Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (41)

40

Един от любимите ми моменти от деня, бе времето преди лягане на Тийгън, докато тя се къпеше. Сядах на пода до ваната и чаках, докато дойде време да измия косата й с шампоан, а междувременно си бъбрехме за какво ли не. Люк никога не я къпеше и не ми предлагаше да го стори. Навярно не искаше да остана с погрешно впечатление, защо прекарва с нас толкова много време. Дори и да ми предложеше обаче, щях да му откажа, защото времето за къпане бе специалното време на Камрин и Тийгън — двадесетте най-прекрасни минути от целия ден.

Два месеца след смъртта на Адел с Тийгън вече си бяхме изградили всекидневни навици. Бяхме свикнали една с друга. От смъртта на Дел вече бяха изминали седем месеца, а Денят на Адел ни бе накарал веднъж завинаги да приемем, че тя няма да се върне повече. Красиво написани писма, ароматът й пропил се в дрехите, смешни снимки — всички те бяха прекрасни; бяха безценни спомени от жената, наречена Адел Бренън, но не бяха самата тя, а само багри от отпечатъка, който бе оставила върху света. Аз и Тийгън можехме да гледаме тези неща винаги когато пожелаехме, тя обаче нямаше да се върне и ние трябваше да свикнем с новия си живот и една с друга.

Малко по-малко, в живота ни бе навлязла рутината. Люк прекарваше все повече време с нас. Беше се сдобил с ключ от апартамента и сега идваше тук почти всяка вечер след работа; дори в края на седмицата рядко се прибираше в апартамента си в Олудли. Нейт също се отбиваше често — въпреки че трябваше дълго да шофира, за да стигне от своя дом до нашия, той ни гостуваше за половин час, за да пийне чай, да си поговори с Тийгън и да се преструва, че не забелязва Люк, който му се зъбеше от ъгъла. На няколко пъти Люк ме попита дали Нейт ще подпише документите, което според него означаваше, че тогава Нейт ще изчезне от живота ни. Отговарях, че нямам представа. Не смеех да задам на Нейт този въпрос, защото не исках да го притискам, а освен това, след срещата ни на улицата онази нощ, нито той, нито аз изпитвахме желание да говорим за тези неща.

Да, бяхме установили всекидневието си в определени рамки и при все че сърцето ми все още подскачаше всеки път, щом зърнех Нейт, знаех, че с времето това ще престане — когато свикна с повторната му поява в живота ми. Имаше само един малък проблем в този наш чудесно подреден живот — малък проблем, който постепенно нарастваше и който ние, тримата възрастни, се преструвахме, че не забелязваме, въпреки че той придобиваше размерите на огромен слон всеки път, когато Нейт се появеше в апартамента.

Тийгън протегна ръка, пълна с бели мехурчета пяна, и ги изсипа върху дланта ми. Покорно наведох глава, за да ги духна към нея точно когато тя реши да посочи слона.

— Люк ли е моят татко?

Обхвана ме паника, но се постарах да не позволя това да си проличи в гласа ми. За всичкото това време, още не бях решила какво да й кажа. Истината ли? Да й кажа, че Нейт е донора на сперма, благодарение на когото се е появила на този свят? Или да излъжа и да заявя, че не познавам татко й? Допреди няколко седмици това дори нямаше да е лъжа. Не познавах онзи Нейт, който бе спал с Адел. Сега обаче той ми бе обяснил всичко; сега вече го познавах и разбирах причините за постъпката му.

— Защо ме питаш?

— Защото Реджина Матисън каза, че всяко дете си има мама и татко. Аз й отвърнах, че имам само мама Рин и мама, която е в рая, а тя каза, че имам и татко. И после предположи, че може би моят татко е Люк. Аз отрекох, защото Люк ми е приятел. Но тя смята, че пак може да ми е татко. Той ли е татко ми?

„Само да я срещна, ще й дам да се разбере на тая Реджина Матисън. Или по-вероятно ще се скарам с родителите й. Това момиче се превръща в проклятието на моя живот — постоянно говори за неща, за които не искам дори да си помислям, а още по-малко да ги обсъждам с Тийгън.“

— Люк не е твоят татко.

— Но аз си имам татко, нали така? Госпожица Луис, учителката ми, каза, че всеки си има татко.

— Да. Да, Тийга, имаш — устата ми бе пресъхнала, а сърцето ми се бореше да изхвръкне от гърдите.

Тийгън престана да улавя мехурчетата в дланите си и да разплисква водата с крака и застина неподвижна, докато мехурчетата изчезваха, оставяйки бели следи в изстиващата вода. Тя бе отгатнала по треперенето на гласа ми, че нещо не е наред и попита предпазливо:

— Как се казва той?

Лицето й се бе зачервило от горещата вода, а по лицето й бяха полепнали кичури мокра руса коса. Търпеливо чакаше отговора ми.

Въздъхнах и усетих, че цялото ми тяло трепери. Прехапах долната си устна.

— Нейт — изрекох бързо.

Тийгън вдигна малките си ръце нагоре и ги прокара пред очите си в знак на изненада.

— Господин Нейт ли? — попита тя и примигна.

Кимнах.

— Да, господин — искам да кажа Нейт, е твоя татко.

— А не Люк? Люк не е ли моят татко?

Поклатих глава.

— Не, миличка.

— Ама съвсем наистина ли? — попита разочаровано тя.

Отново кимнах и в банята настъпи изпълнено с напрежение мълчание.

— В къщата на господин Нейт ли трябва да живея? — попита Тийгън накрая.

— Мили Боже, не! — изкрещях ужасено. — Ти ще останеш с мен, Тийгън, завинаги. Никога не го забравяй. Винаги ще бъдем двете с теб.

— И Люк също.

— Ъъъ, да — сама усетих, че не прозвуча толкова убедено, колкото би ми се искало.

— Ще се омъжиш ли за Люк?

— Не зная, никога не съм мислила за това.

— Ако се омъжиш за Люк, той ще ми стане ли татко? Ще стане ли татко Люк? — тя не криеше колко е очарована от тази перспектива.

— Предполагам — отвърнах.

— Ще се омъжиш ли за господин Нейт?

— Не — това бе нещо, в което бях напълно сигурна. С Нейт нямаше нито да се женим, нито да се събираме. В никакъв случай, все едно колко лудо забиваше сърцето ми, когато го зърнех, или колко пеперуди започваха да пърхат в корема ми всеки път, щом срещнех погледа му. С Нейт беше свършено наистина, честно, както би се изразила Тийгън.

— А защо не?

— Защото Люк е моя приятел.

— Но ти си купи онази красива рокля.

— Знам.

— Защо господин Нейт ми е татко?

Наистина ли трябваше да й обяснявам за птичките и пчеличките? Нямаше ли да е по-добре да я оставя да се наслаждава на невинността си още няколко години, да позволя и на себе си същото? Все пак, затова плащах училищна такса — за да натоваря някого другиго с притеснението да й обясни какво представлява секса. Дори нямах представа откъде се бяха появили в картинката тия птички и пчелички.

Тийгън продължаваше да чака отговора ми, примигвайки с мокрите си мигли.

— Ъъъ… — започнах и реших да прибегна до това, което обикновено правех в такива ситуации — да й задам въпрос, който да отвлече вниманието й. — Мъчно ли ти е, задето Нейт е твоя татко?

Тийгън сви устни в задълбочен размисъл и погледна надолу към разпенената вода. След малко сви рамене и отвърна:

— Не знам. Господин Нейт е забавен — сбърчи носле и поклати глава. — Люк не го харесва.

— Той ли ти го каза? — Люк го чакаше голяма разправия. Как смееше да въвлича Тийгън в това? Личните му чувства към Нейт не я засягаха.

Тя поклати глава.

— Не, но той говори сърдито на господин Нейт — тя прибра брадичката си към врата и започна да имитира гласа на Люк: — „Нейт, ти пак си тук, колко мило“ — отново заговори с нормалния си глас: — Постоянно повтаря това на господин Нейт, през цялото време. Това не е много мило, нали?

— Мъжете понякога стават глупави — обясних й.

— Господин Нейт постоянно те гледа. И понякога ти се усмихва, но ти не го виждаш. Той те харесва повече, отколкото харесва мен.

— Нейт харесва и двете ни.

— А ти кого харесваш повече — господин Нейт или Люк?

Само ако знаех, щях да спя по-леко нощем. Нямаше постоянно да се чувствам виновна заради желанието си да ги имам и двамата: Люк — защото беше тук сега и не бе познавал Адел, така че не ми напомняше постоянни за нея; Нейт — защото ми напомняше за жената, която бях преди години, Камрин, която можеше да бъде нежна и която често се смееше. От самото начало знаех, че Нейт ме обича, докато на Люк тепърва му предстоеше да докаже, че е така — двамата с него все още не смеехме да изречем думите, защото нито той, нито аз желаехме доброволно първи да се поставим в такава уязвима позиция. За разлика от Нейт обаче, Люк никога не ми бе изневерявал… Отново и отново се питах кого от двамата искам повече, с кого от тях трябва да бъда.

— Харесвам ги и двамата — помъчих се да обясня на Тийгън, а после поставих ръка под брадичката й, повдигнах лицето й нагоре и го завъртях наляво и надясно. — Но най-много харесвам Тийгън.

На лицето й разцъфна широка усмивка. Толкова беше красива с този малък полегат нос, огромните тъмносини очи и изящно извитата уста, която я превръщаше в миниатюрна двойничка на Адел, щом се усмихнеше. Тя отдръпна главата си от ръката ми, събра върху дланта си няколко мехурчета и ги духна към мен, покривайки червения ми пуловер с бяла пяна.

— Мамо Рин, ще си помисля за всичко това — каза тя със сериозността на съдия, който се готви да произнесе присъда.

— Добре — съгласих се. Ако го бе казал някой друг, а не Тийгън, щях да се засмея на това, колко сериозен е тонът й и колко преждевременно развита в умствено отношение е тя самата. Не се разсмях обаче, защото знаех, че тя е дете с подчертана склонност към размисли, което наистина изпитва нужда да разгледа тази нова ситуация с нужното внимание.

— Не знам дали искам господин Нейт да ми е татко — обясни ми тя. — Ще трябва да си помисля за това. Отново кимнах. Докато тя мислеше, трябваше и аз помисля как да й кажа, че Нейт е неин баща, независимо дали й харесва или не. Това бе нещо, което нито из, нито тя можехме да променим.