Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Best Friend’s Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Кумсън. Момиченцето на Адел

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978–954–585–829–1

История

  1. — Добавяне

32

Лицето на Тийгън се раздвижи в съня й. Устата й беше леко отворена, косата скрита под коприненото розово шалче. Обичах да я гледам как спи. Понякога, когато се връщах от тоалетната през нощта, тихо влизах в стаята й и гледах потрепването на тъмнорусите й мигли над меката бяла кожа под очите й; наблюдавах как очите й се движат под клепачите в съня й. Това беше една от привилегиите, с които бях удостоена сега, когато вече аз се грижех за нея — да я съзерцавам, докато спи. Да се удивлявам на това колко красива и колко спокойна изглежда. Как става все по-красива, докато расте.

Извърнах се настрани, защото усетих как в гърлото ми засяда буца. Тийгън изглеждаше точно като Нейт, поне заспала. Будна, тя представляваше същинско копие на Адел, но когато спеше, приличаше досущ на баща си.

Беше минало четири часът сутринта. Бях се прибрала едва преди няколко минути и незабавно се бях отправила към стаята на Тийгън, за да проверя дали всичко е наред. Беше, разбира се. Подсмръкнах колкото се може по-тихичко — изглежда, че от толкова стоене навън бях хванала хрема. Но не беше само това. Бурните емоции, който ме заливаха с яростта на буйна придошла река, се опитваха да се излеят като поток от сълзи. Разрових се в джоба си за кърпичка, но вместо това напипах чорапогащника, който припряно бях натъпкала там, преди да се кача на таксито, което бях повикала от дома на Нейт, за да ме закара вкъщи. В очите ми запариха нови сълзи, когато си спомних за смелата усмивка, изписана на лицето му, когато наведе глава и ме целуна за довиждане. „Как ще обясня всичко това на Люк?“

 

 

Нейт се взираше в мен. Лицето му беше застинало в маска на изненада и шок в мига, в който осъзна какво означават думите „Ти си неин баща“. Ясните му очи дълбаеха дупки в мозъка ми, сякаш чакаха да отрека казаното. Знаех, че не диша, защото нито около носа, нито около устата му се виждаха белите облачета, образувани от дъха му. Изведнъж горната част на тялото му се сгърчи и той започна да си поема дъх дълбоко, сякаш се давеше. Което в известен смисъл си беше вярно — той беше хвърлен изневиделица в бурното море на бащинството и едва сега беше успял да подаде глава на повърхността.

— Как?… Не раз… — заекна той.

Протегнах ръка, за да го докосна.

— Нейт…

Той рязко се отдръпна, за да избегне допира ми.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита. — Какво говориш?

— Нейт, вярно е. Ти си бащата на Тийгън.

С рязко движение той стана от пейката и остана като прикован на мястото си. Прокара пръсти през косата си. Отново седна. Ръцете, които така еротично разкопчаваха палтото ми само минути по-рано, се вдигнаха към пребледнялото му лице. Той потърка бузите си с длани, които после покриха очите му.

— Без деца — каза той. — За това винаги сме били съгласни. Без деца. И сега какво ми казваш? Че всъщност имам дете?

Кимнах.

— Не може да бъде. Има някаква грешка.

Поклатих глава.

— Трябва да си се объркала. Не мога да бъда баща на Тийгън. Просто не е възможно.

— Използва ли презерватив, когато спа с Адел?

Нейт се намръщи, затвори очи, засрамено поклати глава.

— Значи е напълно възможно — продължих с леден глас.

— Но тя казваше, че бащата е женен мъж, с когото се е запознала по работа. Всичко е било история за една нощ с човек, който е бил неспособен да обича… — гласът му заглъхна, когато той най-после осъзна, че това, което Адел бе повтаряла постоянно, бе идеалното описание на него самия. Дори това, че са се запознали по работа, беше вярно, защото в действителност, преди още аз да се запозная с него, те се бяха засичали на служебни партита, свързани с медиите.

— И изобщо ли не ти хрумна да се замислиш по въпроса, че тя е родила точно девет месеца след като сте спали заедно?

— Не. Откъде да ми хрумне да се замисля за това? Тя така и не ми каза. През цялото време не ми намекна съвсем с нищо… — той отново потри лице с ръцете си. — Откога знаеш? — попита най-накрая иззад пръстите си.

Наведох глава и се загледах ръцете си, които лежаха студени и неподвижни в скута ми.

— Откога? — повтори Нейт по-високо и аз се свих в очакване на експлозията.

— Затова си тръгна, нали? — настоя той. — Така и не можах да разбера, защо дори не поиска да говорим и изобщо не ме остави да ти обясня. Но ти си разбрала, нали така? Разбрала си, по дяволите, и не ми каза нищо, ти просто… Какво, по дяволите! — отново рипна на крака.

— Адел не искаше да знаеш — казах.

Той се завъртя към мен вбесен.

— Адел не е искала да знам и ти си се съгласила?

— Тя е майка на Тийгън и не искаше да внасяме объркване в живота на дъщеря й, затова ме помоли да не ти казвам.

— И затова всичко е наред, защото тя те е помолила, така ли? За какво, да те вземат дяволите, ми говориш? — изкрещя той. — Ти беше с мен! Не с нея, а с мен! Трябваше да ми кажеш!

Сега и аз скочих от пейката, яростно измарширувах до него и спрях едва когато телата ни се притиснаха едно до друго.

— Колкото ти ми каза, че си чукал най-добрата ми приятелка, нали така? — креснах в отговор.

Той ме изгледа яростно и устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Върви по дяволите — обърна се и изчезна в тъмнината на нощта.

Инстинктът ми подсказваше да го оставя на мира. Трябваше му време, за да обмисли нещата. Освен това, ако трябва да бъдем честни, съществуваше и фактора гняв: никой не можеше да ми държи такъв тон, дори и той. Надделя обаче здравия разум: ако го оставех да си тръгне, щях да остана в тъмния парк сама с дърветата и живите плетове, зад всеки от които можеше да се спотайва нападател или дори по-лошо — някой социален работник, преизпълнен с желание да ми отнеме детето.

Втурнах се след бившия си годеник.

Не ми отне много време да го догоня. Видях го почти веднага: вървеше по алеята с широки, яростни крачки.

— Нейт! — извиках. — Моля те, спри! Моля те!

Оказа се обаче, че годините след като се разделихме са го променили: той не се спря. Нейт, такъв, какъвто го помнех — няколко години по-възрастен от мен и спокоен по природа — винаги бе предпочитал разговора пред това да изхвърчи навън в пристъп на гняв. Той смяташе, че ако не се опитаме да изясним нещата още в самото начало, проблемите само се задълбочават. Очевидно тази черта на характера му се бе променила.

— Нейт! — извиках отново. Въобразявах ли си, или той наистина?… О, не, изобщо не си въобразявах — той ускоряваше ход. — Нейт! Само ме остави да…

Така и не успях да довърша, защото токчето ми се плъзна по една малка заледена локва. В следващия момент се озовах просната на земята.

Някак си успях да се надигна и седнах на твърдата като камък почва. Незабавно усетих как студът се просмуква през дрехите ми. След няколко секунди раздвижих краката си и придърпах по-напред пулсиращия си от болка ляв глезен, докато го хванах в ръце. Дясното ми коляно, върху което се бях стоварила с цялата си тежест, въпреки че не десния, а левия ми крак поддаде пръв, също ме болеше ужасно — достатъчно, за да ми се насълзят очите. На коляното на черния ми чорапогащник зееше огромна дупка, а около нея се виждаха тъмни петна от кръв на местата, където студената земя бе ожулила кожата ми. Сега вече наистина се разплаках, докато болката продължаваше да разкъсва и двата ми крака. По принцип не съм ревла. Дори и да ме боли много, обикновено не плача, но какво обикновено имаше в сегашната ситуация? Какво обикновено се беше случило в живота ми през последните шест месеца?

Като се замисля, това беше достоен завършек на цялата тази травмираща вечер: да се озова посред нощ сама в парк без някакъв начин да стигна до вкъщи. Човекът, който неотдавна бе обещал да ме изпрати, сега ме ненавиждаше и беше изфучал от парка като стрела в стремежа си да се отдалечи колкото се може повече от мен. На всичко отгоре изпитвах чудовищно голяма болка за такова малко падане.

В продължение на няколко минути си позволих лукса да се отдам на самосъжаление и на размисъл за цялата нелепост на ситуацията. Накрая обаче трябваше да се върна на земята и да приема, че трябва да позвъня на Люк да дойде да ме прибере. Вдигнах от земята черната си чантичка и започнах да ровя в нея за мобилния. Докато го вадех, отвътре се изтърколи една картинка, полетя във въздуха и падна на земята. Тийгън я бе нарисувала едва във вторник сутринта, докато ме чакаше да я заведа на училище: къща с червени цветя в градината и жълто слънце на небето. От задния прозорец махаха две фигури — аз и тя самата. Когато ми я показа, останах впечатлена от уменията й — тя ме бе нарисувала с по-дълга отзад коса, по-къса отпред и бретон, който се спускаше над очите ми. С други думи, уловила бе прическата ми почти идеално. Себе си бе нарисувала с жълти странични опашки. И двете бяхме облечени в червени рокли. Беше ми дала рисунката, докато, вървяхме към училището, с думите „Можеш да я сложиш на работа.“ Веднага разбрах, че се опитва да установи връзка с единствената част от живота ми, в която не взема участие. Отдавна бях разбрала, че неясното нещо, наречено „работа“, направо я очароваше. Тя искаше да научи всичко възможно за всяко нещо, с което се занимавах по времето, когато не бях с нея. Когато отивах да я прибера от дома на Матилда, често ме питаше дали съм прекарала добре „на работа“, разпитваше ме с кого съм говорила и какво точно съм правила, колко телефонни разговора съм провела и колко имейла съм изпратила. За нея моята работа представляваше цял непознат свят, до който тя искаше да намери достъп — какъвто и да било достъп.

Пъхнах рисунката обратно в чантата си и отново се заех с мобилния, като натиснах бутона, който щеше да позволи на екрана да се изпише номерът на апартамента и изчаках, преди да натисна бутона за набиране. Знаех, че Люк ще дойде, разбира се, че щеше да дойде, но преди това трябваше да събуди Тийгън, да я занесе до колата, да запали…

— Добре ли си? — попита Нейт, като се спря пред мен.

Наведох глава, защото не исках да види сълзите в очите ми и кимнах. Не исках да разбере, че съм плакала, и то не само защото се бях наранила, а защото той ми бе причинил болка. Оставих настрана мобилния телефон, докато Нейт ми помагаше да се изправя на крака. Облегната на ръката му, докуцуках до най-близката пейка, която, също като земята, се оказа хлъзгава от заледяване.

Известно време седяхме един до друг, без да говорим, докато накрая Нейт се премести по-близо до мен. Дланите му обхванаха долната част на бедрата ми и той повдигна краката ми в скута си, като внимаваше да не ми причини болка. Повдигна нагоре роклята ми и погледна към раната на коляното ми и към глезена, който бързо се подуваше.

— Виж се само — каза той с въздишка, която издаваше истинско съжаление.

— Ако не възразяваш, бих предпочела да си спестя гледката — отвърнах, докато се мъчех дискретно да избърша очите си.

Той бръкна в джоба си и извади една кърпичка.

— Не се тревожи, раната е чиста — успокои ме, докато внимателно избърсваше песъчинките и кръвта от прореза.

Не каза нищо повече. Мълчах и аз. Останахме така за известно време: аз — загледана в тъмните могили на парка и върховете на дърветата, които се очертаваха като ясни сенки по синьото небе; Нейт — заел се с грижата за нараненото ми коляно.

— Тя беше и моя приятелка — тихо каза той най-после и в гласа му усетих тъга. — Тя бе сред най-близките ми приятели, а сега е мъртва. И никой не ми съобщи за това. Трябваше да го прочета в някакво търговско списание. Тя беше толкова голяма част от нашия живот, от моя живот, а сега е мъртва — той отдръпна ръцете си от коляното ми. — Защо ти не ми каза? — впи поглед в лицето ми и не го отмести, докато и аз на свой ред не погледнах към него. — Толкова ли ме мразиш?

— Изобщо не те мразя Нейт, просто не можех да разсъждавам. След като тя умря, живеех ден за ден и ми беше ужасно трудно. Имаше безброй неща, за които изобщо не се сетих и едно от тях беше да ти съобщя за станалото. Разбираш ли, случи се толкова внезапно. Знаех, че е неизлечимо болна, но не мислех, че ще умре. Тя ми го казваше, но аз просто не можех да повярвам, че наистина ще умре. Дори и сега част от мен не може да приеме, че наистина се случи.

Нейт кимна.

— Последното нещо, което й казах, беше, че е разрушила живота ми. И че ще я ненавиждам до края на дните й. Как ти се струва това? Добър пример за човек, който не си представя, че някой може да умре, а? — той затвори очи. — След като ти си тръгна, аз й се обадих и я попитах защо ти е казала. Тя започна да обяснява, че е станало случайно, но аз изобщо не я слушах. Разкрещях се в слушалката. Казах й… Казах й, че не е нищо друго, освен една ревнива кучка и че я ненавиждам. Казах й, че е разрушила живота на всички ни — поклати глава, без да отваря очите си. — Тя е първия човек сред познатите ми, който е починал. Дори бабите и дядовците ми са все още живи. Аз… — гласът му секна. Посегнах и хванах ръката му. Пръстите му се свиха около моите. — Искам да знаеш, че това, което се случи между мен и нея, не стана нарочно.

Повдигнах лицето си нагоре, излагайки го на студения вятър. По кожата ми незабавно премина мразовита тръпка.

— Нейт, не искам да говоря за това — пръстите му стиснаха по-силно моите и аз наведох глава към него. — Прилошава ми всеки път, когато си помисля за това. В началото, след като се преместих тук повръщах всеки път, когато си помислех за теб и за Адел… Понякога все още го правя. Случва ми се да погледна Тийгън и изведнъж да си спомня чия дъщеря е тя в действителност и какво означава съществуването й. Тогава трябва да се обърна настрана, за да не ме вижда, защото не мога да си мисля за нищо друго, освен за това как се е появила тя. Не говоря за нея, защото я обичам с цялото си сърце, не, но говоря за обстоятелствата около раждането й. От тях боли. И като казвам, че боли, нямам предвид, че се разплаквам, като се сетя за това, защото не е вярно. Истината е, че болката ме изгаря отвътре, разкъсва ме цялата… Затова не мога да говоря за вас двамата. Мислех, че ще мога, но съм сгрешила. Така че, не се опитвай да ми обясняваш каквото и да било сега, разбираш ли?

— Защо изобщо ми каза за Тийгън, щом се чувстваш по този начин?

— Защото заслужаваш да научиш истината.

— Можеше да ми го кажеш по телефона.

— Не, не можех. Освен това има и нещо друго.

— Какво?

— Искам… трябва да те помоля за нещо. Адел искаше аз да осиновя Тийгън, след като тя умре. Сега се опитвам да го направя. Но ако детето, което искаш да осиновиш, има един жив родител, за когото знаеш къде се намира, тогава трябва да получиш неговото разрешение. Трябва да ми отстъпиш всички родителски права над Тийгън, за да мога да я осиновя.

Нейт поклати глава.

— Току-що научих, че имам дете, а ти вече ме молиш да се откажа от нея?

— Ти никога не си искал деца, сам го каза преди по-малко от пет минути.

— Ти също не искаше деца, но сега отглеждаш едно.

— Аз нямах друг избор. Винаги съм била най-важния човек в живота на Тийгън след майка й, знаеш това. Но ти имаш избор. Можеш просто да…

— Не — прекъсна ме Нейт твърдо. — Не можем да разговаряме за това тук. Студено е, а ние и двамата сме уморени. Трябва да го обсъдим както трябва. Освен това ти трябва да си промиеш коляното и да си сложиш превръзка на глезена.

— Тук си прав. Е, в такъв случай предлагам да се опитаме да си хванем някое такси на улицата.

Нейт се приведе напред, сложи ръка, на лицето ми и ме погледна дълбоко в очите.

— Ела с мен вкъщи — каза той. — Моля те.

 

 

— Мамо Рин — упорито повтаряше Тийгън и ме дърпаше за ръката.

Искаше ми се да заплача, преди изобщо да съм отворила очи. От толкова дълго време не бях спала както трябва, а сега насила ме измъкваха от дълбините на прекрасен сън.

— Мамо Рин — каза Тийгън отново.

— Ъ-ъх? — изломотих нечленоразделно.

— Защо си още облечена? Пак ли си спала с дрехите?

Изстенах на глас. Отново ли бях извадила лошия късмет да заспя по време на секс? Ако е вярно, щеше да е съвсем нелепо, особено, при положение че не бях правила секс с Нейт от години. Нейт! Очите ми изведнъж се отвориха и аз осъзнах, че това, което виждам пред себе си, не е прозорецът на спалнята ми, а екранът на телевизора. Другото, което виждах, бе червения стол, защото лежах неудобно сгърчена на дивана.

Спомените от предишната нощ изплуваха и се завъртяха в съзнанието ми като цветен калейдоскоп: как отидохме в дома на Нейт; как той почисти коляното ми и му сложи лейкопласт; силните му пръсти, които втриваха мехлем в глезена ми, който се оказа в по-добро състояние, отколкото си мислехме и нямаше нужда от превръзка; как пихме чай, седнали един до друг пред телевизора, но без да говорим; как Нейт ми повика такси. Спомнях си също така, че се бе опитал да ме убеди да остана за през нощта, като ми обещаваше, че на сутринта, след като си поотпочине, лично ще ме откара до вкъщи. Аз обаче твърдо бях решила да се прибера веднага. Така щеше да е по-добре и за двама ни. След като се върнах и проверих Тийгън, постоях малко в коридора, опитвайки се да реша дали да се пъхна в леглото до Люк или не. Това щеше да го събуди, което означаваше, че ще последва или дълъг разговор, или секс, а не се чувствах очарована от нито една от тези възможности. В крайна сметка се свих на дивана и заспах, като се покрих с палтото си вместо с одеяло.

Когато се огледах, видях Люк застанал до печката. Ако се съди по миризмата, приготвяше бекон с яйца. В тостера се печаха филии. По стойката на Люк — скованото тяло, изправения гръб — си личеше, че преднамерено избягва да погледне съм мен.

— Виждаш ли? Още си облечена — продължи Тийгън.

— А, да — отвърнах разсеяно.

— Остави Рин да си почине — каза й Люк. — Сигурно е разбита. Ела да седнеш и се захващай със закуската.

Тийгън, която беше готова да се хвърли през прозореца, стига Люк да й кажеше, послушно се отправи с подскоци към него и взе чинията, която й бе приготвил.

— Защо не си легнеш за малко? — предложи ми Люк, правейки се на много зает с приготвянето на яйца и бекон за самия себе си. — Ще ти донеса закуска и чай след около час.

Все още не ме поглеждаше. Станах от дивана. Исках да изясня с него събитията от предишната нощ. Той трябваше да разбере, че не съм му изневерила.

— Оранжевата ти рокля е цялата намачкана — отбеляза Тийгън.

— Вярно — погледнах надолу към копринената рокля в червено и оранжево, която ми бе подарил Люк. — Ще трябва да я изгладя.

— Наистина трябва — каза Тийгън укорително.

Този път Люк се осмели да погледне в моята посока, отбелязвайки неугледната ми външност. Видях как потръпна от болка, когато видя чорапогащника ми натъпкан в джоба на палтото, и незабавно отклони погледа си, сякаш мисълта какво търси чорапогащника там, защо съм го напъхала в джоба на палтото, го изгаряше непоносимо.

— Хайде в леглото! — изкомандва Люк. — Ще ти донеса сандвич с бекон.

— Благодаря — измърморих. Моментът да го успокоя бе отминал, а не бях сигурна дали ще получа друга възможност. Той можеше да си тръгне с мисълта, че съм го предала.

— Тостът е като Т! — изквича от радост Тийгън, когато видя подредбата на препечените филийки в чинията си.

— Точно така, Т като „Това е времето за закуска“.

— Не! — изкикоти се тя. — Т като Тийгън!

— Може и така да е — засмя се Люк в отговор, — но аз все пак мисля, че означава „Това е времето за закуска“.

„Понякога Люк умее да се справя с нея по-добре от мен“ — помислих си и вяло се отправих към леглото.

 

 

Събудих се от нежно разтърсване. Когато отворих очи, видях, че Люк е седнал на ръба на леглото. На нощната масичка бяха поставени чаша чай и чиния, в която имаше препечен сандвич с бекон. Наистина ли бях спала само един час? Чувствах се така освежена, сякаш бях спала непробудно дни наред.

— Реших да те събудя, преди да си тръгна — каза Люк, без да ме поглежда.

— Да си тръгнеш ли? — попитах, като се прозинах и седнах в леглото.

— Да, имам да свърша много неща. Ти си играе в стаята си, така че с нея всичко е наред. Но все пак реших да ти се обадя, преди да си тръгна, защото и двамата знаем какви бели може да свърши, ако не я наглеждаме.

— Какви неща имаш да свършиш?

— Имам да работя. Смятам да се върна в апартамента си и да поработя оттам. Ще се видим по-нататък.

Люк се надигна от мястото си на леглото, но аз бързо посегнах, сграбчих го за ръката и го дръпнах обратно.

— Какво става?

Той тежко се отпусна на леглото и най-накрая срещна погледа ми.

— Ти ми кажи.

Не знаех какво да кажа, така че не отвърнах нищо. Колко от това, което се разигра снощи, би пожелал Люк да научи? Със сигурност не всичко. А дори и да се опитах да му обясня, едва ли щях да успея. Люк не би могъл да разбере многобройните оттенъци на връзката между мен и Нейт. Как бих могла да го накарам да проумее, че господин Търнър не е просто някое бивше гадже, че е… Нейт. Беше едновременно съвсем просто и безкрайно сложно.

— Виж, Рин — каза Люк, когато разбра, че няма да получи отговор. — Ще бъда откровен с теб. Не зная как да се справя с това. Никога преди не съм изпадал в такава ситуация. Знаеш какво чувствам към теб и към Тийгън. Вие двете сте моя живот. Но той й е роден баща и очевидно между вас двамата става нещо.

— Нищо не става! — възразих.

— Така ли? Тогава защо не можеш да ме погледнеш в очите за повече от две секунди? Защо не дойде в леглото снощи? Защо походката ти е толкова неестествена? Надявам се, че не си се чукала с него, но дори и да си, това не би ме изненадало, защото знам, че още го обичаш.

— Вече не, казах ти го.

Люк не обърна внимание на поправката.

— Не мога да се справя с това. Най-добре е да си тръгна и да поговорим за това, когато не съм толкова разгневен. Да, точно така се чувствам. Разгневен. Не е честно — той замлъкна за миг. — Не искам да водим този разговор сега, не и когато Тийгън е наблизо и без да съм имал време да обмисля нещата.

— Добре тогава — измънках в отговор, проумяла, че и момента не съществува начин, по който да го убедя да ми повярва, че не съм му изневерила.

Вместо да си тръгне обаче, той остана на мястото си съвсем неподвижен. Погледът му бе прикован в стената, докато питаше:

— Направи ли го?

— Не — отвърнах. Давах си сметка, че много жени на мое място биха се почувствали обидени, ако им зададат подобен въпрос, но знаех също така, че ако аз самата бях изпаднала в положението, в което се намираше Люк в момента, щях да го попитам същото. Не ставаше въпрос за доверие и недоверие, а за вътрешната ми потребност да разбера истината. За необходимостта да живееш, без да се поболяваш от въпроси като „Ами ако?…“, „Биха ли могли?…“, „Дали са?…“ А и да зададеш този въпрос, означаваше, че вярваш на човека, застанал насреща ти. Вярваш, че ще ти каже истината. — Дори не съм го целунала, Люк.

— А искаше ли ти се да преспиш с него? — настоя той и се стегна в очакване на отговора ми.

Изобщо не се поколебах.

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина. Казах му за Тийгън и се скарахме насред улицата, след което се спънах, паднах и здравата си ударих краката. Затова куцам, а не заради някакъв креватен маратон. Отидох заедно с него у тях, за да почистя раните, и това е всичко. Хванах си такси и се прибрах, а не дойдох в леглото, защото, когато най-после се добрах дотук, вече минаваше четири сутринта и не исках да те будя. Това е всичко. Нищо повече не се случи.

— Той ще подпише ли документите?

— Не знам. Когато му казах за Тийгън, той направо откачи. Наистина не беше в състояние да мисли за нищо друго.

— Сериозно ли не искаш да спиш с него?

— Съвсем сериозно.

— Добре тогава. Добре. Мръдни малко.

Той се отпусна до мен в леглото и аз го обвих с ръце, сгуших се в него и притиснах лице до гърба му. Очите ми се затвориха. Най-накрая можех да си позволя блаженството да поспя спокойно.

Това, което му казах, беше истината. Не исках да спя с Нейт. Съвсем не. Това, което исках, бе да го целуна. Да го прегърна. Да правя любов с него и после да го гледам как спи. Нито за момент не исках да спя с него, не наистина.

Само че не можех да кажа това на Люк. Той нямаше да разбере, че предишната нощ представляваше нещо като съживяване на спомените. Снощи отново се бях превърнала в предишната Камрин — жената, която така и не получих възможност да надрасна. Събитията, последвали признанието на Адел, принудително ме бяха изтръгнали от живота, който ми харесваше, от онази моя личност, която бях харесвала, която дори бях обичала. Всичко, което бях изпитала към Нейт предишната нощ, се дължеше на това. Бях се върнала към годините, прекарани с мъж, когото обожавах с цялото си сърце, когато знаех, че съм безусловно желана и приемана от някого. Към годините, когато най-добрата ми приятелка беше все още жива, а моята Тийга не знаеше какво е тормоз или скръб. Това, че бях пожелала Нейт предишната вечер, не означаваше, че искам друг мъж вместо Люк. Не, аз исках да намеря предишната Камрин вместо сегашната; исках да се върна в друго време и бях готова да се разделя със сегашното, за да го постигна.

Люк нямаше да разбере това. Как би могъл, когато аз самата нямаше да го разбера, ако ми бе казал, че изпитва същите чувства към Никол, бившата си годеница. За мен такова признание щеше да бъде равносилно на предателство, независимо колко искрено ми говори Люк. Пък и защо да се опитвам да му обяснявам, след като никога повече нямаше да видя Нейт? Щях да му изпратя документите, той щеше да ги подпише и с това да се свърши. Каквото и да бях изпитала предишната нощ нямаше значение, важно беше само настоящето.