Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (27)

26

— Люк ли е твоя приятел?

Въпросът бе зададен вечерта, докато слагах Тийгън в леглото. Бяхме я изкъпали, бяхме й сложили пижамата, а после се бе случило нещо необичайно — тя бе отишла в хола — кухня, за да пожелае лека нощ на Люк и да повдигне глава за целувка. Като казвам „необичайно“, имам предвид това, че Люк винаги трябваше да й прави компания, докато заспи, стига да беше в апартамента ни. Не и днес обаче. След като му можела лека нощ и си получи целувката, тя ме хвана за ръката и ме заведе в стаята си. Сега, докато я гледах сгушена под завивката, осъзнах причината за странното й поведение — тя искаше да ми задава въпроси за възрастни.

— Защо ме питаш? — отвърнах, оставяйки настрана книгата, която четяхме.

Тийгън лежеше под завивката с изрисувани небе и облаци. Измитата й коса бе прибрана под шалче от розова коприна. Като повечето чернокожи жени, и аз носех шалче нощем, за да предпазя косата си от щетите, причинявани от съня, и когато Тийгън го видя, веднага пожела и тя да има такова. Казах й, че на нея не й трябва, но тя не ми повярва и когато осъзнах, че за да я убедя, ще трябва да се впусна в дълги-предълги обяснения за различните типове коса, реших, че е по-лесно просто да я оставя да носи шалче. Горната част на пижамата и в бяло и синьо се подаваше над завивката. Напоследък лицето й се бе позакръглило, също както и телцето й, така че сега тя имаше пълничките бузки на петгодишна, които се издуха, когато ми се усмихна.

— Защото Реджина Матисън казва, че ако един мъж и една жена са заедно през цялото време, той е нейния приятел.

— Така ли казва? — отвърнах. Вече нямаше как да се измъкна. Трябваше да призная на Тийгън истината. Но как? Втората причина, поради която вече шеста седмица го отлагах, се дължеше на това, че не знаех как да й го обясня. — Ти би ли имала нещо против, ако Люк е моят приятел?

— Не! — изписка тя и скри лице зад ръцете си.

— Добре, но ако имаше, щеше да ми кажеш, нали така?

Тя свали ръцете си от лицето и се изкикоти — звукът беше почти мелодичен.

— Целуваш ли го? — попита тя. — Както по телевизията?

— Понякога — отговорих предпазливо, защото не бях сигурна, че трябва да водя подобен разговор с малко дете.

— Обичаш ли да го целуваш?

Не, определено не би трябвало да водя подобен разговор с петгодишно момиченце.

— Ако не обичах да го целувам, нямаше да го правя — казах и се пресегнах да угася лампата. — Лека нощ сега, Тийга.

— Той все още ли е мой приятел? — въпросът й ме накара да замръзна насред движението и повторно да седна на мястото си.

— Разбира се, че Люк все още е твой приятел — уверих я. — Той винаги ще бъде твой приятел.

— А ти все още си моята нова майка, нали така?

— Да, скъпа.

— Но ти не си моята истинска майка, нали?

— Защо ми задаваш този въпрос? — с ужас очаквах следващите й думи. Дали щеше да ме обвини, че се опитвам да заема мястото на Адел? Щеше ли да ми каже, че не успявам да се справя с новата си роля? Или щеше да ме попита защо майка й не се връща?

— Защото Реджина Матисън каза, че ти не може да си моята истинска майка, защото не сме с един и същи цвят.

— Така ли каза?

— Да. Ти си черна, нали така?

— Да.

— А аз съм бяла, нали?

— Да.

— Реджина Матисън каза, че ти не може да си моята истинска майка.

Усетих как в тялото ми се надига вълна от ярост. Исках да се изправя лице в лице с тази Реджина Матисън, да се наведа, да прикова поглед право в очите й и да й заповядам никога повече да не пълни главата на Тийгън с такива страхотии. Нещата бяха достатъчно тежки и без тя да казва на Тийгън, че не е свързана с никого.

— И освен това смята, че нямам истинско семейство, защото си нямам татко.

Яростта се превърна в нажежен до бяло бяс. Не можех да повярвам на ушите си. Що за момиче бе тази Реджина Матисън? Колко още полуистини беше наговорила на Тийгън?

— Така ли? Е, аз пък съм сигурна, че Реджина Матисън не знае дали майка й я иска през цялото време — казах. Бях чула някъде нещо подобно и смятах да го пригодя, за да постигна собствените си цели. Очите на Тийгън се разшириха от изненада.

— Майка й просто трябва да се примирява с нея през цялото време, а също и татко й. Без значение какво прави Реджина, те трябва да я задържат при себе си, защото нямат друг избор. Аз обаче избрах ти да живееш при мен. И не съм длъжна да те задържа при себе си, но го правя, защото искам. Искам да си с мен постоянно и без значение какво може да се случи, винаги ще искам да сме заедно. Разбираш ли?

Тийгън кимна.

— Не ме разбирай погрешно. Сигурна съм, че майката на Реджина много я обича, но тя не я е избрала, просто е взела детето, което й се е паднало, докато аз избрах теб.

— Радваш ли се, че си ме избрала? — тихо попита тя.

— Не само се радвам, аз съм БЕЗУМНО ЩАСТЛИВА! — изкрещях, нахвърлих се върху нея и започнах да я гъделичкам. Тя започна да се върти, опитвайки се да се спаси от пръстите ми и се разкикоти лудо. Никога не бях чувала по-прекрасен звук от нейния смях. — Мили Боже, струва ми се, че Тийга иска още малко гъделичкане! — отново се пресегнах към нея, а тя отбранително размаха крака и започна енергично да клати глава. Цялото й тяло се тресеше от смях.

Отново седнах на мястото си и я оставих да си поеме дъх. Тя се изкикоти още няколко пъти, докато грижливо я покривах със завивката.

— Мама често ме гъделичкаше — промълви тя.

— Знам — отвърнах, опитвайки се да се усмихна, въпреки че гърлото ми се сви и очите ми започнаха да парят както всеки път, когато си спомнех за Адел. И както обикновено, изтласках болката в периферията на съзнанието си и се опитах да мисля за нещо друго, за всичко, освен за Адел.

— Как изглежда раят? — очите на Тийгън бяха премрежени, а гласът й прозвуча сънливо — забележителна разлика с игривостта й от преди малко.

Бавно поклатих глава.

— Не знам — признах си.

— Дали изглежда така? — тя посочи към картинката, поставена на стената около димоотвода срещу леглото й. Бяхме я нарисували толкова отдавна, че буквално бях престанала да я забелязвам. Смарагдовозелените поля, кафявите дървета с гъсти зелени корони, огромното жълто слънце, синьото небе с плаващи по него бели облаци и спираловидните червени и бели цветя, които приличаха на сладкиши — сякаш ги виждах всичките за първи път. Беше добра рисунка, въпреки че го казвах аз. Щеше да е хубаво, ако раят изглеждаше така, но истината бе, че не знаех дали е вярно. Никога не се бях замисляла за рая, дори и след смъртта на Адел. По отношение на религията, убежденията ми се свеждаха до вярването, че има Бог или поне някаква върховна сила, но винаги си бях мислила, че раят е чисто и просто облаци. Всъщност не, май не си мислех точно това. Не знаех какво си мисля, защото никога досега не бях разсъждавала по въпроса. Рисунката, която гледах в момента, би могла да представлява рая, защо пък не?

— Възможно е, миличка, но не мога да ти кажа със сигурност.

— Ако изглежда така, на мама сигурно й харесва там.

— Правилно, но си мисля, че би й харесало още повече, ако имаше и няколко магазина за дрехи.

Тийгън кимна и се разсмя, от което лицето й се разкриви.

— Така, госпожице, а сега възнамерявате ли все пак да поспите? Отдавна трябваше да сте дълбоко заспала.

— Добре — отвърна тя сънено.

Наведох се и допрях устните си до хладното й челце.

— Лека нощ, красавице.

— Лека нощ, мамо Рин.

 

 

Върнах се в хола и се стреснах, когато видях проснатия на дивана Люк. Гледаше телевизия. Бях толкова изненадана, че неволно възкликнах:

— О!

— О! — повтори той.

Приятелството ни — връзката ни — се развиваше чудесно, но никой не би могъл да се зарадва, че другият е забравил за присъствието му. А аз бях направила точно това. Докато с Тийгън си приказвахме за Адел, съвсем бях забравила, че Люк е още в апартамента.

Опитах се да прикрия грешката си.

— Исках да кажа, о, измил си съдовете.

— Не трябваше ли?

— Не е това… Просто съм уморена.

Той насочи дистанционното към телевизора, изключи го, свали дългите си крака на пода и се изправи.

— С други думи, искаш да си тръгна — протегна се, отмятайки главата си назад и изпъвайки ръце настрани. Бялата му тениска се вдигна, разкривайки корема му с добре очертани мускули.

— Не съм казала това — възразих с половин уста.

— Не е и нужно, всичко е изписано на лицето ти.

— Мислех, че на лицето ми от години не е изписано нищо друго, освен лъжи. Защо реши да започнеш да му вярваш точно сега?

Люк наклони глава на една страна и светлокафявите му очи се присвиха.

— Искаш ли да си поплачеш в спалнята, а аз да изчакам тук да се поуспокоиш? После можем да започнем отначало.

— Не смей да се държиш покровителствено!

— Добре, добре, можеш да продължиш да ме правиш на нищо, но ако ще постъпваш така, нека поне да е в спалнята, където Тийгън да не може да ни чуе.

— Или пък ти можеш да отидеш по дяв… вкъщи.

— Или пък аз мога да отида по дяв… вкъщи.

И Нейт правеше така — понасяше избухванията ми с неизчерпаем стоицизъм, отказвайки да се поддаде на каквито и да било опити да го провокирам и той да избухне. Люк пъхна ръце в джобовете на дънките си. Главата му все още бе наклонена на една страна, докато ме чакаше да реша какво да правим.

— Чувствам се толкова виновна — промълвих. Да говоря. Това трябваше да направя — да споделя чувствата си с човека, с когото имах връзка.

— За какво се чувстваш виновна?

— За всичко. Задето не бях до Адел, когато е имала нужда от мен. Задето не се погрижих за Тийгън по-рано. Задето си помислих дали да не откажа да я взема при себе си. Задето не бях до Адел, когато е починала. Задето съм толкова лоша майка, че забраних Тийгън в училище онзи път. Задето не съм в състояние да я отгледам така, както би го направила майка й. А на всичко отгоре, някакво отвратително дете в училище й разправя, че не съм била истинската й майка и никога нямало да стана. Сега естествено, тя ще се чувства изоставена, защото дори аз не съм част от истинското й семейство… Мислиш ли, че трябва да се оплача в училището?

— Не точно в този момент.

— Ако продължаваш да се държиш снизходително, ще…

— Извинявай — отвърна той. — Добре, нека да се справим с всички тези неща едно по едно. Знам, че тази мисъл няма да ти хареса, но консултациите с психолог могат да се окажат крачка в правилната посока.

Не разбрах веднага какво има предвид.

— Искаш аз да отида на консултация? — попитах накрая и той кимна. — Защо смяташ, че имам нужда от това?

— Защото Тийгън не е единствената загубила човек, когото е обичала. А за разлика от нея, ти имаш да се тревожиш за твърде много неща. Добре е да поговориш за тях и с някой друг, не само с мен… И преди да си помислиш, че се опитвам да се отърва от твоите проблеми, като ги стоварвам на някой друг, помисли си за цялата тази история с годеника ти, за която не си успяла да поговориш с Адел. Струва ми се, че и с мен няма да искаш да говориш по въпроса. Един професионалист би могъл да ти помогне да подредиш нещата в главата си, а това на свой ред може малко да облекчи чувството ти за вина.

Сега си помисли малко за това как се чувства Тийгън. Съвсем естествено е майка й да й липсва и никой не може да предотврати това, така че не би трябвало да се разстройваш толкова. Пък и трябва да спреш веднъж завинаги да се тревожиш за това дали те смята за своя майка. Тя те нарича „мама“, нали така?

— Само защото истинската й майка й каза.

— Но тя все пак го прави, и то, както личи по всичко, не само в твое присъствие. Когато се обажда в офиса, тя пита за „мама Рин“, нали така? — кимнах и той продължи: — А щом онова момиче в училище й е казало, че не си нейна майка, това означава, че тя те нарича „мама Рин“ и когато говори за теб с приятелките си. Наистина те смята за своя втора майка.

Сигурно не съм изглеждала особено убедена, защото той прибави:

— Има начин, по който можеш да се справиш с това.

— И как по-точно? Да върна времето назад и да я родя ли?

Люк драматично завъртя очи.

— Рин, знам, че социалната работничка те изправи на нокти, но смятам, че отново трябва да се заемеш с уреждането на осиновяването. Започни да водиш Ти на психолог, попълвай формуляри, направи всичко, каквото е необходимо, за да я превърнеш в Матика.

Едва се сдържах да не простена на глас. Лесно му беше на Люк да каже „всичко, каквото е необходимо“, защото не знаеше за какво всъщност става дума. Дори Люк, който бе израснал в системата по осиновяване, беше в блажено неведение по въпроса какво точно е включено в това „необходимо“. Нямаше и представа, че за да мога да осиновя Тийгън, трябваше да се свържа с Нейт.