Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (31)

30

Точно както на времето в онзи хотелски бар, Нейт и сега се изправи на крака, когато се приближих до масата му в ресторанта. Сърцето ми се блъскаше лудо в гърдите, кръвта пулсираше в ушите ми, а гърлото ми беше така свито, че едвам дишах.

Тъмносините му очи срещнаха моите, а устните му се извиха в нервна усмивка.

— Здравей — каза той, като заобиколи масата и сложи ръка на кръста ми.

— Здравей — отвърнах и го оставих да ме целуне по бузата. Стори ми се странно, че след като бяхме прекарали цели шест години, упражнявайки всички форми на физическа любов, сега ни бяха позволени единствено тези бегли официални целувки. Беше някак нередно.

Седнахме и започнахме да се занимаваме с разгъването на салфетките, като се опитвахме да се разгледаме взаимно, без другият да забележи. Мълчахме. Той изглеждаше добре. На тридесет и пет години лицето му си оставаше все така волево и стегнато, без никаква излишна мазнина. Тъмнокестенявата му коса сега изглеждаше почти черна, защото я беше пригладил с брилянтин в по-остро очертани кичури, отколкото когато го видях за последно. Кожата му си беше все така гладка, с меден оттенък, което ме изненадваше, защото очите му бяха тъмносини на цвят, а и двамата му родители — а също така и Тийгън — имаха много светла кожа.

До масата ни се приближи един от сервитьорите, предложи ни менюта и напълни чашите ни с вода. Препоръча ни специалитетите на заведението и ние поръчахме незабавно, преди още да си е тръгнал. По отношение на поръчките аз и Нейт бяхме от най-лесните клиенти — не си губехме времето да се ровим обстойно в менютата, а моментално вземахме решение. Сервитьорът записа поръчките ни и си тръгна, оставяйки ни насаме. Вечерта, която щяхме да прекараме заедно, можеше да започне.

Нейт отпи глътка вода, а аз се заиграх с основата на винената си чаша. И двамата мълчахме в очакване другият да заговори пръв.

— Сякаш сме на първа среща — каза накрая Нейт с лек смях и вдигна очи, за да срещне моите.

— Аха, само дето ние с теб никога не сме били на истински срещи, нали така?

— Излизали сме на кафе! — възрази Нейт.

— Да, и после това кафе приключи в дома ти.

— Тогава си помислих, че Коледа е дошла по-рано. Наистина. Когато реши да се самопоканиш в къщата ми, беше невероятно. По-прекрасно от всичко на света.

— Помня как не можех да повярвам, че наистина си мислиш дали наистина не искам само да пия кафе у вас.

— Не че наистина си го мислех, но бях толкова изненадан от мисълта, че желаеш да имаш нещо с мен, че наистина ще ми позволиш да те докосна…

— Аха — съгласих се.

— Още тогава и двамата знаехме, че сме предопределени един за друг, нали?

Говореше напълно сериозно. Когато ставаше въпрос за нас двамата, Нейт винаги казваше такива неща и по-важното бе, че наистина си ги мислеше. Според него срещата ни е била предопределена от съдбата. Изобщо не бе искал да ходи на партито, на което се срещнахме и се бе съгласил само заради приятелите си. Още в мига, в който ме видял там, разбрал, че е открил своята сродна душа — жената, за която ще се ожени един ден.

— Не, Нейт, ти си мислеше така — уточних аз. — Моите причини да ти го предложа бяха съвсем различни — исках да те разкарам от живота си.

— Какво? — той се отдръпна по-назад в стола си, едновременно разтревожен и натъжен.

— Мислех си — или по-скоро се надявах — че ще ме сметнеш за лесна, щом съм преспала с теб още на първата среща и няма да поискаш да ме видиш повече.

— О! — Нейт се отпусна по-свободно на стола, погледна надолу към бялата покривка на масата и отпи още една глътка вода, за да има време да обмисли отговора си.

Осъзнах, че току-що съм проявила излишна жестокост. Съзнателно бях омърсила един от най-щастливите му спомени. Отворих уста да добавя, че съм го направила, само защото съм се уплашила от силата на собствените си чувства към него, но преди да успея да кажа нещо, той вдигна очи от масата и ги впери в моите.

— Нищо, което би могла да направиш, не би могло да ме отблъсне от теб — каза той. — Вече се бях влюбил до полуда.

Сега беше мой ред да прикова поглед в бялата памучна покривка. Толкова типично за Нейт: той или уталожваше гневните ми изблици със своя стоицизъм, или откровено споделяше чувствата си, което ме караше да се чувствам ужасно. През шестте си години заедно, бяхме имали само три големи кавги, до една започнати от него, защото когато той си позволеше да ми се сопне, аз не се опитвах да го успокоя, както правеше той с мен, а също повишавах глас и тогава нещата наистина загрубяваха. Ако аз му заговорех грубо, той ми отвръщаше с безкрайно търпение или с откровеност, която ме обезоръжаваше.

— Защо сме толкова притеснени, госпожо? — подкачи ме той. — Казвам ти истината, знаеш, че е така.

Преди да успея да му отговоря, донесоха предястията ни и двамата млъкнахме и се загледахме как сервитьорът поставя на масата големи бели чинии. Аз си бях поръчала пушена сьомга със салата, а Нейт се бе спрял на зеленчукова супа с печени бадеми, но нито един от двама ни не посегна към храната, дори и след като сервитьорът се отдалечи. Знаех, че Нейт чака да разбере каква ще бъде моята реакция на спокойния му, откровен отговор на моята жестокост, чакаше да разбере дали ще си има работа с безсърдечната кучка, или пък с жената, която от време на време можеше да бъде наистина много гадна — жената, за която едва не се бе оженил.

— И аз се чувствах много объркана онази нощ — признах му тихо, съсредоточила вниманието си върху начина, по който листът салата се увиваше около розовото месо на рибата в чинията ми. — Какво ти объркана, направо бях потресена — най-накрая събрах смелост да срещна очите му. — Още когато си тръгнах, знаех, че трябва да те видя отново, и то скоро, защото никой не ме бе докосвал така, както ти. След тази нощ никога повече не преспах с друг мъж.

— Мислех, че…

— Да, знам. Накарах те да мислиш, че се срещам и с други мъже, но не беше вярно. Не бих могла дори да си помисля за някой друг — ти бе единствения мъж в живота ми още от момента, в който изпихме онова кафе.

Нейт се усмихна, целият грейнал от приятна изненада. Продължаваше да се усмихва, когато взе лъжицата и започна да се храни. Взех вилицата си и си поиграх със сьомгата в чинията си, но така и не хапнах нито хапка — стомахът ми все още беше свит на топка. Наблюдавах как лъжица след лъжица гъстата супа изчезва в устата на Нейт. Изведнъж си спомних как, когато решихме да се оженим, избухнах в плач. Плачех, защото най-сетне си бях дала сметка, че съм открила какво е истинската любов. Не само да бъда обичана безусловно, но и да обичам по същия начин. Отдавна бях разбрала, че обичам Нейт, но в момента, в който той прие предложението ми, осъзнах какво означава това. То значеше, че не съм увредена, че съм нормален човек като всички останали, че мога да обичам, да общувам с хората. Че сърцето ми е в състояние да изпита истинска любов. Причината това да не се случи толкова дълго беше, че то търпеливо бе чакало да намеря Единствения — единствения мъж, когото можех да обичам. И сега той бе до мен и щях да продължа да го обичам до края на живота си.

Нейт вдигна поглед от супата си, видя, че го наблюдавам, и ми се усмихна. Очите му се присвиха по същия начин, както в деня, когато ме видя да влизам в онова кафене. Усмихнах му се в отговор и напрежението внезапно се стопи, за да отстъпи място на непринудеността и спокойствието на първата ни среща.