отвърнах и Тийгън влезе бавно в стаята, покатери се на леглото и се мушна под завивките ми.

— Закуска ли искаш първо или подаръка си? — осведомих се, като я обгърнах с ръка и я притеглих по-близо до себе си, в извивката на ръката си, където тя се сгуши удобно.

— Имам подарък?

— Но разбира се, любезна госпожице. Днес е Деня на Адел, което означава, че има подарък. След това можем да закусим, а после, ако искаш, можеш да се обадиш на баба Фейт. Само от теб зависи.

Очите на Тийгън се разшириха, докато обмисляше какво иска да прави днес. Всички възможности. След дълъг размисъл и хапане на долната устна, тя взе решение и прошепна:

— Подаръкът.

— Добре тогава — преместих се към ръба на леглото, отворих най-горното чекмедже на нощното шкафче и извадих оттам подаръка й — кутия в златиста опаковка, завързана с червена панделка. — Заповядай.

Очите на Тийгън се разшириха още повече, докато поемаше кутията с две ръце. Без да престава да я гледа, тя седна в леглото и на сърцевидното й личице се изписа очакване.

— Какво има вътре? — попита.

Всяко друго дете щеше досега да е разкъсало опаковката и да е отворило кутията, но не и Тийгън, тя трябваше първо да помисли, да разбере колкото е възможно повече за подаръка, преди да го отвори. В това отношение двете с нея си приличахме — аз също бях предпазлива по природа. Адел щеше да отвори кутията в мига, в който разбереше, че е за нея — сигурно се дължеше на романтичната й жилка. Такава си беше Дел, вярваше в любовта от пръв поглед и съвършените подаръци.

— Ще разбереш, когато го отвориш — отвърнах загадъчно.

В продължение на няколко мига Тийгън не помръдна, но накрая се зае с панделката — опитваше се да я развърже, но не постигаше никакъв успех, докато не видя, че също както при белите връзки на любимите й обувки, бе достатъчно да издърпа единия край, за да се развърже цялата панделка. Тя внимателно повдигна капака на кутията и надникна вътре.

— Наистина ли е за мен? — ахна и завъртя глава към мен, за да провери дали няма да посегна и да си взема подаръка обратно.

Кимнах безмълвно.

Предпазливо, както правеше почти всичко, Тийгън бръкна в кутията и от мястото му върху синята копринена подложка вдигна подаръка — златна верижка, по средата на която висеше малка плочка. Тийгън впи поглед в плочката, приближи я към очите си и внимателно разгледа снимката в средата.

— Това сме аз и мама — най-накрая промълви тя.

— Точно така — потвърдих. Бях поръчала да гравират на плочката една от снимките на Тийгън и Адел.

— Мога ли да я нося постоянно? — попита Тийгън, без да отделя поглед от накита в ръцете си.

— Щом искаш. Само от теб зависи.

Тя го протегна към мен, за да й го сложа. Взех верижката и казах:

— Повдигни косата си нагоре, за да мога да я закопчая отзад.

Плъзнах верижката около тънката й шия.

— Готово.

Тя пусна косата си отново да падне по раменете и аз се запитах дали трябва да я заведа на фризьор за подстригване.

През всички тези месеци, откакто Тийгън живееше с мен, не го бях направила нито веднъж. Причината бе проста — изобщо не ми бе минавало през ума. На всеки два месеца ходех във фризьорския салон, за да изправят и подстрижат косата ми, но не ми бе хрумнало, че Тийгън може би също се нуждае от подобни неща, въпреки че нямаше нацъфтели краища на косъма, поне доколкото виждах, и косата й винаги изглеждаше мека и блестяща, когато я миехме вечер. Сега стигаше до средата на гърба й и това й отиваше. Когато ходеше на тренировки, прибирах косата й на опашка, която след това увивах на кок, здраво закрепен с фиби, а когато я носеше разпусната, подчертаваше сърцевидната форма на лицето и леката извивка на клепачите, като я правеше още по-красива, ако това изобщо бе възможно. Понякога Тийгън ме молеше да й направя конос (най-после схванах, че има предвид корнроус[1], както бях сплитала косата й, когато беше малка).

Те бяха само за специални случаи, защото оплитането на косата й на множество гладки плитчици отнемаше твърде много време, но когато все пак го правех, на нея й отиваше повече, отколкото на Бо Дерек във филма „Десет“. След като ги разплетях, косата й ставаше цялата къдрава и Тийгън много се радваше.

Погалих я и се усмихнах, докато я наблюдавах как се взира в медальона си. Харесвах Тийгън повече с дълга коса, но какво би искала Адел? Какво би си помислила за възможността косата на дъщеря й да стига по-долу от раменете? Когато косата на дъщеря й стигнеше до брадичката, Адел винаги я водеше да я подстрижат. Тийгън нито веднъж не бе възразила, не възразяваше и сега, когато косата й бе по-дълга, но какво щеше да каже Адел?

„Има ли значение? — премина през ума ми предателска мисъл. — В крайна сметка има ли значение какво би искала Адел? Тя не е тук.“ Тези помисли обаче бързо бяха удавени от чувство на вина. Знаех кой е виновен за тези мои бунтарски настроения — Люк.

Няколко дни по-рано размишлявах на глас дали да запиша Тийгън в обикновено общообразователно училище, или е по-добре да изчакам и да я запиша в профилирано; дали не е по-добре да се преместя в някой квартал в близост до по-добро училище и дали трябва да го направя още сега. Но нали Хорсфорд беше квартал с добро местоположение? Обясних на Люк, че изобщо не съм говорила с Адел за това. Не знаех дали Адел би желала дъщеря й да отиде в девическо училище, където се смяташе, че ученичките се представят по-добре от онези, които посещаваха смесените училища, или в смесено училище, където отрано щеше да разбере, че през целия си живот ще трябва да се съревновава с мъжете.

Люк изслуша всичките ми терзания по въпроса, преди да изрече само едно нещо:

— Ти не си Адел.

Почувствах се безкрайно обидена. Наистина ли ме смяташе за толкова глупава да повярвам, че бих могла да заема нейното място в живота на Тийгън? Не му ли бях обяснявала безброй пъти, че големият ми страх е, че не съм в състояние да се справя като нейна заместничка?

— Добре го знам — отвърнах.

— Тогава престани да се опитваш да бъдеш тя — посъветва ме той от леглото ми, където работеше на лаптопа си, докато аз самата бях седнала пред компютъра. — Казваш, че Тийгън е твоя дъщеря, така че действай все едно наистина е такава. Престани да се мъчиш с предположения какво би искала Адел и прави онова, което ти самата искаш. Ти носиш отговорност за Тийгън, а не Адел.

Погледнах го намръщена, но той само отмести лаптопа настрана и повдигна вежда, докато чакаше отговора ми.

— Знам, че нося отговорност за нея — изрекох най-накрая.

— Скъпа, не казвам, че не се грижиш добре за нея. Имам предвид само, че лесно се паникьосваш и не предприемаш нищо. Толкова се тревожиш за това какво би искала Адел, че в крайна сметка ти самата не смееш да направиш нищо. И колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, в крайна сметка всичко опира и до страха ти от провал, не е ли така? Ако нещата се объркат, не ти се налага да се измъчваш, задето си взела решение, което в крайна сметка се е оказало погрешно, защото можеш да си кажеш, че Адел щеше да поиска точно това — че тя, а не ти, е объркала нещата.

Прехапах долната си устна.

— Не правя нищо такова.

— Ако аз се намирах в твоето положение, точно това щях да правя — призна той, протегна се и почеса гладките си гърди. — Това е начинът да се освободиш от чувството за вина. Всеки би се възползвал от него, стига да има кого да обвинява, ако нещата се объркат.

— Правя всичко, което мога — отвърнах, чувствайки се смъмрена и хваната натясно като непослушно дете, при все, че никога не бях поглеждала на нещата от този ъгъл. Тийгън бе дъщеря на Адел и следователно трябваше да направя всичко по силите си, за да я отгледам по начин, който Адел би одобрила, но и Люк имаше право — сега тя бе мое дете. Мое бреме. Моя надежда. Моя любов. Всичко, добро и лошо, бе свързано с мен. Отсега нататък, чертите на характера, които Тийгън щеше да придобие, навиците и слабостите й, начинът й да се справя с нещата, щяха да се оформят като резултат от личните й преживявания. От живота, който щеше да води с мен.

Погледнах към нея и страхът отново разпростря пипалата си в главата и гръдния ми кош. Когато се замислех по-задълбочено за това, ми идеше да избягам и да се скрия някъде. Да се мушна под завивките и да пъхна глава под възглавницата, докато всичко свърши. Никога не бях изпитвала нужда да бъда оформяна по този начин. Като нечия майка. Никога не бях изпитвала необходимост или желание да се пресъздавам, да имам до себе си някого, изцяло зависим от мен. Да, бях се грижила за Нейт, но само защото знаех, че той може и сам да се грижи за себе си. Ако се случеше да забравя да го взема отнякъде някоя вечер, той нямаше да остане гладен. Когато се съгласих да взема Тийгън, знаех всичко това, но в моменти като този, когато тя бе така зависима от мен във всяко едно отношение — не само за физическото, но и за емоционалното си състояние — осъзнавах кристално ясно с каква огромна отговорност съм се натоварила — с отговорността за всичко, на практика. До края на живота си.

— Ставайте сега, госпожице, имаме да правим страшно много неща и не можем да ги свършим, ако се излежаваме цял ден.

Лицето на Тийгън почти не се виждаше зад широката й усмивка. Отметнах завивките, тя стана от леглото и аз я последвах.

— Предлагам да позвъним на няколко души и после да отидем да закусим.

— Добре — отвърна тя.

Когато отидохме в хола, й подадох телефона и тя натисна бутона за директно избиране, до който пишеше М&Т. Часът беше едва шест, но майка ми очевидно очакваше обаждането й, защото почти веднага Тийгън каза:

— Здравей, бабо Фейт… Добре…

След миг се засмя с онзи неин звънлив смях и отговори:

— Ти каза: „Честит Ден на Адел“.

Усмивката й се разшири още повече, докато мекият глас на майка ми продължаваше да й говори в слушалката.

Когато казах на майка ми за Деня на Адел, тя прояви доста по-голямо разбиране от Люк и дори предложи да ни направи торта, но аз отклоних предложението й, защото не бе нужно, при все че беше много мило от нейна страна. Точно след като бях казала „довиждане“, мама продължи:

— Знаеш ли, Камрин, баща ти и аз много се гордеем се теб.

— Моля? — толкова можах да отвърна. Бях изумена от думите й — никога не си бях представяла, че може да каже нещо подобно. Нашите отношения бяха изцяло оформени от моята несъстояла се сватба — от това как ги бях засрамила пред приятелите им и пред целия род, като отказах да се омъжа, без дори да обясня причините.

— Тийгън представлява голяма отговорност — продължи майка ми. — Когато ни каза, че отсега нататък ти ще се грижиш за нея, останах много изненадана. Ти обаче се справяш много добре — много добре наистина — мама често звънеше по телефона, за да поговори с Тийгън, а Тийгън на свой ред често се обаждаше на родителите ми. През лятото, когато бяха решили да отидат с колата до Манчестър, за да видят сестра ми, те бяха минали през Лийдс и взеха Тийгън, за да може да прекара деня с тях, със сестра ми и семейството й. Майка и татко обичаха Тийга. Всички я обичаха.

— Благодаря — отвърнах объркана.

— Откакто не се омъжи… — така и не бяхме говорили за това. Всеки път, когато тя или баща ми се бяха опитвали, аз бързо сменях темата. — Постоянно се тревожехме за теб, за това какво ще стане с теб. Не можахме да разберем, защо реши да се преместиш толкова надалеч. Сега обаче вече не сме толкова разтревожени — сега си имаш някого.

— Имаш предвид Люк ли?

— Тийгън. Сега имаш семейство и това ме прави много щастлива.

— Благодаря — изломотих отново, защото не можах да измисля какво друго да кажа. Никога досега родителите ми не ми бяха казвали, че се тревожат за мен. Дори и да искаха, кога ли биха могли? Нито един от разговорите ни не бе продължил достатъчно дълго, за да могат да споделят нещо толкова сериозно. Честно казано, през тези няколко месеца, откакто наследих Тийгън, бях говорила с тях повече, отколкото през всичките тридесет и две години дотогава.

Тийгън привърши разговора с майка ми и започни да говори с дядо Хектор, а след това попита дали може да позвъни на сестра ми Шеридан и нейните деца. По времето, когато се бе обадила на цялото ни семейство, аз вече бях приготвила препечените филийки и бърканите яйца за закуска.

 

 

Адел лежеше по гръб, едната й ръка бе под главата, а другата бе отпусната на голия й корем. Очите й бяха скрити зад тъмни слънчеви очила, а кожата й блестеше от слънцезащитния крем. Тя се цупеше нагоре към фотоапарата и дългата й коса, която се спускаше на къдрици, бе единственото, което я отличаваше от Мерилин Монро. „Представи си, че тя ми беше майка“ — бе казала Адел, когато видя снимката. Помня, че когато я направих, лятото бе толкова горещо, та се бяхме проснали върху кърпи в градината на родителите ми, четяхме списания и се преструвахме, че изобщо не се тревожим, задето нямаме много пари, с които да започнем следващия — срок за друго не ни стигаха силите. „Представи си колко различен щеше да бъде животът ми, ако Мерилин Монро ми беше майка.“ И започнахме да си фантазираме за безбройните възможности, които щяха да се открият пред Адел, ако това беше вярно — докато не се сетихме, че в такъв случай Мерилин трябва да е правила секс с бащата на Дел. Тази мисъл бе толкова отблъскваща, че набързо сложи край на всякакви фантазии.

Тийгън отвори следващата страница на албума ми от колежа и попадна на моя снимка, на която се бях превила над бюрото си с буквално заровена в книга глава и дълги до кръста плитки. Бях облечена с бял, безформен пуловер и черни шорти, които стигаха до коленете — четях за последните си изпити и Адел ме беше издебнала заспала над учебника. На същата страница имаше снимка на мен и Адел пред египетските пирамиди. Слънцето тъкмо залязваше и ние двете изглеждахме толкова нищожни в сравнение с величието на пирамидите. Носех бяла тениска и сини панталони и бях прибрала плитките си под тъмночервен шал. Адел бе в розова жарсена рокля до коляното, а под нея си бе сложила широк бял панталон. Косата й беше вдигната и прикрепена с фиби, а лицето й бе полускрито от слънчевите очила.

Снимката на съседната страница бе направена в деня на завършването ни. И двете бяхме в тоги в зелено и черно, с академични плоски шапки и широки усмивки на лицата. На заден план бяха родителите ми, които с видимо неудобство се мъчеха да поведат разговор с бащата и с мащехата на Адел. Когато Тийгън видя дядо си и Мюриъл, тя побърза да прелисти страницата, както и следващите три със снимки от завършването. Започнахме да разглеждаме следващия албум, с по-късни снимки, на които се виждахме Адел, аз и Нейт. Бях го запазила, макар че не го бях разглеждала от цяла вечност. Ето ни с Нейт — целувахме се на дивана в апартамента на Адел, която бе направила снимката. На следващата двете с Адел се състезавахме коя може да извие тялото си в по-неестествена поза. Нейт отсъстваше от кадър, защото той бе снимал. Адел се бе навела назад и се мъчеше да запази равновесие с ръце и крака, протегнати в различни посоки, а после успя да премести дясната си ръка до лявата половина на тялото си и да я подпре там, без да падне. Главата й бе увиснала назад и дългата й коса метеше пода. Аз бях застанала на четири крака, защото не бях чак такава фукла. На следващата снимка аз и Нейт гордо показвахме годежния ми пръстен с огромен рубин. После идваше Адел във втория месец на бременността си, с насочена към корема ръка. На заден план се виждаше Нейт, който гледаше телевизия. Отново Адел, този път в деветия месец. Тийгън в ръцете на Адел едва минути след раждането си — Адел изглеждаше така, сякаш бе пробягала десет мили. Аз с Тийгън в ръце. Нейт, който държеше Тийгън — бях го накарала да го стори, като го заплаших с лишаване от секс за цяла седмица, ако откаже.

Във всички по-нататъшни снимки бе видимо, че тази, която се променя най-много, е Тийгън, Лицата на възрастните полека-лека се набраздяваха с възрастта, но Тийгън бе тази, която от лежане преминаваше към седене, към пълзене, към вървене, към тичане, към танцуване, и всичко това придружено от смях, кикотене, усмивки. Всяка снимка в албума, от първата до последната, показваше едно щастливо дете.

Разгледахме целия албум, пихме чай и ядохме всичкомаш, а после, в шест следобед, изтощената Тийгън пожела да си легне. Тази вечер нямаше нужда да я къпя, да й чета приказка или да си говорим преди заспиване — тя просто си сложи пижамката, пъхна се под завивките и затвори очи.

— Лека нощ, Тийга — казах, след като угасих нощната лампа до леглото й.

— Искам мама — прошепна тя.

Бях взела решение да не й давам картичката, която Адел й бе оставила за Коледа, нито пък писмата. Все още не. Бе твърде рано и това щеше само да я обърка — да я накара да си мисли, че все пак Адел би могла да се върне един ден. Може би Денят на Адел я бе изтощил повече, отколкото си давах сметка. Може би й бе дошло твърде много.

Тийгън изхлипа тихичко.

— Искам мама — прошепна тя отново, по-тихо.

Не знаех какво дай отговоря, затова само погалих покритата й с шалче коса. Дали бях сгрешила, като устроих този празник? Бях ли оплескала нещата и бях ли ги направила по-тежки за Тийгън?

— Искам мама — прошепна тя за последен път, преди да потъне в сън.

Угасих всички лампи, освен тази в коридора и се повлякох към леглото, изпълнена с угризения. Вместо да помогна на Тийгън, аз само й бях причинила болка. Трябваше да се върна към предишната си линия на поведение и да не говоря за Адел. Когато не говорехме за майка й, тя не се разстройваше така. Пъхнах се в леглото, при все че още нямаше седем.

Някой ме бутна и аз се събудих. Открехнах миглите си и видях Тийгън. Тя повдигна крак, сложи го на основата на леглото и се покатери върху него, а после се мушна между завивките и се сви до мен. Обгърнах я с ръка и тя се сгуши още по-близо. След няколко минути дишането й стана спокойно и бавно — тя вече спеше.

Тя все още имаше мен и го знаеше. Може и да не бях нейна майка, но поне бях до нея.

Бележки

[1] Cornrows (англ.) — прическа състояща се от множество малки плитки, позната като „пълзящи плитчици“. — Б.пр.