Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (14)

13

Преди да получа картичката на Дел, преди да отида в Лондон и да наследя Тийгън, имах изграден определен начин на живот. Живот на работа и нищо друго. Работата ми помогна да запазя разсъдъка си, когато се преместих в Лийдс.

Длъжността ми бе национален мениджър по маркетинга на универсалния магазин „Анджелис“ — верига, която преди сто години бе започнала да се развива от един-единствен галантериен магазин в Лийдс. Главният ни офис все още се намираше там, а не в Лондон, имахме клонове във всеки по-голям град във Великобритания и си бяхме поставили за дългосрочна цел да изместим „Джон Луис“ като най-голяма верига от магазини в страната. Бях започнала като регионален асистент по маркетинга в магазина в Лондон и с усилена работа се бях издигнала до сегашната си позиция на втори по ранг в отдела за маркетинг на цялата компания. Най-важната ми отговорност беше издаването на фирменото списание — „Анджелис днес“. Занимавах се с всичко, свързано с него, от избирането на тема на месечния брой до приключването му. Бях оказала помощ на Тед Пейн — националния директор по маркетинга при основаването на списанието и се бяхме разбрали да прекарам един месец в Лийдс, за да координирам работата по него. Трябваше да замина два месеца преди сватбата си, която така и не се състоя, и след като се разделих с Нейт и Адел, аз попитах Тед дали все още иска да заема длъжността национален мениджър по маркетинга, която ми предлагаше постоянно още откакто се запознахме. Когато той отговори утвърдително, подложих късмета си на още по-голямо изпитание, като помолих да подам предупреждението си за напускане на работата в Лондон направо от Лийдс.

През последните няколко години списанието се бе развило и от сезонно се бе превърнало в месечно издание. Работното ми време се бе увеличило трикратно, но това не ми пречеше — работата бе моят живот.

Три месеца след като напуснах Лондон, купих апартамент в предградието Хорсфорд в Лийдс, и прибирането в него, вечер след вечер, представляваше истинско мъчение. Винаги досега бях живяла с други хора: отначало с родителите ми, после с Адел и накрая с Нейт. Всеки път, когато напусках офиса, трябваше да се подготвя психически за влизането в празно, прекалено голямо за мен жилище. Не бях обръщала внимание, когато го купувах. Подобната на дълбока пещера кухня, с висок и украсен таван беше дълга седем метра и половина, но ми се струваше, че се простира на цели километри. Всекидневната и спалнята също внушаваха такова усещане и макар да не бяха повече от четири метра на дължина, тези четири метра представляваха огромно празно пространство, което приютяваше единствено мен. Вечерта, когато получих ключовете от апартамента, седнах на пода в хола и усетих как ужасът ми нараства. Нямаше никакви мебели, защото досега не бях си и помисляла да купя, а стените бяха боядисани в светлокремав цвят, който ненавиждах. Най-ужасна обаче бе тишината. Тази тишина приличаше на тъмнината, от която се страхува всяко дете; на чудовището, което се крие в гардероба; на онова страшно безименно нещо, което живее под стълбите. Не бях устроена да прекарам живота си в мълчание и самота; не бях родена за това. Приведох се напред и ужасът ми се изля в порой от сълзи. Бях съвсем сама, в един огромен апартамент и трябваше да започна живота си отначало.

Имах избор: или да рухна под непоносимата тежест на преживяното, или да прекарвам колкото се може повече време на работното си място. В продължение на месеци не успях да видя как изглежда апартаментът ми на дневна светлина, защото излизах в седем сутринта и се връщах в десет вечерта, а тогава вече бях прекалено уморена, за да направя каквото и да било, освен да се строполя в леглото си. Работех дори и през почивните дни, само и само да не бъда принудена да ги прекарам сама в жилището си.

С течение на времето, естествено, намалих това дивашко темпо. Сближих се и с някои от колегите си. Една от приятелките ми се казваше Бетси Даули и с нея деляхме общ кабинет с остъклени стени. Другият ми приятел бе Тед Пейн, моят началник. Чувствах Тед по-близък от всеки друг на работното си място.

Тед беше около петдесетгодишен и изключително привлекателен — с грижливо поддържана побеляла коса, волева челюст и почти никакви бръчки — класически пример за чара на по-възрастните мъже. Освен външността си обаче, Тед притежаваше и други качества. Силно развитото му чувство за почтеност и спокойния, прям маниер на говорене бяха тези негови черти, които от привлекателен го превръщаха в неустоим.

Когато дойде да ме види вечерта след завръщането ми в Лийдс, той носеше скъп, безупречно изгладен тъмносин костюм с бяла риза и червена вратовръзка.

Настани се на дивана ми и впери поглед в бялото вино, което му налях. Изобщо не приличаше на изискания мъж от офиса, не и с тази разхлабена вратовръзка и с коса, разрошена от многократното прокарване на пръсти през нея. В добавка към небрежността на външния си вид, той изглеждаше неспокоен още от мига, в който прекрачи прага. Избягваше погледа ми и сведе очи надолу веднага щом пое чашата с вино. Усмивката му беше колеблива и несигурна.

Аз се настаних на червения стол с пълнеж от полистирен. Държах своята чаша в ръка и наблюдавах как Тед избягва да ме погледне. Не ми харесваше да го виждам такъв. По принцип беше самото олицетворение на стабилност и сила и колебанието и нервността никак не му отиваха. Той винаги знаеше какво трябва да се направи. Когато помолих за шестмесечен отпуск, за да мога да се грижа за Адел, Тед намери най-доброто решение — да работя вкъщи три дни в седмицата. Когато му се обадих, за да му съобщя, че приятелката ми е мъртва, а аз съм се сдобила с дете, той уреди да получа отпуск за смъртен случай на близък и друг по майчинство.

Тед вдигна глава и за един дълъг миг впери изпитателен поглед в лицето ми.

— Камрин — поде и аз затаих дъх, уплашена какви ще бъдат следващите му думи. — Трябва да ти кажа някои неща. Не исках да те тревожа по време на отсъствието ти. Аз… аз напускам работа.

Чашата с вино се наклони във внезапно омекналата ми ръка и аз я стиснах по-здраво, за да не се разлее по килима. Тед ме изоставяше, излизаше от моя живот. Тъмните му очи останаха приковани в моите доста по-дълго от необходимото. Имаше още нещо, нещо с привкус на окончателност в това негово решение.

— Защо ми се струва, че няма да те видя никога повече? — попитах предпазливо.

— С Ава смятаме да се преместим в Италия. Да започнем отначало там.

Значи щеше да напусне не само компанията, а и страната.

— Това е… прекрасно. Чудесно за теб. Съжалявам, знам, че прозвуча фалшиво, но не е. Наистина се радвам за теб. В същото време обаче ми е жал за мен самата. Ще ми липсваш.

— Стига, дори няма да усетиш, че ме няма — засмя се той.

Аз обаче не се присъединих към смеха му. Тед знаеше колко е важен за мен.

Още откакто преди шест години се запознахме в Лондон по време на работата по един проект, Тед неуморно ми предлагаше по-висок пост като негова пряка подчинена. Макар да знаеше, че нямам намерение да напускам Лондон, той постоянстваше в предложението си. „Някой ден ще успея да те убедя, Матика“ — повтаряше той. Преди две години, три дни след като открих истината за Нейт и Адел, се бях замислила за неговото обичайно предложение и го бях попитала дали мястото е все още свободно. Той остана силно изненадан и това си пролича по изражението на лицето му, по едва доловимото му смръщване. Не ми зададе обаче никакви въпроси, просто ми каза каква е официалната процедура за кандидатстване, след което ме назначи на длъжността почти незабавно. Когато започнах работа в Лийдс, двамата с Тед се занимавахме усилено с развиването на „Анджелис днес“, така че често се случваше да оставаме в офиса до късно през нощта, да поръчваме храна по телефона и той да ме изпрати до хотела ми.

В една петъчна вечер, която имаше особено значение за мен, той ме отведе до хотела както обикновено, пожела ми приятни почивни дни и ме остави пред рецепцията. Запътих се към стаята, където живеех временно в очакване да си намеря подходящ апартамент, и без да паля лампите, приседнах на ръба на леглото. Чувствах се уплашена и самотна. Нямах сили да направя каквото и да било друго, освен да кърша ръце.

Само след няколко минути чух почукване на вратата. Едва успях да стигна дотам, за да отворя, толкова сковано се движех.

На прага стоеше Тед с изписана на лицето загриженост.

— Камрин — каза той, — добре ли си? Стори ми се доста унила през тези няколко седмици, но днес изглеждаш дори още по-разстроена… Какво се е случило?

— Утре е сватбеният ми ден — изрекох на глас мисълта, която ме бе преследвала през цялата последна седмица. Утре бе денят, в който трябваше да се венчая за Нейт. — Трябваше да се омъжа утре.

Тед се изненада, но бързо го прикри и ме погледна загрижено.

— О, Камрин — тихо промълви.

Кимнах.

— Но всичко това остана в миналото. Няма да се омъжвам. Сама съм.

Ръцете му се обвиха около мен и тялото ми се сгърчи в прегръдката му. Той ми помогна да стигна до леглото и легна до мен. Остана така цялата нощ, като ме прегръщаше и милваше косата ми, докато аз се люшках от мълчание към тихо ридание. На сутринта вдигнах поглед към него, за да му благодаря за всичко, и видях изписана на лицето му същата загриженост, с която ме бе наблюдавал, когато отворих вратата снощи. Продължихме да мълчим и това мълчание бе изпълнено с взаимно разбиране, а после Тед наведе глава и ме целуна, а аз реших да продължа по-нататък. Знаех, че е женен и че въпреки неотдавнашната си раздяла, той и жена му Ава говорят за повторно събиране, но все пак реших да продължа. Изтеклите седмици, изпълнени с болка и самота, ме бяха изтощили до крайност. Исках да почувствам нещо друго. Нещо различно, каквото и да е то, дори само за няколко минути, дори и да не реши проблемите ми, а да ги направи по-сложни. Посегнах към копчето на ризата му, но той ме спря и изломоти:

— Аз… аз… Съжалявам. С Ава отново се събрахме. Съжалявам.

Почувствах се облекчена. Необременена. Не знаех дали ще успея да се справя с едно сексуално изживяване в този момент, а сега, слава Богу, нямаше да ми се наложи да разбера. Тед отново ме взе в прегръдките си и каза, че ще остане, докато имам нужда от него, така че прекарахме по-голямата част от съботния ден легнали на леглото и аз дори успях да поспя. В неделя той си тръгна и въпреки че никога повече не споменахме за тази нощ, двамата станахме по-близки. Тед ме бе видял в момента на моята слабост, а аз станах свидетел на мъката му в подобно положение шест месеца по-късно, когато съпругата му го напусна повторно, така че прекарах нощта, гледайки го как се напива до безпаметство, а после го придружих до дома му, за да съм сигурна, че се е прибрал безпрепятствено. Двамата с него се грижехме един за друг. Такова беше нашето приятелство. Нямаше начин да не почувствам липсата му.

— Значи нещата ще се оправят между вас с Ава, така ли? — попитах.

— Напълно.

Отговорът му звучеше убедено, но безпокойството, мярнало се по лицето му, говореше друго.

— Искаш ли го наистина, Тед? — попитах, разтревожена да не би жена му да го е подтикнала към това решение. През двадесетте години на брака им тя го бе напускала неколкократно, но Тед я приемаше обратно всеки път, защото, както сам признаваше, я обичаше, дълбоко.

— Да, Камрин, точно това искам.

— Тогава какво има? Какво не искаш да ми кажеш?

— Няма лесен начин, по който да ти го съобщя…

— Тогава давай направо.

— Вече са ми намерили заместник. Работя с него от няколко седмици, за да го въведа в работата.

Чашата отново се залюля в ръката ми.

— Искаш да кажеш, че дори не са ми дали шанса да кандидатствам за тази длъжност? Мислят, че няма да се справя, така ли?

— Не, Камрин, не е това. Ти и сама знаеш, че не би могла да поемеш подобен пост, не и сега, когато вече имаш дете. Помисли за стоенето до късно през нощта и за пътуванията до Лондон и Единбург.

Горещата вълна на възмущението се надигна от краката ми и бързо ме облъхна с огнения си дъх чак до корените на косата.

— Това ли е причината? Защото имам дете?

— Никой не го е заявил официално. Те търсят някой нов, някой, който ще бъде в състояние да остава след работно време, да влее свеж дух в маркетинговата стратегия на компанията и да направи някои големи промени. Не можеш да постигнеш всичко това, ако трябва всяка вечер да си тръгваш в точно определен час, Камрин, знаеш го.

— Но нямаше да се случи, ако бях мъж, нали така? Никой не подлага на съмнение всеотдайността на един мъж към работата му, само защото е станал баща. Мъжът може да работи през всичките двадесет и четири часа на денонощието и все пак да бъде смятан за добър баща, защото се скапва от работа, за да осигури семейството си. Или пък може да си тръгва от работа по едно и също време всяка вечер, без шефът да му каже и дума за лоялността му към компанията, защото всички ще мислят колко добър баща е, след като иска да прекарва известно време с децата си. И в едната, и в другата ситуация няма никакъв проблем, стига само да си мъж.

— Всички ние правим своя избор, Камрин — каза Тед спокойно, без да се впечатлява от избухването ми. — Не оправдавам решението им, но ти наистина ли би предпочела да пропуснеш времето, което би могла да прекараш с Тийгън? Тя ще има само едно детство. Искаш ли да не присъстваш в него? Особено сега, когато тя току-що е загубила майка си и има най-голяма нужда от теб. Би ли желала да прекараш на работното си място всички онези часове, през които би могла да бъдеш с нея?

Той имаше право. Независимо от това обаче, гневът и обидата продължаваха да бушуват с пълна сила в тялото ми.

— Изборът трябваше да бъде мой. В края на краищата говорим за моя живот. Яд ме е, че дори не ми дадоха шанс да кандидатствам за това място, да докажа, че мога да се справя. Кои са те, какво право имат да вземат решения за моя живот? Работя за „Анджелис“ от седем години, а се отнасят с мен по този начин? За кои се мислят? Коя смятат, че съм аз? Сериозно ли смятат, че безропотно ще се примиря с това решение?

— Това, че ти позволиха да работиш от Лондон, както и отпуските за смъртен случай и по майчинство, доказват уважението, което компанията изпитва към теб — изтъкна Тед.

— Ала точно тези неща ги предупредиха, че приоритетите ми може и да са се променили — отпих глътка вино и я задържах в устата си, оставяйки острия вкус на течността да проникне дълбоко в езика ми, преди да преглътна. — Господи, направо съм бясна.

Тялото ми уморено се отпусна, приело поражението. Не ставаше въпрос само за работата, а за чувството на безсилие, което се бе просмукало в целия ми живот. Всичко излизаше от контрол. Най-напред не можах да сторя нищо, за да спра Адел да си… отиде. После не можах да спася Тийгън от изтезанията, на които я бяха подлагали баба й и дядо й. Станах майка, без да го очаквам и със сигурност без изобщо да го желая, а сега моята работа — единственото нещо, което ми помагаше да запазя разсъдъка си, на което винаги можех да разчитам да остане стабилно дори когато целият ми живот рухваше пред очите ми — бе изтръгната от ръцете ми. Вече не бях господарка на съдбата си: обстоятелствата се бяха стекли по начин, който бе провалил всичките ми планове. Не можех да управлявам дори едно нещо в живота си. Отказано ми бе и успокоението да се оплача. Дори не можех да споделя с някого, колко ощетена се чувствам и колко нечестно е всичко. Не, трябваше да се примиря и да си замълча — да прехапя устни и така нататък.

— Кой тогава е новия директор по маркетинга?

— Люк Уайсмън. Доста е амбициозен — започна Тед тактично. Нататък стана по-зле. — Беше избран от специалисти — и още по-зле. — От една консултантска фирма — и дори още по-зле. — Завършил е „Харвард Бизнес Скуул“. Има доста нови идеи — точно това, от което има нужда „Анджелис“.

— Предполагам, че си прав.

Тед се отпусна с облекчение назад на дивана, доволен, че вече е приключил със задачата да ми поднесе новината, която слагаше кръст на всичките ми планове за по-нататъшно професионално развитие.

— Как ти се струва майчинството? — попита той и очите му се озариха от жив интерес. Тед и Ава нямаха деца и това бе причината, поради която бракът им толкова често висеше на косъм. Ава беше стерилна, а отказваше да прибегне до осиновяване. Тя обаче искаше Тед да има деца, затова го напускаше отново и отново, така смяташе, че му дава възможност да си намери някоя, която да е в състояние да му ги роди.

— Добре е — отвърнах. Не можех да споделя с Тед колко ми е трудно, защото знаех, че той би дал всичко, за да бъде на мое място, да има дете, което спи в съседната стая и за което ще се грижи оттук нататък.

— Това „добре“ да не би да означава, че едва успяваш да се справиш?

— Не е толкова отчайващо. Трябва да преодолея твърде много други неща, това е всичко.

— Смъртта на майката на Тийгън?

— И това.

— Искаш ли да поговорим?

Кафявите му очи бяха изпълнени със същата загриженост, която бях видяла през онази нощ, когато се целунахме.

— Честно казано, не. По-добре ми разкажи как смяташ да се установиш в Италия и най-важното, кога мога да ти дойда на гости.

 

 

Няколко часа по-късно изпратих Тед до вратата на апартамента и двамата си разменихме кратка прегръдка, преди той да се отправи към стълбите и очакващото го такси.

— От теб ще стане страхотна майка — каза ми на раздяла.

Усмихнах се слабо в отговор.

— Благодаря.

— Наистина е така, сигурен съм. Имам пълно доверие в теб.

— Благодаря, шефе. Ще се видим след няколко седмици.

— Точно така — Тед започна да слиза по стълбището, но спря още след първите стъпала. — Един момент — каза и се обърна. — Забравих да ти кажа. Един човек позвъни да попита за теб, докато ти още беше в Лондон. Много приятен младеж. Искаше да разбере дали смяташ да отидеш на погребението. Как ли се казваше? — Тед щракна с пръсти, опитвайки се да си припомни името. Всъщност нямаше защо да си прави този труд, тъй като вече знаех какво ще ми каже. — А, да, Натаниел Търнър.