Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (9)

8

Мината.

Излъгана. Изиграна. Преметната. Изберете, която дума искате, всички те означават едно и също. Това, което ми направиха на мен, без изобщо да се усетя. Дори не ми беше хрумвало, че е възможно до тази сутрин, когато двете с Тийгън влязохме в стаята на Адел в „Сейнт Джуд“.

Отворих вратата, Тийгън се втурна към леглото на майка си и докато тя се катереше по него, Дел ми се усмихна с усмивка, която ми подсказа, че знае какво решение ще взема. Знае, че ще взема нейното дете.

Но всъщност тя го бе знаела още преди това. Хитруша от класа беше Дел, признавам й го. Защо иначе щеше предварително да подготви официалните документи, с които ме правеше законен настойник на Тийгън? Беше подписала всичко, така че можех незабавно да започна процедурата по осиновяването. Документите си лежаха в шкафчето до леглото й в очакване единствено на моя подпис. Докато Тийгън възбудено бърбореше на майка си и покриваше лицето й с целувки, Дел ми махна с ръка в посока към документите. Когато отворих шкафчето, видях, че вътре има даже и химикалка. Колко предвидливо от нейна страна.

— След като така или иначе ще ги подпишеш, защо не сега? — ухили ми се тя дяволито.

— Да, защо не? — отговорих. Не бях споделила нищо за ужасите, които ме посрещнаха в Гилфорд. Нито пък бях споменала, макар и с една дума, какво смятам да правя по-нататък. Като се замисля, все още не бях казала дори и „здравей“.

Прелистих документите, без да обръщам особено внимание на формулировките, които съдържаха. В крайна сметка, Адел вече ме бе изработила като за световно и едва ли можеше да направи нещо, с което да затъмни това си постижение. Не, в документите със сигурност пишеше само това, което тя ми бе казала, и нищо повече. Бях готова да изпиша „балама“ вместо името си на празните места, които чакаха подписа ми, но някак си успях да се въздържа.

Дори и сега, седнала в коридора на болницата с чаша чай от машина в ръката си, се чувствах мъничко изнервена. Само мъничко. Добре де, повече от мъничко. Бях ужасена, объркана и най-вече ядосана. Решението се бе стоварило върху мен с цялата си тежест и беше съвсем естествено да чувствам… какво чувствах всъщност? Бях прекарала миналата нощ, люшкайки се под тежестта на безброй емоции, докато накрая се установих на „приемане“. Подозрително близко до „примирение“, нали? Бях притисната до стената: не можех да оставя Тийгън в Гилфорд, но не можех да я оставя и в сиропиталище. Тогава какъв избор ми оставаше? Нямаше начин да се измъкна.

Следователно можех да направя само едно нещо, а именно, да обърна гръб на многото различни емоции, които бушуваха в мен и да я взема при себе си. Трябваше да го направя. Ставаше въпрос за моята Тийга, а не за кого да е. Тийга, която бях държала в обятията си само часове след раждането й. Бях помогнала на Адел да избере името й. Бях я видяла как прави първите си стъпки. Едва се бях сдържала да не избухна в сълзи онази година, когато Адел попита мъничката Тийга дали иска да отиде да види Дядо Коледа, а тя посочи към мен и каза: „Лин ще ме заведе“. Трябваше да го направя. Не можех да се откажа. Ставаше въпрос за Тийга. Как бих могла да не искам да я взема при мен?

О, съвсем лесно.

Коварната мисъл премина през главата ми, преди да успея да я спра. „Камрин, ти не си добър човек — укорих се сама. — Ти си много, много лош човек.“

След пристигането ни тук, Тийгън се бе променила като с вълшебна пръчица. Без да забелязва тръбичките и машините около леглото на майка си, тя бе скочила върху него, обвивайки с ръце шията на Дел и обсипвайки бузата й с целувки. Сякаш детето, което едва ли ми бе казало повече от две-три думи през цялото време, откакто напуснахме Гилфорд, бе механична играчка, останала в шкафа седмици наред и отново навита едва тук, в болницата: сега Тийгън говореше на четвърта скорост, като спираше единствено за да целуне за пореден път майка си по бузата.

Исках тихичко да се измъкна, да ги оставя насаме. Бях забравила колко силна бе връзката, която съществуваше помежду им. Те двете бяха най-добри приятелки, не можеха да понесат да бъдат разделени, не се чувстваха цели една без друга. Какво, за Бога, щеше да прави Тийгън, когато…

Пластмасовата чаша се сгърчи за пореден път между пръстите ми.

„Ами ако Дел се подобри? Ако се възстанови? Ако болестта отстъпи?“ Отчаяно се вкопчих в тази мисъл, опитвайки се да се измъкна от блатото на отчаянието и самосъжалението, в което бях затънала. Дел щеше да живее.

Кой беше казал, че от левкемия се умира? Бяха ли опитали всичко? Наистина всичко? Бяха ли й приложили всяко възможно лечение? Сигурна бях, че днес тя изглежда по-добре. По-бодра, не толкова сива и уморена. Знаех, че това се дължи на Тийгън. Присъствието на Тийгън караше Дел да се чувства несравнимо по-добре. Това беше основата, върху която щяхме да изградим оздравяването й. Двете с Тийгън щяха да прекарват заедно много време, толкова, колкото желаеха. Дел щеше да се подобри. Щеше да живее.

След около половин час сестрата, Нанси, заведе Тийгън в стола на болницата да хапне нещо, така че двете с Дел да можем да си поговорим спокойно.

— Можеш да оздравееш — изтърсих аз в мига, в който вратата се затвори зад тях. Все още не бях овладяла задължителното при общуването с болни изкуство, да бъда тактична. — Искам да кажа, можеш да се подобриш.

Дел уморено поклати глава.

— Не.

— Не можеш да знаеш със сигурност.

— Знам го.

— О, хайде, Дел, не се предавай така. Все още можеш да се пребориш, знам, че можеш. Ти си един от най-силните хора… не, ти си най-силния човек, когото познавам. Виж с колко страхотии си се справяла в миналото, значи можеш и днес…

Дел ме прекъсна:

— Твърде късно е, Кам.

Само че аз не смятах да се предам толкова лесно. Продължих да говоря:

— Трябва да се бориш. Можеш да победиш тази болест, има толкова нови лечения, алтернативна медицина и всичко… Пробвала ли си акупунктура или…

— Кам — отново ме прекъсна тя, достатъчно силно, за да заглуши несвързаното ми бърборене. — Налага се да го приема. И ти трябва да направиш същото.

— Но ти трябва да се бориш — промълвих едва чуто.

— Аз се боря. Само затова съм още жива.

— Не мога да повярвам, че се примиряваш толкова лесно.

— Ти не разбираш, Кам… — гласът й секна и тя си пое дълбоко дъх. — Аз искам да живея. Господи, колко искам. Искам да видя как дъщеря ми расте. Мечтая си да преминем заедно през периода на тийнейджърския бунт, да се караме за това. Бях се подготвяла за тези неща, разбираш ли? Представях си как ще намеря цигари, скрити в стаята й, и двете ще вдигнем страхотна кавга. Искам да й помахам за сбогом, когато замине за колежа. Ще ми се аз да я предам на младоженеца в деня на сватбата й. Мислила съм си и аз да се омъжа някой ден, защото все още вярвам в любовта. Копнея да имам време да оправя нещата между нас с теб. Мислех, че разполагаме с цялото време на света, но сега знам, че не е така, и трябва да го приема. Трябва да… — Дел млъкна и отново вдиша дълбоко. — Кам, аз искам да живея. Но няма да се случи. Трябва да го приема или ще продължа да тъпча на едно място, а не мога, защото имам да свърша толкова много неща. Трябва да направя всичко по силите си за Тийгън, да се уверя, че тя ще има щастлив живот. И трябва да започна с това тя да остане с теб.

Подсмръкнах, за да преглътна сълзите си, но не успях и те потекоха неудържимо по бузите ми. Избърсах очите си с длани и ги изтрих в дънките си.

— Написала съм й писма. Безброй писма — продължаваше Дел. — И двадесет картички за рождения ден. И двадесет коледни картички. Всичките съм ги надписала. Не е за вярване колко много неща има за казване, дори когато пишеш на човек, който ще ги отвори едва след години. Но писмата са за по-особени случаи като осемнадесетия й рожден ден, а също така и за двадесет и първия. И за времето, когато ще реши къде иска да следва. Има и такива, които съм написала просто за всички онези пъти, когато аз и тя щяхме да си поговорим. Ти я знаеш каква бърборана е, а ако не знаеш, скоро ще го разбереш. Спомняш ли си? Открай време си е такава. Ще видиш.

Прехапах долната си устна, наведох глава и слушах гласа й. След няколко години нея нямаше да я има. Нямаше да бъде тук след двадесет години или след пет. Нямаше да я има дори само след една година. Колко ужасно беше да знаеш, че някой, когото обичаш, няма да доживее да види бъдещето. Няма да разбере дали повторно ще изберем за министър-председател жена — този път някоя от плът и кръв, а не от желязо. Няма да открие какъв оттенък на сивото ще придобие косата й с времето, няма да преброи колко бръчици ще се появят на лицето й, нито да види на кои места ще се отпусне тялото й. Няма да опознае жената, в която ще се превърне нейната дъщеря. Всичко това беше толкова ужасно. Не можех да си поема дъх, а сълзите неспирно се търкаляха по бузите ми.

Кой знае, след двадесет години можеше и мен да ме няма. Или след пет години, или дори след една. Разликата беше там, че аз не го знаех. Над моята глава не тиктакаше онзи неумолим часовник, който се движеше толкова шумно, че беше невъзможно да не го чуеш. Знаех, че Дел ще умре.

— Не съм направила видеозапис. Не искам за цял живот да ме запомни такава, каквато съм сега. Искам да ме помни като здравата жена на снимките, а не така остаряла, безцветна и съсипана. Така че писмата ще бъдат от полза. Поне така се надявам. Надявам се… — очите на Дел се зачервиха също както вчера, когато й се искаше да заплаче. За миг ми мина мисълта, че за човек, който твърди, че се е примирил, на нея доста често й се доплаква.

— Ти трябва да я обичаш. Обещай ми. Дори когато се държи лошо или казва наистина ужасни неща, ти трябва да я обичаш. Обещай ми. Моля те, обещай ми.

Избърсах сълзите си с грубо движение. За кого ме вземаше тя? За каква ме вземаше? Разбира се, че щях да обичам Тийгън. Ако не я обичах, нямаше дори да помисля да я взема.

— Дел, само защото спрях да говоря с теб, това все още не означава, че съм спряла да обичам, която и да било от двете ви.

— Уплашена съм. Страхувам се, че тя няма да получи безусловна любов, а това е единственото, което искам за нея. Трябва да знае, че до нея винаги има някой, който я обича, независимо от всичко. Обещай ми, че ти ще я обичаш така. Безусловно.

Кимнах.

— Винаги съм я обичала. Защо иначе щях да й изпращам всички онези подаръци? Погледни тук — отворих чантата си, за да потърся червеното си кожено портмоне, отворих го и й показах какво има вътре.

Тя протегна ръка и пое портмонето. Не можех да не забележа ръцете й с тяхната изтъняла като пергамент кожа и сивите вени отдолу, като тънички вейки, чиито краища се разклоняваха в пръсти. Белези от убождания показваха местата, където иглите на системата се бяха забивали в кожата й. Отклоних погледа си, защото не можех да понеса тази гледка.

Дел отвори портмонето ми и видя онова, което исках да й покажа — снимката на Тийгън, която бях направила на нейния трети рожден ден, броени седмици преди да напусна Лондон. Тийгън с нейната розова рокличка и бялата блузка отгоре. Бях сплела косата й на две плитки, разделени на път по средата на тила, и тя се усмихваше широко, проточила врат напред, със здраво стиснати очи.

— Продължила си да я носиш навсякъде със себе си? — прошепна Дел. — Дори и след…

— Аха — прекъснах я аз. Бях поставила тази снимка в портмонето си, когато вече се бях преместила в Лийдс и бях осъзнала, че никога повече няма да видя Тийгън. Имах и други нейни снимки, но тази беше единствената, на която приликата с баща й не се набиваше в очи от пръв поглед. Исках да имам нещо, което да ми напомня за нея. Не, нуждаех се от това, защото дори в миговете, в които болката, гневът и шокът ме разтърсваха най-силно, едно нещо ми бе пределно ясно: никоя от мъките, които изживявах, не бе по нейна вина. Моят годеник и най-добрата ми приятелка, те бяха тези, които бяха развалили всичко, те бяха извършили непростимото. Освен това…

— Винаги съм обичала Тийгън, Дел, и ти го знаеш. Сама го каза онзи ден. Не бих могла да спра да я обичам просто ей така, изведнъж.

Тялото на Дел се отпусна, сякаш току-що се бе освободила от една грижа; сякаш сега имаше да се безпокои за едно нещо по-малко.

— Трябва да ми обещаеш и още нещо — Дел все още се взираше в снимката зад прозрачната преграда на портмонето ми.

— И какво е то?

Дел не ме изпусна от погледа си, докато най-накрая не я погледнах.

— Когато я осиновиш, нали ще промениш името й?

— Най-вероятно. Честно казано, все още не съм мислила за тези неща. Имах само двадесет и четири часа, за да взема решението, така че ще ми трябва повече време да обмисля подробностите.

— Но когато си изясниш всичко, ще й дадеш своето фамилно име, нали така? — настоя Дел и аз свих рамене.

— Предполагам, че да.

— Добре. Тогава трябва да й позволиш да те нарича „мамо“, ако тя иска.

Тръшнах се обратно на мястото си, изумена.

— Какво? Хайде, Дел, това е… Невъзможно е. Не. Не мога.

— И защо не?

— Защото не съм нейна майка.

— Ти не си и нейна леля, но все пак й позволяваш да ти вика „лельо“.

— Това е съвсем различно и ти го знаеш.

— Искам тя да чувства, че има нова майка, че има някой, който ще прави за нея всички майчински неща.

— Ще бъда като майка за нея, Дел, обещавам ти, но това, което искаш, не е редно. Тийгън не може да ме нарича „мамо“, това не е… това не е естествено!

Дел повдигна насмешливо лявата си вежда… всъщност щеше, ако още я имаше.

— Това ли е най-силният ти довод?

За мой срам, така беше. Опитвах се да й обясня, че не е толкова лесно да се замени един човек с друг, че не е редно изобщо да се опитваме. Тийгън беше достатъчно голяма, за да знае коя е майка й, достатъчно голяма да я помни. Не можех да искам от нея изведнъж да започне да мисли за мен като за своята нова майка. Какви вреди щеше да нанесе това на детската й психика? С времето Тийгън можеше и да ме обикне, но никога не би могла да ме обича така, както майка си, а и аз нямаше да искам това от нея. Подобно нещо щеше да я обърка още повече, да я нарани по начин, за който ние с Дел дори не подозирахме. Отказвах да нося отговорността за израстването на Тийгън като объркано човешко същество.

— Знаеш, че нямах това предвид.

— Стига, Кам, знаеш какво означава да осиновиш дете. Трябва да се превърнеш в нейна майка, изцяло да се вживееш в тази роля. Да поемеш щафетата оттам, откъдето съм я оставила аз. Искам Тийгън да мисли за теб като за своя истинска майка, а ти да мислиш за нея като за своя дъщеря.

— Ще я смятам за такава.

— Не, не и ако не й позволиш да те нарича „мамо“ — Дел внезапно замлъкна и крехкото й тяло и покритата с шал глава безсилно се отпуснаха на възглавниците. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, като лицето й побледняваше все повече. Очите й се затвориха и тя вдиша отново, мъчително. — Ако постоянно повтаряш на някого, че е красив, той постепенно ще повярва в това — гласът й беше съвсем слаб. Тя бавно отвори очи. — Ако някой… ако чуваш нещо достатъчно често, накрая започваш да вярваш, че е истина. Накрая то само се превръща в истина. Искам и с теб и Тийгън да стане така. Ако я чуеш да те нарича „мамо“ достатъчно често, ти ще повярваш, че наистина си нейна майка. Тя ще се превърне в част от теб и ти никога… никога няма да пожелаеш да се разделиш с нея. Ще стане твоя дъщеря.

— Тя пак ще ми бъде като родна дъщеря. Нали си чувала поговорката „Розата и под друго име пак запазва аромата си“? Тя може да ме нарича „лельо“ и из пак да й бъда като майка. Никога не бих могла да стана нейна майка, защото майка й си ти. Но ще бъда почти същото. Ще бъда розата и ще запазя аромата си.

— Моля те. Просто си помисли за това.

— Добре, ще си помисля, но нищо повече. Нищо не ти обещавам.

Никоя от нас не каза нищо повече. Дел най-накрая прекъсна мълчанието.

— Кам, за Нейт…

— Дел, недей, моля те — спрях я аз. — Случиха се толкова много неща, че да говорим за него точно сега наистина ще ми дойде в повече. И без това едва успявам да се справя. Не бих могла да понеса да говорим за Нейт, разбираш ли? Моля те. Нека го оставим за друг път.

— За друг път — повтори тя. — Странно нещо е времето, не мислиш ли и ти така? Безкрайно. Ние не сме.

— Ти така си мислиш, но в действителност никой досега не е доказал, че времето е безкрайно.

Адел се усмихна.

— Ти си ужасна, знаеш ли го, Кам?

— Благодаря, опитвам се! — усмихнах й се аз на свой ред и продължих с това, за което си бях мислила отвън в коридора. — Ти нали каза, че ти остават още няколко месеца и аз си мислех… Ще си взема отпуск. Ако от болницата се съгласят да те изпишат, ще намеря някое хубаво местенце за нас трите и така ще можеш да си дойдеш вкъщи. Ще проуча какво трябва да правя, за да се грижа за теб, и ти ще дойдеш при нас, докато… докато… — не можех да го изрека на глас. Думата бе в ума ми, знаех какво означава тя, но гърлото ми отказваше да я пропусне.

— Искам да бъда до теб, когато… — преглътнах с усилие. — Искам да бъда до теб.

— Наистина ли ще го направиш?

Кимнах със сгърчено от усилието да сдържа чувствата си лице. Знаех какво й предлагам. Не може да изрека думата, но исках да бъда с нея, докато се случва. Щях да наблюдавам как най-добрата ми приятелка напуска този свят. Господи, щом мисълта да осиновя дете ме хвърляше в такъв ужас, как бих могла да понеса да седя до леглото на човек, когото обичам, и да гледам как животът бавно се изцежда от тялото му? Знаех, че трябва обаче. Разбира се, че трябваше. Дел нямаше никого другиго. Ако аз бях на нейно място, тя щеше да го направи, не се съмнявах в това.

— Разбира се, че да, Дел. Разбира се.

Тя протегна ръка към мен и аз я поех в своята. Почувствах хлад от допира. Кожата й бе толкова тънка и суха, та ми се стори, че може да се разкъса, ако я стисна малко по-силно. Очите ни се срещнаха и аз се пренесох в онзи далечен ден в миналото, в бара на колежа, където за пръв път разбрах, че тя би могла да ми стане приятелка. Цялата й искреност и добронамереност, целият й вътрешен свят се разкриха пред мен също така, както тогава.

— Голяма късметлийка си, да знаеш — ухилих й се. — Няма друг човек на света, за когото бих се съгласила да го направя, и държа да не го забравяш.

— Господи, с каква чест ме удостояваш — тихо се засмя тя и пръстите й се преплетоха с моите, — наистина.

— Не, аз се чувствам удостоена.