Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (13)

12

— Харесва ли ти новият ти дом? — попитах.

Тийгън се бе сгушила по средата на белия ми диван. Днес беше облечена в дънкова рокличка с бяла тениска отдолу. Белезите по ръцете й бяха изчезнали, така че сега можеше да носи блузки с къс ръкав, без да се срамува и без да ме кара да се просълзявам при мисълта какво е преживяла. Русата коса на Тийгън падаше на меки кичури и тя стискаше здраво Мег — платнената кукла, която винаги носеше със себе си още от времето, когато бе навършила една годинка. Мег имаше къдрава черна коса, оранжево лице и огромни кафяви очи с остри мигли. Беше облечена с тъмносиня рокля. И нейната коса бе разделена на кичури, прихванати с ластичета.

— Тук вони — бе чистосърдечният отговор на Тийгън.

Малката имаше право — целият апартамент бе изпълнен с противната миризма на риба и на останалото съдържание на кошчето за боклук. Вонята бе ставала все по-силна с всеки изминал ден, сякаш кошчето ми отмъщаваше, задето бях прекарала шест седмици в Лондон, без да се погрижа за него. Застанала на прага, обхванах стаята с поглед. Стори ми се, че е станала още по-разхвърляна от обикновено: вестници и списания лежаха разпилени по пода, в ъгъла се мъдреше обърната обратно обувка, а на страничната облегалка на дивана бяха кацнали поздравителните картички случай рождения ми ден, до чието отваряне така и бях успяла да стигна.

— Като изключим вонята, харесва ли ти? — попитах на Тийгън, като се опитвах да не мисля за хаоса в стаята и да не се срамувам от него.

По изражението и разбрах, че ме смята за луда. Вонята си беше там, как можех да искам от нея си представи, че я няма? Със същия успех можех я накарам да полети във въздуха и да се отправи към луната.

— Почакай малко — казах и излязох от всекидневната, като прекрачих чантите, оставени в тесния коридор. Когато влязох в кухнята, почти се задавих от противната миризма. Въздухът над кошчето пулсираше почти като жив в августовската жега.

Като се стараех да не вдишвам вонята, аз изнесох боклука навън и го запратих в контейнера, а после отидох в банята да си измия ръцете. Заля ме нова вълна на срам, когато забелязах петната от паста за зъби по кранчетата на мивката и конеца за зъби отстрани. Докато си бършех ръцете с голямата бяла кърпа, си дадох сметка, че трябва да престана да бъда толкова немарлива. Вече имаше друг човек, с когото трябваше да се съобразявам; чистият и подреден апартамент трябваше да се превърне в част от всекидневието ми вместо в рядко събитие. Трябваше да се превърна в истинска къщовница, да приема за свое мото думите: „За всичко има място и всичко трябва да си бъде на мястото“, докато накрая те се превърнат в такава неразделна част от живота ми, каквато беше, да речем, миенето на зъбите.

Върнах се в кухнята и широко разтворих огромния прозорец, за да пусна вътре горещия въздух — чист, но не раздвижван и от най-слабия полъх на вятъра. Вонята щеше скоро да изчезне, заменена от нормалните миризми на всяка обитавана къща.

Във всекидневната заварих Тийгън все още свита на дивана. Отново правеше онова, в което беше страшни добра — седеше неподвижна и безмълвна. Чакаше. Чакаше да поема командата и да й кажа какво да прави сега. Лошото бе, че и аз нямах ни най-малка представа. Бях стигнала до една точка, откъдето не знаех, какво ще се случи по-нататък. Бях си съставила списък с нещата, които трябваше да направя: да разпозная тялото, да организирам погребението, да прибера нещата на Адел и да се върна в Лийдс заедно с Тийгън. Бях се справила едно по едно с всички тях, до последното. Сега обаче, с пристигането ни в Лийдс, планът беше изпълнен докрай. Оттук нататък следваше животът, с който трябваше да се справим. По някакъв начин. Някак. Но нямах представа как.

— Това ще бъде твоята стая — казах на Тийгън.

Тя погледна надолу към дивана и после вдигна очи към мен. Какво искаш да кажеш? — попита безмълвно.

— Ще махнем дивана, ще го преместим в миризливата кухня. Надявам се дотогава да е спряла да мирише все пак. Ще ти сложим удобно легло и телевизор. Няма да е този, защото е прекалено голям, така че той също ще отиде в кухнята. Да, ще ти сложим малък телевизор с видео, за да можеш да гледаш анимационни филмчета и всичко. Освен това, ще боядисаме стените, в какъвто цвят ти харесва. Съжалявам, но никакви тапети, защото това няма да свърши добре — когато бях малка, родителите ми за малко не се разведоха заради едни тапети… — не спирах да бърборя несвързано под втренчения поглед на Тийгън. — Както и да е, ти избираш цвета, но само ако е цвят, който ще ти харесва за дълго време, а не някой страховит оттенък, от който ще сънуваш кошмари нощем. Не че не можеш да имаш кошмари, естествено, но не искам ние да направим нещо, с което да ги направим по-лоши. Както и да е, да се върнем на стаята ти. Ще боядисаме стените, да, точно така, и ще ти сложим килим или нещо друго. Този ламиниран паркет изглежда много хубав, но е страшно студен сутрин. Ще изнеса бюрото оттук. Мисля, че ще стои чудесно в моята спалня, а кухнята ще стане и всекидневна. Добре, че е достатъчно голяма. Дотук добре ли ти звучи?

Тийгън ме погледна, без да продума.

— Бързо ли говоря?

Носът и челото й леко се смръщиха, а кичурите светла коса се разлюляха, докато тя потвърждаваше с леко кимване, че съм се превърнала в пълна глупачка, която само бърбори несвързано.

Въздъхнах дълбоко и се тръшнах на дивана до нея.

— Съжалявам. Искам само ти да…

Не, това звучеше, сякаш я притискам. Сякаш й казвам, че ако не се почувства като у дома си още в същия този миг, ще направи ужасна грешка. И ще ме огорчи.

— Съжалявам — повторих, при все че тя не знаеше за какво.

Бяхме се качили на влака за Лийдс тази сутрин. Родителите ми предложиха да ни докарат дотук с кола, но аз отказах. Исках да приключим с Лондон веднъж завинаги, да започнем новия си живот така, както щяхме да го прекараме оттук нататък — само ние двете. „Ще ни бъде по-лесно с влака — отвърнах. — Можете да ни дойдете на гости някой друг път.“

Бях наела шофьор, който потегли с камиона си към, Лийдс преди нас, натоварен с кашоните с вещите на Адел, нашите най-големи куфари и всичко друго, което не можехме да носим. Той пристигна пред апартамента ми едновременно с нашето такси и в момента кашоните се намираха долу във входа, докато им намеря място. Когато се нанасях преди две години, жилището ми се бе сторило огромно, но оттогава досега се бях сдобила с доста неща: книги, компактдискове, дивидита, списания, електроуреди и най-различни джунджурийки, с които просто не бих могла да се разделя, така че сега нямах много свободно пространство. Трябваше да намеря място за малкото неща, които бяха останали от Адел. Когато отидох в склада, където тя бе оставила багажа си, бях ужасена да открия, че нейната клетка е най-малката от всички там. Дори и така, десетте кашона заемаха съвсем незначителна част от огромната площ вътре. Целият й живот, всичките й тридесет и две години се бяха побрали в десет кашона. В повечето от тях имаше неща, които тя искаше да предам на Тийгън един ден. Адел никога не бе имала навика да се обгражда с вещи, никога не бе купувала разни джунджурийки — не беше такъв човек, така че нямаше да заеме никакво излишно място и сега, след като си бе отишла. Е, дотолкова си бе отишла, доколкото можеше да се твърди, при положение че бях донесла пепелта й с нас в Лийдс. Нямаше да я разпръсна. Смятах да я погреба някъде близо до нас, така че с Тийгън да можем да ходим там да й носим цветя или просто да я посетим.

— Харесват ми прозорците — едва чуто промълви Тийгън.

Бях извадила късмет не само с просторните стаи в апартамента, но също така и с високи метър и осемдесет прозорци с хубави рамки в моята спалня и кухнята и още два, огромни, в стаята, която сега щеше да бъде на Тийгън. Бяха наистина прекрасни, тези прозорци… но можеха ли да станат опасни?

„Престани да се тревожиш! — наредих си твърдо. — Тийгън е успяла да доживее до пет години, без да падне от нито един прозорец, така че, какво те кара да мислиш, че ще започне точно сега?“

— Благодаря — отговорих й. — И на мен ми харесват. Слушай, трябва да си купим нещо за ядене, а също така да ти вземем и нова четка за зъби, шампоан и други неща. Какво ще кажеш да отидем на пазар? Как ти звучи?

— Харесва ми — изрече Тийгън с онова нейно приглушено гласче, с което вече бях свикнала.

— Изобщо ли не си уморена от пътя? — бяхме прекарали едва няколко минути в апартамента, но вече исках отново да правя нещо, да се раздвижа. Движението ме държеше заета, за да не мисля за всички неща, които можеха да се объркат, за огромната загуба в живота ни, за това, пред което бяхме изправени сега.

— Не — усмихна ми се Тийгън, — изобщо не съм уморена.

— Чудесно, точно това исках да чуя.

 

 

Конспирация. Това със сигурност представляваше някакъв вид конспирация.

Шампоанена конспирация. Кой би могъл да предположи, че е възможно да намериш толкова различни видове шампоан в Лийдс?

Бях обиколила всички редове в супермаркета в търсене на подходящ шампоан за Тийгън, и бях открила, че има безброй много видове и марки от въпросната почистваща течност. Аз самата неизменно си купувах шампоан от едно и също място — от фризьорския салон в Раундхай, където ходех всеки шест седмици да ми изправят косата, така че никога не ми се бе налагало да разбера колко видове шампоани съществуват за косата на белите. Още по-малко знаех кой от тях е най-подходящ за косата на малко бяло момиченце, защото, докато разглеждах рафтовете, бях забелязала, че повечето от шампоаните, с благозвучните им имена, които си спомнях от рекламите по телевизията, бяха за възрастни. Те съдържаха серамид, плодови екстракти и безброй други съставки, за които не знаех нищо и нямах представа дали са подходящи за детска коса. Докато бяхме в хотела, използвах малките шишенца, които камериерката оставяше всяка сутрин в банята, но това едва ли бе нещо, което трябваше да се прилага за по-дълго време. Моят шампоан пък по всяка вероятност изобщо не подхождаше на типа коса на Тийгън. Докато все още живеехме заедно, Адел понякога го ползваше, когато бе свършила своя, но не толкова често, а освен това нейната коса бе гъста и къдрава и както тя ми казваше, имаше нужда от много овлажняване. Косата на Тийгън обаче бе съвсем права, с тънки кичури, нежни като коприна. Не можех да рискувам да я увредя, да превърна деликатните блестящи нишки в безформени разрошени къдрици.

„Защо Адел не ми спомена нищо за тези неща?“ — помислих си, обхваната от абсурдна нервност. Нима това щеше да се окаже нещото, което щеше да пречупи привидното ми спокойствие? Не разпознаването на тялото, не моментът, в който сложиха в ръцете ми урната с праха на Адел, а мисълта, че не мога да намеря подходящия шампоан?

Работата беше в това, че не ставаше въпрос за шампоана, а за нещо много повече. Този шампоан беше само едно от безбройните неща, които не знаех за своята малка повереница. Тийгън имаше вкусове и предпочитания, за които аз нямах и най-малка представа. Имаше телевизионни шоута, които за нищо на света не искаше да пропусне, и други, които изобщо не искаше да гледа, храни, към които беше алергична, и такива, които отказваше да яде просто защото не й бяха вкусни. Имаше събития и изрази, споменаването, на които щеше да я накара мигновено да избухне. Продукти, които бяха подходящи за косата й. Тийгън представляваше цяла една вселена от мисли, чувства, нужди и желания, за които не знаех абсолютно нищо. Уморено се облегнах на количката, без да преставам да оглеждам рафтовете, надявайки се да намеря нещо, което да свърши работа. С всеки миг се чувствах все по-несигурна.

— Спомняш ли си с какъв шампоан си се мила преди?

Тийгън, която стоеше до мен, здраво стиснала Мег, ме погледна и безмълвно поклати глава.

„Защо е толкова трудно? — запитах се наум. — Става въпрос само за един шампоан.“ Само един шампоан, наистина. Буквално. Просто трябваше да избери един и да приключа с това. Само че не беше толкова просто. Бях търсила шампоана, който бе най-добър за мен, с години, така че сега не можех да лиша Тийгън от това право. „Овладей се, Матика, това е само един шампоан!“ — поведох спор сама със себе си.

С ъгълчето на окото си видях да се приближава една от продавачките. Тя беше по-млада от мен и не приличаше на жена, която има деца, но косата й беше с бледозлатист цвят, също като тази на Тийгън. Можеше да се окаже, че е в състояние да ми даде някакъв съвет.

— Извинете — казах, като й препречих пътя.

На лицето й се изписа усмивка, но малките й кафяви очички останаха недружелюбни.

— Кажете, госпожо.

— Чудех се дали не бихте могли да ми помогнете? Опитвам се да намеря възможно най-добрия шампоан за детска коса — посочих към Тийгън, която надлежно й се усмихна. — Питах се дали бихте могли да ми кажете кой продукт би бил най-подходящ в случая.

— Ами… Нека да видя… — започна жената, обръщайки се към рафтовете.

Преди да успее да каже нещо повече, един глас се намеси в разговора ни:

— Не знаете ли?

И двете погледнахме да видим кой е проговорил, и се озовахме лице в лице с жена с майчински вид, около четиридесетгодишна, със закръглено тяло, напъхано в блуза и пола на цветя.

— Извинете, на мен ли говорите? — попитах.

— Да. Не знаете ли какъв шампоан трябва да купите?

„А теб какво те засяга?“ — помислих си ядосано.

— Ъъъ, всъщност никога досега не съм й купували шампоан — изрекох на глас, опитвайки се да не прозвучи много грубо, и се обърнах към продавачката, изключвайки нахалницата от нашия разговор.

— Защо не попитахте работодателя си, преди да излезете на пазар? — жената изобщо не се трогна, че й бях обърнала гръб.

За момент продължих да не й обръщам внимание, докато не осъзнах какво точно беше казала, и се намръщих в недоумение.

— Защо ми е да питам директор по маркетинга, за детски шампоан?

— Родителите й със сигурност знаят какъв шампоан използват.

Сега вече ми просветна: черна жена с малко бяло момиченце — какво друго бих могла да бъда, освен бавачка, наемен персонал? „Приличам ли на бавачка?“ Погледнах надолу към червената риза с къси ръкави и разтворена на врата и развлечените сини дънки, които носех. Обувките ми бяха ниски и удобни, а на гърба ми бе преметната раница от черна кожа. Човек, който не ме познава, никога не би си помислил, че говори с преуспяващ тридесет и две годишен национален мениджър по маркетинга, това беше вярно, но имаше и друго, което също беше вярно: никой, който ме погледне, не би преценил характера ми като подходящ за бавачка. Неведнъж ми бяха казвали, че излъчвам вибрации, които предупреждават хората да стоят настрана, и че „дружелюбна“ не е точно думата, с която биха започнали описанието ми, така че кой, за Бога, би се навил да плаща, за да се грижа за детето му? И защо, така или иначе, да не можех да бъда родител на Тийгън? На тази жена й трябваше само да ме погледне, за да реши, че съм прислужница. Откъде би могла да знае, че не съм, да речем, мащеха на Тийгън?

— Е, родителите й не знаят — процедих през стиснати зъби.

Продавачката отстъпи встрани. Може би искаше да е по-далеч от нас, в случай че нещата загрубеят, но реших, че е по-вероятно просто да не желае да попадне в опасната зона, ако двете с другата купувачка започнем да хвърляме бутилки една по друга.

— Къде са родителите й? — поиска да разбере непознатата с тон, който подсказваше, че очаква мигновено да призная, че съм отвлякла детето.

— А вас какво ви засяга? — гласът ми беше спокоен, при все че в него се прокрадна нотка на гневно негодувание.

— Какво правите с това дете?

— Щом толкова държите да знаете — отвърнах остро — аз съм нейният родител.

— Вие?

— Да, аз.

— Нейните родители знаят ли, че претендирате тя да е ваша дъщеря? — гласът й се повиши, привличайки към нас вниманието на останалите купувачи, които незабавно се приближиха и започнаха да се преструват, че разглеждат пелени, памучни изделия, бебешки храни и бутилки, за да могат да ни държат под око.

— За нищо не претендирам — изсъсках ядно.

— Тогава какво правите? — попита тя все така високо.

Какво правя ли? Опитвам се да се справя с всичко тона, ето какво правя. Опитвам се да не се срина и да не избухна в сълзи, само защото не мога да намеря подходящ шампоан. Едва се сдържам да не отварям всяка вечер нова бутилка водка и да се наливам, докато не се окаже, че най-добрата ми приятелка е отново жива, годеникът ми не е измамник и аз все още живея в Лондон и работя като регионален мениджър по маркетинга за компанията, на която съм посветила седем години от живота си.

Тийгън подръпна дънките ми малко над коляното и ме принуди да погледна към нея.

— Този ми харесва — съобщи тя и протегна нагоре към мен един шампоан в яркооранжева опаковка.

Дори не бях забелязала, че се е отделила от мен. Поех шампоана и с ясното съзнание, че всички купувачи на този ред ме гледат, започнах да чета етикета. Не че толкова се интересувах от думите и от съставките, не, аз просто показвах, че не съм уплашена. Никой и нищо не можеше да ме накара да подвия опашка и да избягам, независимо колко ми се искаше да направя точно това. Погледнах надолу към Тийгън и й се ухилих. Изненадана видях, че тя ми се усмихна в отговор, преди да хвърля шампоана в количката.

Въпросът на жената „Какво правите?“ продължаваше да виси във въздуха. Погледнах към нея и й се усмихнах сладко.

— Какво правя ли? Купувам шампоан.

Тийгън пъхна ръката си в моята и двете излязохме от реда, бутайки количката, с гордо вдигнати глави.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите, толкова силно, че можех да чуя ударите му. Това, което, току-що преживяхме, щеше да се случва често през следващите седмици, месеци, а най-вероятно дори и години. Всеки непознат щеше да подлага на съмнение моето място в живота на Тийгън. Никой нямаше да повярва, незабавно, че аз съм законния настойник на Тийгън, че съм нейният „родител“. Откакто бях подала документите за осиновяването, бях открила, че то няма да бъде незабавно и безпроблемно. Процедурата щеше да отнеме месеци и дори години. Имах да преодолявам безброй пречки, да попълвам цели купища документи, да предоставям информация за най-съкровените неща от живота си на всеки непознат, който ме попита. Най-лошото беше, че дори и това в крайна сметка можеше да не се окаже достатъчно. Междурасовите осиновявания бяха много, много редки, особено случаите като моя, когато чернокожа жена иска да осинови бяло дете. Аз обаче трябваше да го направя, каквото и да ми струваше това.

През онзи ужасен ден в хотела, когато хлипането на Тийгън затихна и тя се отпусна неподвижна и безпомощна в ръцете ми, след като й казах, че майка й е отишла в рая, ме бе осенило прозрението, че има нещо, с което бих могла да се издължа на Адел, задето не бях при нея до края, задето не й бях помогнала, когато все още можех. Имаше само един начин, по който бих могла да докажа на Тийгън, че винаги ще бъда до нея. Трябваше да я осиновя. Не само да я взема при себе си, а да я превърна в част от семейството си, да бъда нейна майка, точно както Адел искаше. Сега вече знаех, че може и да не ми разрешат да стана такава.

— Мамо Рин — каза Тийгън, изтръгвайки ме от мрачните ми мисли. Погледнах към нея и се намръщих.

— Как ме нарече?

— Мама Рин — повтори Тийгън с тон, който подсказваше, че ме мисли за бавноразвиваща се. Сякаш беше съвсем нормално да ме нарича „мама“, след като ми бе казвала „леля Рин“ през целия си досегашен живот.

— Защо ме наричаш „мама“? — попитах я аз и с ужас видях как личицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Ти каза, че си моята нова майка — прошепна тя и сините й очи се наляха със сълзи, а в гласа й се промъкна обвинение, задето съм я излъгала.

Наведох се, за да се изравня с нея. Исках само да не се разплаче. Последният път, когато го бе направила в мое присъствие, бе много мъчителен и за двете ни и ни трябваха часове, за да се успокоим. Последното, което исках, беше да й причиня болка и тя да рухне насред супермаркета, заради нещо толкова нормално, като това да ме нарече „мамо“.

— Наистина съм — уверих аз бледото й личице, погалих косата й и й се усмихнах успокоително.

Тя поклати глава.

— Но не си моята истинска майка. Моята истинска майка отиде в рая и няма да се върне.

— Точно така — съгласих се тихо аз.

— Значи, ти вече не си леля Рин.

— Не, мисля, че не.

— Тогава значи си мама Рин — заключи Тийгън. Бях впечатлена от логичното й мислене. Наистина беше много умна. Бях забравила това нейно качество и как още на три години, Тийгън можеше да приведе цял куп убедителни доводи, за да й позволят да си легне по-късно.

— Правилно, аз съм мама Рин. Какво искаше да ме попиташ?

Тийгън подсмръкна и избърса сълзите от едното си око, с опакото на дланта си.

— Може ли… — хлъцна тя, — може ли да получа малко шоколад?

— Да, но само ако си изядеш всичките зеленчуци — това звучеше като изречено от отговорен възрастен, нали така?

Сърцевидното й личице внезапно грейна в усмивка и тя поклати глава.

— Ние изобщо нямаме зеленчуци — изхихика, сочейки към храната в количката ни.

Реших, че няма да купуваме зеленчуци, не и днес. Толкова отдавна не бях я чувала да се смее и не бях виждала тази широка усмивка на лицето й, че просто не можех да я принудя да яде зеленчуци точно сега.

— Хвана ме — съгласих се ухилено. — Никакви зеленчуци днес, но от утре започваме да се храним здравословно, ясно?

Тя кимна и преди да успея да се изправя, обви врата ми с ръце и здраво ме стисна, а после ме пусна. Веднага след това застана обратно до количката, хванала Мег с две ръце, и безизразно се загледа пред себе си, сякаш изобщо не ме бе прегръщала.

Докато се изправях, си спомних единствения път, в който се бях качвала на лодка. Бях се вкопчила в ръба й, чувствайки се така, сякаш вътрешностите ми се бяха стопили на кипяща каша. Сега това чувство на гадене отново се надигаше в стомаха ми. „Мили Боже, какво ще правим, ако не ми позволят да я осиновя?“