Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (45)

44

Тийгън се усмихна при вида на тортата и цялата грейна.

Беше се усмихвала през целия ден и не даваше признаци, че скоро ще спре. Усмихваше се на всеки подарък, на всяко поздравление, на всяка игра. Но най-голямата усмивка бе запазена за тортата. Пламъчетата на шестте свещички се отразяваха в тъмносините й очи, докато поставях пред нея огромната квадратна шоколадова торта, покрита с розов крем, с фигурка на принцеса на върха. Всички я заобиколиха и запяха „Честит рожден ден“. Тя се спря, за да си намисли желание и угаси свещичките с едно-единствено духване.

След този ритуал дойде ред на отварянето на планината от подаръци, които бе получила. Моите родители й бяха купили дигитален фотоапарат, децата на сестра ми й бяха изпратили пълен комплект от книгите на Роалд Дал, двете деца на по-малкия ми брат й бяха подарили дивидита с филми на Уолт Дисни, а децата на по-големия ми брат й бяха изпратили екип за карате. След две седмици щяхме да имаме семейно събиране в Лондон по случай пристигането на по-големия ми брат и неговото семейство от Япония, така че никой от братовчедите на Тийгън не присъстваше на партито. Подаръците на другите деца варираха от дивидита до книги, от кукли до картинни мозайки.

След духането на свещичките на тортата, повечето от децата се втурнаха обратно към надуваемия замък, за да подскачат отгоре му. Тийгън също се отправи нататък, докато аз вдигнах тортата и я занесох в миниатюрната кухничка към залата, за да я разрежа за по-късно. Тържеството вървеше добре — през последните два часа само няколко от децата се бяха разплакали, по-голямата част от неизядената храна беше в картонените чинии вместо по паркета или из грижливо окосената трева отвън и никой не се беше ударил. Според мен по-добре не можеше да бъде. Двамата родители, които бяха останали на празненството, последваха децата навън, оставяйки ме сама в кухнята. Нейт, четвъртият възрастен в групата, бе все още в залата и говореше с едно момченце, което по някаква причина не се бе приобщило към останалите.

Нейт се бе оказал направо незаменим. Когато пристигнахме, той пое първата смяна край надуваемия замък, като надзираваше издуването му и се погрижи нито едно дете да не се качи върху него с обувки. Когато една от майките пое поста му, той направи бърза обиколка наоколо, като събираше боклука, който децата бяха направили и го пъхаше в големите черни торби за боклук, които бяхме донесли. На няколко пъти се връща до апартамента, за да вземе нещо, което бях забравила, като например фотоапарата и някои от подаръците на Тийгън, а накрая, благословена да е милостивата му душа, дори се втурна натам за последен път, за да донесе свещите за тортата. Никой, който бе видял колко незаменим се оказа Нейт днес, не би предположил, че не обича да е около деца, че не ги разбира или че не знае как да общува с тях.

Докато разрязвах тортата, за момент спрях и през отвора за сервиране на храната отправих поглед към Нейт. Той носеше тениска с V-образно деколте и тъмнозелени панталони. Бе се подстригал наскоро и изглеждаше много красив. По-здрав, по-силен, съблазнителен. Вече не изживявах моменти, в които го чувствах като inamorato; когато го поглеждах, не си мислех „любими“, но… Прогоних тази мисъл от ума си, преди дори да се е оформила напълно. Никой нищо нямаше да спечели, ако започнех да мисля по този начин.

Слабичкото момче, на което Нейт продължаваше да говори, попиваше жадно думите му, каквито и да бяха те. Нейт разпалено жестикулираше, усмихваше се непрестанно и постепенно срамежливото лице на момчето малко по-малко се отпусна. Зачудих се какво ли му говори Нейт — дали му разказва някоя героична история, която ще остане с него през цялото му детство; дали знае, че това, което му казва в момента, може завинаги да окаже въздействие върху живота на момчето. Дали…

Неочаквано той вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Останах като прикована на мястото си. Не се оказах достатъчно бърза — не успях да погледна настрани и да се престоря, че погледът ми е попаднал върху него съвсем случайно. Продължих да се взирам в него.

Устните на Нейт се извиха в усмивка, а очите му заблестяха. Веднага почувствах през тялото ми да преминава предателска тръпка. Постарах се да не се издам и му се усмихнах в отговор.

— Госпожо Бренън — чух до себе си момичешки глас. Когато видях кой бе проговорил, едва успях да се въздържа да не завъртя очи.

— И преди съм ти казвала, Реджина, не се казвам госпожа Бренън. Можеш да ме наричаш Рин или майката на Тийгън, но не и госпожа Бренън.

Това момиче, тази Реджина Матисън с нейната късо подстригана кестенява коса и лунички по широкия нос, бе точно такава, каквато си я бях представяла — арогантна, надменна командаджийка. Не бях изненадана, че родителите й изчезнаха веднага след като я доведоха тук — сигурно умираха от щастие, че поне три часа няма да им се налага да я търпят. Луничавият нос на Реджина се сбърчи, докато тя обмисляше думите ми.

— Има прекалено много суха храна — каза тя накрая.

Намръщих се драматично.

— Права си, Реджина. Не бях забелязала.

Тя въздъхна, изпълнена със самодоволство заради наблюдателността си.

— Майка ми казва, че не е хубаво човек да яде прекалено много суха храна.

— Така ли казва? Е, аз пък мисля, че един път няма да навреди.

— Сигурна съм — увери ме тя с още една самодоволна въздишка. От устата на Тийгън това щеше да прозвучи сладко, но така, както го каза Реджина… Не исках да довеждам тази мисъл докрай.

— Все пак има и плодове, Реджина. Ягоди и плодова салата. Защо не си вземеш ягоди?

— Сигурно ще го направя.

— Иди при другите деца, Реджина. Убедена съм, че много от тях искат да говорят с теб.

— Добре, госпожо Бренън — каза тя и заподскача към вратата, за да отиде да притеснява някой друг.

Отново се заех с разрязването на тортата и тъкмо бях привършила, когато Нейт влезе в кухничката. Той тръгна към мен и се спря толкова близо, че усетих топлината на тялото му преди още да се извърна към него.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

Обърнах се да го погледна и открих, че лицата ни почти се допират, тъй като той бе навел главата си, за да се изравни с мен. Тъмносините му очи се взираха право в моите и караха дъха ми да секва в гърдите.

— Виждаш ли тези торбички? — попитах.

Той кимна, без да поглежда към скъпите лъскави червени пликове, строени на масата пред нас. Вече бях напълнила всеки от тях с по една наистина шумна играчка — духалка — с което със сигурност щях да си спечеля омразата на всички родители — торбичка със сладки, благодарствена бележка, която бях помогнала на Тийгън да напише, и извита сламка. Сега оставаше да сложа вътре парчетата торта.

— Ако сложиш тези парчета торта в торбичките, ще ме улесниш много. Първо обаче трябва да ги увиеш в салфетки. Да — не можех да приказвам нормално и това се дължеше на неговата близост. — Салфетки. Торта. Торбички.

Погледът му се премести от очите към устните ми и се задържа там, преди отново да се върне на очите ми. На лицето му съвсем ясно бе изписано за какво си мисли в момента. Той се наклони напред към мен, едва доловимо. Знаех, че ще ме целуне. На тържеството по случай рождения ден на дъщеря ни той щеше да прекрачи границата и да ме целуне. А аз щях ли да го целуна в отговор? Щях ли да обвия ръце около врата му и да го целуна? Или щях да го отблъсна от себе си и да му напомня, че си имам приятел? Нейт се доближи още повече.

— Добре — прошепна той, а после изведнъж се отдръпна назад, лишавайки ме от желанието, което знаех, че изпитва в момента. Давах си сметка, че го прави нарочно. Искаше да ме накара да се почувствам възбудена, та после аз да направя следващата крачка, като се отдръпне. Вече бе играл тази игра — в миналото, след някоя караница, когато изпитваше нужда да му докажа, че го желая също толкова силно, колкото и той мен.

Той взе половината от тортата заедно с подложката й и я занесе на другия край на масата. Изми си ръцете, преди да започне да увива квадратните парчета в бели салфетки.

— Чувствам се странно — каза. Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш не се бе опитвал да ме прелъсти само преди минута. — Ти и аз, с цяла орда деца и все още не сме откачили.

— В действителност, децата дори започнаха да ми харесват — отвърнах, подражавайки на равния му тон. За нищо на света нямаше да му позволя да разбере как почти се бях поддала на игричката му.

— И на мен.

— Знам. Ти и онова момче май се разбирате много добре.

— Напомни ми какъв бях аз на неговата възраст: срамежлив и уплашен от другите деца, и най-вече от момичетата.

— Радвам се, че изглеждаш толкова добре, Нейт. Видът ти е много по-добър.

— И се чувствам по-добре. Всичко това е благодарение на теб, Тийгън и Люк. Наистина ми помогнахте много през последните няколко седмици… Вече не съм толкова потиснат… Нали разбираш, заради Адел. Но пък се чувствам виновен.

— Защо?

— Защото аз трябваше да ти помогна да се съвземеш — нали ти загуби най-добрата си приятелка. Вместо това, рухнах пред теб и се наложи ти да се грижиш за мен.

— Ние си помогнахме взаимно. А и нали знаеш, че бих направила почти всичко за тебе, приятелю.

— Мислиш ли, че ако бяхме решили да имаме деца, щеше да е така, както днес?

— Не, Нейт. Ако имахме деца, те щяха да бъдат самото зло и църквата щеше да назначи специален отряд, за да отърве света от тях.

— Не е вярно, щяха да бъдат много сладки — възрази Нейт. — С огромни очи, лъскава черна коса, кожа с цвят на капучино и широка усмивка…

— Сега вече искаш деца, така ли? — попитах, защото той очевидно бе мислил по въпроса. — Няма нищо срамно, ако е така.

Нейт се замисли за момент.

— Не — той потрепери леко. — Не, съвсем не. Тази мисъл често ми хрумва напоследък, но в действителност не искам дете. Искам да кажа, не искам друго дете.

— Нито пък аз. Обичам Тийгън с цялото си сърце, не бих могла да живея без нея, но не искам отново да минавам през същото.

— А Люк на какво мнение е? — Нейт спря да увива в салфетка поредното парче торта и ми отправи онзи поглед, с който винаги успяваше да ме накара да се почувствам изнервена. — И той ли си мисли така? Струва ми се, че той иска деца — много деца.

— Може би — казах. Разбира се, че искаше много деца. Това беше слонът, притаен в ъгъла, който хвърляше такава огромна сянка върху връзката ни. Не бяхме разговаряли направо за това, но знаех, че иска да стане баща, а той бе наясно, че съм приключила с майчинството, когато взех Тийгън. По този въпрос мненията ни фундаментално се различаваха, така че нито единият, нито другият смееше да го повдигне, защото, веднъж започнали този разговор, не можехме да предвидим докъде щеше да ни доведе той? Всеки от нас имаше свое твърдо виждане по въпроса и никой не искаше да отстъпи. Достатъчно трудно бе да се опитваме да се разберем дали официално да заживеем заедно. Една дискусия дали да имаме или не други деца, можеше да свърши с… Можеше да стане причина всичко да свърши.

— Обичаш ли го, Кам?

Погледнах го. От толкова време никой не ме бе наричал Кам, че почти бях забравила, че някога отговарях на това име. Кимнах.

— Да.

— Повече, отколкото обичаш мен?

— Моите чувства към теб са минало, Нейт.

— Лъжеш и мен, и себе си.

— С Люк ще се оженим. Говорихме за това преди няколко седмици.

Нейт сви рамене, без да се впечатлява.

— Не ми пука. Все още лъжеш и себе си, и мен.

— Изобщо нямаш представа какво говориш.

— Не казвам, че не го обичаш. Мисля, че си раздвоена, защото искаш и двама ни. Не умееш да прикриваш чувствата си, така че и той го знае. Изненадан съм, че не ти е казал нищо. Или ти е казал? Затова ли ти е направил предложение — защото подозира, че не си сигурна в чувствата си?

Отново се заех с увиването на парчетата торта в спретнатите им обвивки от салфетки, без да обръщам внимание нито на него, нито на думите му.

— Обичам те, Кам.

Сложих поредното парче торта на салфетката пред мен и усетих, че ръцете ми треперят. Мразех властта, която Нейт притежаваше над емоциите — и мои, и негови — тази негова способност просто да облече в думи това, което чувства, без да се замисля какво може да ми причини това.

— Не желая да те притискам. Искам само да го знаеш. И настоявам да бъдеш честна пред самата себе си.

Загледах се надолу към масата. Какво изпитвах, си беше лично моя работа, и ако лъжех самата себе си, това също се отнасяше само до мен. Нищо не бях длъжна да признавам. И какво изобщо имаше да се признава? Че ме привлича? Естествено — та той беше невероятно привлекателен. Че когато Люк ме изнервяше до лудост, започвах да копнея за Нейт? Всички жени го правеха понякога. Преди Нейт да се появи отново в живота ми, си фантазирах за страстен секс с Джеймс Фокс или Киану Рийвс. Не беше честно от страна на Нейт да ме обвинява за това, особено когато знаех, че и Люк си мисли същото. Изобщо те двамата си въобразяваха, че знаят всичко за чувствата ми, и когато се опитвах да ги поправя, просто отказваха да ми повярват. Как бих могла да убедя Нейт, че греши? Че въпреки, че все още го харесвам, Люк е моя любовник.

— Госпожо Бренън — каза Реджина Матисън, като ме подръпна за полата.

Не й обърнах внимание. Нямах намерение да й отговарям, докато не ме нарече с правилното име.

— Госпожо Бренън — този път дърпането беше по-силно.

Продължих да се занимавам с увиването на парчетата торта в салфетки, без дори да поглеждам към нея.

— Госпожо Бренън — настоя Реджина.

— Какво? — изръмжах и най-накрая се обърнах. Тъкмо щях да кажа „И не съм никаква госпожа Бренън“, когато видях уплахата, изписана на лицето й.

— Тийгън посиня цялата — съобщи тя.

— Какво?…

Захвърлих настрана парчето торта, което, държах и се втурнах вън от кухнята. Вратите, които отвеждаха навън, бяха в най-задната част на залата и аз се устремих към тях. Тичах, но ми се струваше, че краката ми изобщо не се движат — че гледам филм на забавен кадър. Когато бях млада, често сънувах един постоянно повтарящ се кошмар — че се опитвам да избягам от някаква надвиснала опасност и краката ми бягат бързо, ръцете ми правят мощни изтласкващи движения в ритъм с тичането, а сърцето ми бие така силно, че ударите му отекват в ушите ми, но въпреки това се движа непоносимо бавно, като че ли тичам по повърхност, намазана със смола, която полепва по стъпалата ми. Точно така се чувствах сега, когато се втурнах към надуваемия замък — бягах, но не можех да тичам достатъчно бързо. Близо до замъка се бяха събрали всички деца — стояха в кръг, смълчани и уплашени. Гледаха нещо на земята. Когато дойдох по-близо, видях, че в центъра на кръга е една майка, която се бе навела над Тийгън и повтаряше:

— Тийгън, чуваш ли ме?

Тийгън лежеше по гръб на земята, съвсем неподвижна. Неподвижна и съвършена. По красивата й бяла рокля на червени точки нямаше нито една гънчица, краката й се подаваха изпод полата, все още обути с обувките в тон с роклята. Двете опашки, вързани с червени панделки, падаха все тъй симетрично от двете страни на главата й. Очите й бяха затворени, а устните — открехнати, но тя наистина бе станала синя. И продължаваше да става все по-синя с всяка секунда. Лежеше така неподвижно… Адел. Споменът как изглеждаше приятелката ми последния път, когато я видях, изгори съзнанието ми като огън. Адел бе също така неподвижна тогава. Неподвижна, студена и мъртва.

Изблъсках настрана жената наведена над Тийгън и паднах на колене, притиснах ухо до гърдите й. Удар. Толкова приглушен, че едва го чух, но го имаше. Сърцето й още биеше. Но тя не дишаше.

— Нейт! Извикай линейка! — изпищях.

— Вече идва насам — чух гласа му някъде наблизо.

— Какво стана? Тийгън задави ли се? — попитах децата наоколо, като внимателно повдигнах главата на Тийгън назад и отворих устата й.

— Тя пъхна в устата си една ягода — отвърна Реджина и посочи с ръка. Проследих посоката на пръста й и видях на земята да лежи ягода — цяла и недокосната. Тийгън дори не бе отхапала от нея, следователно нямаше как да се е задавила. Това можеше да означава само едно — че е алергична към ягодите. Когато се прояви алергична реакция, човек има нужда от антихистамин и адреналин, за да може сърцето му да продължи да бие. Все толкова знаех. Трябваше да поддържам дишането и биенето на сърцето й.

Поех си въздух и го издишах в устата й, а после натиснах гърдите й много внимателно, за да не й счупя ребрата. Броя до пет и натискам внимателно всеки път. После пак издишвам в устата й. Нейт коленичи до мен с намерението да започне масаж на гръдния й кош, но аз го спрях с поклащане на главата. Трябваше аз да го направя. Трябваше да поддържам започнатия ритъм и да я върна към живота. Отново се върнах към гърдите й. Едно, две, три, четири, пет. Пак издишвам в устата й. Не долових никакво движение. Тийгън не дишаше. Отново издишвам в устата й. Гърдите. След последното натискане долепих глава до гръдния й кош. Удар, все тъй слаб и едва доловим. Сърцето й все още биеше. Отново устата. Отново гърбът.

Сега за пръв път чух гласовете на децата, събрани наоколо, които плачеха и искаха да разберат какво става. След малко чух как някой ги успокоява и ги отвежда настрана. Отново си поех въздух и го издишах в устата на Тийгън, без да се осмеля да си помисля колко студени са устните й и как става все по-тъмносиня с всяка секунда. На всяка цена трябваше да продължа. Да продължа да се опитвам да я съживя. Чух гласа на Нейт, който казваше нещо на някого.

Отново издишах в устата й и после усетих силните ръце на Нейт, обвити около мен, да ме отдръпват от нея. Исках да го отблъсна и да изкрещя, че няма да спра, когато на моето място до Тийгън застанаха двама медици със зелени престилки. Единият от тях, слаб мъж в края на четиридесетте, постави на лицето й кислородна маска, като изцяло скри красивите й черти под грозната пластмаса, а закръглената жена на около тридесет напълни една спринцовка с прозрачна течност.

— Не я наранявайте! — изкрещях. — Тя е толкова малка, не я наранявайте!

Ръцете на Нейт затегнаха хватката си около мен, за да ми попречат да се намеся. Той ме притисна до себе си и започна да шепне нещо в ухото ми. Знаех, че са някакви успокоителни думи, но не можех да ги чуя. Цялото ми внимание бе насочено към иглата на спринцовката, която се заби в бедрото на Тийгън. Потръпнах цялата. Не се случи нищо. Тя не се надигна внезапно, борейки се да си поеме дъх. Не се помръдна, за да ни покаже, че е добре. Дори не трепна, когато иглата се заби в кожата й. Сякаш ужасен от липсата на реакция у нея, Нейт отпусна ръце и потокът от уверения, че всичко ще се оправи, секна. Коленете ми поддадоха и аз се свлякох на земята.

„Свършено е — дадох си сметка, докато медиците си разменяха угрижени погледи. — Мъртва е.“