Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (48)

47

„Скъпа моя Камрин,

Помолих Нанси да ти изпрати това писмо една година след смъртта ми. Не, не се опитвам да се правя на призрак, исках само да се свържа с теб — това май не звучи кой знае колко по-смислено, а? И да ти напомня, че се справяш чудесно с отглеждането на Тийгън. Питаш се откъде знам ли? Ами защото не би могло да е другояче. Може и да не си искала деца, но никога не съм те виждала да бягаш от предизвикателство. А точно с това предизвикателство, ще се справиш блестящо, напълно съм убедена.

Знам, че Тийгън е в добри ръце с теб и че ти си в добри ръце с нея — сигурна съм, че разбираш какво имам предвид.

Надявам се вече да си намерила първото ми писмо, а ако не си, направо съм възмутена, госпожице! Искаш да кажеш, че не си преровила нещата ми? Изобщо ли не поиска да разбереш дали у мен не е останало нещо твое?!… За твое сведение, остана. Говоря за онова черно кадифено сако, за което копнеех още от деня, в който го купи — точно в джоба му оставих другото писмо, в което ти обяснявам за мен и Нейт, и за причините, подтикнали ме към постъпката ми.

Ако си го намерила, значи вече си разбрала и се надявам, че вече не ме мразиш. Направих грешка и съжалявам. Въпреки това обаче научих, че животът е кратък, твърде кратък, за да продължаваш да таиш лоши чувства. Твърде кратък, за да изключваш хората от живота си, преди първо да си чул какво имат да ти кажат. Красавице, потърси Нейт, преди да е станало твърде късно. Никога не съм виждала двама души, които да са толкова подходящи един за друг като вас двамата. Моля те, говори с него, остави го да ти обясни. Дай му шанс да поправи стореното. Това е най-горещото ми желание.

Спомняш ли си как се срещнахме за първи път? Ти веднага започна да се държиш толкова добре с мен. Да, беше бодлива и действаше така, сякаш не ти пука от нищо и от никого, но сама се издаде, госпожице Матика. Още тогава разбрах, че ще станем приятелки, защото можеше да продължиш да се държиш грубо и агресивно, и да откажеш да ме придружиш, за да пийнем по нещо, но вместо това ти дойде. И беше просто прекрасна, макар и не в традиционния смисъл. Ти просто, не знам как да го кажа, ти сякаш просто не можеше да си наложиш да постъпиш другояче. Никой друг не се е отнасял по този начин с мен, нито преди, нито след това. Никой не ме е приемал незабавно и не е оставал с мен до самия край. Благодаря ти за това. Така и не ти го казах, но ти благодаря, че си моя приятелка. Благодаря ти, задето си ти.

О, май започвам да бърборя несвързано… Извинявай. Това бе нещото, което ми липсваше най-много след твоето заминаване. Двете с теб можехме да си говорим с часове, без всъщност да си кажем нищо, нали? Не съм го правила нито веднъж, откакто ти се премести в Лийдс — нямаше с кого. Никой, освен Тийгън не би го търпял, а през по-голямата част от времето, тя така и не можеше да разбере за какво й говоря.

Вече ще привършвам, красавице. Струва ми се, че просто исках да се сбогувам с теб както трябва.

Напълно съм сигурна, че няма да можем да си кажем довиждане, докато съм жива, а исках непременно да ти го кажа. Довиждане. Без горчивина, без тъга. Довиждане.

Обичам те и винаги ще те обичам.

Адел“