Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (11)

10

Дръжката на вратата на предишната ми спалня се завъртя, вратата бавно се отвори и в полезрението ми се появи коридорът в дома на родителите ми, докато Тийгън плахо пристъпваше в стаята. Майка ми й бе купила черна атлазена рокличка, която стигаше до средата на прасеца, с широка пола, бродиран корсаж и дълги ръкави. Беше обута с бели три — четвърти чорапи и черни лачени обувки. Косата й бе разделена на две опашки, които майка ми бе прихванала с черни панделки. Черният цвят създаваше драматичен контраст с млечнобялата й кожа и бледозлатистата коса, подчертаваше тъмните нишки в тъмносините й очи като й придаваше почти царствено излъчване. Днес обаче красотата й предизвика свиване в гърлото ми, вместо усмивка на устните ми, защото сега тя нямаш да смае хората на някое парти, а щеше да присъства на погребението на майка си.

Нито аз, нито Тийгън имахме повече работа в Лондон сега, когато Адел… В деня, след като се случи, с Тийгън си събрахме нещата и се пренесохме в дома на родителите ми в Ийлинг — едно от предградията на столицата. Щяхме да заминем за Лийдс след погребението. Утре.

Тийгън отново бе потънала в онова мълчание, познато ми от дните непосредствено след като я взех от Гилфорд. Сегашното й мълчание обаче бе примесено с тъга, а също така и с тревога какво ще стане с нея какво ще прави без майка си.

Тя отказваше да разговаря с мен, освен ако не беше абсолютно необходимо. Когато я питах какво иска да яде, си играехме на предположения — изреждах имената на различни ястия и ако бе съгласна да хапне някое от тях, Тийгън кимваше, без обаче да поклаща глава, когато нещо не й харесаше.

Въпреки че не ми говореше, аз винаги трябваше да бъда близо до нея. Оставех ли я сама за малко по-дълго, тя започваше да ме търси с изписан на лицето панически страх. Щом ме видеше, идваше при мен и за миг докосваше ръката ми, погалваше косата ми или лекичко ме буташе по корема, за да се увери, че съм истинска и че съм там. Когато си вземах душ, тя сядаше пред вратата на банята и ме чакаше да изляза, а един ден, след като прескочих да купя бутилка вода и да се обадя на няколко места, я заварих до входната врата, притиснала колене до гърдите си. Потъмнелите й като сапфири очи се взираха безнадеждно в далечината. Веднага щом влязох, тя обви ръце около бедрото ми и облегна глава на него. След този случай никога повече не я оставих сама.

Спяхме в едно и също легло. Докато гледахме телевизия, Тийгън се сгушваше в скута ми, обвиваше ръце около кръста ми и отпускаше глава на гърдите ми, а понякога дори заспиваше в тази поза. Двете бяхме буквално неразделни — безмълвното дуо, защото и на мен не ми се говореше много. Когато ми се случеше нещо лошо, обикновено търсех спасение в съня, но сега всичко ми се струваше нереално, тъй като се бях заела с уреждането на погребение. Погребението на най-добрата ми приятелка — същата жена, с която дори не се сбогувах както трябва. Всеки път щом си помислех за това, стомахът ми се свиваше в болезнена топка. Дори не се сбогувах с нея. Не можех да си спомня изражението на лицето й в последния миг, който прекарахме заедно. Дали се беше усмихнала? Дали аз й се бях усмихнала? Не можех дори да си представя лицето й, не наистина. Знаех, че беше сиво, изпито, болно, но всеки път, когато погледнех към нея в болницата, я виждах такава, каквато беше преди — ослепителна блондинка със сиво-сини очи и убийствена усмивка. Бях ли видяла тази усмивка, преди да си тръгна? Не си спомнях. Не знаех как бе изглеждала Адел в болничната стая, защото така и не я видях истински. Пред очите ми бе само споменът ми за жената отпреди години.

В настоящето Тийгън бе застанала в ъгъла на стаята, облегнала дясното си рамо на стената, и ме гледаше, докато привършвах с обличането си. Роклята ми не беше красива като нейната — беше обикновена рокля от черен лен с къси ръкави, която стигаше до глезените ми и която бях купила от търговския център в Ийлинг, само защото бе първото подходящо нещо, което ми попадна пред очите. Не си бях донесла достатъчно дрехи за по-продължителен престой в Лондон и със сигурност не бях си мислила, че ще ми се наложи да се обличам за погребение.

— Роклята ти е много хубава — казах.

Тийгън не отвърна нищо, въпреки че безизразните й сини очи останаха вперени в лицето ми.

— Харесват ми и опашките ти. Когато бях малка, майка ми разделяше и моята коса на опашки, но моите бяха три — две отстрани и една отзад, на гърба ми.

Очите й не ме изпускаха от поглед.

— Панделките на всяка опашка винаги бяха в различни цветове. И сестра ми имаше опашки — Шеридан, нали я познаваш? Майка ми ги сплиташе на плитка и ги привързваше с панделка. Спомняш ли си как ти правех плитки?

Нищо. Сините й очи не се отделяха от лицето ми, но устните й оставаха здраво стиснати.

Погледнах надолу към лъскавите си черни обувки, опитвайки се да придам на лицето си спокойно изражение. Да се справям с нещата всеки ден, само по себе си беше достатъчно трудно, а на погребението със сигурност щеше да бъде още по-ужасно, но можеше да стане и безкрайно по-лошо, ако Тийгън продължаваше да упорства в отказа си да ми говори.

Не че я обвинявах — тя просто не знаеше какво да прави. Какво можех да очаквам от момиченце на пет години, когато майка му умре, а на нейно място се появи непозната, която то не е виждало от две години, и започне да повтаря, че отсега нататък тя щяла да се грижи за него?

Старателно изписах на лицето си усмивка, изправих се и попитах:

— Какво мислиш за роклята ми?

Очите й се спуснаха от лицето към краката ми и пак се върнаха нагоре, но си останаха безизразни. Отговорът на този въпрос изискваше нещо повече от обикновено кимване, затова не разбрах какво си мисли.

— Харесваш ли я? — перифразирах въпроса си.

Тя кимна и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре и нещо, което почти можеше да мине за усмивка. Едва не я прегърнах, преизпълнена с благодарност, задето най-после бе дала знак, че започва да ме приема. Тази почти усмивка представляваше малка, но съществена стъпка по пътя, в чийто край двете отново щяхме да започнем да си говорим.

— Твоята обаче е по-красива — казах.

Устата й отново се превърна в права линия, но аз си спомних как се бяха извили ъгълчетата на устните й, когато преди малко ми се усмихна. Този спомен щеше да ми даде сили да понеса следващите няколко часа.

— Добре, готова съм. Хайде да тръгваме.