Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (43)

42

Люк навикна да вижда Нейт по няколко пъти в седмицата.

Навикна май беше доста пресилено определение. Той просто отправяше по-рядко дежурната си реплика — имитирам дълбокия глас на Тийгън — Нейт, отново си тук, колко мило. Използваше я само веднъж седмично, тъй като Нейт започна да прекарва по-голяма част от времето си у нас. Появяваше се поне четири пъти на седмица и почти винаги, защото Тийгън бе пожелала.

Тя не го поставяше на едно ниво с Люк все още, но за нея той бе като патетата в парка, които винаги искаш да нахраниш. Според нея, той щеше да умре от глад, ако тя не се погрижеше за това. Почти през вечер трябваше да се обаждаме на мистър Нейт, за да го попитаме дали иска да намине за вечеря. В случай, че той не можеше да се отбие, тя държеше да знае, какво ще яде. Понякога му се обаждаше, за да го попита какво е правил днес на работа и дали се е запознал с някои нови приятели. Когато той се отбиваше у нас, тя ме питаше дали може да отидат заедно в магазина и да купят сладки, което обаче съвсем не означаваше, че пренебрегва Люк. Когато се прибереше от някое излизане с Нейт, тя винаги отиваше при Люк, сядаше в скута му и му разказваше всички подробности от малката им разходка, а накрая го молеше следващия път той да я заведе до магазина. Нещо повече, тя никога не пропускаше да напомни на Люк, че макар Нейт да е забавен, Люк е номер едно в нейния списък.

Като следствие от времето, което прекарваше с нас — и по-точно от новопоявилата се увереност, че нито аз, нито Тийгън го ненавиждаме — Нейт бавно се връщаше към нормалното си състояние дотолкова, доколкото можеше. Навлезе във фазата, в която все още изпитваш болка, но си в състояние да следваш ритъма на всекидневието си както обикновено, поне на пръв поглед. Започна да спи и да се храни както трябва. Изглеждаше все по-добре с всеки изминал ден и понякога намирахме достатъчно сили да говорим за Адел.

— Помниш ли онази нощ, когато Адел дойде в дома ми и ме заплаши? — попита Нейт един ден, когато четиримата бяхме в парка.

Усмихнах се на спомена, а Нейт продължи:

— Каза ми, че ако те нараня, ще ме убие. „Ще те убия бавно и мъчително“, така каза.

— Колко беше смешна!

— Не, сериозна беше. Помня как още когато те срещнах, разбрах, че Адел е част от живота ни. После се роди Тийгън и вие трите станахте пакет — обърнах се да го погледна и той побърза да продължи: — Не че се оплаквам. Всъщност ми беше приятно да си имам готово семейство. Направо очаквах един ден да те чуя да казваш „Защо не си купим къща, така че да има достатъчно място и те да дойдат да живеят с нас?“

Ухилих се, защото тази мисъл наистина ми бе хрумнала неведнъж.

— Ето! — извика Нейт. — Знаех си.

— Знам, че се скарахте ужасно, но тя те обичаше — признах му.

— Да, но само като приятел. Нали разбираш? Тя гледаше на мен по същия начин, както на твоите братя.

— Искаш да кажеш, че е спала и с братята ми, така ли? — попитах.

Очите му се разшириха от ужас.

— Какво? Не! Изобщо не съм казал… А, ти се шегуваш. Много смешно, няма що.

— Дел щеше да си помисли, че наистина е смешно.

— Вярно е.

Това, че вече можех да говоря за Адел, без да рухна, означаваше, че се подобрявам. Че постепенно започвам да се примирявам със случилото се. Малко по-малко наистина, но все пак го правех. Беше ми се наложило. В деня, в който за пръв път разбрах, че Нейт преживява криза, самата аз бях изживяла дълбок вътрешен потрес. Откритието, че отново започвам да се влюбвам в Нейт, ме бе уплашило, защото това означаваше, че не отделям достатъчно внимание на Люк. Знаех, че ако не внимавам, ще го отблъсна от себе си по същия начин, по който бях отблъснала Нейт преди толкова години. Започнах всеки ден да му казвам: „Обичам те“, защото беше вярно. Люк беше мъжа, с когото бях сега — този, с когото бях избрала да бъда и възнамерявах да докажа това и на двама ни. Бях се спряла на идеалния начин да го постигна.

— Така вече се чувствам, като че ли сме истинска двойка — каза Люк. Бяхме излезли поотделно от офиса, за да се срещнем за обяд долу край реката. Бяхме се поотдалечили от главната улица, за да сме сигурни, че няма да ни види някой от „Анджелис“. Въпреки че много от колегите ни подозираха за връзката ни — Бетси например едва чакаше деня, в който с мое разрешение да съобщи това на момичетата от магазина на първия етаж — все пак предпочитахме да не я афишираме. Не желаехме да смесваме работата с личния си живот. Никога нямаше да можем да работим ефективно, ако трябваше постоянно да се тревожим, че всички ни гледат и чакат да видят какво ще се случи, ако единият от нас отхвърли някоя от идеите на другия или му посочи някоя негова грешка. — Като че ли сме на истинска среща.

— Знам — отвърнах с усмивка. Бях го поканила да излезем да обядваме, защото исках да говоря с него — да направя това, което щеше да докаже без сянка от съмнение, че той е мъжът, с когото искам да бъда.

Моят началник се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма никого от „Анджелис“, след което ме целуна. Устните му все още бяха солени от сандвича с говеждо, който бе погълнал преди малко.

— Трябва да го правим по-често — каза той, без да се помръдва от мястото си пред мен. — Не прекарваме достатъчно време заедно — имам предвид ние двамата. Само аз и ти. Дали родителите ти не биха могли да дойдат и да останат с Тийгън до края на седмицата, за да можем да излезем вечерта?

— Сигурно ще дойдат. Или пък Нейт може да остане с нея.

— Да — промърмори Люк и отклони поглед встрани. — Може дори да подпише тези документи.

Когато станеше въпрос за това, приятелят ми заприличваше на човек, който с последни сили се е вкопчил в ръба на пропастта — без значение колко уморен беше, той отказваше да пусне този ръб, защото си мислеше, че това би го убило.

— Сериозно ли присъствието му те дразни чак толкова много? — попитах. — Ама наистина, честно?

— Не се дръж като Тийгън, Рин. Никак не ми е лесно да търпя бившия ти годеник на практика да живее с нас. Тийгън е същинско негово копие, така че когато я поглеждам, сякаш виждам него. И сякаш това не е достатъчно, знам, че те е чукал години наред — изборът на думата „чукал“ не бе случаен. Люк се опитваше да принизи връзката ми с Нейт, като я направи да звучи мръсно и безчувствено — единствения начин, по който можеше да изтърпи постоянното присъствие на мъжа, за когото на времето почти се бях омъжила. — Не мога да се отърва от него нито за миг. Посочи ми някой друг мъж, на когото се налага да прекарва толкова време с бившия на приятелката си. Ти на мое място щеше ли да го изтърпиш?

— Знам, че не ти е лесно, но виж колко по-добре е той в последно време — и колко по-рядко идва у нас в резултат на това.

— Надявам се да се възстанови колкото се може по-бързо, за да се разкара окончателно от живота ни.

— Не се дръж така, Люк, знаеш, че си добър човек. А ако не си спомниш точно колко си добър, няма да ти кажа защо те поканих на обяд.

Той ми отправи мрачен поглед, от който очите му заприличаха на тлеещи въглени в жарава, но накрая любопитството му се оказа по-силно от гнева.

— Да, забелязах, че напоследък не се навърта наоколо толкова често.

— Добре, господин Л., питах се как ти се струва мисълта да се преместиш при нас? Знам, че така или иначе живееш при нас, но не е ли по-добре да го направим официално? Можеш да се изнесеш от апартамента си и ако искаш, ще започнем да спестяваме, за да си купим нещо по-голямо. Може би дори къща, какво ще кажеш? С градина, където Тийгън да си играе.

Единствения отговор на Люк бе да отклони поглед и да потъне в мълчание — мълчание, което прорастваше в тишина, която щеше да остави отпечатъка си върху връзката ни за години напред. Бях направила грешка, осъзнах аз, докато мълчанието му продължаваше и ударите на сърцето ми се забавяха все повече и повече, заплашвайки да спрат всеки миг. Бях сгрешила, като повдигнах този въпрос.

— Това е голяма крачка — каза Люк. — Трябва да помисля.

„Това ли е всичко? — помислих си горчиво. — След като ти предложих нещо толкова важно, след всичките ми усилия напоследък, това ли получавам?“ Беше пак както предишния път, когато му бях казала „Обичам те“, а той отвърна „Хубаво е да го знам“, поредния студен душ, с който ме заля точно когато му бях разкрила сърцето си.

— Добре — измънках. Колко пъти щях да му позволявам да ми причинява болка, преди веднъж завинаги да разбера, че не бива да се разкривам пред него до такава степен? Че може би той предпочиташе да запазим разстоянието помежду си.

— Това не е отказ — продължи той. — Искам да кажа само, че това е… голяма крачка.

— Щом казваш.

— Рин, има много неща, които трябва да обмислим.

— Знам.

— Наистина виждам бъдещето си заедно с теб и Ти.

— Тогава какъв е проблема?

— Много отскоро сме заедно — по-малко от година.

— Но когато усещаш, че някой е предопределен за теб, тогава просто знаеш — изрекох, преди да успея да се спра и не можах да повярвам, че наистина съм го казала. Аз? Да кажа подобно нещо? Това беше в стила на Адел, не в моя.

Толкова много ли се бях променила, откакто тя почина? Бях ли се превърнала в романтична лигла, която копнее за идеалната любов и вярва в съдбата? Давах си сметка, че не е така. Сега бях точно толкова романтична, колкото съм била и през целия си живот. Което означаваше само едно: че в момента го умолявам. Цялата настръхнах при тази мисъл. Люк ме караше да се моля за любовта му.

— Знам — поде Люк, — просто имам нужда да…

Прекъснах го:

— Всичко е наред. Не е нужно да ми отговаряш веднага. Разполагаш с толкова време, колкото ти трябва, за да го обмислиш.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Всичко това означаваше само едно: Люк не бе влюбен в мен. Да, той обожаваше Тийгън, да, бе готов да умре заради нея, в това нямаше съмнение. Значи изобщо не ставаше въпрос за мен. Не беше влюбен в мен. Ако беше, тогава нямаше да реагира по този начин. Въпреки че имах своите съмнения, когато Нейт отново се появи в живота ми, и те бяха станали още по-силни след онзи ден в парка, това не променяше факта, че бях избрала да бъда с Люк. Обичах го достатъчно, за да го помоля да предприеме тази голяма стъпка заедно с мен. Никога не си бях представяла, че ще рискувам да вложа толкова много чувства в един мъж след болката, която бях преживяла с Нейт; не бях очаквала, че ще срещна някого, който да стане достатъчно важен за мен, за да го направя. Люк обаче не изпитваше същото. Когато се целунахме за пръв път, си мислех, че иска от мен само секс и нищо повече, и все по-често ми се струваше, че съм била права. Поведението му бе така противоречиво: в един момент ми разказваше за детството си, а в следващия напълно пренебрегваше чувствата ми; в един момент бе обладан от дива ревност към бившия ми годеник, а в следващия не искаше да заживее официално с мен. Не можех да разбера какво означава за него връзката ни. Обожанието му към Тийгън бе съвсем неприкрито, но така и не можех да бъда сигурна какво изпитва към мен и това ме плашеше. Бях вложила прекалено много емоционална енергия в него, а изобщо не знаех какво ще се случи оттук нататък.

— Много се умълча — каза Люк.

— Просто си мислех.

Люк въздъхна, метна полуизядения си сандвич в близкото кошче за боклук и постави ръце на раменете ми. Напрежението в погледа му ме прикова на място.

По лицето му премина израз, който не успях да разгадая. Златистокафявите му очи се замъглиха за миг и той попита:

— Ти не би искала да се съглася за нещо, в което все още не съм съвсем сигурен, само защото това е, което ти искаш да чуеш, нали така?

Поклатих глава.

— Не, разбира се, че не. Но имам право да се чувствам разочарована и наранена, тъй като не си въодушевен от мисълта да направим нещата трайни.

— Аз… — започна той и спря. На лицето му отново се изписа онова неразгадаемо изражение отпреди малко. Не можех да разбера какво си мисли, но не го изрича на глас. — Рин, ще бъда откровен с теб. Исках да те помоля да се омъжиш за мен. Всеки път, когато минавам покрай бижутериен магазин, влизам вътре и се спирам да разгледам пръстените, но тогава… Заедно сме от по-малко от година. Не можем да се оженим след толкова кратко време. Не мога да постъпя така, защото не съм импулсивен по природа, ето защо, когато ми предложи така изведнъж да… Трябва да го обмисля. Да си купим къща заедно би било половинчата стъпка, а аз не съм сигурен дали съм човек, който може да прави нещата наполовина. Което ме връща отново към въпроса за женитбата… А тя пък би била импулсивна постъпка. Разбираш ли защо имам нужда да обмисля нещата по-добре? Не става дума за това, че не те обичам, нито че не виждам бъдещето си заедно с теб, просто трябва да помисля много внимателно как ще бъде най-добре да постъпим. Не забравяй, едва не го направих веднъж и не мога да кажа, че се получи.

— Да, Люк, знам, че си го правил и преди, точно както и аз. Почти бях стигнала до олтара, затова смятам, че ако наистина си мислил за женитба, щеше поне да поговориш с мен за това.

— Ти не ми беше предлагала да купим къща.

— Ами нали го направих току-що? Нито съм ходила да разглеждам къщи, нито съм започнала да обмислям къде трябва да живеем — просто повдигнах въпроса, за да можем да поговорим. Даваш ли си сметка как женитбата би повлияла на осиновяването на Тийгън? Чия фамилия ще носи тя — моята или твоята? Знаеш ли какво ще си помислят съдията и социалните работници? Ще решат, че съм импулсивна и лекомислена, когато трябва да изглеждам сериозна и стабилна, за да мога да се справя с отглеждането на дете, което току-що е загубило майка си. Ако по-рано ми беше споменал за женитба, щях да ти обясня, че това са нещата, за които трябва да помислим сериозно. Идеята да купим къща заедно бе до голяма степен неопределена, просто възможност — както казах, щяхме да започнем да спестяваме и това щеше да продължи дълго време. Ако сме честни, трябва да признаем, че нещата щяха да си останат такива, каквито са сега. Цялата разлика щеше да бъде тази, че ти щеше да си с нас през цялото време — нещо, което и Тийгън, и аз желаем, а ако се съди по факта, че прекарваш деветдесет и девет процента от времето си с нас, бих казала, че и ти го искаш.

— Значи, ако ти бях направил предложение, щеше да ми откажеш?

Кимнах в знак на потвърждение.

— Досега трябваше да си разбрал, че съм човек, който изпитва необходимост да говори за тези неща. Става въпрос и за моето бъдеще, не само за твоето, нали така? Само защото ти си готов за женитба, това все още не означава, че и с мен е така, особено когато имам дете, за което трябва да мисля.

— Разбирам те… Май не се справяме блестящо с изграждането на планове за съвместно бъдеще, а?

— Така изглежда.

— Въпреки това искам да имаме общо бъдеще — каза Люк. — Наистина, честно.

— Не се дръж като Тийгън — с лека усмивка отвърнах аз.

Той се засмя, а после лицето му отново стана сериозно.

— Искам да бъда заедно с теб до… до края на живота си. И смятам сериозно да си помисля дали да се нанеса при вас, разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Люк ми се ухили и ме целуна страстно по устните, без да си прави труда да се оглежда дали наблизо не минава някой колега. Докато ме държеше плътно притисната до себе си и ме целуваше, в ума ми се стрелна тревожна мисъл, която бързо нарасна до обезпокоителни размери и измести от съзнанието ми всичко друго: колко различно щеше да протече този разговор, ако вместо с Люк го бях провела с Нейт.

 

 

— От последния брой на „Анджелис днес“ разписките за продажби са се увеличили с пет процента — съобщи Бетси на ежеседмичната контролна среща на представителите на отделите по реклама, пласмент и маркетинг. — Все още проверяваме на какво се дължи това. Камрин смята, че е в резултат на използването на снимка на хора вместо на обичайните снимки на продуктите, за да привлечем купувачите.

„Определено е впечатляваща — помислих си, докато я слушах. — И цялата сияе.“ Сияеше, защото бе лудо влюбена в мъжа, когото бе срещнала по времето, когато с Люк все още се ненавиждахме един друг. Беше се оказала права — той бе Единствения.

Погледнах надолу към бележника си — целият покрит с надраскани къщи. Къщи, за които моят Единствен ми бе казал едва преди няколко часа, че трябва да „помисли внимателно“, преди да се нанесе там с нас. Раната все още беше прясна. Бетси млъкна и тъй като сега нямаше да ми се налага да говоря, си позволих за малко да се отнеса, докато Карла — личната помощничка на Люк — започна да проверява дневника, където бе записала всички срещи на трите отдела за предстоящия месец, за да се увери, че няма да има разминавания.

— Освен това, току-що получих потвърждение, че срещата в Единбург във връзка с кампанията по маркетинга ще се състои на четиринадесети. Люк, да потвърдя ли, че ще отидеш? — попита Карла.

Химикалката ми замръзна, както си драсках на листа. „Четиринадесети? Един момент!“ Погледнах към Люк, който пребледнял се взираше в Карла. Погледът му се плъзна през стаята към мен и се отмести настрана. Той изглеждаше потънал в мислите си. Не знаех за какво си мисли. Какво изобщо имаше да се мисли? Не можеше да отиде и толкова. Разбира се, че не можеше.

— Люк? — попита Карла след цяла минута мълчание, през която всички присъстващи се бяха втренчили в Люк. — Да потвърдя ли, че ще отидеш и да направя ли резервация в хотела?

— Ъъъ… — погледът на Люк се плъзна покрай мен и се върна към нея. — Ъъъ, извинявай, Карла. Да. Ако обичаш, потвърди присъствието ми.

Пръстите ми здраво стиснаха химикалката и почти я пречупиха — блед израз на гнева, който забушува във вените ми.

— Ако това е всичко, нека да приключваме — каза Люк. — Благодаря ви, че дойдохте.

Останалите започнаха да събират бележниците и химикалките си, чашите от чай, кафе и вода и един по един да излизат от заседателната зала; аз обаче не помръднах от мястото си, изпълнена с ярост. Люк също остана на мястото си, без да говори, докато накрая и последният от колегите ни напусна стаята и затвори вратата след себе си.

— Не мога да повярвам, че няма да бъдеш тук на четиринадесети — гласът ми беше много тих и спокоен, макар че изпитвах желание да крещя с всички сили.

— Исках да бъда — каза той, опитвайки се да ме успокои. — Надявах се, че ще мога да бъда. От седмици се мъчим да определим точна дата и се надявах, че четиринадесети няма да се окаже единствения ден през целия месец май, когато всички ще бъдем свободни.

— Но ти не си свободен — тогава е рождения ден на Тийгън! Знаеш го от месеци. От месеци правим планове за тържеството, което ще й устроим. Ти не си свободен.

— Рин, спомни си какво е да градиш кариера — от колко много неща трябва да се откажеш. Не мога да отложа важна командировка, защото ще ходя на някакъв си детски рожден ден.

Да си спомня какво е да градиш кариера? Аз все още градях кариера — все още отговарях за списанията и те бяха страшно добри, ако и да го казвам аз. От колко много неща трябва да се откажеш? Та аз се бях отказала от всичко! Единствените хора, които работеха по толкова много извънредни часове като мен, без да получават известност, признание или шанс за повишение, бяха другите майки, принудени да го правят, за да оцелеят. Люк сериозно ли си мислеше, че не бих предпочела да мога да върша всичката тази работа в рамките на работния ден, от време на време да спирам, за да свърша, нещо друго, и отново да се захващам с предишната задача няколко часа по-късно, защото накрая ще бъда възнаградена с повишение? Или поне с признание за значимостта на труда ми? Никой не си губеше времето да ме обсипва с похвали за това колко добре се развиват списанията, но ако се случеше някой фал, щях да си имам сериозни неприятности. Тогава бордът на директорите щеше да забележи качеството на работата ми, сигурна бях.

Не тези думи обаче ме вбесиха най-много, о, не. От всички неща, които ми каза Люк, това, което ме накара да изпитам желание да го сграбча и здравата да го разтърся, бе фразата „някакъв си детски рожден ден“.

— Детски? — повторих язвително. — Откога Тийгън се превърна в някакво си дете?

— Не исках да кажа това.

— Наистина ли? Добре, аз пък искам да кажа следното: оттеглям предложението си да се нанесеш при нас.

— Какво?

— Ти нарече Тийга някакво си дете. Нито тя, нито аз можем да живеем с човек, за когото работата е по-важна от момиченцето, с което в продължение на почти цяла година се е отнасял като със своя дъщеря, а после да говори за него като за някакво си дете. Тя гледа на теб като на баща. Макар да знае, че Нейт е баща й, теб те иска за „татко“. А ти я смяташ просто за някакво си дете.

— Нямах това предвид.

— Не ми пука какво си имал предвид.

— Ще видя дали не мога да променя деня.

— Не желая никакви услуги, господин Уайсмън. Все пак донякъде си спомням какво означава да градиш кариера: едно от правилата е, че ако отменяш срещи, не изглеждаш като професионалист. Не бих искала да те карам да правиш впечатление на човек, който не е изцяло отдаден на работата си и то пред колегите, заедно, с които градиш кариера и всичко останало.

Той ме погледна яростно — не желаеше да признае, че е сгрешил.

— Чудесно! — злобно изрече, като захвърли химикалката си, която се плъзна по дългата заседателна маса.

— Чудесно — повторих, като се изправих на крака и взех бележника си, химикалката и чашата с изстинало кафе. Сърцето ми се блъскаше в гърдите с такава сила, че ми причиняваше болка, а краката ми трепереха, докато прекосявах стаята.

— Ще говорим довечера — чух гласа му, докато се борех с бравата, за да отворя вратата.

— Не и в моя апартамент — отвърнах, без да се обръщам да го погледна. — Защо не се върнеш у вас, както толкова отчаяно искаше да направиш по-рано днес и не си уговориш още някоя и друга делова среща?

Единствения му отговор бе дълбока въздишка.

Профучах по дължината на коридора, почти заслепена от ярост. Бях сърдита на себе си почти толкова, колкото и на Люк, защото отлично разбирах защо бе решил да отиде на тази среща. Преди време нищо на света не би ме спряло да работя. Люк открай време си беше свръхамбициозен и колкото и да обичаше Тийгън, тя не бе негова дъщеря. Не беше негова отговорност, така че спокойно можеше да постави кариерата си преди нея — преди нас — защото, обективно погледнато, в крайна сметка той имаше задължения само към самия себе си. Всичко това беше вярно, но не означаваше, че трябва да ми харесва.